– Мизерник! – Шенг Лукас отдръпна с погнуса ръката си от недоядения сандвич, зарязан на перваза на прозореца. – И после защо стаята ни бъка от хлебарки?!

Дългокосият силует на момчето само за момент се отрази в прашното стъкло. После сандвичът изхвърча навън, а Лукас подаде глава след него, изтривайки пръсти в пердето. Беше късен следобед. Луната висеше малко нелепо на фона на все още светлото небе.

– Тази вечер ще си имаме пълнолуние! – измърмори Лукас. Погледът му несъзнателно бе започнал да създава форми от лунните петна. – Жалко, че няма върколаци в гората, можеха да ни отърват от някой и друг идиот… Аз бих се изкефил, ако е Хеива… Как можах да се падна с най-големия мърляч! – добави той и се обърна към стаята. Тефтерът и химикалът още лежаха върху леглото му, както ги беше оставил. Таитянецът Ити Хеива, с когото деляха стая, се бе запилял някъде и точно сега бе моментът да започне да пише.

Лукас опипа джоба на суичера си, в който бе скрита миниатюрната му камера. Днес на тренировките в басейна инструкторът по плуване го бе предупредил, че жестовете му издават, че крие нещо.

“Той знае, затова е забелязал проклетите жестове!” – мислено се успокои момчето. Не харесваше въпросния инструктор, и то не само защото имаше трудно за изговаряне име с твърде сходни буквосъчетания. Извади малка бележка от джоба си и се опита да прочете името, което българката Мая Проданова му бе изписала с латински букви.

– Стаме-ен Кеменов… Ка-менов – произнесе и осъзна, че прави всичко това, защото се бои да започне другото, което си бе наумил. Прибра листчето в джоба и погледът му се върна върху тефтера.

– Не знаех, че и за тези неща се иска смелост! – въздъхна той, докато сядаше на леглото.

Инструкторът по спортно ориентиране често им напомняше, че за да оцелееш в гората, е нужно самообладание и хладнокръвие. Лукас намести удобно възглавницата под гърба си. Беше убеден, че ще запази необходимото хладнокръвие, за да оцелее душата му в океана от гузна съвест. Взе тефтера, отвори го и се загледа в него така, все едно му предстоеше да чете за изпит по ядрена физика.

– Е, добре! – каза той след малко, вдигна маркера, махна капачката му със зъби и я остави да изпадне от устните му. За миг се взря във финия писец. – Поне буквите ще стоят добре върху листа.

 

22 април 2005 г.

Нещо не е наред! Не е възможно да подозират за Дупката. За нея знам само аз и затова съм тук. И все пак, вече двадесет и втори ден във въздуха витае нещо, което не мога да определя. Не знаех, че на осемнайсет години ще ми хрумне да си водя дневник. Бях взел тефтера, за да отбелязвам в него някои по-важни неща, но макар че писането не ми се отдава много, се оказа по-лесно от говоренето. Общуването обикновено ме изнервя, държи ме в постоянно напрежение. А така мога да споделя със сините редове много неща, без да се притеснявам. Това ме успокоява, но може и да се окаже важно.

Вече познавам всички и сигурно ще ми е от полза да запиша първите си впечатления от тях. Баща ми често повтаряше, че първото усещане за човека срещу теб е най-вярното. Обаче в момента си задавам въпроса има ли изобщо нормални хора в хижата? Двайсет и два дни стоя затворен с още тринайсет момчета и момичета, събрани чрез интернет за една безумна реалити-игра – незаконна, с недоизяснени правила. Като се изключат обещанията за лесна слава и бързо забогатяване, направо се чудя, че господин Форд въобще е намерил всичките тринайсет участника. Дано да ги опиша безпристрастно.

Давид Леви! Той си замина снощи, на пръв поглед без основателна причина. Първата седмица беше не по-малко надъхан от другите. Говореше, че е дошъл, за да спечели1 и мисля, че си вярваше. Все пак, само той от всички нас е правил нещо наистина опасно – тримесечна експедиция в Алпите. Леви е мъжкар! Не се е отказал без причина. Затова се питам дали е възможно някой освен мен да знае нещо за Дупката. В условията на “Играта” тя изобщо не се споменава. Оцеляване в гората и планината, откриване на тайни знаци, влизане в пещера и намиране на специална карта, чийто притежател уж ще грабне наградата… С това ще се занимаваме. И все пак, Леви си стегна багажа, подписа необходимите формуляри за отказ – фиктивни, естествено! – и си тръгна. За реални документи изобщо не може да се говори. Според мен Форд използва онези бланки, колкото да внушава на участниците, че всичко е наред. В началото искаха паспортни данни на родителите и дори подписите им. Така Форд се отърва от тези, чиито родители можеха да създават проблеми. Останалите предадоха листчета с данните, след което всички подписаха родителите си сами. “Може да ги подпишете и вие, за по-лесно – така ни казаха. – Стига да знаете как се подписват”… Отплеснах се, а трябва да събирам впечатления и ще продължа с нещо хубаво.

Гюлен Мелтем – нежна и загадъчна, като ясна нощ. Харесва ми, ето, признах си! Каквото и да кажа за нея, ще бъде пристрастно, но има нещо, което е добре да си отбележа. Тя се бе сближила с Леви през последните дни. Той сигурно й е казал нещо!

Откаченият таитянец-сърфист Ити Хеива пък движеше с Леви от самото начало. Държи се като олигофрен, но ми се струва, че това е поза. Мисля, че и той знае нещо! Отбягва почти всички и се храни в стаята си. Това е отвратително. Разпределен съм тъкмо с него, а мразя да спя там, където някой току-що е плюскал. Заклел съм се да разболея Хеива! Ще проветрявам, докато го изстудя. Тук нощите са студени. Пак се отклоних, а исках да наблегна, че и Хеива беше близък с Леви. Държа да подчертая повторно, че Давид Леви е единственият, който имаше шансове да оцелее в почти всякаква ситуация… освен мен.

Българката Мая Проданова, най-малката участничка, е едно сладко дете, което, струва ми се, е попаднало не на мястото си. Тя се включи последна. Родителите й постоянно звънят и предполагам, че ако знаеха къде се намира хижата, отдавна да са дошли да я приберат. Сега да уточня, че аз съм сирак, а всички участници, с изключение на Проданова, имат сериозни проблеми с родителите си. Това е много подозрително. Господин Форд е събрал тринайсет напълно неизвестни и незначителни за света авантюристично настроени тийнейджъри, които скоро никой няма да потърси. Само Проданова може да му създаде сериозен проблем. Тя изглежда пò в час от другите. На свой терен е и нищо чудно да стигне далеч.

