Цитатите, които ни създадоха

[Кал]

From rank superstitions to scholarly treatises, countless generations had sought understanding of those among them whose minds stayed undeveloped, childlike or, indeed, seemingly trapped in some other world. God and demon possession, stolen souls, countless chemical imbalances and unpleasant humours, injuries sustained at birth or even before; blows to the head as a child; fevers and so on. What could never be achieved, of course (barring elaborate, dangerous rituals of spirit-walking), was to venture into the mind of one thus afflicted.

It would be easy to assume an inner world of simple feelings, frightening unknowns and the endless miasma of confusion. Or some incorporeal demon crouched down on every thought, crushing the life from it, choking off every possible passage to awareness. Such assumptions, naturally, are but suppositions, founded only on external observation: the careful regard of seemingly blank eyes and stupid smiles, repetitive behaviour and unfounded fears.

Hold tight, then, this hand, on this momentary journey into Chaur’s mind.

The world he was witness to was a place of objects, some moving, some never moving, and some that were still but could be moved if one so willed it. These three types were not necessarily fixed, and he well knew that things that seemed destined to immobility could suddenly come awake, alive, in explosive motion. Within himself, Chaur possessed apprehensions of all three, in ever shifting forms. There was love, a deeply rooted object, from which came warmth, and joy, and a sense of perfect well-being. It could, on occasion, reach out to take in another – someone or something on the outside – but, ultimately, that was not necessary. The love was within him, its very own world, and he could go there any time he liked. This was expressed in a rather dreamy smile, an expression disengaged with everything on the outside.

Powerful as it was, love was vulnerable. It could be wounded, jabbed into recoiling pain. When this happened, another object was stirred awake. It could be called hate, but its surface was mottled with fear and anger. This object was fixed as deeply in his soul as was love, and the two needed each other even if their relationship was strained, fraught. Prodded into life by love’s pain, hate opened eyes that could only look outward – never to oneself, never even to the identity known as Chaur. Hate blazed in one direction and one only – to the outer world with its objects, some moving, some not, some that might do either, shifting from one to the next and back again.

Hate could, if it must, make use of Chaur’s body. In lashing out, in a frenzied reordering of the world. To bring it back into the right shape, to force an end to whatever caused love its pain.

All of this depended upon observation, but such observation did not rely overmuch on what he saw, or heard, smelled, touched or tasted. Hate’s secret vision was much sharper – it saw colours that did not exist for others, and those colours were, on an instinctive level, encyclopedic. Seeing them, hate knew everything. Knew, indeed, far beyond what a normal mind might achieve.

Was this little more than a peculiar sensitivity to nonverbal communication? Don’t ask Chaur. He is, after all, in his own world.

(...)

The simple ones aren’t simple. The broken ones aren’t broken. They are rearranged. For better, for worse? Such judgements are without relevance. After all, imagine a world where virtually every mind is simpler than it imagines itself to be, or is so utterly broken that it is itself unaware of its own massive, stunning dysfunction. In such a world, life goes on, and madness thrives. Stupidity repeats. Behaviours destroy and destroy again, and again, yet remain impervious to enlightenment. Crimes against humanity abound, and not one victimizer can even comprehend one day becoming victim; not a single cruel soul understands that cruelty delivered yields cruelty repaid tenfold. It is enough to eat today and let tomorrow’s children starve. Wealth ever promises protection against the strictures of an unkind, avaricious world, and yet fails to deliver on that promise every single time, be the slayer disease, betrayal or the ravaging mobs of revolution. Wealth cannot comprehend that the very avarice it fears is its own creation, the toxic waste product of its own glorious exaltation. Imagine such a world, then – oh, don’t bother. Better to pity poor, dumb Chaur.

[spoiler]В превод на Валерий Русинов, с мои вмешателства:

От вмирисани суеверия до учени трактати, безброй поколения са се опитвали да разберат онези, чиито умове остават недоразвити, детински или просто затворени сякаш в някакъв друг свят. Обсебени от бог или от демон, откраднати души, безброй химични нарушения и неприятни течности, наранявания, понесени при раждането или дори преди него; удари по главата като дете; треска и какво ли още не. Онова, което изобщо не може да се постигне, разбира се (освен някои сложни и опасни ритуали на сънебродничество), е да се влезе в ума на поразения.
Би било лесно да се допусне съществуването на един вътрешен свят на прости чувства, плашещи неизвестни и безкрайна объркваща мъгла. Или някакъв безтелесен демон, присвит зад всяка мисъл, който я унищожава, отнема живота от нея, задушава всякакъв възможен преход към съзнателност. Подобни допускания, естествено, са само хипотези, основани на външно наблюдение: предпазливото вглеждане в привидно безизразни очи и глупави усмивки, шаблонно поведение и неоснователни страхове.
И тъй, дръжте здраво тази ръка в това мигновено пътешествие в ума на Чаур.
Светът, който виждаше той, бе място на предмети — някои подвижни, други съвсем неподвижни, а някои си стояха спокойно, но можеше да се задвижат, ако човек го поиска. Тези три вида не бяха непременно фиксирани и той добре знаеше, че неща, които изглеждат обречени на неподвижност, могат изведнъж да се разбудят, да оживеят в буйно движение. Чаур притежаваше усет за всичките три, във вечно променливата им форма. Имаше обич, обект, вкоренен дълбоко, от който идваше топлина и радост, и усещане за съвършено добруване. Тя понякога можеше да се пресегне и да поеме друго — някого или нещо, което е отвън, — но в крайна сметка това не беше необходимо. Обичта беше вътре в него, в собствения му свят, и той можеше да отиде там по всяко време, щом пожелаеше. Това се изразяваше в една доста отнесена усмивка, изражение, откъснато от всичко, което беше отвън.
Колкото и да беше силна, обичта беше уязвима. Можеше да бъде наранена, пронизана и да се свие от болка. Когато това се случеше, се разбуждаше друг обект. Той можеше да се нарече омраза, ала повърхността му беше зацапана от страх и гняв. Този обект бе закрепен толкова дълбоко в душата му, колкото и обичта, и двата се нуждаеха един от друг, ако връзката им бъдеше опетнена, накърнена. Разбудена за живот от болката на обичта, омразата отваряше очи, които можеха да гледат само навън — никога към себе си, нито дори към същността, наречена Чаур. Омразата лумваше в една и само в една посока — към външния свят с неговите предмети, някои подвижни, други неподвижни, трети, които можеха да правят и едното, и другото, да се отместват от едното към другото и обратно.
Омразата можеше, ако потрябва, да използва тялото на Чаур. В замаха навън, в трескавото преподреждане на света. За да го върне в правилната му форма, да наложи край на онова, което причиняваше болка на обичта.
Всичко това зависеше от наблюдение, но това наблюдение не разчиташе особено на онова, което той виждаше или чуваше, помирисваше, докосваше или вкусваше. Тайният поглед на омразата беше много по-остър — тя виждаше цветове, които не съществуваха за другите, а тези цветове, на инстинктивно ниво, бяха енциклопедични. Видеше ли тях, омразата знаеше всичко. Знаеше всъщност много над онова, което може да постигне един нормален ум.
Дали това е нещо повече от особена чувствителност към безсловесното общуване? Не питайте Чаур. Той, в края на краищата, е в собствения си свят.
(...)
Простите същества не са прости. Те са различни. Те са преустроени. За по-добро, за по-лошо? Подобни преценки са без стойност. В края на краищата, представете си един свят, в който буквално всеки ум е по-прост, отколкото си въобразява, че е, или е толкова осакатен, че сам не съзнава своята огромна и ужасна увреденост. В един такъв свят животът продължава, а лудостта процъфтява. Глупостта се повтаря. Постъпки и действия унищожават и унищожават, и унищожават, и при все това остават непроницаеми за просветлението. Грехове против човечността виреят и нито един престъпник изобщо не проумява, че един ден може той самият да се окаже жертвата; нито една престъпна душа не осъзнава, че нанесената жестокост предизвиква десетократно по-голяма жестокост. Богатството вечно обещава защита срещу ограниченията на един жесток, алчен свят, а все не успява да изпълни обещанието си, все едно дали убиецът е болест, предателство или яростните бунтовни тълпи. Богатството не може да схване, че алчността, от която се бои, е негово собствено творение, че е отровният отпадък на собственото му бляскаво възвеличаване. Представете си такъв един свят и… о, не си правете този труд. По-добре съжалете горкия тъп Чаур.

