Представяме ви отличени текстове от Копнежа за ученическо творчество 2012.
~ ~ ~
Йорданка Делева
17 г.
клуб „Литературен Еверест“
СОУ „Христо Проданов“, Карлово
Мартенско вълшебство
Мария бе възрастна жена. Живееше сама. Беше изгубила съпруга си преди петнадесет години, а децата ѝ живееха в чужбина. Внуците ѝ също бяха там. Обаждаха ѝ се само по празници. Рядко ѝ идваха на гости. Светът сякаш я беше погребал още преди да умре. В улицата, на която Мария живееше, всички бяха погълнати от сивото ежедневие. Сутрин, бързайки за работа, съседите на старицата я подминаваха, все едно е призрак, блуждаещ в пространството. Болеше я! Тъгата, самотата, болката… бяха се настанили в сърцето ѝ от много дълго време. Искаше някой, с когото да си поговори. Единствената ѝ компания бяха четири малки котенца, но те не можеха да заместят насладата от разговора с някого. Бедната жена бе забравила какво е да се срещаш с хора. Смъртта беше впримчила в зловещата си прегръдка всичките ѝ приятели и сякаш напук бе оставила Мария да живее в самота.
Монотонността на ежедневието не спираше да измъчва жената. Тя се чувстваше като Робинзон Крузо на самотния остров. Разликата бе, че цивилизацията беше толкова близо, а същевременно и толкова далеч от нея. Можеше да излезе и да заговори всекиго, но хората я отбягваха заради възрастта ѝ. Мария чувстваше, че останалите възприемат възрастните като второ качество хора, а понякога и като склеротици, които не знаят какво говорят. Затова започна все по-често да копнее за смъртта. Очакваше я, но тя не идваше. Викаше я, но тя не чуваше…
Един ден светъл лъч се прокрадна в тази мрачна картина. Мария отиваше, както всяка сутрин, за хляб. На прага на магазина видя дрипаво дете. Сълзите се стичаха по лицето му, а босите му крачета се бяха свили от студа. Жената го съжали и приближи до него:
– Защо плачеш, мило дете? – попита бабата.
– Изгубих кучето ми Рижко и сега не мога да го намеря…
– Искаш ли да го потърсим заедно?
– Да! – отвърна детето и избърса сълзите от лицето си.
Близо час двамата заедно търсеха Рижко. От него, обаче, нямаше никаква следа. Докато обикаляха, възрастната жена разбра, че детето е съвсем самò, откакто се помни. Единственият му приятел било кучето. Мария разбираше болката на детето. Съжаляваше го от цялото си сърце и му предложи да дойде в дома ѝ, за да го нахрани. Беше готова да стори и нещо повече – да го приюти при себе си! Тази мисъл ѝ мина през ума внезапно, но се натрапи в съзнанието ѝ за доста дълго време. Ала детето бе погълнато от идеята да намери изгубения си приятел. Благодари на жената за храната и бързо излезе от къщата.
Все пак Мария беше щастлива! Онези няколко часа, прекарани в търсене на Рижко, се оказаха най-хубавото нещо в живота ѝ от много време насам. За жалост, следващите няколко дни отново потопиха Мария в клетката на забравените. Скучното ежедневие пак спусна черната си мантия над малката къщурка и не искаше да изчезне.
След месец Мария чу странен шум. В началото не го позна… не знаеше дори откъде идва. После осъзна, че шумът е старият звънец, окачен на вратата ѝ. Беше забравила начина, по който звъни. Толкова отдавна никой не я бе търсил, че дори се учуди как той все още работи. Когато отвори старата врата, видя рошаво жълтеникаво кученце. То махаше с опашка и лаеше закачливо. Изведнъж от градината се показа и детето, което Мария бе срещнала преди месец. То се усмихна широко и започна да представя своя приятел Рижко на старицата. Кучето се бе върнало самò, а детето идваше да съобщи на бабата радостното събитие и да ѝ благодари.
