Отзив в Goodreads:
~ Да си дойдем на думата...
~ Отгласи, отгласи...– Никой не ме е учил на доверие – каза Деенор. – Виж, лоялност мога да ти дам. Сам се разкрих. Няма смисъл да съм тук, ако не свърша нещо полезно, но не искай от мен доверие. Не знам как въобще е възможно някой да се доверява на друг. Не е ли това прехвърляне на отговорност? Надежда, че ако се провалиш, другият ще ти спаси задника?
– Нима тази надежда не е смисълът на приятелството, Деенор? – Кралхт стисна още по-силно рамото му. После го пусна. – Дай си шанс да бъдеш повече от оцеляващ. Не е страшно, ако те предадат. Да, боли, защото друго си очаквал, но не болката е страшна, момче. Да се почувстваш празен! Без енергия, без ентусиазъм… Без гняв! Просто празен… От това се пази!
– Колега! – изписка с вдигната ръка една крехка елфа от първия ред. Младежът от човешки произход, здрав и брадясал, но с ведър поглед и очи, които се върнаха отдалеч, се усмихна благо. Гневът, изострящ преди малко чертите му, се бе смирил пред хубостта на момичето.
– Кажете, колежке!
– Платила съм целия си семестър – изведнъж се наостри елфата. – Аз дойдох тук, за да уча. Нямам нищо против да си протестирате, но защо в института? Защо не излезете отвън?
– Колежке… – В гласа на школаря-оратор се прокрадна разочарование. Лицето му придоби вид на издялано от камък. – Солнрихт гори! Разпада се! Скоро нито придобитото знание, нито кредитите, които притежавате, ще могат да ви спасят. Институтът по магия е дом за всеки школар с магическа дарба. Това е мястото, откъдето не могат да ни изпъдят, без да нарушат собствените си закони. Мястото, от което се виждаме най-добре. Ние сме магове, момчета и момичета! От чия друга трибуна искате да се чуе гласът ни, ако не от тази на магическия институт?!
Ерой се взриви отвътре. Какво беше казал баща му, когато сподели за познанството си със Спок?
„Не се занимавай с политика! Стой настрана и си гледай работата! Ако се трудиш добре, ако си полезен, този Спок ще ти плаща и няма да иска друго от теб. Има достатъчно луди глави. Нека те си трошат черепите!“
– Няма да разберат! – извика Ерой. После се затича към катедрата, размахвайки ръце, да не го прекъсват. Посочи младата елфа и школарите, които стояха в аулата, но не за да подкрепят окупацията, а да я оспорят. – Те няма да разберат… Нашите родители… Няма да разберат! Гражданите, които, благодарение на нашето „мило“ правителство, загубиха вяра във всичко. Вяра в промяната, вяра в себе си… в надеждата за по-добър живот. Те ни казват: „Внимавай!“, „Не се занимавай!“, „Учи си, работи си!“. Затова тя мисли така! – Той размаха показалец към елфата. – И знам, че камерите снимат, знам и се обръщам към всички отвън… Обичам те, народе! Знам какво си преживял… Моите бедни родители загубиха себе си в борбата за хляба, в борбата да отгледат мен, братята и сестрите ми. Но не мога да простя на родените преди нас, че позволиха цялото ми поколение, огромна част от моите връстници да се превърнат в арбак и фериански ядки… Ние сме предястие, скъпи родители! Салата! Как успяхте да ни възпитате да мълчим, и да ни предадете това покорство и отчаяние?! Знам, че не сте виновни! Знам, че бяхте заети да ни храните и отглеждате. Но ме е яд на това, че когато надигаме глас, вие продължавате да ни дърпате надолу. Искам оставката на правителството на Съглашението сега! Искам я в този ден! Искам я безотказно и ще остана тук! Заради това, че превърнаха детството ми в едно непрестанно чакане на по-доброто… За това, че досега не сме имали нормална семейна ваканция, заради напрежението, кредитите, работата… За това, че рядко виждам родителите си искрено щастливи. Всъщност, рядко ги виждам въобще, защото за да уча, трябва да работя. А тези от вас, които вече са си платили семестъра, нека знаят, че такива като мен не биха били по-лоши школари. Аз също искам да уча! Но повече от всичко искам да живея в един по-добър свят.