Руснакът Люк Резовски и американката Тика Хард! Заболя ме главата, докато пишех имената им. Устата на тези двамата можеш да затвориш само с юмрук! Богати глезльовци, с комплекси за липса на внимание. Техните родители със сигурност няма да страдат много, ако децата им изчезнат за по-дълго време.

Бразилеца Роналдо Реас бих изчерпал с една дума – футболист.

Шарлот Кристенсен – Канада! С нея си приличаме твърде много, което ме кара да й симпатизирам, но и да бъда нащрек. Красива е почти колкото Мелтем. Вече се замислям дали да не си хвана гадже. Тя живее само с майка си, но явно имат сериозен проблем. Момичето й звъни всеки ден, да я успокоява, вместо обратното, както е редно. Телефонът й е археологическа находка. Толкова е голям, че ако поиска, може да убие някой с него.

За германката Ева Брюнер отново ще използвам само една дума – блондинка.

Франсоаз Жоржен не остави в мен никакво значимо впечатление за всичките 22 дни, освен натрапчивото си желание да докаже, че французите са малко повече хора от всички останали.

За Ема Макгрегър бих казал “странна шотландка”, но какво зная аз за шотландците?!… Хм! При други обстоятелства щях да я нарека свястно момиче. Струва ми се прекалено жизнерадостна, което намирисва на лекомислие. Родителите й смятат, че е на почивка с приятели и въобще не й звънят.

И накрая англичанката Джоун Блум и южноафриканката Шанийс Зейн. За танцьорки се държат малко дръпнато, но определено са момичета, които не ми допадат. Те пък са на “турне” със съставите, в които играят. Чудя се колко много идиотизирани родители има по света…

А аз съм Шенг Лукас, предизвестеният победител в „Играта!”

 

Глава 1

– Млъкни! – избоботи нечия пълна уста.

Люк Резовски се сепна, но в светлите му очи проблесна палава искра. Имаше живо лице с добродушно изражение.

– До седемгодишен си мислех, че се казвам Млъкни – почти невинно повдигна рамене той.

Всъщност, ако млъкнеше, щеше започне да мисли, а това го плашеше. Не искаше да търси отговори на въпросите, които го тревожеха, откакто се бе включил в “Играта”.

Някой се изсмя, но повечето продължиха сдържано вечерята си, прикривайки напиращите усмивки. Навън все още не се беше стъмнило и през големите прозорци надничаше синкав сумрак, който се смесваше неприятно с ярката светлина от двата гигантски полилея.

– Все пак Резовски има право – обади се Тика Хард, като извади кичур дълга червена коса от соса за пиле пред себе си и започна да го бърше с мокра салфетка. – Леви трябваше поне да опита… Всеки сам решава, но ако не му хареса, можеше… ъ-ъм, да речем, можеше да го махнем, защото вече щяхме да сме разбрали… ъ-ъм, че не му се остава де…

– Можехме, но без теб! – отегчено рече Лукас. – Не те виждам в „Играта” след първото изпитание. Ти да се нахраниш не можеш, без да пострадаш! Сигурно затова косата ти става от ден на ден все по-червена. Кой знае къде още я топиш.

– О, каква чест! Той проговори! – с нервна усмивка го парира Тика. – Не знаех, че можеш да говориш, Лукас. Но моля ви, запишете го! Можем съвсем сериозно да забравим как звучи гласът му!

Тя потупа шумно джобовете на джинсите си, извади мобилния си телефон, изтича до момчето и се престори, че записва гласа му. Някой се изхили остро, но останалите не обърнаха внимание на случващото се.

Лукас присви презрително и без това високомерно дръпнатите си китайски очи и сведе поглед към чинията си. Бялото му, почти момичешко лице беше дарено с рядката красота, която често притежават децата от смесени бракове, но в очите му имаше нещо тайнствено и плашещо. Беше седнал в ъгъла, а сенките и отблясъците от смесената светлина издължаваха лицето му и го правеха нереално. Върлинестата, малко стара за професията си сервитьорка обираше свободните прибори точно пред него, но момчето не помръдна, дори не я погледна, нито й стори път да се измъкне по-лесно между столовете.

Тика го изгледа косо, докато прибираше телефона обратно в джоба си, стараейки се да изглежда безгрижна и небрежна.

“Нашите ще ме забележат, ако се върна в ковчег! – Люк си повтори на ум една от догадките й. – Така поне веднъж щяла да ги накара да се почувстват гадно заради нея… Да бе, просто ще се отърват.”

Сумракът отвън беше потискащ. Дванайсетте тийнейджъри, насядали около масата, отново се бяха умълчали. Ити Хеива, както обикновено, не бе с тях – вечеряше в стаята си. На Люк му хрумна, че и той би могъл да превърти, ако го бяха разпределили да спи с Лукас. Китаецът мълчеше, гледаше презрително, а когато се обадеше да каже някоя дума, тя винаги беше критика към някого или недоволство от нещо.

“Тоя пък темерут що са го взели? Депресарите да си стоят в къщи, никой не е длъжен да им търпи депресиите!” – отсъди мислено той.

– Нищо не става без причина! – неочаквано проговори Джоун Блум. Смесената светлина придаваше на анцуга й мръсен оттенък. Цветът му трябваше да е тревисто зелен, но в момента изглеждаше морав. Тъмната й коса, подстригана на брилянтна черта, се изсипа тежко пред лицето й, когато се наведе напред, за да вижда всички.

– И причината е, че Леви сам си направи избора – развълнувано се включи Люк, докато повдигаше козирката си, за да се почеше по главата. – Не виждам защо трябва да говорим толкова за това!

– Няма да си търсим специална причина за дискотеката довечера, надявам се – ухили се Роналдо Реас и върху вечно пламналите му бузи се образуваха две дълбоки трапчинки. – А за Леви… колкото по-малко момчета, толкова повече мацки за нас, Резовски! Аз Лукас го броя момиче, така че останахме само трима.

Той се разсмя предизвикателно срещу изпълнения с отвращение поглед на Лукас.

– Имате ли… някаква… представа, в смисъл… как ще е наистина? – Шарлот Кристенсен зададе въпроса с пълна уста. Тя беше крехка, бледа и въпреки обаянието си, лицето й имаше някакъв постоянен мрачен нюанс. Все едно тайнствен хищник я ядеше отвътре. – Искам да кажа… не сме виждали терена. Инструкторите непрекъснато ни повтарят, че това тук са “сухи” тренировки…

– Със сигурност няма да е като на тренировките. – Джоун остави вилицата си до чинията и се усмихна почти спокойно. Повдигна се и подви крака под себе, си за да седне на пети, както правеше обикновено.

