33 приказки и половина

корица на _33 приказки и половина_

Калин Ненов

Чудеса!
Да, чудеса. Понякога ти падат върху главата. Вървя си аз по улицата и изведнъж някой ме замеря с нещо. Кестенът, моля ви се! Изгледал си децата и сега ги гони от къщи, защото догодина щял да си ражда други. На всичко отгоре и лукав. Убеждава ме да си събера колкото искам, да ги пека, да ги варя, но ако може тези трите, най-дебелите, да ги посадя в двора.
– Как ли не? – отвърнах му аз. – Та като пораснат и те, да ме замерят с разни падащи предмети.
И ги посадих в парка пред кметството. Когато пораснат, нека си ръсят децата върху главата на кмета. Ние защо сме го избрали? Да ни пази от неприятности!
А когато някоя приказка ви кацне на прозореца, много внимавайте да не я изпуснете. Тези приказки са много красиви. Някои от тях са дребни, сиви и приличат досущ на врабчета, но вие не се заблуждавайте – това са великолепни приказки! И са много храбри. Чирикат и в студ, и в пек, вият гнезда от някакви си клечки, снасят яйчица и от тях се люпят нови малки приказки. Уверявам ви: приказките, които се люпят от яйца, са най-интересните. Защото от яйце какво ли не излиза! Може – синигерче, може патенце, а може и змийче, и крокодилче. Ами костенурките? Ами рибите? Ако ядете хайвер, трябва да знаете, че като някой великан на една закуска сте излапали хиляди рибешки яйца. Е, какво? Нали и ние трябва да живеем!

– Не съм се изгърбил от старост – заяви мостът, след като го попитах как се чувства. Аз съм си такъв от близо две хиляди години и мисля да си остана такъв поне още толкова време. Аз не се гърбя, а обгръщам пътя, който тече под мен.
– Искаш да кажеш, че тая речица е воден път? Не е ли малко пресилено?
– Ти какво разбираш под „воден път“? – поиска да знае мостът.
– Реки, по които плават кораби или поне лодки и салове.
– И под мен плават разни плавателни съдове. Този върбов лист – виждаш ли го?… Той носи четири много важни водни бълхи.
– Че какво им е важното? Те дори не се виждат!
– А ти да не си по-важна? И те не те виждат.

Третото дръвче го отгледа истински професионалист-растениевъд, по всички правила на науката – в образцов разсадник, при най-подходящи условия. Обгърна го с грижи и внимание. Когато то стигна определения ръст, го извади от земята, подряза корените му и го даде на работници-специалисти. Те го посадиха на булеварда. И дръвчето щеше да стане за чудо и приказ, ако един завеян камион не се беше заплеснал. Ама толкова се заплесна, че се качи на тротоара и прекърши невинното дръвче по най-противен начин. Не се извини дори! Отпраши, без да се обърне, и… аз не ги обичам такива камиони и предлагам да ги заклеймяваме с надпис „у“, което ще рече „убиец“. На пролетта останката от това убито дръвче се съживи, пусна филизи, но какво ще се оформи от тях? Утре ще ида в разсадника и ще помоля да се погрижат за дръвчето – да го подкрепят, да го подкастрят, дано заприлича пак на дръвче, а не на някакъв загадъчен храст. Но дори и да израсне стройно и красиво, аз предварително заявявам на разните автомобили-убийци, че подобни постъпки не им правят чест. Никое дърво не е скочило върху някой камион, за да го троши, нали?

