Чудих се, чудих се какво да пусна на кучетата за разкъсване (ъъъ, образно казано де) и накрая се сетих за ей това. Страничен продукт на ЗМ*-проекта ми. Крайно недонаписан , по някое време може да пусна и план-програмата какво всъщност става по-нататък и да си поприказваме защо не си струва да се пише разказът докрай и дали всъщност не си струва. Почти съм склонна да се съглася с версията, че "не", но малкото квичащо Аз отвътре още ме човърка, че не е така и всъщност има хляб в туй нещо.
--
*ЗМ - "Забраненият метал"
Едит: Два поста по-надолу има друг страничен продукт от същата серия.
ПОСВЕЩЕНИЕ
Дъждът бе спрял да чука с мелодичните си пръсти по шатрата, установи Гордрик. Утрото се очертаваше студено, но поне нямаше да вали. Отвън вече се разнасяха сопнатите гласове на Заешките войни и трополяха коне – лагерът се събуждаше. Лунно лице, втората жена на Квукцарка, приготвяше закуската, приведена над огъня. Самият „велик вожд” или, както самият той се величаеше, крал на де що има аргани и гантари, навярно бе излязъл. Гордрик потрепери пред самата представа да се разхожда полугол в хладното утро, но... арганите си бяха такива.
Беше безсмислено да се излежава още, тъй че свещеникът отметна завивката от заешки кожи и седна в постелята си. Власеницата и мокасините му се сушаха, опънати на пръчки до огъня. Само допреди година щеше да се срамува да мине покрай Лунно лице по долната си риза – Квукцарка много му се присмиваше за това – но сега дори не обърна внимание на жената, която веднага се пресегна за паница да му отсипе от яхнията. Гордрик нахлузи бързо панталоните от щавена кожа и заметна власеницата. Тежката вълнена дреха още миришеше на влажна овца, но поне бе суха и добре затоплена. Огънят пропъждаше и бълхите, напомни си той с наложено смирение, докато мрачно се почесваше под долната риза. Взе паницата си и се измъкна навън. Квукцарка скоро щеше да го потърси. Би могъл поне да похапне, преди вождът отново да започне да му задава въпроси, на които свещеникът нямаше задоволителни отговори.
- Отче наш, - промърмори, присядайки с подвити крака на проснатото пред шатрата одеало, - да се свети името ти и да са благословени делата ти...
Подсмихна се под мустак като си припомни глупавия и наивен младеж, навлязъл преди пет години в земите на арганите само с едно товарно муле и безценната Книга в дисагите му. Беше си мислил, че следва пътя на светите отци така, както е писано в Изповедите – и че арганите навярно го чакат с отворени обятия, да дойде и да пожъне невежите им варварски души. Е, несъмнено бе намерил... паство в земите на зайците. Чудеше се само – и не за първи път – дали светите отци са се чувствали по същия начин, когато са тръгвали да търсят неверници за покръстване и дали онова, което четеше в Писанието не е също тъй изопачено и преувеличено, както писмата, които с мрачна упоритост изпращаше до епископа на Светата църква в Синерия. Надяваше се, че поне едно-две от тях ще стигнат до крайната си цел. Дори бяха... верни. В определен смисъл.
- Какво има да ни каже твоят Месия днес? – сепна го тътнещ глас.
Гордрик вдигна очи от паницата си. Квукцарка пак бе успял да го изненада и да се извиси над него, тих като нощта при все размерите си. И държеше Книгата – кога бе успял да се промъкне в шатрата и да я вземе?
- Можех да те убия както си мечтаеш, отче! – отбеляза арганът с насмешка. – Чудя се понякога бива ли да си ни полезен с нещо или ще е по-забавно да те разпна така, както Царят е сторил с Месията.
Гордрик потрепери неволно, но не отговори. Шегичката на вожда отдавна му бе омръзнала. Макар че, разбира се, в някой хубав ден Квукцарка наистина щеше да изпълни заканата си – когато се почувства твърде отегчен или достатъчно недоволен от него. Свещеникът се надяваше, че подобна смърт ще допринесе поне с нещо за каузата му. Съмняваше се обаче, че също като Месията ще възкръсне, за да продължи да разнася Божията дума по света.