[/spoiler]

[Кал]

Дори онези, които бяха против окупацията, намираха у мен човек, с когото могат да си поговорят. Помня, че студенти по право бяха дошли при нас с думите „Не сте прави!“, а си тръгнаха с: „Говори по-често пред медиите!“. Подобни случаи ме накараха да осмисля поведението си вътре. И вместо да се захласна и да развия диктаторски маниер, станах по-внимателен. Знаех, че нося повече отговорност за думите си, отколкото преди. Знаех, че това, което кажех, можеше да преобърне общото мнение на събранието и да го насочи в друга посока. Това ме накара да смятам за по-правилно първо да изслушвам, а после да говоря. И когато се изкажа, да бъде чрез синтез от чутото досега, отколкото да налагам моето виждане. Исках да спомагам за достигането на обща позиция, а не да налагам моята на другите. Не желаех да се превръщам в диктатор на мнение, нито пък в манипулатор. За мен това беше разликата между шеф и лидер. Първият налага своите виждания, а вторият се опитва да разбере другите. Когато съм заставал с твърди позиции, било е в моментите на крайни различия и спорове. Всъщност когато съм се страхувал, че сами ще развалим всичко заради инат и липса на толерантност към чуждото мнение. Това бе и най-използваният от мен мотив – да не допускаме, че само собствените мисли са валидни и истинни, а да се вслушваме един в друг и да търсим онова, което ни обединява, а не, което ни разделя.

[Кал]

(...) в традиционното българско средно образование ученикът е задължен да назубря факти, а не да научава практики; той е нагаждан по-скоро да следва уморено, отколкото да създава и води вдъхновено; на децата не се дава пространство за крилата им, а се изрязват по шаблон още в първия учебен ден; учителите рядко търсят мнението им, а им пълнят главите с мнението на „авторитети“ по тези въпроси; не ги учат как да мислят, а какво да мислят. Всичко това рано или късно създава, най-общо казано, два типа ученици: послушници, които нямат способност да се опълчат, знаят твърде много, но не могат почти нищо, и бунтари без кауза, които скачат срещу градски контрольори, но не срещу статуквото. Онези, които едновременно се бунтуват и притежават солидно знание зад действията си, са дело на самообразованието и опита след училище.

(...) опираме до следващия фактор - медиите. Те са тези, които оформят публичния образ на ученика и студента. (...) На преден план изниква следното противоречие – преди се е пропагандирал образът на идеалния младеж бригадир, член на партията, и едновременно с това били критикувани лошите прояви, като използване на жаргон и самотата, а сега, когато би следвало хоризонтът да е отворен, медийният фронт използва само един образ – отрицателния. За младите се говори, че са пияници, развратници, че харчат парите на мама и на татко по дискотеки, че се бият до смърт, че нямат мечти, че са мързеливи. (...) Често ученикът не вярва, че може да бъде друг освен този, проповядван му от новинарските емисии и интернет и който се привижда на уморените родители, навъсените съседи или преднамерените учители. Новодошлият от провинцията студент пък си мисли, че е дошъл в място за оргии, но не и за учене. Той няма да потърси библиотеката, която работи до полунощ, защото не знае дори, че съществува, но ще отиде на партита с евтин алкохол, фъстъци и ориенталски ритми.

Ето защо, когато се появиха Ранобудните студенти и окупирахме зали из цялата страна, една от първите реакции беше: „Наистина ли?!“. По-нататък, именно заради върлуващите стереотипи и образи на младото поколение, медиите търсеха сензации с употреба на алкохол, сексуални оргии и какво ли не. Определени медийни групировки и повлияни от тях хора не дадоха шанс на Ранобудните студенти. Не повярваха, че на портата имаше дрегер за идващите, че охраната обикаляше вечер по чорапи дали някой нарушава общите правила. Вътре властваше духът на аскета, не на хедониста. Ние извършихме културно преобръщане към повече отговорности и независимост, а не бунт на развратните нрави.

Окупацията създаде възможност за нов лик сред информационния поток. Образът на младите, които се борят с несправедливостите и се наричат ранобудни, искат повече морал, по-малко корупция, повече смелост у хората и по-добро бъдеще в страната си, а не извън нея. Този образ не може да постигне бърза печалба за никого (...), но е благодатен за обществата, мислещи няколко години напред.

Плюс цялата глава „Всекидневието“ – като антидот за всеки, който се е натровил с медийни образи на Ранобудните.

[Кал]

Не бяхме изминали и сто метра, когато студенти привикаха за помощ откъм кръстовището пред Народна библиотека. Когато стигнахме, видяхме срещу нас бял автобус, пълен с полиция. Хванахме каквото има по улицата – павета, бетонни конструкции, боклукчийски кофи, та дори саксии от близките кафенета. После се струпахме зад тях и стиснахме зъби в очакване на сблъсъка.