– Мисля, че ще бъде забавно. – Леко притеснена, Тика се вмъкна отново в разговора. – Събраха ни в Деня на шегата, а това според мен е добър знак… Нали Първи април беше празникът на бъзиците… Мая?

Джоун се намести с леко безпокойство на стола си, намръщи се и каза строго:

– Говориш глупости, Тика! Не е ли най-добре да чуем българката? – Тя се поусмихна очаквателно към най-малкото момиче. – Не за символиката на Първи април, разбира се…

– Всъщност… аз май въобще не биваше да участвам. – Мая се надигна от мястото си. Гласът й звучеше странно продрано, макар обикновено да беше тъничък и мек. Изглеждаше объркана. Вниманието на всички се бе прехвърлило върху бледото й, още съвсем детско лице. Пъстрият й гащеризон и плитките, завързани с розови и виолетови ластици, цветовете, които се преплитаха по множеството й гривнички и по кецовете, я правеха да изглежда закачлива, дори несериозна.

– Аз отивам до стаята – извика тя и се втурна към изхода, все едно някой я гони.

– Деца! – изкоментира Роналдо. Някъде близо до бара сервитьорката изтърва чаша, а звукът от изпъшкването й се смеси със звънкия трясък на строшено стъкло.

 

Лукас не ги изчака да приключат с вечерята. Беше решил да пропусне дискотеката, но не и срещата между Ити и Гюлен. Разбра за уговорката, докато подслушваше напрегнатия телефонен разговор на момичето с таитянеца. Сега Лукас тръгна след нея. Ити я чакаше в коридора пред тоалетните на хижата и изглеждаше така, все едно току-що се е изпуснал в гащите си. Двамата се насочиха към стаите, защото Гюлен настоя да се прибере веднага. Лукас се постара да не привлича вниманието им.

– Реших окончателно – тихо, но категорично говореше Гюлен. – Не се влияя от никакви слухове. Говорили сме достатъчно за това. Мястото ми не е тук. Направих грешка!

Произношението й беше значително по-добро от това на Ити. Според едно от правилата на “Играта” участниците трябваше да владеят добре английски език. “Да ти се доповръща от английския на Резовски!” – подразни се Лукас.

– Гюлен, Леви просто не беше впечатлен достатъчно! – напрегнато говореше таитянецът. – Той е фен на екстремното. Това тук му се струва детска приказка…

– Предполагам, че е така – спокойно отговори тя.

– Тогава защо се впрягаш?! Идвала си в България. Познаваш я много по-добре от нас… Тези глупости, че може да е опасно, се говорят за всяко реалити шоу. Опасно е, че ще бъдем сами в гъста гора, а там има животни и това-онова, но ние сме тийнейджъри, екипът на “Играта” ще ни следи. Ще ни пазят!

Лукас с неприязън откри, че Ити говори с нея доста по-различно, отколкото с другите. Сега не приличаше нито на хлапе, нито на олигофрен.

– Познавам само столицата. – Гюлен повдигна рамене. – Не ме разбирай погрешно, Ити. Не съм изплашена. Просто не виждам смисъл. Лъжа родителите си. Леля ми смята, че съм на море, а после ще пообикалям с приятели из страната, но времето ми изтича… Тя вече се изнервя, когато й кажа, че ще се върна в София скоро. Иска да се връщам веднага.

– Сто хиляди евро не са ли достатъчен стимул да поостанеш? – Ити изглеждаше ядосан. – На нашите не им пука. Дори не знаят къде съм. Но ти имаш да се справяш само с някаква леля. Тя не ти е родител!

Неусетно бяха изминали разстоянието от коридора до стаята на Гюлен, която беше на първия етаж. Тя спря пред бялата врата и посочи месинговата тройка над нея.

– Аз съм дотук – каза хладно.

– Не съм искал да те обидя. – Ити я хвана за лакътя. Лицето му беше помръкнало. Лукас забеляза нещастното му изражение и неволно се зарадва, че Гюлен го е отблъснала. – Знам, че не си дошла за парите, но помисли… Това би могло да бъде първата ти заплата! Сто хиляди евро, лично твои пари! При това „Играта” ще се излъчва в реално време в сайта…

– Шарлот Кристенсен е в по-голяма нужда от мен. А и повечето тук. Аз поне не съм бедна. – Тя пъхна ключа в ключалката. – Лека нощ!

– Щом така казваш…

Сърфистът остана загледан в затварящата се врата. Едва сега забеляза Лукас и изведнъж се ухили идиотски.

Лукас го подмина безмълвно. В края на коридора беше тяхната обща стая, така че не виждаше смисъл да дава обяснения.

 

22 април 2005 г. 23:13 мин.

Мисля, че и Мелтем ще ни напусне. Почти съм сигурен! Учудвам се, че го приемам така спокойно, но аз дойдох да си взема парите. Обещаното си е обещано, само трябва да си отварям очите. Дотук успях да заснема всичко. Никой не подозира, че нося камера. Не подозират и за този дневник, а най-малко им минава през ума, че “сдуханият китаец” е шпионин.

Не мисля, че някой има право да ме съди. Тук има и други мизерници, но аз съм сам! Сам трябва да оправя живота си. Изобщо не смятам да се оправдавам. Мелтем би ме намразила за тези думи и се радвам, че няма как да ги прочете. Всички тези задръстени комплексари твърдят, че не играят само за пари. Повечето уж са дошли за купона и ще си го получат. Ще отпадат един по един. Ще гласуват един против друг, защото всеки вижда в другия съперник. Знам, че не ме харесват, но и не ме приемат за достоен конкурент. Нали това е целта?! “Лукас е по-скоро момиче”, така ще каже Реас. Големите мъжкари не се страхуват от женчото…

Обаче минем ли веднъж през Дупката, нещата ще се променят. Аз знам малко повече. Подготвен съм, че нещо ще се случи. Вярно е, че са плъзнали някакви слухове, че е опасно, но всички очакват нещо тъпо, подобно на тренировките. След всяко изпитание – номиниран за изгонване. Това са глупости! Всичко ще е в ръцете на господин Форд. Той ще реши как да продължи “Играта”. Странното е, че всички мърморят против него, всички осъзнават каква шантава сбирщина сме и колко фалшиви са договорите, които подписахме, но само двама се осмеляват да ни напуснат и то след двадесет и два дни престой тук. Признавам си, че тази идея мина и през моята глава. Да се махна и да зарежа парите и цялата гадост. Но защо да го правя?! Не се боя, защото знам, че има изход. Както каза господин Форд, това е една “черно-бяла” дупка. Поглъща те, но след време те изплюва обратно. Изплюва и разни странни създания, но и те могат да се върнат там… Ето защо аз съм спокоен. Ето защо не страдам, че Мелтем си отива. Ще останем дванайсет, още сега! Ако продължава така, ще съм на финала дори преди първи май и тогава даже няма да ми се наложи да минавам през Дупката.

