Малкото четене

Следващият ден беше чудесен… и ужасен. Общо взето биваше.

Беше чудесен ден, защото валеше по-малко. И бе ужасен, защото Том ме блъсна с колата си.

– Толкова съжалявам, не те видях – провикна се той, докато завиваше към паркинга, за да намери празно място, преди да е станала тъпканица. Аз се надигнах от земята и се усмихнах многозначително. Постоянните опити на Том да привлече вниманието ми бяха ласкателни и някак си изненадващи.

Адам отново седна до мен в английския. Започнах да се притеснявам, че ще му стане навик, че ще очаква да седи до мен цяла вечност, дори когато просто закусвам вкъщи с баща си. Господин Шварц го извика и той промърмори нещо – в смисъл че сомбрерото, което носех, е хем съблазнително, хем подходящо за времето, – ала умът ми се залута в друга посока. По-точно в мисли за Едурак. Бях си направила списък с най-разумните обяснения защо не желае да говори с мен:

• твърде уплашен
• твърде тъжен
• твърде ням
• нечовек

Тъкмо щях да започна нов списък, озаглавен „Места, които бих искала да посетя“, и чух някой да ме вика.

Вдигнах поглед. Беше Адам.

– Часът свърши – каза той и излезе. Не бях свикнала с такова внимание от страна на момчетата.

– Мда – извиках след него. – Беше ми ясно от самото начало!

Той не отговори. Въздъхнах. Знаех си, че в английския никой няма да разбере чувството ми за хумор.

Докато излизах от класната, се блъснах в един чин, който от своя страна се удари в другия чин, а той пък – в някаква маса, върху която имаше клечка от близалка и макет на театър „Глобус“¹, направен от трюфели. Макетът се разклати заплашително. Като си знаех късмета, цяло чудо бе, че не се прекатури върху чина. Вместо това падна на пода, където без да искам се подхлъзнах на него и си понацапах косата с трюфели.

На обяд отново седнах при приятелите на Том и Луси. Като огледах всички останали маси, стигнах до извода, че тази е масата на популярните. Определено беше най-близко до вратата и така ти осигуряваше предимството да влезеш навреме в час. Освен това всички на масата имаха пликове с обяд от вкъщи, на които бяха изписани имената им. Съжалих хлапетата от другите маси, които сигурно бяха мили, но им куцаха връзките в обществото и никой нямаше да ги пусне да седнат до самата врата или да използват хартиени пликове. Върху обяда на Том бе написано „Моето малко сладкишче“. Когато го попитах защо майка му все му приготвя малки сладкишчета, той се направи, че не чува. Отбелязах си да взема някакви зеленчуци за това момче.

След обяда имахме биология – заедно с Едурак. Щеше ми се сърцето ми да не тупти толкова бързо, докато вървях по коридора. Още повече ми се щеше мишниците ми да не се потяха тъй обилно. Сигурно отделях щури феромони, а това само нажежаваше страстите на Адам и Том. Наквасена в естествените си секрети, влязох в час, настройвайки се да дам отпор на бесните им атаки. Вместо това видях Едурак. Приличаше на момче от реклама за дезодоранти, които определено бих си купила, ако ги продаваше той. Бих си ги купила даже да съдържаха алуминий, причиняващ СПИН. Плъзнах се на мястото до него. За мое изумление той видгна поглед от компютъра си и кимна леко.

– Здрасти – отрони с мекия глас на момче от ангелски хор.

Не можех да повярвам, че ми говори. Седеше също толкова далеч от мен, колкото предния път – вероятно заради миризмата, – ала сякаш чисто инстинктивно долавяше, че съм там, усещаше го като някакво животно.

– Здрасти – казах аз. – Откъде знаеш, че името ми е Бел?

– Моля? О, не знаех. Здрасти, Бел.

– Мда, Бел. Откъде го знаеше? Бел е прякор.

Той се огледа объркано.

– Съжалявам. Аз…

– Не се тревожи – казах, като извърнах поглед към черната дъска. – Сигурна съм, че има съвършено логично обяснение за всичко това.

После той млъкна. Аз надрасках в тетрадката си как щях да изглеждам, ако ме ухапе вампир. Щях да изглеждам много женствена.

Господин Франклин обясни, че ще правим дисекция на жаба. Той раздаде на всеки мостра, извадена от студено найлоново пликче, миришещо на упойка. Нашата жаба лежеше безжизнена върху металния поднос на чина ни. Изтръпнах от мисълта колко ли беззащитни мухи е изяла.

– Е, ще започваме ли? – попита Едурак.

– Мда, мда – изстрелях аз. Вдигнах ножа и го набучих в жабата.

– Чакай! – възрази Едурак. – Първо трябва да прочетеш инструкциите.

– Толкова е лесно! – казах аз, докато разполовявах жабата. Бях правила това лабораторно и преди. В едно блато, когато бях малко момиченце.

Господин Франклин дойде до нашия чин.

– Внимавай, Бел! Трябва да оставиш и някакви вътрешности за изследването.

– Знам – потвърдих аз. – Нали бях в класа за напреднали в старото ми училище.

Господин Франклин кимна.

– Разбирам. – А после: – Защо не оставиш Едурак да довърши дисекцията?

Свих рамене. Беше ми безразлично, а ако господин Франклин смяташе, че това лабораторно е твърде лесно за мен, бе прав. Облегнах се назад на стола си, вече порядъчно отегчена. Едурак внимателно сваляше пластовете от кожата на жабата, като си водеше бележки върху диаграмата. Наведох се напред, хипнотизирана от почерка му. За секунда си помислих, че може би виждам как пише ангел. После си спомних, че ангелите нямат ръце. Той трябва да е нещо друго… нещо свръхестествено.

– Та… ъх… искаш ли да напишеш нещо в лабораторния си доклад? – попита Едурак. Той ми подаде листа си, за да препиша, сякаш само заради някаква си дисекция знаеше за жабешките органи повече от мен.

– Вече го написах – казах му аз, размахвайки собствения си лист. Бях начертала много по-напредничави схеми, показващи какво би станало, ако премахнем човешките органи и ги заменим с жабешки. Под диаграмите бях приложила списък с организации, приемащи дарение на органи, в случай че господин Франклин милостиво решеше да предостави всички тези жабешки органи на нуждаещите се хора.

Едурак погледна към схемата ми и се намръщи, засрамен от своя собствен доклад.

– Хайде да предадем докладите си отделно? – измънка той, със съзнанието че аз заслужавах цялото признание. Докато говореше, очите му пробляснаха в зелено.

– Очите ти бяха ли зелени вчера? – парирах го аз.

Той ми отвърна с празен поглед – празния поглед на божество. Божество от реклама за автосервиз.

– Ами да. Имам зелени очи – каза той.

Чух звънеца и подскочих на мястото си. Бях изгубила представа за времето, докато се взирах в странните зелени очи на Едурак. Той припряно излезе от стаята. Аз издишах и вдишах дълбоко, опитвайки се да вдъхна аромата му, ала всичко, което усещах, бе миризмата на лабораторната жаба.

Изправих се, събаряйки пътем няколко съученика.

(Из “Плач”)

…Честит празник, точно така!

Екипът на ЧоБи (…опитвали ли сте да размествате тези четири букви, докато полчите дума?)