Като носорози тръгнаха срещу нас в атака конвой полицаи. Заудряха ни с рамена и ръце. Ние не помръдвахме. Удариха пак. Не помръднахме. Удариха пак. „Защо ги пазите тези престъпници? Защо?!“ – не се уморявахме да питаме. Удариха пак. „Ние се борим за бъдещето на страната си! Не сме срещу вас!“ Удариха пак. „Нека се борим заедно срещу онези там!“ Удариха пак. Не помръднахме. Един заговори: „И аз съм недоволен. Искам детето ми да живее в друга държава.“ „Защо не протестирате?“ – попитахме. Удариха пак. „Какво ще се получи? Какво? Ще дойдат пак същите!“ – продължи полицаят. Не помръдвахме. Не си чувствахме ръцете. Толкова ги бяхме стиснали един в друг.

Заедно (ръка за ръка ) с:

Стражникът се засилва насреща ми с грацията на надийски тъпир – но далеч не така дружелюбен.

Благоразумно отстъпвам на тротоара. Покрай нас профучава поредната бронирана карета, отвеждаща в безопасност кръволоците, подвизаващи се като наши управници.

Едно двайсетинагодишно момче изскача напред, размахвайки два пръста в привет – по един на всяка ръка. Стражникът с ръмжене се устремява към него:

– Изчезни от платното! Аз на тебе колко пъти ти казах, бе!

Момчето се хвърля назад, към двама свои приятели. Едното момиче запечатва сцената с минилтир, най-нов модел. Аз включвам моята джвъчка – тя е от по-простите, улавя само гласа – размахвам я свойски и доближавам стражника.

Междувременно са дояздили още трима – мъже-планини. Единият само струва колкото всичките нас (на тегло).

– Какво си мислиш ти, бе? – върлува първият. – Че няма да сляза и да те сгащя ли? Пишлеме с пишлеме!

– Извинявайте – обаждам се аз, – бихте ли се представили? Име и фамилия са достатъчни.

Към мен се приближава друг юначина.

– Изключи го – сочи към джвъчката. – Иначе ще го вземем. И се дръпни от платното. Пречиш ни.

Отстъпвам върху бордюра, на самия ръб на закона.

– Вие сте тук да си вършите работата, разбирам ви. Аз ви преча. Но разберете и мен: аз също съм тук да си върша работата – като поданик на тая държава, който има намерение да продължи да живее в нея. А те – кимам към поредната профучаваща карета – пречат на мене. Вършете си работата – обръщам се пак към стражника, – аз ще си върша моята.

Пет минути по-късно се събираме достатъчно хора, за да направим жива верига напреки платното.

[Кал]

Грешката, която допускат повсеместно активисти и политици, е увереността, че говорят „истината“, гарнирано с безсърдечното им държание, пречещо със своя елитаризъм и отричане на „другия“. И както предполагат законите на джунглата, един удар продължава в поредица от удари. Без никакво уважение. Това прояжда движението.

Окупацията обаче бе различна. Тя бе основана на радикалната етика за равенство между мненията и интерпретациите. (...) Всеки имаше право да изказва своето мнение, но бе задължен да изслушва, без значение дали е съгласен или не.

За разлика от политическия [не]успех, окупацията постигна много в културата ни. Поколенията оттук насетне биха могли да бъдат по-автономни и революционно настроени. Рядко биха се излъгали от думите на политиците. Биха се организирали много по-лесно, защото окупацията бе пример (...), който доказва, че дори една малка група хора може да обърка сценария на олигархията, да привлече обществената подкрепа и да създаде своя независима територия. (...) Стотици хиляди българи [през 2013 г.] (...) задаваха въпроси и търсеха отговори заедно. Оставиха настрана временните наслади, за сметка на жертвата за общото благо. (...) Много от тях преди това преди това страдаха, защото се чувстваха самотни в борбата си срещу отвратителното, а сега най-сетне намериха своите съмишленици. (...)

След преживяното осъзнавам, нужни са ни институции и правила, които повече вдъхновяват доброто у нас (...) имам предвид – да отглеждаме бъдещите поколения с любов и да ги научим на отговорност, самостоятелност и солидарност. Преди всичко друго светът има нужда от просвещение и просвещенци, от по-устойчива промяна в училището. В образователните институции да се започне със смяна на модела и учебния материал. Децата ни ще порастват с дни, ако участват в часове по гражданско образование, ако дебатират повече помежду си, ако бъдат поставени в среда, която мотивира взаимното достигане до успеха. (...) активистите повече от всеки друг се нуждаят от опознаване на страната и изслушване на гласовете от селата, от пенсионерските клубове, от цеховете, от крайните квартали. Обществото ни се нуждае от разговори очи в очи, от действително съжителство, от солидарност. Убеден съм – ако настоящите естествени лидери влезнат в училищните стаи, ако хвърлят сили в просперитет за мнозинството, след време ще имаме насреща армия от революционери, носители на просвещенски ценности, иноватори в своите области и морални политици. Те просто ще преобърнат страната.

Окупацията бе само началото.

[Кал]

Разкарай се, Окам прост...

Учените често говорят за пестеливост на аргументите („най-простото обяснение вероятно е правилното”, познато и като „бръснача на Окам”), но не бива да се подвеждаме от привидната елегантност на такъв тип доводи; те са се проваляли поне толкова пъти, колкото са успявали. Например по-просто е да предположим, че Слънцето се върти около Земята, че миниатюрните атоми се подчиняват на същите принципи като предметите в по-голям мащаб и че възприемаме действителността едно към едно. Принципът на простотата подкрепя всяко от тези твърдения... и всяко от тях е грешно. По мое мнение такива доводи нищо не вършат – освен да попречат на по-интересни дискусии. Ако съдим по историята си, никога не е разумно да приемаме, че сме разнищили даден научен проблем докрай.

[Люба]

Този е много прост, но ... сложен

"Животът е сложен... Обаче къде е сложен, кой го сложи, на кого?... Не е ясно..." - Иванка Димова

[spoiler](прихванато от ФБ и Вяра)
И моля, не местете в рубриката за "промиващите" [/spoiler]

[Кал]

[spoiler]А коя е Иванка Димова и къде може човек да се наслади на повече нейно творчество?

И принципно: чудя се дали в тая тема да пускаме неща, които не са от книги/филми.

И – честит ни празник! На всички ни - и на вас, двете рожденички! [/spoiler]

[Люба]

[spoiler]Иванка е неизвестна мен дама от ФБ. Вярата ще допитам дали я познава или не. Във ФБ има силна вероятност подобни мъдрости да са епизодични. Единични. Така че още творчество - може и да няма [/spoiler]

[Кал]

Everyone died in solitude, after all. A simple enough truth. A truth no one need fear. The spirits waited before they cast judgement upon a soul, waited for that soul—in its dying isolation—to set judgement upon itself, upon the life it had lived, and if peace came of that, then the spirits would show mercy. If torment rode the Wild Mare, why, then, the spirits knew to match it. When the soul faced itself, after all, it was impossible to lie. Deceiving arguments rang loud with falsehood, their facile weakness too obvious to ignore.