По дяволите Мелтем! Аз дойдох, за да стигна до края!

 

Люк беше забол поглед в един метален болт от тренировъчната стена. Инструкторът по спортно катерене забеляза, че момчето виси в тази позиция съмнително дълго, и се запъти да провери какъв е проблемът.

– Ауч! – Тика се изпусна и увисна на осигуровката си. Днес не можеше да мисли и да катери едновременно.

– Ал-ка-зал-цер! – Роналдо се ухили уморено и се пусна до нея. – Сутринта питах Проданова за изтрезнител… Май така му беше името.

– Какво правите?! – Инструкторът изкриви лице от възмущение. – Хард, ти си медалистка в този спорт! Не ти ли е малко неудобно?!

Той изгледа последователно момчето и момичето.

– Аха, снощи някои са попрекалили в дискотеката! Хлапета-алкохолици! Мислех, че ще обучавам сериозни участници в шоу, а не пикльовци.

Инструкторът Мишел Боне говореше английски с отвратителен носов акцент. Тика и Роналдо се разсмяха и това го вбеси окончателно.

– Върнете се в стаите си! – викна той. – Вие двамата и Люк Резовски, ако не ме лъжат очите… Остават няколко дни до старта, а вие все още си въобразявате, че сте дошли на почивка. Това е реалити шоу! Всичко става на живо. Нищо не може да се предвиди. Пиенето е опасно глупава постъпка, не ви ли е ясно?!

– Глупави сме, но поне сме тук! – опери се Роналдо. – “Големите риби” си тръгнаха. Останаха тези, на които им стиска!

– Пука ли ти? – Тика го хвана за ръкава и го повлече навън. Люк се мъкнеше отнесено след тях. От махмурлука главата му висеше като под оловен шлем.

– Да се махат, докато не сме почнали – промърмори той.

– Важно е да останем само готините до края на купона – подкрепи го Роналдо.

 

Лукас ги изпрати с разсеян поглед.

“От тук задникът на Ема изглежда като плондер” – помисли си с неприязън той, поглеждайки към горния край на тренировъчната стена, в чието подножие бе застанал. Още от малък си задаваше въпроса откъде момичетата вземат неописуемото си самочувствие. Особено когато телата им изглеждат почти като на тлъста училищна чистачка.

“Мелтем си тръгна и започнах да се заглеждам по грозни задници!” – скастри се Лукас и се опита да се съсредоточи в катеренето. Беше шампион по тае-куон-до и тялото му притежаваше почти животинска гъвкавост. Близо месечната подготовка в тренировъчния парк на хижата не би могла да даде на никого от участниците това, което той бе получил с черния си колан. Разбира се, Гюлен му липсваше. Рядко харесваше някое момиче по този начин. Но мисията му сред тези неудачници бе по-важна от любовта. А тази мисия включваше опасна тайна, която само той знаеше. Черно-бялата дупка на господин Форд. Неизследван вход към друг свят. Останалите участници в „Играта” бяха просто част от експеримента.

“Стане ли напечено, камерата ще го отрази и господин Форд ще изпрати специалния си отряд!” Лукас се подсмихна и ловко се покатери по-нависоко на тренировъчната стена. Подмина Шарлот Кристенсен, която се мъчеше някъде по средата, и направи дразнещо перфектен мъжки шпагат под носа й. В този момент той си мислеше, че е най-добрият във всичко.

 

Глава 2

Антарес стоеше в сянката на масивната мраморна колона, скръстил ръце пред гърдите си. Просторното и светло помещение с големи прозорци и колони беше тясно за бурята, която се вихреше в душата му. Той наблюдаваше дъщеря си, която описваше страховити кръгове с меча си.

„Ера вече не е дете!” – напомни си той за пореден път. Долавяше го всеки ден в изражението на лицето й, в извивките на тялото й, в скритите пламъчета, които проблясваха в очите й, когато решеше, че иска да премълчи нещо.

Ера се завъртя и се усмихна към баща си, сякаш бе разгадала мислите му, после извърна елегантно гръб и продължи тренировката. Тежката й червена плитка проблесна покрай лицето й, а пъстрите й ириси отразиха светлината. Под очите бяха изрисувани клончета с листа. Харесваше й да се украсява така и това се бе превърнало в мода за всички девойки в околността на замъка.

„Тази усмивка…” – Антарес въздъхна тихо. Когато дъщеря му се смееше, сякаш ставаше пак дете. „Тате… Следвай ме, тате!” – чуваше отново гласчето й той и малкото му момиченце се втурваше без страх из лабиринта от коридори в замъка, с присъщото за децата опасно любопитство, което кара възрастните да бдят и да се тревожат.

„Децата, които искат да узнаят всичко. Да надникнат в тъмното и да престанат да се страхуват от сенките… Децата, които често се втурват натам, където е най-опасно за тях… Но, уви, Ера вече не е дете! И онези също не са…”

Антарес проследи поредното изпълнение на дъщеря си, която продължаваше да се сражава с въздуха. Все още отказваше да повярва, че Ера може да се справя без неговата закрила, защото тя беше единствената ярка звезда, останала в космоса на душата му.

– Знам какво те тревожи, татко. Смъртните! – Ера проговори внезапно, без да изоставя упражненията си. – Нямам представа какво е било този път видението ти, но едва ли ще са по-опасни от Ил’ниер и мефилите. Справяш се с тях толкова лесно, колкото лорден би убил малка птичка!

– Никой враг не бива да бъде подценяван, Ера – с привидно спокоен глас отвърна Антарес. – Знаеш, че Преватория дава на Смъртните дарби, каквито родените тук никога няма да получат!

– Но Смъртните не попиват и капчица от мъдростта на нашия свят. – Ера спря задъхана. – Кардам ги познава най-добре. Срещал се е с много от тях. Защо не поговориш с него?

Лекият трепет в гласа й обезпокои бащата.

– Кардам е побъркан! Не ми говори за него! – изсъска той. – Ако ще търся помощ, по-добре е да се спазаря с Ил’ниер Бран. Той умее да подвежда мефилите. А и някога бяхме приятели. Познавам слабостите му – за да ги изброя, няма да ми стигнат пръстите и на двете ръце. Най-лесно е да манипулираш някого чрез страстите, които го горят.

– Страстите на Бран?! – викна Ера и в гласа й прозвуча дързост. – Я да видим… Пиенето, жените, славолюбието… и това, дето обича да разказва хилядократно преувеличените си подвизи по цялата ни земя… Кой не е чувал за Ил’ниер Бран!…

– Забрави желанието му да бъде следван и уважаван. – Антарес излезе от сянката на колоната. Тънките му устни бяха извити в многообещаваща усмивка.

