33 приказки и половина

[Кал]

За новия сборник с приказки на Величка Настрадинова - любими откъси, споделен смях... каквото ви хрумне.

[Кал]

Все съм се чудила на ума на тези малки котенца. Мозъкът им колкото синапче, а се сещат да се сърдят и да се карат. Някога се запознах с едно такова ситно нещо: едва се вижда, може да спи в кафена чашка, а ми вика: „Х!“ Откъде накъде? Нито ме познава, нито е питало майка си коя съм. Че аз може да съм надзирателката на котките в града. Може да съм най-старата приятелка на баба му! Раззинало устичка като напръстниче и ми вика: „Х!“ Не си гледа обема, засилило се да ме обижда. Все едно аз да застана пред хълма с кулата и да започна да го ругая. (...)
И друго подобно бозайниче зная. Вървя си аз по улицата и изведнъж се зачува – някой мяучи като че ли го дерат. (...) Сред цветята в двора седи една мила бабичка и държи един изпрашен бял парцал. Парцалът пищи и се оплаква – махалата кънти. И защо? Хем виновен, хем вдига врява до бога. Кой знае къде се е пъхал, от бял станал за райета и за повече шик се обзавел с бълхи! Бабичката иска да ги залови, той не си ги дава. Че как? Цяла нощ ги е събирал, сега – да му ги вземат! Знаят ли те как се къта бълшица по бълшица? Аз се застъпих за него. Произнесох реч за свободата, независимостта, ненасилието и зачитането на котешкото достойнство. Бабичката се съгласи с мен и пусна омърляното мякало. И какво получих аз вместо благодарност? Едно възмутено и застрашително: „Ххххх!“ Ха върви и се застъпвай за котешките права. Никога!
Да, ама ми се наложи. Както си ходех, срещнах една орда по бански гащи и шапки с Мики Маус. Върви ордата и влачи котенце-бебе, едва прогледнало. Застанах на пътя им и смело попитах:
- Какво ще го правите?
Онези най-нагло заявяват:
- Ще го печем, ще го ядем.
Аз – невъзмутимо:
- С картофи? С ориз?
- Не. На шиш! - отсича предводителят на ордата.
- Много ще се облажиш – отбелязах аз. - Но ще ти предложа сделка: давам ти пари за близалки, пък ти ми връчваш това добиче да си го пека на шиш.
Предводителят се съгласи тутакси. Заряза котето, грабна парите и цялата банда изчезна с викове.
Понесох бебето и взех да му задавам въпроси:
- Сега какво да те правя? Заминавам на излет. На кого да те оставя?
Онова, нали е още бебе, не говори, но от съседната ограда се обади една много разтревожена котка и взе да ми обяснява разни работи. Аз й казах:
- Разбрах, разбрах. Взимай си чедото и друг път внимавай къде ходи. За откупа ще се разберем по-догодина, сега бързам.
Тя нарами отрочето си и изчезна.

Принцесата разбра, че работата става сериозна, и се замисли. Да, ама като не можеше да мисли... Не беше се научила... Пък и хич не й беше потрябвало досега. А първата мисъл, която й дойде, беше: „Абе аз защо не се махна от тоя скапан дворец?“ И понеже следващата мисъл не й се получи, тя повика кочияша, заповяда му тайно да приготви каляската, да впрегне конете и да я чака пред най-най-задния вход.