Беше дошло и за още нещо… с последните си пари бе купило красива мартеничка с Пижо и Пенда. То наистина бе благодарно за проявената доброта и загриженост от жената. Искаше да ѝ се реваншира с една мартеничка – все пак беше първи март! Мария пое с треперещи ръце прекрасния подарък. Години наред не бе получавала нищо. Запрегръща детето и пак му предложи да остане да живее у тях. То от малко бе останало сираче, обикалящо улиците за парче хляб, така че с радост прие предложението на бабата.
Оттогава Рижко, Мария и детето заживяха заедно в малката къщурка. В онзи първи ден от март, една мартеничка и едно куче събраха две души, пленници на самотата. Никой дотогава не ги бе дарявал с обич, нито с внимание, но това не им попречи да ги намерят един от друг.
~ ~ ~
Георги Стоянов
19 г.
ПМГ „Никола Обрешков“, Казанлък
Психологически фотографии
I.
Притча за храбростта
Имало едно време един рицар. Той не бил много храбър – напротив, дори се надсмивали на неговата страхливост. Този рицар избягвал всяка битка със зверове и могъщи дракони, защото не бил сигурен, че ще може да ги победи. Ала все пак рицарят желал най-много от всичко на света да намери принцеса, която да спаси, и тя да се влюби в него. И веднъж съдбата дарила този рицар с прекрасната възможност да намери своята желана принцеса. Той научил в един хан за кула, която не била пазена от дракон. Кула, висока около сто лакътя, на върха на която била затворена руса, синеока, чаровна принцеса. Рицарят се възкачил на своя кон и веднага поел към тази кула. Още същата вечер достигнал до входа ѝ. Но когато започнал да изкачва стъпалата до стаята, в която била затворена прелестната девойка, рицарят съзнал, че нямал силите да изкачи стълбата до върха. Защото стъпалата били високи и стръмни, а рицарят изпитвал силна болка в левия си крак (тази болка го съпътствала от рождението му). И все пак той отчаяно опитвал да се изкачи; и всяко стъпало, което подемал, му носело все по-големи и по-непоносими мъки. И хиляди сълзи от болка и печал облели лицето му, и отровна мъка легнала на сърцето му; стигнал само до средата на стръмното стълбище и се предал. Рухнал върху поредното стъпало и задъхан започнал да се моли болката да спре. Ала тя не спирала. И ужас обхванал рицаря, който помислил, че напразно се е впуснал в търсене. Разкаял се, задето заизкачвал стълбите, водещи към стаята над него, оплакал злочестата си съдба да бъде такъв болнав и страхлив рицар. Но нали бил влюбен в принцесата, чакаща своя спасител? И това не му давало надежди вече – понеже дори да бе успял да изкачи стълбите, въпреки болките си, и да отвори вратата на стаята на върха на кулата, тя може би щяла да бъде празна…
II.
Детска радост
В една ясна, спокойна вечер луната приличала на голяма сълза, готова да се отрони от небето и да тупне върху безжизнената земя. Тя треперела и ако имала глас – щяла да плаче като изоставено пале. Горката луна – тя не разбирала толкова много неща. Ако можела да разбере, нямало да плаче.
Далеч под нея, притаени по краищата на горите, стоели сгушени дървени къщички. В тях било топло и уютно; големи, бедни и щастливи семейства били налягали около догарящата жар в камината. В тишината си семействата били блажени. Едно от тези семейства бе семейство Грунд. Вилхелм Грунд никога не бе размишлявал за своята бедност. Той спеше винаги с християнски кръст под възглавницата си и често благодареше на Бога за мирния си живот. Последна искра се отдели от тлеещите дървета в камината и Вилхелм погледна в този миг озареното лице на жена си. Той я обичаше, макар тя да не бе красива. Тя не бе и добра към него – но той беше абсолютно смирен. Вилхелм беше щастлив с нея.
В среднощната тишина – вълците спяха – Вилхелм бе изненадан да чуе звънливо гласче:
– Тате, тате – виж каква голяма луна!
И Вилхелм погледна през прозореца – и се учуди. Защото колкото и да напрягаше поглед и да оглеждаше небето, не виждаше изумителната луна.
– Тя е слаба – промълви синът му, – не може да роди цветове. Само слънцето може.