– Учениците му?! – възкликна Ера. – Искаш да кажеш…

– Любимият му ученик. – Баща й спря пред нея и повдигна брадичката й, за да надникне в пъстрите й очи. Там цареше хаос, заключен с катанците на мълчанието. – А… има ли нещо, което искаш да ми кажеш?

– Не знаех, че Ил’ниер… е склонен да се привърже към някого – смутено пропусна въпроса му Ера.

– Привърза се към този, който избяга. – Антарес я гледаше изпитателно. – Мисля, че съм склонен да го разбера.

 

Ера барабанеше с пръсти по каменния парапет на малкия балкон извън стаята си. Черната й сребровезана рокля се вееше плавно покрай тялото, шумейки приятно. Оттук виждаше не само Полегнала бука, а и долината, в която бяха най-близките села на мефилите. Малките им колиби със сламени покриви приличаха на ято жълти буболечки, плъпнало сред полето.

“Татко изпрати отряд лордени нанякъде!” – сети се Ера. Беше обидена, че Антарес не споделя плановете си с нея. А искаше тя да е откровена! Караше я да му разкрива сърцето и мислите си. Тя трябваше да полага огромни усилия, за да затули най-съкровените си пориви в някое тъмно кътче от ума си и да ги крие с помощта на магията.

“Кардам бил луд! – продължи да протестира мислено момичето. – Можеше просто да го повикаш тук и да го помолиш за съдействие, татко! Нали губернаторът трябва да е стратег? Нали трябва да проявява разум, а не да дава власт на чувствата си?”

Ера сведе глава и остави топлия вятър да си играе с косата й. Антарес мразеше Кардам само защото тя бе споменала веднъж пред него, че скитникът е умен и мил.

“Какво си мисли баща ми за мен? – ядоса се изведнъж тя и рязко вдигна глава. – Как ще разбере, че съм готова да се справям сама, като ме пази от всичко?”

Огнените й къдрици се люшнаха по изправения й гръб, а крайчетата им покриха колана на кръста й. Погледът й се зарея в зеленото покривало на гората. Изведнъж желанието да се втурне навън я завладя и прогони тревогите й. Ако баща й не искаше тя да знае всичко, което прави той, Ера можеше с чиста съвест да има свои тайни. Можеше да остане момиче още малко и тогава нямаше да се налага да се тревожи за Смъртните, за Ил’ниер и мефилите или за елфите, които живееха на другия край на Преватория. Долината им беше толкова далеч, че Ера почти не знаеше как изглеждат истинските им представители.

– Оттук минават само мелези и скитащи елфи… Както е тръгнало, може въобще да не видя Архимага – каза си с усмивка тя. Легендите за мъдрата елфа, която управлявала Долината строго, но справедливо, бяха като всички приказки, в които истината оставаше забулена под мистика и фантазии.

– Може би е просто жена. – Ера се усмихна още веднъж, докато прибираше косата от лицето си. – А може и да е младо момиче като мен. Кардам говореше нещо за нея и магьосника… Никой не знае!

Ера дочу настойчиво почукване по вратата. Явно някой от слугите стоеше там от известно време.

– Да! – каза ясно и строго момичето, но не влезе в стаята си.

– Господарят нареди да слезете – извика продран мефилски глас отвън.

– Предай му, че ще го направя… След малко – обяви раздразнено Ера. Антарес сигурно беше доловил настроенията й и сега я викаше, за да я залъже с нещо.

– Защо изобщо си правиш труда, татко? – Ера се обърна и отпусна лакти на каменния парапет. Искаше да остане още малко така. Нависоко и сама.

 

Часовниците запищяха точно в шест и трийсет сутринта. Тийнейджърите се надигнаха по стаите си, мърморейки сънено. Не се бяха наспали. Поне Лукас не се чувстваше отпочинал, а днес беше първи май. Денят, в който “Играта” трябваше да започне.

– Ставай, Хеива! – Лукас го замери с празна кутия от мляко, която вероятно бе останала от среднощното дояждане на таитянеца. – Пак си плюскал тука! Цял месец съжителствам с прасе.

Ити прегърна възглавницата си и изхърка:

– Ти познаваш ли часовника? Имаме още половин час до тръгването.

– Част от багажа ти виси по столовете… Но какво се занимавам с теб?! – Лукас заприбира в мешката си последните дрехи, подредени прилежно в края на леглото му. После забеляза недопитата чаша с вода върху шкафчето на Ити, взе я и я плисна в лицето му. Отдавна искаше да направи нещо подобно.

– Ти нормален ли си? Да ме удавиш ли искаш?! – закашля се таитянецът. Водата беше попаднала в устата му, както се изтягаше по гръб.

Лукас не обърна внимание на оплакванията. За около петнайсет минути той приготви багажа си, взе бърз душ и облече дрехите, които бе избрал за първия си ден в “Играта”. Черен суичер, черни джинси и тениска в същия цвят, на която се открояваше само един бял кант по ръба на деколтето. Тъкмо се канеше да зареже Ити и да слезе долу, когато на вратата се почука. Той отвори нервно и почти се сблъска с Шарлот.

– Ще ми дадете ли паста за зъби? – попита тя, без да поздрави. – Снощи Тика изстиска моята в лицето на Реас.

– Всичко ми е прибрано вече. – Лукас отстъпи назад и преметна мешката си на рамо. – След малко трябва да слизаме. Стягайте се по-бързо!

После избута Шарлот от вратата и се отправи по коридора към стълбището. Когато излезе навън и видя господин Форд да чака участниците, триейки подметки в росната трева пред хижата, той се спря и понечи да се върне. Продуцентът на “Играта” обаче го забеляза, ухили му се заговорнически и се засили да стисне ръката му.

– Ъъъ… Имате нещо на носа, господине. – Лукас се дръпна, забелязал белия прашец около лявата му ноздра. Предполагаше, че господин Форд се дрогира, но не очакваше да е толкова невнимателен.

– О, дреболия. Благодаря! – Продуцентът потърка носа си с пръсти, после го изтри с цяла длан и отново протегна ръка към момчето. – Добро утро, Шенг!

Лукас отстъпи още една крачка. Направи го много деликатно, имитирайки разсеяно зяпане към безцветното утринно небе, но кимна леко с глава, за да отвърне на поздрава.

– Май забравих, че си китаец. – Господин Форд също кимна, прибирайки ръката си. – Странни неща ви учат при тези бойни изкуства.

