In [i]Toll the Hounds[/i], Steven Erikson wrote:From rank superstitions to scholarly treatises, countless generations had sought understanding of those among them whose minds stayed undeveloped, childlike or, indeed, seemingly trapped in some other world. God and demon possession, stolen souls, countless chemical imbalances and unpleasant humours, injuries sustained at birth or even before; blows to the head as a child; fevers and so on. What could never be achieved, of course (barring elaborate, dangerous rituals of spirit-walking), was to venture into the mind of one thus afflicted.
It would be easy to assume an inner world of simple feelings, frightening unknowns and the endless miasma of confusion. Or some incorporeal demon crouched down on every thought, crushing the life from it, choking off every possible passage to awareness. Such assumptions, naturally, are but suppositions, founded only on external observation: the careful regard of seemingly blank eyes and stupid smiles, repetitive behaviour and unfounded fears.
Hold tight, then, this hand, on this momentary journey into Chaur’s mind.
The world he was witness to was a place of objects, some moving, some never moving, and some that were still but could be moved if one so willed it. These three types were not necessarily fixed, and he well knew that things that seemed destined to immobility could suddenly come awake, alive, in explosive motion. Within himself, Chaur possessed apprehensions of all three, in ever shifting forms. There was love, a deeply rooted object, from which came warmth, and joy, and a sense of perfect well-being. It could, on occasion, reach out to take in another – someone or something on the outside – but, ultimately, that was not necessary. The love was within him, its very own world, and he could go there any time he liked. This was expressed in a rather dreamy smile, an expression disengaged with everything on the outside.
Powerful as it was, love was vulnerable. It could be wounded, jabbed into recoiling pain. When this happened, another object was stirred awake. It could be called hate, but its surface was mottled with fear and anger. This object was fixed as deeply in his soul as was love, and the two needed each other even if their relationship was strained, fraught. Prodded into life by love’s pain, hate opened eyes that could only look outward – never to oneself, never even to the identity known as Chaur. Hate blazed in one direction and one only – to the outer world with its objects, some moving, some not, some that might do either, shifting from one to the next and back again.
Hate could, if it must, make use of Chaur’s body. In lashing out, in a frenzied reordering of the world. To bring it back into the right shape, to force an end to whatever caused love its pain.
All of this depended upon observation, but such observation did not rely overmuch on what he saw, or heard, smelled, touched or tasted. Hate’s secret vision was much sharper – it saw colours that did not exist for others, and those colours were, on an instinctive level, encyclopedic. Seeing them, hate knew everything. Knew, indeed, far beyond what a normal mind might achieve.
Was this little more than a peculiar sensitivity to nonverbal communication? Don’t ask Chaur. He is, after all, in his own world.
(...)
The simple ones aren’t simple. The broken ones aren’t broken. They are rearranged. For better, for worse? Such judgements are without relevance. After all, imagine a world where virtually every mind is simpler than it imagines itself to be, or is so utterly broken that it is itself unaware of its own massive, stunning dysfunction. In such a world, life goes on, and madness thrives. Stupidity repeats. Behaviours destroy and destroy again, and again, yet remain impervious to enlightenment. Crimes against humanity abound, and not one victimizer can even comprehend one day becoming victim; not a single cruel soul understands that cruelty delivered yields cruelty repaid tenfold. It is enough to eat today and let tomorrow’s children starve. Wealth ever promises protection against the strictures of an unkind, avaricious world, and yet fails to deliver on that promise every single time, be the slayer disease, betrayal or the ravaging mobs of revolution. Wealth cannot comprehend that the very avarice it fears is its own creation, the toxic waste product of its own glorious exaltation. Imagine such a world, then – oh, don’t bother. Better to pity poor, dumb Chaur.
Spoiler
В превод на Валерий Русинов, с мои вмешателства:
От вмирисани суеверия до учени трактати, безброй поколения са се опитвали да разберат онези, чиито умове остават недоразвити, детински или просто затворени сякаш в някакъв друг свят. Обсебени от бог или от демон, откраднати души, безброй химични нарушения и неприятни течности, наранявания, понесени при раждането или дори преди него; удари по главата като дете; треска и какво ли още не. Онова, което изобщо не може да се постигне, разбира се (освен някои сложни и опасни ритуали на сънебродничество), е да се влезе в ума на поразения.