Вилхелм сви рамене и легна отново. Опита се да си спомни последния цвят, който го е впечатлил. Но не можеше. „Отдавна съм забравил – каза си Вилхелм – успокояващо зеленото… Червените рози… Жълтия изгрев…“ Защо Вилхелм не можеше да си спомни?
III.
Среднощни стонове
През нощта насред горските поляни освен демони и горски нимфи човек можеше да съзре куп други чудати същества. Само трябва да потърси. Лунните лъчи издават нов свят, недокоснат от слънчевия ден – свят на окаяни и самотни души. Понякога край блатата човек може да дочуе неволни трепвания. Обикновено там крила разкършват комарите.
Да си комар не е лесно. За дългите им, крехки крила е голяма мъка да носят това телце. И ако не беше този хобот! Толкова е тежък…
И все пак за всеки комар би било лесно да се сравнява с теглото си, ако не го душеше и друга, по-тежка болка. Малко хора знаят това, но всеки може да разбере каква истина разкриват току-що трепналите преди полет крилца. Този трепет е стонът на клетия комар. Един вечен стон, породен от злочеста прокоба. Нима комарът не знае, че вреди на другите? Напротив, знае – и заради това стене. Тежко е на всеки комар всеки път, когато смуче кръв от друго същество! И хората биха се разплакали от състрадание, ако разбираха техните отчаяни, оплакващи викове.
Но всяка вечер наново и наново комарът, въпреки желанието си, раздвижва своите крила и с непоносима мъка се отправя на вечната си орисия да причинява болка. Кой ли бог би могъл да спаси клетите животинки? Та освен някой загубен среднощен пътник никой не дочува тяхното отчаяние…
IV.
Човекът от подземието
Веднъж човекът от подземието полудял за миг и незнайни сили го отвели отвъд неговото дългогодишно обиталище. Излязъл той и прозрял меките, топли слънчеви лъчи и се възрадвал на живота; захвърлил своя стар, вмирисан кожух и припнал да разглежда що за нещо е светът.
И се учудвал, най-много се учудвал на чудните, пеещи птички, които правели от сивия, безформен цвят цветна, възхитителна идилия. Любувал се на нежните цветя и свежите плодове и смирено потънал в дрямка под гъстата сянка на голямо вековно дърво. Събудил се – вече било нощ. Не бил се разсънил още и грозен лик на дрипав скитник, който стоял с протегната ръка до него, го стъписал. Човекът от подземието изкрещял от ужас и побегнал – та нима можел да реагира по друг начин? Но убежище не намерил, всички врати били заключени тази нощ, а оградите – прекалено високи, за да може някой да го прескочи (човек едва виждал докъде се извисяват!). Странният наивник седнал до един камък и вътрешен глас го подтикнал към безумието да премести камъка. Отместил го и съзрял голяма дупка, направена от някакво животно. Любопитен и оглупял, човекът бръкнал в нея и кръвта му се смразила, когато в дланта си почувствал безжизнените телца на малки песнопойни птички. Жълти, червени, сини – всички те били студени като земята, убити от безчувствен звяр, неспособен да види магическата им красота! Горкият странник, в този миг сърцето му се разбило на две и скръб замъглила погледа му. Завил му се свят и месецът заиграл в кръг над главата му, целият небосвод се въртял. Но всичко това престанало, когато една мека лапа докоснала ръката му. Била стара, грозна лисица, която гледала с тъжен поглед – някой бил открил скривалището ѝ и разхвърлил телцата на всичките птички, а може би дори взел за себе си някоя от тях. Безмълвен и виновен пред себе си, човекът от подземието загледал болнавата лисица, която усърдно заприбирала птичките обратно. Помогнал ѝ, въпреки своята мъка, и прибрали заедно всички птички. Тогава човекът тръгнал обратно към своето подземие, но не го намерил – търсил го три дни и три нощи. Накрая изкопал гроб за себе си край една пътека и легнал в него, чакайки някой услужлив пътник да дойде и да го покрие с пръст.
Лежал в гроба си, слушайки нежните песни на птичките през деня. А през нощната тишина съзерцавал ясното небе.
~ ~ ~
Мария Лазарова
18 г.