Лукас нямаше време да отговори. Участниците в „Играта” слизаха един по един. Ева Брюнер дъвчеше част от ластика си за коса, докато се опитваше да обхване русата си грива, за да я върже на опашка.

– Хей, изчакайте ме! Реас! – чу се отнякъде вечно бодрият глас на Люк. – Тази раница да не мислите, че е лека. Всичката техника съм си взел!

– А ти, Шенг? Взе ли си камерата? – дискретно попита господин Форд.

– Как бих могъл да я забравя? – саркастично отговори Лукас.

Продуцентът повдигна вежди, но замълча и се отдалечи.

– А, ето ги най-героичните участници в нашата “Игра”! Тези, които бяха избрани и не се отказаха! Добро утро, шампиони! – обърна се той към сънливите лица на вече събралите се тийнейджъри.

Тика се усмихна самодоволно. По-нататъшните му думи вече ги бяха чували.

– …вашата младост, вашата сила и издръжливост…

Ити ровеше съсредоточено в носа си.

– …най-достойният, преминал през всички изпитания…

Тика се изкиска към Реас, а той почервеня.

– …ви гледа цял свят…

Участниците зяпаха настрани или си шушукаха помежду си. Лукас смяташе, че в такива моменти думите са абсолютно безсмислени. Господин Форд завърши речта си с пожелание за приятен път и успех на всички. Инструкторите щяха да ги придружат до стартовата линия, на половин час път от хижата. След това оставаха сами.

През целия половин час Лукас кроеше планове как да води незабелязано дневника си и по какъв начин да следи действията на всички участници, без да изпуска от очи местата, през които ще минават. Тика и Люк бяха изостанали от колоната и вървяха пред него, споделяйки наивните си мечти как точно да похарчат парите от наградата. Лукас се намръщи недоволно. Не му се слушаха и стратегиите за оцеляване на останалите. Смяташе да изпробва камерата си при новите условия, а вечерта щеше да провери резултата.

Ева Брюнер най сетне бе успяла да прибере косата си в опашка, когато една катерица изтърва шишарка върху главата й. Последва оглушителен писък. Групата се пръсна като подплашени гълъби. Тримата инструктори невъзмутимо поеха по обратния път и Лукас се изуми от спокойствието им.

– Спрете, по дяволите! – извика той към бягащите тийнейджъри. Но те продължаваха да крещят, да се препъват в бодливите храсти, да се кикотят и пищят, защото бяха разбрали вече какво ги е изплашило.

Лукас искаше да каже още нещо, но лекият полъх на вятъра, който се надигна сякаш от нищото, го смути. Кожата на ръцете му настръхна. Когато тръгваха, нямаше вятър.

– Можете ли да ми обясните защо бяха тези писъци? – раздразнено попита той.

– Еми, стреснахме се – заоправдава се Тика. – Някой извика и си помислихме, че има вълк наблизо или нещо подобно… Ти пък, какво спече такъв?

Лукас я прониза с поглед. Лицето му говореше по-ясно от всякакви думи, че я смята за глупачка. Очите му обходиха набързо всички. Веднага забеляза, че две от момичетата липсват.

“Най-тъпите!” – каза си той, но се откъсна от групата и започна да се оглежда. Мястото, където бе усетил полъха на вятъра! Точно там бе изгубил от поглед Ева и французойката. Продължиш да се оглежда, подритвайки шумата в краката си, но внезапно спря отново. Стори му се, че чува нещо. Слаб шум, съвсем наблизо. Ослуша се.

Долови приближаващи леки стъпки. Стори му се, че са по-далеч, и се стресна, когато някой се сблъска гърбом с него. Обърна се и видя странно момче, по-дребно от него, покрито със старо, съдрано наметало. Лицето му беше почти скрито под широката качулка, скъсана на няколко места.

– Всичко е наред! – с раздразнение обяви Лукас. Това със сигурност беше някой от хората на господин Форд. Може би той бе наел актьори за част от изпитанията? Добре, че останалите участници бяха тръгнали напред по пътечката, без да се интересуват дали “сдуханият китаец” ще ги последва.

Момчето го гледаше изпод качулката. Погледът му изведнъж бе станал пронизващ. Някаква бледа сянка пресече лицето му, после то бутна Лукас, изненадвайки го с подсечка, събори го и побягна в посоката, в която бе тичало, преди да се сблъскат.

“Хората на господин Форд са по-луди и от него самия. Откачени наркомани!” Лукас се изтласка леко и стъпи отново на крака. После изтръска дребната шума, полепнала по дънките му. Организаторът на “Играта” знаеше за черния му пояс.

“Шубе го е от мен! Инструктирал е смешните си статисти да ми правят номера” – подсмихна се той.

 

След няколко метра бягащият спря и се огледа. Стори му се, че вече никой не го следва. Той опря гръб на едно дърво и въздъхна. След това свали качулката си. Изпод нея се появи част от лицето на млад елф. Другата част остана скрита под тъмните потни кичури. Очите му, също тъмни, бяха загрижени, но и озадачени. Елфът бе чувал много неща за Смъртните, но ако това беше Смъртен, виждаше за пръв път такова същество. Любопитството му го накара да забрави за момент, че лордените на Антарес го преследват. Напрегна слуха си и се вгледа в гората, търсейки да долови признаци за присъствието на други Смъртни.

Внезапен плясък на крила го накара да вдигне поглед. Няколко зловещи същества кръжаха над дърветата. Елфът сложи качулката си, заряза отъпканата пътека и тръгна с тиха стъпка към сърцето на гората.

– Къде отиваш, Елириан? – изхърка неприятният глас на един лорден. Той беше кацнал на пътечката и пристъпяше предпазливо към елфа.

Елириан отстъпи заднишком и плъзна ръка под наметалото, където бе мечът му.

– Мислиш, че ще избягаш?! – Лорденът протегна към него костеливите си пръсти. Елириан приклекна, избягна ги и заби крак в глезена му. После се плъзна край него. Беше го забавил за миг, достатъчно, за да се шмугне в гъстата растителност, където лордените трябваше да се издигнат високо, за да не закачат широките си криле на някой бодлив клон.

 

Глава 3

Ил’ниер Бран вървеше с тежки стъпки по пътечката към дома си. Бялата му везана риза се вееше разпасана над кафяв кожен панталон, а върху бедрото му се поклащаше кожена ножница, държаща меч с внушителни размери. Лицето на полуелфа беше зачервено, а в погледа му блестяха алкохолни искри.