[Кал]

‘Giving advice to a child is like flinging sand at an obsidian wall. Nothing sticks. The brutal truth is that we each suffer our own lessons—they can’t be danced round. They can’t be slipped past. You cannot gift a child with your scars—they arrive like webs, constricting, suffocating, and that child will struggle and strain until they break. No matter how noble your intent, the only scars that teach them anything are the ones they earn themselves.’

[Кал]

Crowning Moment of Awesome (and a heavy, HEAVY spoiler):

[spoiler]

Kalyth saw the grey-bearded soldier’s faint smile and it transformed his falcon’s eyes into something that seemed capable of holding, without flinching, the compassion of an entire world. He leaned forward on his saddle, the horn creaking as it bent on its hinge. ‘Aye, we’re no gods, and we’re not going to attempt to replace him beneath that rotted cowl. We’re Bridgeburners, and we’ve been posted to Hood’s Gate—one last posting— (...)’
‘You see us as Guardians of the Gate, but we are more than that. We are—or will become—the new arbiters, for as long as is necessary. Among us there are fists, mailed gauntlets of hard violence. And healers, and mages. Assassins and skulkers, sappers and horse-archers, lancers and trackers. Cowards and brave, stolid warriors.’ He hitched a half-smile. ‘And we’ve found all manner of unexpected . . . allies. In all our guises, Destriant, we shall be more than the Reaper ever was. We are not distant. Not indifferent. You see, unlike Hood, we remember what it was to be alive. We remember each and every moment of yearning, of desperate need, the anguish that comes when no amount of beseeching earns a single instant’s reprieve, no pleading yields a moment’s mercy. We are here, Destriant. When no other choice remains, call upon us.’
The ice of this realm seemed to shatter all around Kalyth and she staggered as warmth flooded through her. Blessed—no, the blessing of warmth. Gasping, she stared up at the unnamed soldier as tears filled her eyes. ‘This . . . this is not the death I imagined.’
‘No, and I give you this. We are the Bridgeburners. We shall sustain. But not because we were greater in life than anyone else. Because, Destriant, we were no different.’

[/spoiler]

[Кал]

The argument was this: a civilization shackled to the strictures of excessive control on its populace, from choice of religion through to the production of goods, will sap the will and the ingenuity of its people – for whom such qualities are no longer given sufficient incentive or reward. At face value, this is accurate enough. Trouble arrives when the opponents to such a system institute its extreme opposite, where individualism becomes godlike and sacrosanct, and no greater service to any other ideal (including community) is possible. In such a system rapacious greed thrives behind the guise of freedom, and the worst aspects of human nature come to the fore, a kind of intransigence as fierce and nonsensical as its maternalistic counterpart.

And so, in the clash of these two extreme systems, one is witness to brute stupidity and blood-splashed insensitivity; two belligerent faces glowering at each other across the unfathomed distance, and yet, in deed and in fanatic regard, they are but mirror reflections.

This would be amusing if it weren’t so pathetically idiotic…

Spoiler

В превод на Валерий Русинов:

Аргументът бе следният: една цивилизация, окована към ограниченията на прекаления контрол над нейното население, от избора на религия до производството на стоки, ще изсмуче волята и находчивостта на своя народ — за който тези качества престават да предлагат поощрение или награда. На първи план това е съвсем точно. Неприятността идва, когато противниците на такава система наложат крайната й противоположност, при която индивидуализмът става божествен и свят и не е възможна по-висша служба на някой друг идеал (включително общността). В такава система безогледната алчност процъфтява под маската на свобода и на повърхността изплуват най-лошите аспекти на човешката природа, безкомпромисност толкова жестока и безсмислена, колкото и породилата я противоположност.
И тъй, в сблъсъка на тези две крайни системи човек става свидетел на брутална глупост и оплискана с кръв безчувственост. Две войнствени лица, ръмжащи едно на друго през невъобразимо разстояние. И все пак в своята дейност и в своя фанатизъм те са просто огледални отражения.
Това щеше да е забавно, стига да не беше жалко и идиотско…

[Кал]

‘He is strong enough to stand exposed, revealing all that is vulnerable within him. He is brave enough to invite you ever closer. If you hurt him, he will withdraw, as he must, and that path to him will be thereafter for ever sealed. But he begins with the gift of himself. What the other does with it defines the future of that particular relationship.’

Приличаме си.

[Кал]

‘Her courage has failed her,’ murmured Shelemasa.
Hanavat sighed. ‘Perhaps tomorrow, then.’
‘I don’t know what she thinks she can say,’ the younger woman said. ‘To make this right. Cast him out is what she should do.’
Hanavat glanced across at Shelemasa. ‘So that is what everyone is saying, is it? That hard tone, those hard words. The most plentiful coin, spent so freely, is also the most worthless one.’
Shelemasa frowned. ‘What do you mean?’
‘When you are judgemental, all the paint in the world cannot hide the ugliness of your face. The viciousness inside pushes through and twists every feature.’
‘I – I am sorry, Hanavat. I was thinking of you—’
‘And you would take what you imagine to be my feelings and speak them back to me. You proclaim yourself the warrior at my side, the line standing firm, to give comfort to me – I understand all that, Shelemasa. Yet what I hear from you – what I see in the eyes of the others – has nothing to do with me. Have I asked for pity? Have I asked for allies in this hidden war? Is there even any war at all? You presume much.’
‘She will not speak to you—’
‘And how brave would you be in her stead? Her father-in-law has seduced her, taken her to his bed. Or she him, either way makes no difference. Do you think I do not know my own husband? He is difficult to resist in the best of times, and now in his pain and his need…well, not a woman or man here could defeat his will. But you see, you are all safe. From him. Freeing you to cast judgement upon the one woman now in his snare. Not upon my husband, however – for what might that say about me? Do not speak to me of sides in this. There are none. There are but people. People of all sorts, each doing what they can to get by.’
‘And if what they do hurts others? Hanavat, will you martyr yourself? Will you weep for Jastara, too, who hides every day in his arms?’
‘Ah, see how I have stung you? You in your cruel judgement. My husband in his need. Jastara in her weakness. They are one and all acts of selfishness. Acts of pushing away.’
‘How can you say that? I despise what they’ve done to you!’
‘And it tastes sweet, yes? Listen to me. I too am a widow, now. And a mother who has lost her children. Have I need for an embrace? A stolen moment of love? Should I feel hatred for Gall and Jastara, for finding what I cannot?’
Shelemasa’s expression was appalled. Tears streaked down through the white paint on her face. ‘Is it not your husband you should look to for that?’
‘While he still faces away from me, I cannot.’
‘Then he’s the coward!’
‘To look into my eyes,’ Hanavat said, ‘is to see all that we once shared, and have now lost. It is too much to bear, and not just for my husband. Yes,’ she added, ‘I carry his last child, and if that child is not his, well, that is for me to know, in my heart, but never to be spoken. For now, I have that much – I have what I need to hold on, Shelemasa. And now, so does Gall.’
The younger woman shook her head. ‘Then you stand alone, Mother. He has taken his son’s widow. That is unforgivable.’
‘Better, Shelemasa. Much better. You see, Jastara does not deserve your hate. Not those looks, those whispers behind her back. No, instead, to be true sisters to her, you must go to her. Comfort her. And when you have done that – when all of you have done that – then I shall go to her, and take her into my arms.’