91 НЕГ „Проф. К. Гълъбов“, София
Кафе
Беше сутрин като всички останали. Седях си спокойно на терасата и се възхищавах на изгрева. Не знам дали някога сте му се любували, но за мен няма по-величествена гледка от тази. Истинска магия: слънцето бавно подава лицето си иззад хоризонта и изведнъж сякаш цялото небе пламва от огъня му. Пред погледа ти безкрайната синева захвърля монотонния си цвят като стара дреха, за да се нагизди в прелестни златисти, розови, червеникави и лилави платове – достойна премяна за очите на краля слънце. В това време топлите му ласкави лъчи се пръсват над земята, вдъхвайки нов живот, а мракът на нощта се отдръпва, кланяйки се пред вечната спътница на великия владетел – светлината. А слънцето се издига в небето сред пъстрата си свита от пухкави облачета, облечени в най-нежни цветове. Издига се, за да властва отново над един свят, от който лъха живот. Вълшебство!
Това е наистина опияняваща гледка, на която се любувам всяка сутрин. Обикновено ставам рано-рано и се настанявам да закусвам на терасата, която за щастие гледа на изток. Така мога да се насладя на изгрева, хапвайки сладко на чист въздух – какво по-хубаво от това!
И онази сутрин не беше изключение. Седя си значи на едно удобно меко столче и гледам изгрева. Пред мен на ниска дървена масичка почетното място заемат купа с виенски кифлички (ммм, любимите ми) и каничка кафе (кафето направо ми спасява живота, знаете ли колко рано изгрява това слънце!). Наоколо ми – е, какво ще ви разправям на дълго и на широко – уютна малка къщичка тип вила, заобиколена от много зеленина и скромна градинка. Отляво и отдясно други къщи, отделени от моя двор с дървени оградки, отзад също, отпред – малка спокойна селска уличка, зад нея – дере. Изобщо – една идилия… Мисля, че добихте известна представа и тъй като нито прелестите на природата, нито някакво планинско село са предмет на моята историйка, оставям всичко на въображението ви, вярвайки, че вие, мили ми читатели, и планини, и къщи, и селца достатъчно сте виждали, и без да си играя повече с търпението ви, започвам с разказа.
Седя си аз на тераската, пия си кафенцето и гледам изгряващото слънце, когато, не щеш ли, се чува леко изщракване, поскърцване на панти и градинската вратичка се отваря. Отвърнах поглед от чудото на изгрева и фиксирах с очи вратата, а в главата ми кънтеше една-единствена мисъл:
– Какъв е този ненормалник, дето е станал толкова рано, че и по гости тръгнал?!
После ме осени ужасното прозрение:
– Който и да е, сигурно ще ми изпие кафето!!
Какво да ви кажа, сънената глава е особено празна сутрин, а този ден бях дори по-сънена от обикновено. А за един много сънен ранобудник (който отгоре на всичко се мъчи да остане буден) няма нищо по-скъпоценно от животворната чаша кафе. За кафе той е готов да убие. Вярвайте ми!
И така за онази малка част от секундата докато преместя поглед по посока на вратата, тялото ми по някакъв несъзнателен импулс на заспалия ми мозък се премести леко, заемайки защитна позиция над каната с кафето. Така подготвена, се загледах във вратата в очакване на най-лошото. Под изумения ми взор през нея влезе, не, влетя, милата ми съседка. Успокоих се. Тя не пие кафе!
От друга страна, видът ѝ леко ме разтревожи. Както и самото ѝ появяване – та тя връхлетя в градината, като почти изкърти портата по пътя си, и се понесе към терасата със скоростта на ракета изтребител. Върху пижамата си бе наметнала лек халат в оттенъци на розовото, който се вееше зад нея като пелерина, а на краката ѝ се мъдреха пухкави пантофки в тон с него. Бухналата ѝ коса беше рошава, сякаш току-що е изхвърчала от леглото (както и сигурно беше), а по миловидното ѝ личице още личаха следите от доскорошния сън. Но личеше и още нещо – неистов ужас. Очите ѝ сякаш щяха да изхвръкнат от орбитите си, а устата ѝ бе разкривена и застинала в писък. Изглеждаше точно сякаш се нуждае от чаша успокоително кафе. Да му се не види.