– Ще ми говори, че лордените били сила… кожата му мефилска… – нареждаше към дърветата той. – Едно време и мефилите бяха сила! Уважаваха ме, задето съм полуелф, но и задето имат какво да научат от мене… А какви девици имаха… Красиви и смели! Дете бях, когато Мира, авджийката, беше събрала хайка от млади момчета. Завардваха пътищата към замъка и обираха странстващи благородници. Ако лордените не я бяха спипали, още щеше да вилнее из горите…

Ил’ниер се прокашля и се ухили самодоволно, но усмивката му тутакси помръкна, защото отново се сети за Елириан и алкохолният гняв взриви кръвта му.

– Да си тръгне като мъгла! Ей тъй, без да ми се обади – изцеди той през зъби. Погледът му се втурна през короните на дърветата, като елфическа стрела. Не разбираше защо понася толкова разочарования. Винаги когато се привържеше към някого, всичко тръгваше наопаки и постепенно се проваляше.

– Уж всички харесват Ил’ниер Бран! Всички говорят за него, а тези, които го познават, повтарят името му навсякъде. Ил’ниер каза така, Ил’ниер направи онака… Чудо голямо! Ил’ниер е легенда, но никой не иска да види как изглежда една легенда отвътре. Защото легендата се налива с вино, задява хубавици и дърдори на воля, без да си мери приказките… Не, неее, има и по-лошо. Ил’ниер разбойникът, ужасният пример за добрите мефилчета. Не бива да приличате на полуелфа, който разправя за пороците си, като да са приключения! Синът на славния Бран няма да стигне баща си, нито майка си – елфата, дето знаеше лек за всяка болка и решение за всеки проблем…

Ил’ниер спря и се загледа в буйните храсти. Можеше ли да обясни някому, че когато се напие, вижда природата като живо създание… Тогава обичаше гората и всичко безсловесно, което я обитаваше. Харесваше му да скита сам и дори се радваше, че живее далеч от селата. Всичко, което чуваше и виждаше, докато крачеше към дома си, му говореше, че е част от нещо голямо и необяснимо – Магията.

Той въздъхна.

Мислите му се прекъснаха от някакъв шум, който не можа да разпознае. Имаше нещо отпред, но замъгленото му съзнание го долавяше слабо. Полуелфът се ослуша.

„Мефилски хлапета?!” – помисли си той, долавяйки далечни стъпки.

– Ехооооо! Къдеееее стееее?

Полуелфът разтърси недоволно глава. За тези викове не му беше нужен добър слух. Далечните стъпки нямаха връзка с близкото подвикване, но в момента някой вървеше право към него.

“Дано не влачат някое бясно псе със себе си!” – начумери се той, защото завчера бе съсякъл едно, малко по-долу в дерето. Зъбите на животното на два пъти бяха стиснали левия му крак, без да успеят да пробият кожата на ботуша. Извади меча си и застина в очакване.

Иззад дърветата се подадоха два чифта глупаво опулени очи. Едните – сини, момчешки и палави. Другите – изумрудено-зелени, момичешки и проницателни. Или любопитството им беше голямо, или страхът им се бе изпарил, защото двамата изскочиха от храстите и се разкрещяха:

– Това е елф! – Момичето сочеше Ил’ниер. – Виж му ушите! Елф е!

– И владее Силата! – ухили се момчето, гледайки бляскавия меч. – Хей, стой така! – продължи да вика. – Искам да го видя отблизо! Много яко, че господин Форд е включил митологични същества в “Играта”.

Ил’ниер завъртя меча във въздуха, за да го скрие отзад в ножницата, и тичащият срещу него хлапак усети полъха от движението по кожата на лицето си.

– Леко бе, ще ме утрепеш!

Ил’ниер се обърна пред изумените им погледи и се скри в гората. Беше усетил приближаването на още Смъртни и реши, че е по-добре да не го виждат.

– Хора! – крещеше хлапакът. – Видях елф! Истински елф! Мечът му едва не ми отряза главата! Това влиза ли в изпитанията?! Никой не ни е говорил за елфи!…

 

Лукас и Шарлот дотичаха първи.

– Какво става? – попита Лукас с тон, който не издаваше голяма изненада.

– Защо крещите така? – Шарлот ги доближи и се огледа.

– Видяхме елф… – заобяснява Тика.

– Честно, ей там беше! – Люк сочеше мястото, на което Ил’ниер бе стоял.

– Да бе, много оригинално – отрони Лукас, колкото да прикрие мислите си. Погледът му изучаваше шумата покрай краката му.

– Не се шегуваме! Казвам ви, че беше елф… Щеше да ми отреже главата! Мечът му ми мина ей тук… – Люк потупа бузата си.

– Вие двамата съвсем сте се побъркали! – Шарлот им обърна гръб.

Другите от групата пристигаха запъхтени, един по един.

– Какво става? Открихте ли нещо? – питаше Джоун.

– Казах ви да не търчите толкова напред! – недоволстваше Роналдо.

Лукас реши, че няма полза да слуша отговорите на Люк и Тика. Вместо това тръгна бавно в посоката, в която според ръкомаханията на руснака се бе отдалечил елфът.

“Имаше ли меч момчето, с което се сблъсках?” – питаше се той, търсейки някаква следа, която да му разкрие поне мъничко от мистерията. – “И защо му е на Форд да праща още хора, след като аз трябваше да следя нещата?! Какво очаква да се случи с нас?”

– Шенг! – Шарлот го бе последвала. Тихият й глас го стресна. Дали се бе досетила, че крие нещо? – Мислиш ли, че е оставил знаци за нас, в смисъл… нещо което да ни насочи? – попита, следейки очите му.

– Това е игра. Не знам какво да мисля, просто играя – отвърна той и веднага съжали за тона си. Шарлот беше красива и наблюдателна. Това го смущаваше. Не знаеше дали иска да общува с нея или да я отреже още сега, за да не се издаде.

– Защо дойде тук? – настоя момичето. – Търсиш нещо, нали?

– Исках да огледам…

– Ееей, върнете се! – Беше гласът на Мая.

– Идвайте тук! Ще правим лагера! – провикна се и Джоун. – Намерихме добро място и е на завет.

Лукас и Шарлот се спогледаха. Беше късен следобед, а опъването на палатките изискваше време и по възможност дневна светлина.

– Наоколо няма нищо интересно – натърти Лукас. Беше решил, че още е много рано да си създава мнение за ставащото.

– Освен ако този, който са видели, не е бил ключ към по-нататъшните ни ходове. – Шарлот въздъхна и тръгна с него обратно към мястото, където ги бяха спрели Тика и Люк. – Трябва да се разберем още тази вечер. В смисъл никой да не избързва напред, защото някои са прекалено несериозни… Можем да изгубим всичките си шансове, само защото сме пропуснали да забележим нещо важно!