Spoiler

В превод на Валерий Русинов:

— Куражът я е оставил — промърмори Шелемаса.
Ханават въздъхна.
— Може би утре.
— Не знам какво мисли, че може да каже — отвърна по-младата жена. — За да го поправи това. Да го изгони, това трябва да направи.
Ханават я погледна.
— Значи това говорят всички, нали? Твърдият тон, твърдите думи. Най-често сечените монети, които харчим толкова щедро, са и най-малоценните.
Шелемаса се намръщи.
— Какво имаш предвид?
— Когато започнеш да съдиш, всичката боя на света не може да скрие грозотата на лицето ти. Злобата избива и изкривява всяка черта.
— Аз… съжалявам, Ханават. Мислех за теб…
— И си готова да вземеш онова, което си въобразяваш, че са чувствата ми, и да ми говориш за тях. Обявяваш се за воин на моята страна, в редицата, която стои твърдо, за да ми даде утеха — разбирам всичко това, Шелемаса. И все пак това, което чувам от теб — което виждам в очите на другите, — няма нищо общо с мен. Молила ли съм за съжаление? Молила ли съм за съюзници в тази скрита война? Има ли изобщо някаква война? Много си въобразяваш.
— Тя няма да говори с теб…
— А колко храбра щеше да си ти на мое място? Свекърът й я е съблазнил, взел я е в леглото си. Или тя него, едното или другото, без значение. Мислиш ли, че не познавам собствения си мъж? Трудно е да му се възпротивиш и в най-добри времена, а сега, когато е наранен и в нужда… никой тук, жена или мъж, не би могъл да устои на волята му. Но виждаш ли, всички вие сте в безопасност. От него. Свободни сте да хвърляте присъдата си върху единствената жена, която е в примката му. Не върху моя съпруг обаче — защото какво би могло да каже това за мен? Не ми говори за страни в това. Няма страни. Има просто хора. Всякакви хора и всеки прави каквото може, за да се измъкне.
— А ако това, което правят, наранява другите? Ханават, мъченица ли искаш да станеш? И за Джастара ли ще плачеш, която всеки ден се крие в прегръдките му?
— А, виждаш ли как те ужилих? Теб и жестоката ти присъда. Съпругът ми е в нужда. Джастара е неговата слабост. Всички тези неща са актове на егоизъм. Актове на избутване.
— Как можеш да кажеш това? Презирам това, което ти причиниха!
— И вкусът е сладък, нали? Чуй ме. Аз също съм вдовица вече. И майка, която е загубила децата си. Имам ли нужда от прегръдка? Откраднат миг любов? Трябва ли да изпитвам омраза към Гал и Джастара, че са намерили това, което аз не мога?
Шелемаса беше втрещена. Сълзи се стичаха по бялата боя на лицето й.
— Не е ли твоят съпруг, при когото трябва да търсиш това?
— Докато все още извръща лицето си от мен, не мога.
— Тогава той е страхливецът!
— Да погледне в очите ми означава да види всичко, което някога споделяхме и сега сме изгубили. Твърде непоносимо е, и не само за съпруга ми. Да, нося неговото дете, а ако не е негово, това само аз трябва да знам, в сърцето си, но никога да не го изричам. Засега имам това — имам каквото ми трябва, за да продължавам да се държа. А сега го има и Гал.
По-младата жена поклати глава.
— Значи си сама, майко. Той е взел вдовицата на сина ти. Това е непростимо.
— Не е, Шелемаса. Не е добре. Виждаш ли, Джастара не заслужава омразата ви. Не и тези погледи, тези шепоти зад гърба й. Не, вместо това, за да сте истински нейни сестри, трябва да идете при нея. Да я утешите. И когато направите това — когато всички го направите, — тогава и аз ще ида при нея, и ще я взема в прегръдката си.

[Кал]

– (...) Но истината, младежо, истината стои над всичко. И тя няма нужда от разкрасяване. Дървото е просто дърво, както и да го наречем. Камъкът си остава камък, дори нас да ни няма. Законите на битието са непоклатими навсякъде и във всички времена. Именно те движат света – понякога скрити, незабелязани, но винаги ясни и разбираеми, щом ги разкрием. Поддадем ли се на безплодни фантазии, ние обръщаме гръб на истината и навлизаме в пустинята на разума. Не се увличай по легендите. Те не са нищо друго освен най-обикновена лъжа, макар и изречена през сребърни фанфари. И още по-лошо – те подлъгват ума да бяга от реалността, която понякога е горчива и мрачна, към въображаеми светове, където всичко е розово и благополучно.

Алвин сам не разбра какво става в сърцето му. Може би просто бе прекалено млад, за да постъпи благоразумно. Сякаш нечия чужда воля го накара да скочи от стола, да грабне бялата фигурка и да изрече с висок, звънтящ от вълнение глас:

Блажените поети легенди са създали
за туй, що се не среща в архиви и анали.
Не те – самите ние забравяме Нощта
и търсим си утеха във бягство от света
чрез евтини забави или безплоден блян
за остров на блаженство от лунен лъч огрян.
Те знаят по-красиви, по-прелестни места,
съзират ги в съня си далеч, накрай света.
Но седнеш ли да слушаш, пази се ти от тях –
те виждат също Гибел, падение и страх,
и все пак този страх съвсем не ги възпира
към доблест да ни палят с вълшебната си лира,
за да огреят Днеска и мрачното Тогаз
със Слънце, над което те само имат власт.

(...) Кралицата махна с ръка (...).

– Чух вашия спор и смятам, че е безсмислен, защото и двамата имате право. Историята е знание, а знанието е сила. Но легендите и преданията са духът на народа, в тях се крепят неговите корени. Без съмнение ти си прав, Сарнуил, духът без сила е слаб и безплоден. Ала, от друга страна, силата без дух е жестока и безсърдечна, както неведнъж ни е доказвала самата история.
(...)
– Елфите отплаваха отвъд Морето, а онези, които от обич останаха, отдавна потънаха в здрача и вече никога не ще ги видим. Но те не са изчезнали. Запомни това, Алвин Султатрин – те все още са тук, невидими, безплътни и зажаднели за живота, който единствено ние можем да им дадем, вслушвайки се в безмълвните им съвети.От тях често идва онова, което наричаме вдъхновение, неочаквано хрумване, щастлив обрат на съдбата. Ала има и други сенки – сенките на Саурон, на Назгулите, на подвластните им пълчища от скверни твари. Те също търсят живота в едничката радост, която им е останала: да ни тласкат към зло и безумие, ако това им се удаде. И всички тия сенки се струпват около онези, които умеят с макар и несъвършените си сетива да ги чуят. Забелязал ли си, че животът на поетите е или безметежно щастлив, или неописуемо тежък, или най-често представлява верига от шеметни върхове и гибелни пропасти? Те надничат от върховете към невидими за нас хоризонти и слизат – понякога с цената на разсъдъка и душата си – до дъното на най-смъртоносните бездни.