Пое книгата от ръцете на Квукцарка и разгърна внимателно намаслените кожи, в които я съхраняваше. Разтвори я напосоки, втренчил поглед в далечината. Шумоленето на дебелите листа под пръстите му успокояваше.
- Тук! – нареди вождът и Гордрик спря да прелиства.
Беше подминал Старите завети, значи днес нямаше да си говорят за историята на света и Квукцарка да се надсмива над църковната версия. Свещеникът понякога се притесняваше на лекотата, с която Истинската вяра си намираше място в главите на арганите, при това редом с всички онези традиционни истини и истории, с които ги захранваше племенният им шаман. В началото бе презирал Високоногия бик, много отдавна вече го уважаваше като равен. Ненапразно Месията е изрекъл, че има място за всичко под небето и всеки му служи еднакво добре... Което пък напомни на Гордрик за нестихващите теоложки спорове в Синерия – веднъж бе присъствал дори на диспут с имперския почетен сатрап – относно невинната реплика от Старите писания, че който живее праведно, следва Вярата.
- Отче? – подкани го Квукцарка.
Всъщност, бяха се спрели на Третото писмо на Месията до Съвета в Нонкат. Гордрик замислено плъзна пръст по строфите и прочете:
- И ако ще пожелаеш да туриш хляб на масата си, изпървом изори и засей нивите, а за да сложиш месо на трапезата, изведи биволите на паша.
Квукцарка се озърна към стадото, сякаш се канеше буквално да изпълни съвета на Божия син. Гордрик също се вгледа в парцаливите хълбоци на рошавите говеда. Сетне вождът се засмя.
- Мъдър е твоят бог! – изрече през смях. – Не знам как е научил, че днес ще е денят, когато ще се срещнем с Пазирог, но вярно го е казал.
Свещеникът потрепера и го прикри, ревностно почесвайки бълха във власеницата си. Квукцарка и арганската му теология винаги го поразяваха с точността... и превратността си. Може би идваше от това, че шаманите вечно търсят знамения и обръщат смисъла на всичко видяно както им е угодно. Каква е разликата на действителността с писаното слово?
- Ти и богът ти ще дойдете с мен! – отсече вождът и влезе в шатрата. Тази сутрин нямаше да има обсъждане на словата. Нямаше и нужда, помисли си свещеникът – то си беше ясно... като бял ден. Изори и засей – подготви се добре, за да пожънеш хляба си. В каквато и теологическа форма да го виждаш. Понякога наистина много му се искаше Словото да е още по-завоалирано, отколкото е. Когато беше малък, баба му Марета често казваше, че Книгата е само сборник завети как да се живее правилно с греха и как да го носиш гордо като мантия. Тръпки го побиваха при мисълта, че е донесъл Книгата на човек, който я развява пред себе си като бойно знаме. Но... арганите си бяха такива. Те биха посегнали и да удушат човек с венче от красиви цветя.
Стилът нарочно си е такъв.
За обяснителностите... трябват си, принципно, въпреки че е възможно концентрацията да е малко по-големшка.
Хм. Ще трябва да потърся плановете и да ги пусна и тях явно.
Междувременно - хоп още един страничен продукт от същата серия; този е завършен, но пък (вероятно) ще има нужда от някакви обяснения по конструкта на света...
СПЕЦИАЛНО ПИСМО
1.
Вечерята в двореца вървеше към своя край. Част от постоянната тълпа несъмнено щеше да остане да се весели до зори, но Фаргас вече беше отпратил гладиаторите и Розрен не се учуди, когато леля й пошушна нещо на компаньонката си и един от телохранителите бързо пристъпи да издърпа стола й. Кралицата се оттегляше и след нея постепенно се раздвижиха и други гости. Вицекралица, напомни си принцесата. При все цялата демонстрация на власт, богатство и пищност, леля й беше само вицекралица. И можеше само да се надява някоя от дъщерите й да отиде в имперския дворец в незначителната роля на придворна дама или гвардейска офицерка.
Нищо чудно, че Фаргас кипеше от злоба и яд.