Какво бе, кученце? Май си се изгубило. Я да видим. Взех го аз на ръце, погледнах каишката му, а там пише: „Вит“ 3. (…) Ха, ето и „Вит“. Номер три. Звъня. Излиза една уж мила жена, а почва да ми се кара:
– Лошо момиче! Ако знаеш колко съм ти сърдита!
А аз гледам и мигам.
Жената отключи входната врата, взе кученцето и ми се усмихна. Ох, слава богу, тези думи не били за мен. (…) Влязохме. Лошото момиче рипна от ръцете на стопанката си и се хвърли да ухажва един млад господин, който седеше на килима и майстореше нещо от кубчета. Господинът, на свой ред, почна да се възмущава и дори да заплашва:
– Лиске, ако още веднъж избягаш, ще те вържем, пък ти си плачи колкото щеш. И гледай да не ми бутнеш строежа.
– Това кула ли е? – попитах аз.
– И какво, ако е кула? – беше не особено любезният отговор.
– Как какво? Може в нея да си заточил някоя принцеса. Де да те знам какъв вълшебник си?
Момчето отвори широко очи и ме загледа като че ли съм извънземна. Но много бързо набра кураж и се заинтересува:
– Абе ти наред ли си?
Жената се обади, притеснена:
– Моля ти се, Жорко, така ли се говори? Госпожата ни е гостенка.
– А ти чуваш ли я тя как ми говори? – възрази въпросният Жорко.
– Както искам, така ще си говоря, а ти ако щеш, ме слушай, ако не – реди си тъпия строеж.
Е, явно така трябва да се беседва с младото поколение. Жорко заряза кубчетата и дойде при мен.
– Ти знаеш ли, че си готина?
– Не знам. Не я харесвам тази дума „готина“. Може да съм симпатична.

Ето какви приказки разправя Дани:
– Едно време на хълма живеели едни хора – траки. Те си гледали коне. Да, ама дошли други хора – римляни – и казали: „Дайте тепето!“ На траките не им се давало… и почнали да се бият. Били се, били се, римляните надвили, взели хълма и си направили грамаден театър. Там играели пиеси. Както играели, пристигнали българите и се развикали: „Какви са тия представления? Я да се махате оттук!“ И ги изгонили. После дошли още народи – и славяни, и ромеи, и арменци… И всички почнали да си правят кой каквото иска: черкви, улици, къщи… И взели да се карат на кого е това тепе. Като чули тая работа, турците си рекли: „Двама се карат, третият печели“ – и на бърза ръка превзели хълма. И чак тогава попитали: „Абе как се казва тоя град най-отгоре?“ А пък в града всички били измрели. Останали само един бухал и една коза. Бухалът бухал нощем: „Фи-ли-по-пол, Фи-ли-по-пол“. Пък козата си знаела само едно: „Филибеее, Фили-беее“. Турците помислили: „Бухалът е учена птица, я да го разпитаме по-подробно“. Бухалът им обяснил: „Града го е оградил със стена цар Филип Македонски и го кръстил Филипопол, сиреч – Филиповград.“ Но козата през цялото време повтаряла: „Нее! Фили-беее! Фили-беее, Фили-беее!“ Пък турците не слушали кое е вярно, ами кое се повтаря по-често. И кръстили града Филибе. Хората-българи пък се ядосали по едно време, викнали: „Няма все да е както вие казвате!“, вдигнали въстание, освободили града и му дали името Пловдив. Оттогава тоя град се подголемил и тръгнал да слиза от тепето. Проснал се наляво, надясно, стигнал чак до комплекс „Тракия“.

Сигурно знаете, че хиляди хора по света гонят съня си. Възрастните – с работа, с кафета, с развлечения, а децата просто не искат да заспиват. Да, това е известно на всички, но само аз знам къде отиват прогонените сънища.
Сънищата са крехки и обидчиви. Когато ги изпъдят, не се връщат обратно за нищо на света. Някои се закачват по паяжинките, други се сгушват под паднало листо, трети се настаняват върху прецъфтяло глухарче, люлеят се, докато вятърът отнесе люлчицата им, а след това скитат, бездомни. По-палавите кацат по мустачките на заспалите котета и ги карат да кихат насън или гъделичкат птичетата в гнездата и тогава те писукат нощем тихичко.
Но, съгласете се, това не е живот – все да скиташ и да скиташ! И ето, събраха се веднъж прогонените сънища и си основаха град. И то какъв град!
Той се намира малко отвъд света.
В центъра му се издига дворец, изграден от вкаменени облаци, с прозорци от слънчеви зайчета, врати от лунен блясък и фонтани от звездни лъчи.
Сега в залите на двореца танцуват прогонени сънища, а Сънчо им свири на мандолина.

Още любими откъси – тук.

Книгата е подходяща за читатели на: всяка членоразделна възраст

Препоръчват ви я и: Габриела Петрова; Атанас П. Славов; Мирослав Моравски; Лора Бранева; Валентина Димова; Вяра Крушкова

Коричната цена на “33 приказки и половина” е 4,95 лв. Може да си я вземете от повечето книжарници или направо от издателството.