Дам, като цяло доста ме постресна, а да не споменавам и че писъците ѝ вече ми пукаха тъпанчетата, така че реших да взема нещата в свой ръце. Надигнах се бързо и я пресрещнах точно когато стигна до стълбите към терасата. Започнах с най-милия си глас:
– Блага – така се казваше – Блага, мила, моля ви, успокойте се. Какво сте се развикали така, ще събудите цялото село!
Тя спря да пищи (слава Богу), погледна ме с изцъклени от ужас очи и задъхано започна с по-писклив от обикновено гласец:
– Моля ви, съседке, трябва да ми помогнете! Те ме преследват! Те искат да ме отвлекат, да ме вземат с тях на… на… и аз не знам къде! Моля ви, помогнете ми, ПОМОЩ!!!
Тя изкрещя последната дума и усетих как ухото ми заглъхна. Беше се приближила до мен, стискаше ме здраво за ръката и се бе облегнала с цялата си тежест на рамото ми, произнасяйки тези думи в ухото ми. Опитах се да мисля трезво, въпреки че ръката ми започваше леко да изтръпва в хватката ѝ.
– Хайде, мила – подхванах – успокойте се. Елате, седнете. Хапнете си една кифличка, аз ей сега ще ви донеса една чашка и ще ви сипя кафе… – настаних я на моя стол и се отскубнах от хватката ѝ – и после ще ми разкажете всичко. Но първо ще се успокоим хубаво, нали?
Оставих я да седи там и влязох с бързи стъпки в къщата. Спрях се, щом изчезнах от полезрението ѝ, и внимателно размърдах ръката си. После китката. И пръстите. Един по един. Не, нищо счупено. Ама че здраво стиска тая жена! Иначе като я погледнеш една такава нисичка, пълничка, с големи честни очи и толкова добродушно изражение на миловидното ѝ личице, никога не би заподозрял такава сила в нея. Както и да е, оставих настрана размишленията и взех чаша от кухнята. Занесох я на терасата, сипах на милата си съседка кафе, едва потискайки една въздишка, после си донесох един стол и се настаних срещу нея в очакване на страховитата история, която предполагах, че ще ми разкаже.
Но тя не започна да говори веднага. Първо изпи чаша кафе, за да се успокои. И още една. Когато си сипваше трета, реших, че очевидно трябва да я подканя да започне. Не че изгарях от желание да чуя историята ѝ. Обичам кримита, но Блага винаги си е била малко наивничка. Не ме разбирайте погрешно – иначе е много мил човек и е винаги готова да услужи, ама вярва на всичко. И обикновено тича при мен да разправя поредната чута и недочута небивалица, понеже мъжът ѝ открито ѝ се подиграва.
Та не беше толкова заради случката, а защото ме стресна огромното количество кафе, което изгълта и се канеше да продължи да гълта (а уж не пиела кафе). Не че нещо, ама това беше последното ми кафе, а магазинът не работи толкова рано сутрин! А тя най-нахално опустошаваше безценното ми… Както и да е, потиснах раздразнението си и си лепнах (или поне се опитах да си лепна) на лицето една мила усмивка.
– Хайде, мила – започнах с най-нераздразнения глас, който успях да изкарам от гърлото си, – виждам, че се успокоихте, защо не ми разкажете какво стана?
Тя се сепна, остави чашата на масата (сърцето ми трепна от щастие) и се озърна наляво и надясно. После се наведе през масата към мен и започна шепнешком:
– Беше ужасно. Те се появиха от нищото и казаха, че са дошли за мен. Че по-добре било да тръгна доброволно, за да не прибягват до излишно насилие. Щели да проведат с мен няколко експеримента, после щели да ме пуснат.
– Чакайте малко, чакайте – прекъснах я аз, – кои са тези те? – а в главата ми се въртяха тайни правителствени организации, терористични групировки, ФБР, КГБ, БАН и прочие. Много филми гледам.
– Извънземните – изрече тя сякаш се подразбираше.