Розрен кимна на пажа си да долее вино в чашата й и се взря в краля - във вицекраля - през дългата маса. Увлечен в разговор със сър Риккар, той дори не забеляза вниманието й. Не за първи път го наблюдаваше. Сравняваше го както с консортите на майка си, така и с нея самата. Струваше й се странно как Селма Вседържателката, императрица на Три морета, не е забелязала потенциала на своя вицекрал. Или може би го е забелязала, а самата Розрен пропуска да види нещо по-важно от... простия потенциал? Това я безпокоеше най-много.
Какво караше Селма да пренебрегне възможността да се сдобие с могъщ съюзник и вместо това го бе превърнала в отявлен враг?
Годините не бяха пощадили Фаргас, но принцесата лесно можеше да си представи какъв е бил като млад, в имперския дворец, когато е завъртял главата на Хатия. Дори и сега, на брега на старостта, вицекралят изглеждаше величествено. Би представлявал красиво украшение в тронната зала. Редом с нея.
Отсреща Фаргас вдигна глава и на свой ред яростно и настоятелно се взря в принцесата. Тя сведе поглед към чинията си, сепната както от огъня в очите на вицекраля, така и от собствената си непокорна мисъл.
Редом с нея. Наистина ли искаше да възседне трона на Първата дъщеря? Не просто да облече официалните рокли на майка си, а да се загърне с официалната власт, която тронът означаваше? Мечтаеше си за това - и то често, но никога не бе подлагала на съмнение факта, че Сорша, красивата и умната, ще наследи Селма. Или в краен случай Диная. Не беше си и представяла искрено да поиска участта на доброволен затворник за себе си.
Смешно. Тя и сега беше затворник. Припомни си за миг онзи болезнен следобед на гладиаторските игри, когато Фаргас за първи път грубо я дръпна да седне, припомняйки й, че е изцяло в негова власт. Сър Риккар току-що бе загубил племенника си, а вицекралят настояваше важната му гостенка да маха с ръчичка и да се усмихва достолепно на тълпата!
С какво тогава се различаваше затворничеството на Вера Круз с това във Вердура? С отговорността, която ще носиш, обади се тихият, разсъдлив глас на майка Нумлак. Розрен непокорно вирна брадичка и се усмихна. Светата майка й липсваше много тук, в двореца на Вердура... и призракът й не спираше да я преследва. Отговорност? Глупости. Всичко е отговорност, разликите са само в мащаба. И в броя на хората, които биха умряли при едно погрешно решение, но... Важността на решенията е една и съща, пък и сложността им.
Розрен отново се вгледа оценително във Фаргас. Забелязал усмивката й, той се усмихна в отговор - навярно не на място във водения от него разговор, защото сър Риккар леко вдигна вежди. Вицекралят многозначително завъртя очи към принцесата и островният търговец също се ухили.
Между двама им, каза си Розрен отмъстително, би избрала островитянина. Може да беше по-възрастен от Фаргас, но беше и много по-добре запазен, и много по-фин в обноските си.
Би могла и да го избере. Само че искаше нещо повече от търговска империя. А Фаргас... Фаргас имаше потенциал и можеше да се превърне в могъщ съюзник, в труден за преглъщане от Селма залък.
2.
Виното беше великолепно: приятно охладено, прозрачно като вода и с нежен, тръпчив вкус. Дебелостенната стъклена чаша имаше почти съвършена форма, запечатаните в стъклото искрящи песъчинки хвърляха причудливи отблясъци. И чашата, и виното бяха за Розрен поредната демонстрация на могъществото на Фаргас. Вердурските стъклодувници бяха станали прочути през последните двадесетина години, напук на предсказанията на Старата императрица. Хаганатът колкото изнасяше фин порцелан за Империята, толкова и внасяше стъкло. Загледана в искриците в чашата, принцесата се усмихна по-широко. Безперспективно, а?
Виното беше подарък за краля. По настояване на сър Риккар прекараха този горещ ден на посещение в единствената по рода си цитрусова винарна - друго едно безумно капиталовложение, на което Фаргас гледаше доброжелателно дотам, че най-голямата му дъщеря дори наскоро се бе омъжила за младия наследник на Сурасар. Розрен първоначално не бе очарована от идеята да прекара часове наред в откритата карета, само за да оглежда някакви си скучни лозя, но бързо си промени мнението. В ширналото се по хълмовете имение Сурасар не отглеждаха грозде. Портокаловите и лимоновите горички, сред които сър Риккар я разходи, осигуряваха сянка и главозамайващ аромат. Изисканият обяд бе сервиран в копринена шатра, опъната между дърветата и Фаргас не свали очи от принцесата, доволен като дете от изумлението й, когато й поднесоха прясно тазгодишно портокалово вино.