[Кал]

Попитай и ще ти се отговори...

Kelly tried to let his cares flow away as he took off his clothes. He almost succeeded, but there was still a little knot of worry remaining, and, of course, Danis noticed.

“Lie down and let me give you a massage,” she instructed him.

Danis dimmed the lights down to a twinkling glow. Somehow she was able to coax something approaching candlelight out of the grist—something he’d never managed to do with his comparatively bludgeonlike handling of the communication protocols. The bed warmed, barely perceptibly, and Kelly felt his wife’s presence, his wife, flow around him. It wasn’t a liquid or jelly feel that Danis possessed. The effect was more like a gradual awareness of touch and smell.

Like dawn rising inside me, Kelly thought.

Danis, through the grist, worked her way over and inside her husband. She navigated his musculature like a sailor makes his way about his home port’s bay: Here was the sandbar, here the hard rocks, and here the reef water. Before Kelly knew it, she had found the tightness in his back and shoulders and was working at it on a microscopic level. He had no idea what she did to him down there among the molecules, he just knew that it felt incredibly soothing and, somehow, at the same time arousing. He felt himself growing hard against the mattress, but did nothing about it for the moment.

He groaned low and soft as something unknotted. “Yes,” came her voice within his mind. “There it is. All better now. All better.”

In the end, he’d trusted his instincts, just as he did when it came to finance. And at home, as at work, he’d been right. Kelly didn’t fool himself into thinking he had any particular skill at judging matters of love. No. It was Danis that had made it all real. It was Danis who had somehow bridged the gap and come to him as a real woman comes to a real man, and had led him to understand that, however grotesque a relationship might look to an outsider, it was the happiness of the people inside it that mattered. He didn’t give a hang about free-convert rights or any of that—hadn’t really thought about it very much, to tell the truth. All he knew was that he and Danis were a very good thing.

And just as she had on the first night, Danis slowly worked her way around him. When she was fully inhabiting the grist of his pellicle, she began to send the signals to his skin.

He smelled her slight odor of cigarettes and perfume. He felt the heat of the flushed skin of a woman aroused. He felt her weight upon him. That was the mysterious part to Kelly, but Danis had once explained how easy it was to talk to human nerve receptors after you knew intimately the person they belonged to. You could cause a body to believe that another animal body was moving against it. You could make a man’s body believe that he was inside a woman.

Because he was.

Kelly made love to Danis, and when he came, she gathered the spill within her, as any woman will, and flowed away with it. Not this time, but twice before, she had taken it to a place within the Met very close to the sun—a place that fluxed and flowed with enormous radiation. It was the place where converts flourished with maximum energy input, with the greatest quantum excitation. It was a place where human DNA coding and the virtual enthalpic states of a free-convert intelligence could fully and completely combine. And in that place, Danis had carefully woven the new DNA of two human beings. (...)

Danis kissed Kelly and tasted the potion of his lips. Each molecule was as precious to her as the feel of her breasts and face was to Kelly. She let as much of Kelly as possible occupy all of her many billion quantum states distributed in the grist. In her coding, this was stated as an equation to be solved with transfinite values. It engaged all of her faculties at once. It flashed through her like an uncontrolled fire takes a dry forest.

[Кал]

“George stops, and I figure that he’s had about as much as he’s going to take of my lip, and he’s deciding what to do next. I figure I’ll save him the trouble, and I come after him, giving him hell the whole way. And when I get to him, I give him a big shove. Boy, I was mad. I give him a big shove. And he topples over. Falls right over, like I had pushed a statue. Damnedest thing. And when he hits the ground, he just shatters. Like he was made of glass. Shatters into about a thousand pieces. It was the damnedest thing.”

“Did you sweep him up or anything?” Pazachoff asked. Still he did not turn to face Vincenze.

“I sort of . . . look, I was mad,” said Vincenze. “I guess I tore into that pile of him, of George, I mean. I guess I sort of kicked him all apart . . . that pile of my brother on the ground there.”

“Jesus,” said Pazachoff. “Your own brother.”

“Well, I talked to Funk about it,” Vincenze said. “He told me it wouldn’t have mattered if I had like swept him all up or anything. There was nothing to be done. There was nothing I could do.”

“Still,” Pazachoff said. “Your own brother.”

“You don’t think I haven’t thought about that?” asked Vincenze. “It was like . . . it wasn’t real, or something. Like it was something I had dreamed up because I was so mad. I thought it was just my imagination or . . . hell, I don’t know what I thought. I wished it hadn’t gone like that, though. The last thing he probably heard was me screaming at him like a lunatic. What must he have thought?”

“He don’t think nothing now,” said Pazachoff.

“Do you think it’s true?” Vincenze said. “That we just die? And that’s it?”

“How the fuck would I know?” Pazachoff said.

“I mean, a guy needs closure, you know? I didn’t get any closure. It’s still all open.”

They felt the pressure wave from an explosion, and then two rockets streaked by overhead. A few seconds later, there were more explosions.

“Shit,” said Pazachoff, “here they come.”

“We’d better get out of here,” Vincenze said.

“Where the hell was you planning on going?” said Pazachoff. “We’re surrounded.”

“Shit,” said Vincenze.

“Keep your torch lit,” Pazachoff said, “until the last minute.”

“Then what do we do?” asked Vincenze.

Pazachoff finally looked his way. And he was smiling. The light from the torch reflected off the teeth in his big grin.

“We get closure,” he said. “That’s what we do.”

[Кал]

It's easy to mistake being innocent for being simpleminded or naive. We all want to seem sophisticated; we all want to seem street-smart. To be innocent is to be "out of it."

Yet there is a deep truth in innocence. A baby looks in his mother's eyes, and all he sees is love. As innocence fades away, more complicated things take its place. We think we need to outwit others and scheme to get what we want. We begin to spend a lot of energy protecting ourselves. Then life turns into a struggle. People have no choice but to be street-smart. How else can they survive?

When you get right down to it, survival means seeing things the way they really are and responding. It means being open. And that's what innocence is. It's simple and trusting like a child, not judgmental and committed to one narrow point of view. If you are locked into a pattern of thinking and responding, your creativity gets blocked. You miss the freshness and magic of the moment. Learn to be innocent again, and that freshness never fades.

[Кал]

I know a wise little girl who cannot walk. She is confined to a wheelchair, and she may spend the rest of her life there, since her doctors hold out almost no hope of ever making her paralyzed legs better.

When I first met this little girl, she flashed me a smile that burned me with its blazing happiness. How open she was! She wasn't hiding out from self-pity or asking for approval or protecting herself from a sense of shame. She felt completely innocent about not being able to walk, like a puppy that has no idea if it is a mongrel or a champion of the breed.

She made no judgments about herself. That was her wisdom.

I have seen the same wise look in other children, "poor" children as society sees them, because they lack food, money, secure homes, or healthy bodies. By the time they reach a certain age, many of these children grasp just how bad their situation is. The way that adults look at their lives robs them of that first innocence that is so precious and rare. They begin to believe that they should feel bad about themselves; that this is "right."

But this wise little girl, being only four, floated above pity and shame like a carefree sparrow. She took my heart in her hands and made it as weightless as a cotton puff, so that it was impossible for me to even begin to think, "What a terrible thing." All I saw was light and love. In their innocence, very young children know themselves to be light and love. If we will allow them, they can teach us to see ourselves the same way.

[Mokidi]

Понеже някъде по пощите бях споменала, че особено се депресирам от дъвката за мозъка, която бачкам в момента, ето една промивчица:

Помислете върху следното. Тропическото обезлесяване е особено трудно да се измери, но нека приемем, че горите се изсичат със скорост от един процент годишно. С помощта на формулата за взаимовръзка вид-територия можем да пресметнем, че загубата на един процент първоначална територия води до изчезване на приблизително четвърт от процента налични видове. Ако приемем извънредно консервативната оценка, че в тропическата дъждовна гора има два милиона вида насекоми, това означава, че всяка година загубите се равняват на пет хиляди от тях. Което ще рече, че загиват по приблизително четиринайсет вида дневно или по един на всеки сто минути.
("Шестото измиране" - Елизабет Колбърт)

[dd]

Да продължа и аз "зелената" тематика... Из интервю(та) с Грегъри Колбърт:

I began with social issues. But I realized that if you really want to do something, it is through enchantment that you can inspire people to actually act.

People don’t need to go to some white, sterile cubed museum where they feel like the pictures are elevated. It is not about creating objects for the privileged and the wealthy. It’s not about creating an institution.

I was raised in Canada near a Native North American reservation. There were totem poles of eagles, bears and buffaloes, and there was a mythology, about relating to nature as our equal, not a subordinate.

In every indigenous culture, we’d find people having a conversation with nature; where nature is not just about resources.

Indigenous children treat animals as equals. We treat them as something to dominate.

Human reasoning and development, or what we call civilization, has caused endless wars and destruction between peoples, culture and animals (...) We have become a “narcissistic and arrogant species”.

(...) It’s calling people exotic. It’s our idea of the others. (...) In a hierarchical way, white people regard themselves supreme. Who are those who create the culture and construct institutions that actually only celebrate our white supremacy? Different cultures are seen as the other and called exotic. Where are the faces of the Asians, the Africans and the South Americans in museums?

Racism is a close cousin to speciesm. We see something of another colour or religion and we see them as the other. And when we see people as ‘other’, we can do terrible things to them.

It’s the artist’s job to build bridges to remind us that we are one. We are the same with the forests and rivers and land. We all should be treated with respect and dignity.

и из FB страницата му:

This past year has been unprecedented for elephants since record keeping began twenty-three years ago. It is estimated that over two and a half thousand elephants have been poached for their tusks. The tragedy of what is happening is not just what is dying around us, but also what is dying within us.

If you are on Facebook staring at your computer screen with apathy and boredom, the cure for indifference might be to awaken your wild curiosity for how the natural world works. Mother nature does not have a happy ending because hers is a never-ending story. However, the human species may decide to end its own story on earth prematurely by continuing to make the same choices that it has been making since the industrial revolution. These choices are based on an economic model that depends on infinite resources and unlimited economic growth. That is a fairy tale. If we continue to believe these things we will suffer the consequences. We cannot change the laws of physics and it is a fact that there are now seven billion people crowded on this planet consuming resources at an unsustainable rate. Let us say goodbye to those who encourage us to live in delusion. Let us say goodbye to creating more environmental conferences where businessmen and politicians read speeches they did not write so they can agree yet again on maintaining the status quo. It is time to ask harder questions. We need a paradigm shift.

[Кал]

Spoiler

Диди, благодаря! Може ли да включиш в поста си и линк към интервюто на Грегъри? Стараем се да отразяваме приноса на заслужилите.

[Кал]

Зелена, зелена тематика...

“In the beginning,” Wisakejack began, “Kitche Manitou, the Great Spirit of the People, dreamed of this world. Kitche Manitou knew that dreams are important, even for him, so he meditated on his dream and realized that he had to bring what he had dreamed into being.
“So, out of nothing—the nothing that we’re floating in right now—he made four elements—rock, water, fire, and wind. Into each, he breathed the breath of life, giving each its own spirit.”
Zach suddenly felt solid ground under his feet. Rain wet his face, and a breeze moved his hair. He felt the heat of flames and smelled smoke. He still could see nothing but mist.
“From these four elements,” Wisakejack said, “he created the four things that form the physical world: the Sun, stars, Moon, and Earth.”
Zach gasped. The gray mist was gone. A red sun sank over a broad bare plain of gray rock cut by a winding river, while a full moon peeked yellow-white over a tall, barren mountain under a canopy of stars in a darkening sky.
“Then Kitche Manitou made the plant beings, in four kinds: flowers, grasses, trees, vegetables.”
From the bare expanse of rock, a forest of huge trees and undergrowth suddenly rose. Zach sensed something primal about this place. Something old—very, very old—and yet, at the same time, something still new.
“And to the plants, he gave four spirits—life, growth, healing, and beauty.”
“He liked to do things in fours, didn’t he?” Zach said, looking around in wonder.
Wisakejack grinned. “See? You are learning. Next he created animals, each with special powers—two-legged, four-legged, winged, and swimmers—yep, four again.”
Zach heard chirping and looked up to see a blue jay on a tree branch. When he looked back down, the coyote from his first dream sat beside him.
“Wisakejack?”
The coyote’s outline shimmered, and Wisakejack took its place. He stood up, brushing himself off. “Last, Kitche Manitou made the People. Humans.” He raised a finger. “Last—not first. That’s your most important lesson tonight. The plants came after the physical world, because they needed the earth, air, rain, and sun to live. The animals came after the plants, because the meat-eaters needed the plant-eaters, and the plant-eaters, well, they needed the plants.”
“And people came last,” Zach said slowly, “because we depend on everything—sun, water, earth, air, plants, and animals.”
Wisakejack grinned. “Yep. None of the other orders of life needs humans to survive, but people depend on everything. You’re the weakest of the four orders—something the white man has never figured out.”

[Кал]

И по темата за оптимизацията...

[quote="In "Die, Maestro, Die!", Theodore Sturgeon"]Lutch Crawford always talked straight to the point. That’s how he got so much work done. “Fawn, about the other night, with all that moon. How do you feel now?”
“I feel the same way,” she said tightly.
Lutch had a little habit of catching his lower lip with his teeth and letting go when he was thinking was hard. There was a pause about long enough to do this. Then he said, “You been hearing rumors about you and me?”
“Well I—” She caught her breath. “Oh, Lutch—” I heard the wicker, sharp and crisp, as she came up out of it.
“Hold on!” Lutch snapped. “There’s nothing to it, Fawn. Forget it.”
I heard the wicker again, slow, the front part, the back part. She didn’t say anything.
“There’s some things too big for one or two people to fool with, honey,” he said gently. “This band’s one of ’em. For whatever it’s worth, it’s bigger than you and me. It’s going good and it’ll go better. It’s about as perfect as a group can get. It’s a unit. Tight. So tight that one wrong move’ll blow out all its seams. You and me, now—that’d be a wrong move.”
“How do you know? What do you mean?”
“Call it a hunch. Mostly, I know that things have been swell up to now, and I know that you—we—anyway, we can’t risk a change in the good old status quo.”
“But—what about me?” she wailed.
“Tough on you?” I’d known Lutch a long time, and this was the first time his voice didn’t come full and easy. “Fawn, there’s fourteen cats in this aggregation and they all feel the same way about you as you do about me. You have no monopoly. Things are tough all over. Think of that next time you feel spring fever coming on.” I think he bit at his lower lip again. In a soft voice like Skid’s guitar with the bass stop, he said, “I’m sorry, kid.”
“Don’t call me kid!” she blazed.
“You better go practice your scales,” he said thickly.
The door slammed.
After a bit he let me out. He went and sat by the window, looking out.
“Now what did you do that for?” I wanted to know.
“For the unit,” he said, still looking out the window.
“You’re crazy. Don’t you want her?”
What I could see of his face answered that question. I don’t think I’d realized before how much he wanted her. I don’t think I’d thought about it. He said, “I don’t want her so badly I’d commit murder for an even chance at her. You do. If anyone wants her worse than I do, I don’t want her enough. That’s the way I see it.”[/quote]

[Кал]

David tried to relax. His gaze drifted to the crowded sidewalks of stressed humanity, comparing them to the idealized versions in billboards and storefronts. Even without hallucinations, it was a horrifying scene, he reflected. And Wharton believed he was going to bring a revolution to all this. “Most people are other people,” he said aloud. “Their thoughts are someone else’s opinions, their lives a mimicry, their passions a quotation.”
“Which is itself a quotation,” chimed Wharton. “Oscar Wilde, I believe.”
“Nothing gets past you.”
“Not anymore.”
David glanced at the confident figure sitting next to him. He tilted again, “So, how are you going to save all these people? They’re just a bunch of dupes who don’t even realise they’re getting fucked. There’s no golden future for the human race.”
“Whoo! We need to get you detoxed – fast! Your mind is toxic!”
“The fucks running this planet – they got us all stupid and downtrodden. They’ve got the media, the corporations, the banks. They just fill our troughs and we come a-gathering around, pushing each other about in the mud. They’ve got all the aces … Shit, they print the fucking aces!”
“Do you think you’re telling me something new? You’ve got it wrong. I’m telling you something new here.” Wharton faced him and moved closer, almost confrontational. “The guys in charge – the fucks – the fat old dudes in the smoky backroom. They’re sitting on a powder keg, which is this: humanity and its potential – a potential so hard wired, so written into every cell, that it’s destiny. And they’re desperate to avoid anything that might cause a spark.”
Light and dark took turns on Wharton’s face as they rolled on. He continued, “We are that spark. … Think small, you’ll be small. It’s time to go beyond all that programming and conditioning. The very fact that this material reality even exists is a fact too wondrous to truly behold. Too wondrous to behold! So, naturally, most of the time, it’s not ‘beheld’.” Despite the hushed tone, he was enjoying himself. “Don’t get made mundane just because of what the system tells you – it’s only the reigning ideology of the day. ‘Naive realism’, we call it. (…)”

[Кал]

[quote="In "The Sex Opposite," Theodore Sturgeon"]He thought, in your most secret dreams you cut a niche for yourself, and it is finished early, and then you wait for someone to come along to fill it—but to fill it exactly, every cut, curve, hollow and plane of it. And people do come along, and one covers up the niche, and another rattles around inside it, and another is so surrounded by fog that for the longest time you don’t know if she fits or not; but each of them hits you with a tremendous impact. And then one comes along and slips in so quietly that you don’t know when it happened, and fits so well you almost can’t feel anything at all. And that is it.
“What are you thinking about?” she asked him.
He told her, immediately and fully. She nodded as if he had been talking about cats or cathedrals or cam-shafts, or anything else beautiful and complex. She said, “That’s right. It isn’t all there, of course. It isn’t even enough. But everything else isn’t enough without it.”
“What is ‘everything else’?”[/quote]

[Кал]

i can’t help thinking that ‘getting a life’ is something only a complete idiot could believe. like you can just drive to a store and get a life. see it in its shiny box and look inside the plastic window and catch a glimpse of yourself in a new life and say, ‘wow, i look much happier - i think this is the life i need to get!’ take it to the counter, ring it up, put it on your credit card. if getting a life was that easy, we’d be one blissed-out race. but we’re not. so it’s like, mom, your life isn’t out there waiting, so don’t think all you have to do is find it and get it. no, your life is right here. and, yeah, it sucks. lives usually do. so if you want things to change, you don’t need to get a life. you need to get off your ass.

[Кал]

Затова пък, намереше ли [Сапожников] каквото търси, всеки използваше идеята му, без да се посочва източникът ѝ – и в науката, и – колкото и да е странно – в изкуството: добавяха просто към ястието друга гарнитура и го поднасяха на клиента. Сапожников беше нещо като олицетворен научен и всякакъв друг фолклор. А както е известно, фолклорът е не само безименно, но и безстопанствено имущество. Сапожников беше безстопанствено имущество. Да бяха казвали поне по някое благодаря! Но и благодаря не казваха. Би било признак на непоследователност. А както ние с вас разбираме, главното качество на бездарността е да бъде последователна, тоест да не приема коригиращи сигнали отвън.

[Кал]

Но всеки път, когато номерът приключваше, Сапожников все не можеше да се нарадва до насита, защото някъде на дъното оставаше една болезнена точка, подсказваща, че празникът ей сега ще свърши. И едва после, след много години Сапожников осъзна, че тази болезнена точка е мечта за някаква общност, комуна, всекидневен празник, когато всички хора са като едно топло семейство, където всеки помага на другия и никой заради това не те изопачава. Когато има не тълпа, а шествие и не самотност, а уединение.