Е, това не го очаквах. За момент щях да избухна в смях, но после се замислих. Зареях поглед по посока на къщата на съседката ми. Извънземни – дали наистина съществуват? Канех да изпадна в дълбокомислени разсъждения по този въпрос, но от моментния ми унес ме изтръгна един твърде добре познат звук, който ме накара да изтръпна до мозъка на костите си – сърбане на кафе.
Фокусирах отново Блага, която изпиваше – забележете – трета чаша от свареното ми с пот на челото кафе. Хвърлих един поглед на каната, която някога бе пълна с ароматната живителна течност. Бе останало съвсем малко на дъното, сигурно нямаше и половин чашка. За миг изпаднах в нещо като преливаща от мъка апатия с поглед, който просто не искаше да се откъсне от каната. Но в следващия момент ме обзе решителност – това кафе щеше да бъде мое!
Реших да накарам Блага да говори с надеждата, че така ще отклоня малките ѝ алчни ръчички… така де, вниманието ѝ от кафето. Пък и бе разпалила любопитството ми.
– Разкажете ми по-подробно какво стана – подканих я аз. – Как се появиха тези извънземни, как изглеждаха, какво направиха, след като ви заплашиха, и прочие – с една дума всичко.
– Ами… – започна тя неуверено – пристигнаха с една летяща чиния.
Почаках малко, за да видя дали ще продължи, но тя явно нямаше такова намерение.
– Добре де – попитах, – как точно изглеждаше тази летяща чиния?
– Ами чиния като чиния – тя се поколеба, – мисля, че приличаше най-много на чиния за основно ястие. Само дето хвърчеше.
– Да не сте запратили някоя чиния за основно по мъжа си и тя така да е полетяла? – се изплъзна от устата ми преди да успея да се спра.
Трябваше да си прехапя езика, за да спра напушилия ме смях. Предположението ми, че Блага пак е повярвала на някоя небивалица, започваше да си превръща в увереност. Така де, летяща чиния! За основно!?! Какво ли щеше да последва – малки зелени човечета?
– Не, не съм мятала никаква чиния – отвърна тя, без ни най-малко да се засегне. – Кацна на леглото ми и от нея започнаха да излизат едни такива мънички зеленички човечета. Имаха си и антенки на главата – кимна тя уверено.
– Чиния, пълна с броколи? – Вече едва се държах да не избухна в смях.
Летяща чиния с малки зелени човечета. С антенки. Ама вие сериозно ли?! Вече бях сигурна, че съседката ми не е била посетена от никакви извънземни, но ми беше любопитно какво още ще измисли. Раздразнението ми от липсата на сутрешната ми доза кофеин се бе изпарило напълно. Тази история си заслужаваше няколко похабени чаши кафе.
– Не – отвърна Блага на последната ми забележка, явно леко жегната този път. – Казвам ви, спях си най-спокойно, когато се случи всичко.
– А помните ли случайно да сте се събуждали, преди то да се случи? – Вече не можех да сдържам смеха си.
– Имам чувството, че ми се подигравате, съседке– извика Блага вече със сълзи на очи. – Та вие изобщо не ми вярвате!
– Вярвам, вярвам – отвърнах, а и в моите очи вече напираха сълзи, само че от смях. – Вярвам, че сте сънували всичко!
Няколко минути тя си и остана така – ококорена срещу мен (опитах се да спра да се смея, наистина, ама…) – после явно потъна в дълбок размисъл. Накрая призна, че не си спомня да се е будили преди „срещата“ и явно всичко е било просто кошмар. Макар и малко неуверено, тя се присъедини към смеха ми, а след това и се извини, че ме е обезпокоила толкова рано сутринта (но не и за кафето, гррр). Побъбрихме си малко (нещо за сънищата и подсъзнанието), накрая тя ми поблагодари най-сърдечно за помощта и си тръгна напълно спокойна и доволна. Станах да я изпратя до стълбичките на терасата и с усмивка наблюдавах как се обърна на вратата да ми помаха и изчезна зад оградата. Поклатих глава, все така с усмивка. Милата Блага. После се сетих нещо, което още повече ми повдигна настроението – в каната беше останало още малко кафе! Значи сутринта не беше напълно съсипана. Обърнах се бързо, пълна с въодушевление, само за да видя как едно малко зелено човече (с антенки!) изпива последните капки кафе.