Лорд ли`Никаел навремето бе ходил на поклонение и да се обучава на Островите - вест, която накара сър Риккар да се усмихне кисело - и се беше завърнал оттам с напълно лишената от стойност "тайна" на ферментацията. Островитяните умееха да правят вино от какво ли не, дори от глухарчета. Когато Никаел спомена, че той само е приложил същата идея спрямо портокалите, Розрен едва сдържа смеха си. "Само", а? Вярно, цитрусовата винарна засега произвеждаше малко и не можеше да се похвали с дълга история и отлежали с десетилетия вина, но.. нямаше съмнение, че не след дълго тя ще се превърне в поредната звезда в търговската корона на Вердура. Тригодишното вино от зелени лимони, бъчвичка от което Никаел подари на Фаргас на тръгване, беше твърдо доказателство за това.
Розрен разклати отново чашата си и отпи малка глътка. На отсрещната страна на масата кралят й кимна леко, свали един от пръстените си и се наведе да прошепне нещо в ухото на камериера си, който кимна отсечено и бързо се отдалечи.
Принцесата подкани Луо да се приближи и дискретно прошепна в ухото му:
- Погрижи се утре да закупиш по един галон от сурасарските вина, за да ги изпратим в Малката Япония.
Телохранителят отсечено се поклони и отново отстъпи назад.
Фаргас не би могъл да възрази срещу подобен подарък за двора на Манао и така бъчвичките се превръщаха в чудесен официален претекст за отпътуването на Суйлан. Вярно, щяха да го забавят малко, но пък даваха и възможност да не пренапряга така добре зарастващата рана - което несъмнено би сторил, ако препуска без багаж и му се налага да се промъква тайно. Розрен нямаше да си прости, ако за втори път подложи на смъртна опасност любимеца на Манао.
Камериерът на Фаргас се приближи към телохранителите зад гърба на принцесата. Розрен очаквателно се извърна към него и му кимна. Той приклекна на едно коляно до стола й и й подаде натруфен пръстен с печата на Вердура. Сякаш имаше нужда от доказателство кой го изпраща.
- Негово Величество моли да заповядате в покоите му след вечеря, Ваше Височество! - тихо съобщи камериерът.
- Благодарете му за поканата и му предайте, че ако се чувствам разположена, несъмнено ще го навестя, - отговори му Розрен и взе пръстена от шепата му.
Камериерът се поколеба за миг, сякаш очакваше малко по-друг отговор, но принцесата не смяташе да се отказва от малката илюзия за свобода, която Фаргас й беше предоставил. Щеше да се наложи да се задоволи с това мъгляво съгласие и нищо повече за момента.
Нека тръпне в очакване.
Розрен допи виното си, въртейки вердурския печат между пръстите си. Ръката й бе твърде малка, пръстенът нямаше да се задържи дори на палеца й. Даде знак на пажа и подбра полите си, Луо бързо пристъпи да издърпа стола изпод нея. Сякаш сетила се в последния момент, тя прошепна на телохранителя си:
- И не забравяй щедро да възнаградиш лорд Сурасар, нали?
Освен всичко друго, в Долна Калхола също можеха да се отглеждат цитруси. Манао щеше да оцени виното по достойнство.
3.
До източното крило на двореца, където се намираха покоите й, можеше да се стигне и през вътрешния двор, но Розрен предпочете да се разходи през градините. Топлата вердурска нощ криеше особено очарование, а и й се искаше да обмисли писмото до Манао насаме. Предугадил желанието й, Луо отпрати напред Мин, втория телохранител тази вечер. Самият той безшумно потъна в мрака някъде зад принцесата. Японските бойци умееха съвършено да създават илюзия за усамотение. От малка прекарвала живота си във вечно обкръжение на пърхащи слуги, гувернантки, охрана, Розрен особено ценеше това умение на телохранителите си. В крайна сметка, така или иначе, всичко в живота си оставаше илюзия: за власт, за свобода, за вяра...