Би било лесно да се допусне съществуването на един вътрешен свят на прости чувства, плашещи неизвестни и безкрайна объркваща мъгла. Или някакъв безтелесен демон, присвит зад всяка мисъл, който я унищожава, отнема живота от нея, задушава всякакъв възможен преход към съзнателност. Подобни допускания, естествено, са само хипотези, основани на външно наблюдение: предпазливото вглеждане в привидно безизразни очи и глупави усмивки, шаблонно поведение и неоснователни страхове.
И тъй, дръжте здраво тази ръка в това мигновено пътешествие в ума на Чаур.
Светът, който виждаше той, бе място на предмети — някои подвижни, други съвсем неподвижни, а някои си стояха спокойно, но можеше да се задвижат, ако човек го поиска. Тези три вида не бяха непременно фиксирани и той добре знаеше, че неща, които изглеждат обречени на неподвижност, могат изведнъж да се разбудят, да оживеят в буйно движение. Чаур притежаваше усет за всичките три, във вечно променливата им форма. Имаше обич, обект, вкоренен дълбоко, от който идваше топлина и радост, и усещане за съвършено добруване. Тя понякога можеше да се пресегне и да поеме друго — някого или нещо, което е отвън, — но в крайна сметка това не беше необходимо. Обичта беше вътре в него, в собствения му свят, и той можеше да отиде там по всяко време, щом пожелаеше. Това се изразяваше в една доста отнесена усмивка, изражение, откъснато от всичко, което беше отвън.
Колкото и да беше силна, обичта беше уязвима. Можеше да бъде наранена, пронизана и да се свие от болка. Когато това се случеше, се разбуждаше друг обект. Той можеше да се нарече омраза, ала повърхността му беше зацапана от страх и гняв. Този обект бе закрепен толкова дълбоко в душата му, колкото и обичта, и двата се нуждаеха един от друг, ако връзката им бъдеше опетнена, накърнена. Разбудена за живот от болката на обичта, омразата отваряше очи, които можеха да гледат само навън — никога към себе си, нито дори към същността, наречена Чаур. Омразата лумваше в една и само в една посока — към външния свят с неговите предмети, някои подвижни, други неподвижни, трети, които можеха да правят и едното, и другото, да се отместват от едното към другото и обратно.
Омразата можеше, ако потрябва, да използва тялото на Чаур. В замаха навън, в трескавото преподреждане на света. За да го върне в правилната му форма, да наложи край на онова, което причиняваше болка на обичта.
Всичко това зависеше от наблюдение, но това наблюдение не разчиташе особено на онова, което той виждаше или чуваше, помирисваше, докосваше или вкусваше. Тайният поглед на омразата беше много по-остър — тя виждаше цветове, които не съществуваха за другите, а тези цветове, на инстинктивно ниво, бяха енциклопедични. Видеше ли тях, омразата знаеше всичко. Знаеше всъщност много над онова, което може да постигне един нормален ум.
Дали това е нещо повече от особена чувствителност към безсловесното общуване? Не питайте Чаур. Той, в края на краищата, е в собствения си свят.
(...)
Простите същества не са прости. Те са различни. Те са преустроени. За по-добро, за по-лошо? Подобни преценки са без стойност. В края на краищата, представете си един свят, в който буквално всеки ум е по-прост, отколкото си въобразява, че е, или е толкова осакатен, че сам не съзнава своята огромна и ужасна увреденост. В един такъв свят животът продължава, а лудостта процъфтява. Глупостта се повтаря. Постъпки и действия унищожават и унищожават, и унищожават, и при все това остават непроницаеми за просветлението. Грехове против човечността виреят и нито един престъпник изобщо не проумява, че един ден може той самият да се окаже жертвата; нито една престъпна душа не осъзнава, че нанесената жестокост предизвиква десетократно по-голяма жестокост. Богатството вечно обещава защита срещу ограниченията на един жесток, алчен свят, а все не успява да изпълни обещанието си, все едно дали убиецът е болест, предателство или яростните бунтовни тълпи. Богатството не може да схване, че алчността, от която се бои, е негово собствено творение, че е отровният отпадък на собственото му бляскаво възвеличаване. Представете си такъв един свят и… о, не си правете този труд. По-добре съжалете горкия тъп Чаур.
) с:
