От вмирисани суеверия до учени трактати, безброй поколения са се опитвали да разберат онези, чиито умове остават недоразвити, детински или просто затворени сякаш в някакъв друг свят. Обсебени от бог или от демон, откраднати души, безброй химични нарушения и неприятни течности, наранявания, понесени при раждането или дори преди него; удари по главата като дете; треска и какво ли още не. Онова, което изобщо не може да се постигне, разбира се (освен някои сложни и опасни ритуали на сънебродничество), е да се влезе в ума на поразения.
Би било лесно да се допусне съществуването на един вътрешен свят на прости чувства, плашещи неизвестни и безкрайна объркваща мъгла. Или някакъв безтелесен демон, присвит зад всяка мисъл, който я унищожава, отнема живота от нея, задушава всякакъв възможен преход към съзнателност. Подобни допускания, естествено, са само хипотези, основани на външно наблюдение: предпазливото вглеждане в привидно безизразни очи и глупави усмивки, шаблонно поведение и неоснователни страхове.
И тъй, дръжте здраво тази ръка в това мигновено пътешествие в ума на Чаур.
Светът, който виждаше той, бе място на предмети — някои подвижни, други съвсем неподвижни, а някои си стояха спокойно, но можеше да се задвижат, ако човек го поиска. Тези три вида не бяха непременно фиксирани и той добре знаеше, че неща, които изглеждат обречени на неподвижност, могат изведнъж да се разбудят, да оживеят в буйно движение. Чаур притежаваше усет за всичките три, във вечно променливата им форма. Имаше обич, обект, вкоренен дълбоко, от който идваше топлина и радост, и усещане за съвършено добруване. Тя понякога можеше да се пресегне и да поеме друго — някого или нещо, което е отвън, — но в крайна сметка това не беше необходимо. Обичта беше вътре в него, в собствения му свят, и той можеше да отиде там по всяко време, щом пожелаеше. Това се изразяваше в една доста отнесена усмивка, изражение, откъснато от всичко, което беше отвън.
Колкото и да беше силна, обичта беше уязвима. Можеше да бъде наранена, пронизана и да се свие от болка. Когато това се случеше, се разбуждаше друг обект. Той можеше да се нарече омраза, ала повърхността му беше зацапана от страх и гняв. Този обект бе закрепен толкова дълбоко в душата му, колкото и обичта, и двата се нуждаеха един от друг, ако връзката им бъдеше опетнена, накърнена. Разбудена за живот от болката на обичта, омразата отваряше очи, които можеха да гледат само навън — никога към себе си, нито дори към същността, наречена Чаур. Омразата лумваше в една и само в една посока — към външния свят с неговите предмети, някои подвижни, други неподвижни, трети, които можеха да правят и едното, и другото, да се отместват от едното към другото и обратно.
Омразата можеше, ако потрябва, да използва тялото на Чаур. В замаха навън, в трескавото преподреждане на света. За да го върне в правилната му форма, да наложи край на онова, което причиняваше болка на обичта.
Всичко това зависеше от наблюдение, но това наблюдение не разчиташе особено на онова, което той виждаше или чуваше, помирисваше, докосваше или вкусваше. Тайният поглед на омразата беше много по-остър — тя виждаше цветове, които не съществуваха за другите, а тези цветове, на инстинктивно ниво, бяха енциклопедични. Видеше ли тях, омразата знаеше всичко. Знаеше всъщност много над онова, което може да постигне един нормален ум.
Дали това е нещо повече от особена чувствителност към безсловесното общуване? Не питайте Чаур. Той, в края на краищата, е в собствения си свят.
(...)
Простите същества не са прости. Те са различни. Те са преустроени. За по-добро, за по-лошо? Подобни преценки са без стойност. В края на краищата, представете си един свят, в който буквално всеки ум е по-прост, отколкото си въобразява, че е, или е толкова осакатен, че сам не съзнава своята огромна и ужасна увреденост. В един такъв свят животът продължава, а лудостта процъфтява. Глупостта се повтаря. Постъпки и действия унищожават и унищожават, и унищожават, и при все това остават непроницаеми за просветлението. Грехове против човечността виреят и нито един престъпник изобщо не проумява, че един ден може той самият да се окаже жертвата; нито една престъпна душа не осъзнава, че нанесената жестокост предизвиква десетократно по-голяма жестокост. Богатството вечно обещава защита срещу ограниченията на един жесток, алчен свят, а все не успява да изпълни обещанието си, все едно дали убиецът е болест, предателство или яростните бунтовни тълпи. Богатството не може да схване, че алчността, от която се бои, е негово собствено творение, че е отровният отпадък на собственото му бляскаво възвеличаване. Представете си такъв един свят и… о, не си правете този труд. По-добре съжалете горкия тъп Чаур.