Принцесата неволно забави крачка и се усмихна при спомена за суровия бой с пръчка, който бе отнесла от майка Нумлак, когато сподели с нея последния извод. Не беше твърде отдавна - само преди две години. Болката и унижението се запомняха, но далеч по-незабравимо впечатление й бе оставило посещението на Манао на следващия ден. Розрен очакваше той да й съчувства или да я съжалява - което щеше да е непоносимо, но вместо това момчето нареди да разтворят завесите в затъмнената й спалня, подреди кошница с праскови на перваза на прозореца и церемониално й връчи калиграфски свитък, украсен с личния печат на баща му.
Дали приятелството им не се беше зародило именно в онзи ден когато, засрамена, принцесата осъзна колко миниатюрна е личната й болка в насинения гръб в сравнение с онази, разкъсваща душата на младия император? Каквото и да се случеше, ка-бер`Розрен Анун Равакруз щеше да си остане завинаги свързана със земята на Империята и с рода на Първата дъщеря и Месията от древността; знаеше кому и къде принадлежи. Реалността я държеше здраво стъпила на земята. В същото време бащата на Манао бе мъртъв, родината му беше изгубена, народът му се гърчеше в мъки, а Малката Япония - измислен свят в сърцевината на двореца на Селма Вседържателката - беше само играчка, прищявка на Императрицата, която тя можеше да разруши всеки момент заедно с все Калхола. Целият живот на Манао беше само илюзия!
Или може би приятелството им се зароди в онзи миг, когато - много след като младият император си отиде, след като поседя мълчаливо и погледа заедно с нея кошницата с плодове на озарения от слънцето прозорец - Розрен разчупи колебливо печата на подарения й свитък и прочете изящно изписаното стихотворение.
Три праскови от слънцето напечени.
Прекрасен аромат и сладък сок.
В костилките им живеят щипалки.
Много по-късно щеше да открие несъвършенствата в стихотворната форма спрямо японския канон - от Манао никога нямаше да се получи велик стихоплетец. Но това не променяше смисъла и проницателността на творението му, нито факта, че то представляваше поднесеното му с достойнство съчувствие.
Розрен ускори крачка, внезапно овладяна от порив да се добере по-бързо до покоите си. Знаеше какво трябва да напише на императора. Знаеше го още от нощта, когато плака от безсилие до леглото на Суйлан. Все пак тя беше онази, която започна размяната на писма малко след като се сближиха с Манао. Тя трябваше и да й сложи край, да разруши последните остатъци от илюзията за детство.
Сигурна беше, че никой в двореца на майка й не знае за кореспонденцията им - никой освен доверената лична прислуга и телохранителите от вътрешния кръг, разбира се, но те не биха продали тайната им. Използваха най-умелите си агенти. Когато Манао замина на визита в Калхола, писмата не спряха. Може би само дето постепенно станаха по-сериозни. Розрен беше убедена, че е единствената в Империята, която знае плановете за големия атентат в хаганатските корабостроителници. Майка й не би одобрила - ако научеше за това, щеше да го забрани. Раздвижването на Хаганата я тревожеше, но не би позволила на Манао да извърши подобна патриотична глупост. Нищо, че Калхола имаше нужда от такъв символ. Манао на свой ред беше единственият извън тесния кръг посветени, наясно със затрудненията по търсенето на Въплътена за Сорша. Бяха близки. Почти невъзможно близки приятели. Разбира се, не си споделяха всичко. Не и истински опасните сведения. Но на Розрен й харесваше да си представя, че са като две здраво вплетени една в друга клонки, носещи се по разпенената политическа река.
Писмата не спряха и след като тя замина за Вердура. Та на кого друг можеше да каже колко измамена се чувства - не от поведението на Фаргас и от плановете му, а защото Селма я бе оставила да си мисли, че е спечелила победа над майка си за нещо, което е било предварително предрешено. Императрицата небрежно я беше използвала като разменна монета, за да си осигури армиите на Фаргас за предстоящата война. Господи, отче мой, колко унизително! При следващото идване на Суйлан писа на Манао и какво решение е взела. Мечтаеше да усеща горещия му дъх, докато я целува по шията, да усеща гладката му кожа под пръстите си, да чувства жилавото му гъвкаво тяло върху себе си и твърдостта му да прониква вътре в нея... само че те двамата не бяха просто влюбени младежи, а Империята и Япония. И Калхола помежду им. Така че тя щеше да затвърди съюз между Империята и непокорна Вердура, и нека Фаргас си мисли, че е спечелил игра, в която всъщност е само офицер на дъската. Използвай го, писа й Манао в онова последно писмо, което за малко да струва живота на Суйлан. Използвай го, но не напреко на майка ти, а в своя полза. Да, никога нямаше да стане велик стихоплетец, но това не променяше смисъла и проницателността на думите му.
4.
Наричаха Източното крило "Императорско". Беше построено с единствената цел да служи за резиденция на императриците, когато те дойдат във Вердура на държавно посещение. За петилетката, в която властваха тук, имаше издигнат цял град-близнак. Фаргас нарочно заведе Розрен на обиколка из него още първата седмица след пристигането й. Имаше какво да се види - преди всичко разруха и запуснатост. Много приличаше на мъртъв град - съвсем изоставен и поне привидно неподдържан. Принцесата го помнеше в миговете на блясък и слава, и гледката я натъжи. Точно тук, във Вердура, беше преживяла най-сладките години на детството си: онези след като вече се е осъзнала като човек и преди да се опомни като принцеса-наследничка.
Разбира се, след още пет години, когато Имперската флота вдигне платна и напусне Панама, Фаргас щеше да върне красотата на града-близнак, но засега демонстративно го оставяше да пустее - нещо, което другите две столици не допускаха. Демонстративен жест на непокорство, при това излишно скъп, но... Розрен трябваше да си признае, че уважава вицекраля за дързостта му.
Беше се надявала да се завърне в двореца от детството си - вместо това я настаниха заедно с антуража й в Императорското крило. Беше твърде голямо за нея - за разлика от принцесите, императриците пътуваха с много по-голяма свита придворни, съветници и охрана. Въпреки това имаше нещо ласкателно в жеста на Фаргас, сякаш неволно гледаше на момиченцето като на равно с всички други Божии дъщери, отсядали тук. Точно в момента Розрен беше и благодарна за множеството празни апартаменти и стаи, където можеше да се скрие всичко. Дори ранен японски шпионин.
Раздаде бързи нареждания, докато прекосяваше фоайето - гвардейският капитан да й осигури допълнителна охрана за тази вечер, икономката да извика личния й фризьор и да приготви всичко за посещението при Фаргас, камериерката - да оправи Имперската спалня. Клинсел, нейната Въплътена, вече я очакваше в покоите й и се поклони в нисък реверанс.
- Добре ли прекара днес? - поинтересува се принцесата, докато нетърпеливо изчакваше Клин да разкопчее роклята й.
- Да, Ваше Височество, градът е наистина прекрасен! - отвърна момичето с пламнали от вълнение бузи. - А нощните роби са наистина великолепни... трябва да ги видите!
- Не само ще ги видим тази нощ, Клин, но и ще ги изпробваме! - засмя се Розен, измъкна се с облекчение от вечерната си рокля и се насочи към красивото старинно писалище до прозореца на приемната.
По знак на Въплътената една от прислужничките, които се суетяха около дрехата, се стрелна напред и едва успя да изпревари принцесата в опита си да се добере първа до лампата на стената. Смутено, момичето приклекна в нисък реверанс.
- Всичко е наред, миличка, - успокои я мимоходом Розрен, - погрижи се за светлината и никога не тичай в присъствието на важни особи!
Луо и Мин не бяха помръднали от мястото си до вратата, но... една крачка встрани и биха могли. Девойчето навярно също го осъзнаваше, защото ръцете й трепереха, докато нагласяше фитила на лампата и топлата светлина озаряваше писалището.
Розрен поклати глава, настани се удобно, отключи плота, извади лист кремава ароматизирана хартия и замислено си избра писалка. Харесваше й да си представя как на този същият стол са сядали да пишат писмата си майка й, баба й... поколения императрици наред. Фризьорът безшумно пристъпи зад гърба й, но тя почти не му обърна внимание. Междувременно на съседната маса калфата се зае с прическата на Въплътената. Скъпи братовчеде,
Надявам се писмото ми да те намери в добро здраве и настроение.
Вестта за успешното ти Посвещение и богатия улов, последвал пълната луна, ме зарадва неимоверно. Никога не съм се съмнявала, че си достоен и във вените ти тече кръвта на великите ти прадеди. И все пак, успокоително е да знам, че времето на тревогите ти е отминало.
Решението, което си взел, е правилно. Нямаш представа колко ме боли да си мисля, че сестра ми се радва в мрака на нощта на онова, за което копнея денем и нощем, но нито един от двама ни няма право да мисли само за себе си, а Сорша, както ти сам изтъкваш, ще бъде ценен съюзник за Калхола...
Розрен се облегна назад и притвори очи. Фризьорът се възползва от паузата, за да разгради по-бързо помпозната прическа. Той беше подарък на Старата императрица специално за това пътуване. Вече няколко пъти бе успял да предизвика възхищението на Хатия и придворните дами, а миналата седмица направо бе поставил основата на нова мода с фризура на морска тематика - предмет на ужасна завист в двора на Фаргас. Вече се опитваха да имитират стила му обаче и беше крайно време корабът и вълните върху главата на принцесата да си отидат. Тази вечер Фаргас ми даде пръстена си и не виждам причини да откажа поканата му. Дълго мислих, но Вердура е прекрасна и силна, и с нея зад гърба си няма кой да ме спре. Признавам, че бих могла да спечеля още, ако изчаквам и подхранвам интереса на вицекраля, но залозите се покачват.
Фризьорът най-сетне успя да отстрани опорната конструкция и се зае да разресва кичурите един по един. Калфата вече мажеше косата на Клин с благовонни масла, но на нея не й се налагаше да носи тежки прически.
- Побързай! - нареди Розрен. Тези дни научих слух, който ме пришпори да избързам с решението си и който вероятно е подтикнал и теб да ускориш твоето. Както изглежда, намерили са подходяща Въплътена за сестра ми и ако това се окаже истина, а и ако ръцете на моя нов съюзник се окажат къси, съвсем скоро Императрицата ще трябва да вземе решение.
Макар и далеч от столицата, тук научавам обезпокоителни вести относно обсега на вицекраля, което също ме кара да си мисля, че моментът е настъпил. Тъй че тази вечер, с мисъл за теб в сърцето, ще поставя основата на нова династия, която с помощта на Месията да застане начело на Империята. Знам и съм убедена, че постъпваме правилно. Но бъди сигурен, че там, където бер`Равакруз, въплъщение на трите вицекралства, заздравява връзката на Вердура с държавата, душата на самата Розрен Анун е изцяло отдадена на теб. Смея да се надявам, че и там, където Императорът на Вся Япония се стреми да спечели Империята заради Калхола и с нежност целува сестра ми, любовта на Манао е отдадена всецяло на мен. Тази мисъл ме крепи във всички изпитания и с нея наум ти изпращам специален дар.
Фризьорът приключи с полагането на маслата, нанесе пудра да попие излишъка, изреса я с четка от свински косъм и се поклони ниско.
- Можеш да се оттеглиш! - кимна му Розрен. - Няма да си ми необходим тази вечер.
Възнамеряваше да отиде в леглото с разпусната коса като невинна девица и с единствена украса малката си корона със знака на Първата дъщеря.
Прибра недовършеното писмо, избърса перото на писалката си и заключи плота на писалището. Заедно с Клин се отправиха към вътрешния будоар, за да се подготвят телом и духом за предстоящата нощ.
5.
Розрен нетърпеливо изчакваше приклекналата зад гърба й прислужница да разкопчае дългата редица мънички кокалени копченца. Клин, вече освободена от долната си риза, пое вечерните бижута от другата прислужница и ги прибра в инкрустираното дървено ковчеже. Продължи грижливо да надзирава подготовката на нощните одежди, докато свалят жартиерите и чорапите на принцесата, след което даде знак на двете сестри-амазонки и застана редом с повелителката си. Не зададе нито един въпрос.
