В далечната ледена шир отвъд Отвъдното кралство се родило изчадие.
Снегът се сипел над безкрайната равнина, ситен прашец, който лягал върху старите преспи сред мъртвилото на безветрието. Нейде високо в лилавия зрак припламнало златно-зелено.
Бялото се размърдало, издуло се и се спукало. От бабуната се подали копито, лапа с четири белезникави нокътя, пипало, прозирно перлен плавник, око сякаш окото на океански паяк, шаващи коренища и рог светлина. Вдигнал се вятър, от никъде и за никъде.
А когато скрежният вихър се слегнал отново, изчадието изправило рогатата си глава и дълбокото му око отразявало златото и зеленото на Заревото на Твореца. После се завъртяло на лапите / на копитата си и препуснало право на юг.
~*~*~
Той лежи върху пустия плаж, а снежинките плахо милват страните му.
Вълните отдавна са се отдръпнали. Пясъкът е поел влагата му. И само кристалчетата в косите може да са от сол и може да са от скреж.
И кристалчетата в очите му, когато отваря очи.
Небето мълчи, а прибоят мърмори неразбираемо.
Той повдига глава, подгъва крака, подпира се върху дясната си ръка. Лявата, голата, синкавата, виси отстрани, но го следва. Люлее се, волна и независима, в такт с всяка негова крачка през пясъка. Само пръстите й остават събрани и сгърчени.
Алена струйка обагря мидата под ходилото му, стича се в пясъка, почернява.
Крачката му не трепва даже за миг.
По някое време – когато вълните отново тръгват напред – се вдига вихрушка от пясък и го поглъща.
~*~*~
Първите жертви били двама стражници на отвъдния синор на Отвъдното кралство. Говорят, че изплувало от мъглата и още преди да посегнат към рупорите, ги пернало с нокът (или опашка) и двамата се свлекли разполовени в морето край Най-далечния бряг. Телата им не намерили.
А то тръснало гриви (тупнало с лапи), прескочило заледения ров и хлътнало в кралството.
~*~*~
Вихрушката се разтваря и от нея излиза… пясъчен демон.
Вейн машинално отбелязва: коси от пясъчни жилки; жълто-кафява кожа; ни помен от човешка душа в стъклените очи. Смущава го само нещо познато в парцалите по гръдта на изчадието, нагъвките по плата му напомнят на нещо… Но време за мислене няма.
Бьорн вече е стиснал с една ръка рупора и облива натрапника с отредените от закона предупреждения. Не се престарава, отбелязва с възхита Вейн; другата му ръка вече стиска шокалката. После тревогата се надига в ума му: пясъчният демон крачи право към тях и не дава вид да е чул законовите предупреждения, да е видял шокалките.
– Стой! – реве Бьорн, а ръката с палката вече сочи напред. – Още крачка и ще ти сплескаме варварската кратуна!
Вейн посяга да хване рамото му, да успокои, да припомни изискванията на протокола. (Да го предпази.) Но Бьорн пуска рупора и търчи срещу демона, и замахва, и шокалката му разцепва…
…въздуха.
Вейн, преминал в бързото време, наблюдава без удивление (в бързото време време за удивление няма) как нашественикът уж не променя и с инч крачката си, а шокалката се плъзва край дясната му ръка (неестествено виснала, отбелязва в бързото време Вейн). И преди още върхът й да закачи земята и да изпука с грозния пукот, с който изпразва заряда си, ръката на демона (лявата, здрава ръка) минава под китката, под лакътя, под брадичката на Бьорн и той се килва назад. Шокалката изцвъртява във въздуха (тия къси ще ни изтрепят някой ден, стрелва се през ума на Вейн, в бързото време няма време за отсяване на уместни мисли от пълни нелепици). После Вейн вижда подбелените очи на приятеля си, палката му започва да се повдига (мудно, толкова мудно), не остава време за повече мисли.
(Даже в бързото време, да.)
~*~*~
Преди да успеят да призоват Извънредните сили, отвъдяни изгубили седемнайсет други пазители на синора – петима редовни и едно поделение на военни игри; двама залутали се в Северните предели селяци; един ловец на бивлови кожи; и цяло предградие от Нордорт, най-северния им мегасел по брега на Разделящото море. От погубените намерили само ловеца. Вкопчен във върха на северен бор, шепнел примамващи думи към една катеричка на края на клона. Него прибрали в приют, да церят безумието му с конфед’ски илачи и шокалки по местен тертип. Предградието пламнало надвечер и горяло цялата нощ, ала нямало жертви, понеже трезвите отвъдяни до един се изсипали сред вълните и се разминали само с простуди и уплах; а пияните (обяснявали после отвъдянските разгадвачи на масови престъпления) придобили някаква чудодейна защита против пламъците и танцували с тях като бесновати.
Когато Извънредните сили стигнали до Нордорт, от изчадието нямало и следа. Някои нордортяни (от трезвите) твърдели, че скочило в Разделящото море и отплувало към Конфед’ия. Ала свидетелствата им не се ползвали с твърде силно доверие, тъй като рядко съвпадали в описанията я на главите, я на опашките му. След две седмици разпити в приемните на разгадвачите се стигнало до всенароден консенсус, че в оня ден трезви нордортяни не е имало – само нордортяни в различни степени на опиянение. Кралската власт издала декрет срещу невъздържаното пиянство, безплоден като предишните, а произшествието лека-полека се оттекло от хорската памет.
~*~*~
Когато “Пресветлата дева воин” вече е достатъчно далеч от брега, моряците прибират греблата и изпъват платната й.
Зад тях Нордорт руменее в лъчите на отиващото си слънце, може би повече от друг път. В най-северната му част заревото несъмнено е по-хаотично от обичайното.
Боцманът свива рамене – можеш ли ги разбра тия земни плъшоци? Намножили са се от бряг до бряг, а в главите им – все щуротии. Закалка им трябва, пет години без суша – и ще мирясат.
Очите му се отправят над притихналите вълни – Майчице наша, и с тебе ли нещо не е наред? Или пак целият ни свят се побърква? Де се е чуло такова затишие посред зима? – И нататък, нататък, към континента. Към Конфед’ия, дето с всичките си двайсет и шест земи е цвъчка от гларус в прегръдката на Голямата майка.
Цялата палуба се люшва рязко – съвсем неочаквано. В открито море сме, диви се боцманът. А после не се диви, понеже е твърде зает да дълбае леда в две очи, на няма и пет стъпки от себе си, таман под кърмата.
С тия очи несъмнено идат и нос, и уста, и уши, понеже тъй е устроен образът человечески. Сигурно има и тяло, което – би могла да подскаже логиката – в тоя момент виси, привързано с въжета и куки, от външната страна на “Пресветлата дева воин”, таман под кърмата. Възможно е даже – тук би се намесила наблюдателността – едната ръка да е грижливо овързана към това тяло, да не се пречка по дългия път. Но не се заблуждавайте и за миг. Тия мисли, всяка, която ви мине, са си само и единствено ваши. Главата на боцмана е блажено празна от тях. Боцманът е прочел обещанието в леда на двете очи и на свой ред е обещал да забрави. Да забрави, че някога ги е виждал. С все нос, уста, уши, тяло, ръце, вързани или веещи се на вятъра, и каквото там още подскажат логиката и наблюдателността.
И забравя.
Боцманът е станал такъв, понеже е умен човек, не просто корав моряк. А умните хора знаят за лесните и за трудните начини.