„Дани“, повика го тихичко Андреа и момчето вдигна глава от книгата, която четеше.
„Какво има?“
„Чичо ти още ли ни е сърдит?“
„Как ти хрумват все такива неща, идея си нямам. Вярно, не е много разговорлив напоследък, ама не ние сме причината. Причината е в това, което се случва край нас.“
„А дали ние не сме причината за ставащото?“
„Дрънкаш глупости. А аз защо те слушам, не знам. А ти… – той затърси подходящата дума – как се справи тогава?“
„Кога?“
„Не се прави, че не знаеш. След като видя катастрофата по телевизията така, както ми я беше предала. Сигурно ти е мъчно, както на мене… Но нищо не можем да направим. Само наблюдатели сме и засега трябва да внимаваме да не ни разкрият… Пък ти три дена да не се свързваш с мен, значи нещо наистина те е разтърсило яката.“
„Как да ме разтърси?“
„Да, бе, понякога забравям, че си още малка.“
„Вярно си е. Може и да имам малко повече акъл, ама годините не са ми достатъчни. А ти за къде се приготвяш?“
Даниел погледна в огледалото и се разсмя.
„А виждаш ли ми чертите?“
„Какво?“
„Ох, виждаш ли как изглеждам?“
„Не, и това е най-странното. Виждам те как се оправяш, но срещу ми няма лице.“
„Моля?!“
„Ако искаш, да ти изпратя картина…“
„А, не“, ужаси се Даниел и като се извъртя рязко, се насочи към багажа си в другия ъгъл на стаята.
Приклекна до пътната чанта, извади бяла тениска и тъмносини дънки и ги огледа. Малко бяха понамачкани, ама леля му щеше да ги гладне набързо.
Е, ако имаше желание. Ако не – щеше да ги облече така.
Все пак модата в момента беше да ходиш в недотам изряден вид.
„Какво е „изряден“?“ – сепна го гласът на Андреа и Даниел се усмихна.
„Ами това е… приличен. Горе-долу. Така си мисля аз, де.“
„Пфу, от математика може и да разбираш, ама от български – нищо!“
„Какво съм виновен, че природата ме е надарила само в едно направление?“
„Моля?“
„Ама ти доста думи тепърва учиш, а?“
„То поне добре, че има от кой да ги уча… Иначе ако оставях всичко на наш’те, не знам кога щях да науча и да разбирам кой лъже и кой – не.“
„Но това не може да се научи!“
„Кой го казва? Дани?“
„Аз го казвам! И няма ли да ме оставиш за малко на мира, защото имам още само три дни в София, а нищо още не съм видял от нея…“
„Ами гледай – кой ти пречи?“
Даниел щеше да изкрещи нещо в мислите си, но на вратата на спалнята бе цъфнала леля му.
– Дани, приготвяй се по-бързо. Чичо ти се обади от центъра, Емо ще дойде да те вземе след петнайсет минути. Ще се срещнете на Попа.
– А къде ще ходим после?
– Не знам. Не обсъждат мъжките си планове с мен никога – засмя се тя и го погледна. – Тъй ли измачкан ще ходиш?
– Ама… аз… нали модата е такава, лельо… – смънка Даниел и усети как дори ушите му почервеняха.
„Сега ми е на чалъм. Да ù прехвърля ли някоя идея?“ – обади се в този момент в главата му и Андреа. Даниел сериозно се замисли върху въпроса дали ще доживее следващата година.
„Естествено. Иначе аз с кой ще си говоря?“
Какво се случва, когато две деца развият телепатични способности?
Един ден петгодишната Андреа изненадва родителите си с разсъждения, твърде зрели за възрастта ù.
Тринайсетгодишният Даниел изведнъж осъзнава, че може да разговаря в ума си с непознато момиче и тя да му предава сънищата си.
Какво се случва, когато двама възрастни разкрият отдавна пазена тайна?
Любомир Герасков и Емилиан Ставрев трябва да се изправят пред това, което от толкова години се стараят да забравят, и да решат колко от истината е нужно да споделят със света.
Кой или какво е Амнеел от сънищата на Андреа? И какъв е смисълът да виждаш бъдещето, ако не правиш нищо, за да промениш несправедливостите?
~
„Нощта на скорпиона“ е дебютният роман на Мария Гюзелева. Той получи отличие в Конкурса за български фентъзи романи, проведен от Сборище на трубадури, Човешката библиотека и издателство MBG Books през 2012 г., редом с „Ех, магесническа му работа“ на Калоян Захариев, и зае първо място в категория „Любим дебют за 2015 г.“ в Националните фантастични награди.