Неподвижна и също тъй мълчалива, Розрен наблюдаваше свещенодействията на монахините. Едната наля благовония и гореща вода в големия метален купел, докато другата бавно бъркаше сместа с червена роза с дълго стебло. Ритуално убоде пръст на бодлите и капна капчица кръв в купела, след което двете се помолиха, приведени над водата.
- Нима мъжът би могъл да долови толкова малко количество кръв по тялото на любимата си? - прошепна Клин и Розрен едва сдържа кикота си. Казваха, че в разгара на страстта сетивата се усилвали и Звярът изплувал на повърхността, но поне досега тя самата не бе долавяла и помен от съблазнителния аромат, а все пак я мажеха от глава до пети с него.
Ущипа Клин да си затваря устата и се помъчи да си придаде сериозно изражение. Монахините натопиха сюнгерите си в купела и с напеви и молитви се заеха да натрият голите тела на девойките. Ритуалът досущ напомняше този преди празнична служба - пречистването на греховете - и не за първи път Розрен се запита какви грехове има да изкупва, отдавайки се на мъж.
Не беше трудно да си представи допира на грапавата гъба като ласка на мъжка ръка и принцесата неволно притвори очи. Последно се бе подлагала на тази церемония за Манао, съвсем скоро преди да напусне Вера Круз. Чудно дали със стария и опитен Суйлан щеше да бъде по-различно. Суйлан, който бе готов да мине през огън и вода заради господаря си. Суйлан, който като вярно куче не се беше отделял от малкия император след смъртта на баща му и който поне няколко пъти бе жертвал живота си, за да се възцари Манао на трона на изгубената си страна.
Розрен потрепери, докато гъбата се плъзгаше между бедрата й. Безкрайно ценеше връзката си с императора. Писмата, които си разменяха, щастливо й напомняха за съществуването на по-прост свят, в който те двамата бяха само хора. Писмата... Те бяха последен остатък от детството. Бяха игра. Бяха невинно забавление. Само дето, когато една игра стане опасна, тя трябва да бъде прекратена. Единствен онзи, що не носи вина за похабен напразно живот, той е чист пред очите на Бога. Така казваше Книгата, а принцесата нямаше нужда от майка Нумлак да й каже, че играта им с Манао за малко не бе убила Суйлан така сигурно, както ако по време на лунен лов Розрен сключеше зъби върху гърлото му. Само не беше сигурна кое от двете убийства ще е по-голям грях. Беше обаче убедена, че щеше да се чувства в пъти по-виновна, ако довереният куриер на императора бе загинал, отбранявайки с цената на живота си тайната за разцъфтелите в Малката Япония орхидеи и за целувката на Сорша. Не би могла да си го прости, а искаше да запази любовта си с Манао и илюзията че насаме те двамата са просто хора.
Внезапно тръсна глава и се разсмя, сепвайки монахините и Клин. Нареди:
- Оставете ни насаме!
Беше си мислила, че няма какъв друг дар да изпрати на императора, освен себе си. Но не беше така. Изобщо не беше така.
Протегна ръце и се остави Клин да й надене красивата нощница, ушита и избродирана специално за случая. След това на свой ред облече Въплътената си в другата, абсолютно същата. Изправиха се една до друга пред огледалото, еднакви като сестри. Две половинки на една и съща личност.
- Иди в Имперската спалня, - заръча Розрен. - Суйлан те очаква. Забавлявай го и предай на императора любовта ми!
Клин се поклони и излезе от будоара.
Принцесата остана пред огледалото още миг, преди с леко сърце и усмивка на уста да се отправи към покоите на Фаргас. Вицекралят щеше да получи тази нощ и занапред бер`Равакруз, претендентка за трона на Империята. Но Розрен Анун щеше да подари на Манао най-ценното, което притежаваше - утробата си.
, по някое време може да пусна и план-програмата какво всъщност става по-нататък и да си поприказваме защо не си струва да се пише разказът докрай и дали всъщност не си струва. Почти съм склонна да се съглася с версията, че "не", но малкото квичащо Аз отвътре още ме човърка, че не е така и всъщност има хляб в туй нещо.