 

Ил’ниер стъпваше на пръсти по застланата с ланска шума пътека. Беше почти напълно изтрезнял. Изненадващата среща го бе върнала много назад във времето и сега в ума му се рееха части от спомени. Гората, звънкият смях на Лени, русите къдрици, които подскачаха по гърба й, когато я гонеше, храстите, в които се закачаха крачолите му… Дали тогава беше друг? Лени беше малко момиче, а той самият тогава бе момче, макар да усещаше същото парене в слабините си, както и досега, при среща с красива девойка.

– Тя дойде от Дупката, а после се върна там, проклета да е! – Ил’ниер спря и се подпря морно на един ствол. Често обвиняваше Смъртната, която бе срещнал като дете, за слабостта си към жените. Но знаеше, че слабостите му са много повече. Не обичаше да пропуска удоволствията. Наследил бе от елфите дълъг живот, а мефилите го бяха дарили с желанията си. Зачуди се дали именно заради това срещите му със Смъртни имат непредвидими последици.

– Идват тук и разбъзикват света ни още повече! Заразяват ни… И как са успели да се довлекат накуп? Винаги досега са влизали по един. Случваше се толкова рядко…

Ил’ниер внезапно се сниши в храстите. Отново бе дочул нещо. После се изправи успокоен. Шумът му беше познат. Не идваше от Смъртните, които бе видял.

“Кардам… Кардам!” – помисли си той, когато грохотът от мотор се насече, задави се и заглъхна. Последва го трясък и вик на някой, който се е ударил лошо.

Ил’ниер се затича да помогне, но като видя сплъстената на расти червена грива да се надига от високата трева, се ядоса. Въпреки кашлицата и ругатните Кардам очевидно бе здрав и читав.

– Идиот! Чуваш се чак до замъка на Антарес! – викна полуелфът.

Кардам се обърна с ведро лице. Беше космат и небръснат, но очите му светеха радостно, все едно не бе катастрофирал въобще. Бяха почти кръгли черни очи, които му придаваха особен чар, въпреки неугледния цялостен вид. Кафявите му кожени дрехи бяха закърпени с разнородни парчета.

– Би ли ударил е’но рамо тука… Да събера чарковете на Харлито.

– Да не си откачил? – кипна Ил’ниер. – Наоколо се разхождат Смъртни! Не знам колко са, но видях двама от тях, които крещяха на други…

– За тях не бери грижа. И какво като се мотаят из Полегнала бука? В тая гора е Дупката. Ох, чакай, че съвсем е сдал багажа…

Кардам се зае да оправя мотора си.

Ил’ниер го гледаше така, все едно всеки момент би го убил. Непохватните движения на мефила съвсем го вбесиха.

– Тази чудесия изобщо не трябваше да е тук – процеди той.

– Съвсем прав си. – Кардам не го разбра правилно и с радост премести някаква част на точното й място. Ръцете му бяха засечени от мръсотия и масло. Ил’ниер си помисли, че такива ръце не бива да докосват женска плът.

– Видях Смъртни преди малко – повтори като на себе си той. Кардам го погледна учудено.

– Каза ми вече – напомни той, а лицето му най-сетне придоби малко по-разумен вид. – И аз ги видях. Един със смешна шапка и увиснали гащи… – Кардам се ухили. – И едно момиче с коса като мойта… – Той прокара небрежно длан по растите си. – Е, не толкоз сплъстена, но с тоз цвят… Крещяха кат’ луди, гонеха се из храсталака и си дрънкаха простотии. Спрях се и ги зяпах някое време. Хич не ме усетиха, щото бяха заети със себе си. Питам се някой път дали изобщо загряват, че си приказват на нашата реч, зарад дарбите, дето им ги дава Преватория. Щото даже за миг не се чудят, че ни разбират и ние – тях. Аз се усетих от раз, кат’ попаднах в техния свят… Всъщност там може да ти хареса.

– И аз така си помислих, като видях момичето – хилна се Ил’ниер. В очите му заподскачаха пламъчета. – А момчето се засили да хване меча ми откъм острието, представи си!

– Епа що не му даде?– Кардам се закиска и върна вниманието си към мотора.

– Имаха странни знаци по дрехите си. Криви, безформени… приличаха на древни ръкописи, с които се е случило нещо…

– Хал-хабер си нямам защо ги носят. Там, в техния свят, е така. Пишат разни неща по дрехите си. Най-много да са от някоя нова секта. – Кардам не изглеждаше обезпокоен. – Смъртните от магия почти не вдяват… не вярват много-много в таквиз работи. Дай им храна, веселия и бързи машини, да се трепят с тях по сивите пътища. Нямат си бунтове и войни, а все някак тряб’а се мре… Но пък светът им… влече те някак. Можеш да видиш всяк’ви чудеса, дето не са по силите на Магията.

– Момичето поне беше красиво – въздъхна Ил’ниер . Дърдоренето на Кардам за външния свят вече му досаждаше. Дразнеше го също, че скитникът знае неща, с които той не е запознат.

Кардам вдигна рамене.

– Пафкаш ли? – Той извади някакви сухи листа, в които свиваше цигарите си.

Полуелфът си спомни, че Кардам прави цигари от всичко. Пушеше дори шума и всякакви горски билки, от които главата му се замайваше, а погледът му ставаше безумен. Огнено-червените му коса и брада подхождаха на този поглед.

Кардам сви прашец от някаква синкава трева в голямо сушено листо.

– Т’ва си струва да се опита – хилна се той на Ил’ниер, но полуелфът се смръщи тежко.

– Съмнявам се, че знаеш кое си струва и кое не в живота – промърмори той, ала Кардам не го чу, защото произнасяше заклинание, с което смяташе да запали цигарата. Мърмореше си го под нос с присвити очи, а физиономията му изглеждаше комично сериозна. Когато прошепна последната дума, въздухът между двамата оживя и се нагорещи. Последвалият гръм покри лицата им с лепкави сажди.

– Идиот! – през кашлица изруга Ил’ниер.

– Опитите ми тъй свършват по принцип – трагично обяви Кардам, триейки нос с почернелите си пръсти. – Понякога заклинанията помагат да сглобя Харлито или да го подкарам, ако нещо се запече, но…

– Кой знае къде чак са ни чули! – недоволстваше Ил’ниер. – Казах ти, че наоколо се мотаят Смъртни! Трябва ли да ги доведеш всички накуп, точно тук?!

– Обикновено се справям с палене на цигара – небрежно повдигна рамене Кардам. – Никой не ме е учил, но старият Радован разправя, че с дарбата е тъй. Или я имаш, или я нямаш… Той ми предлагаше да ме учи преди години. Показа ми работи, които не бях виждал. То аз не бях и мислил, че могат да се направят със заклинание…

– Имаш някакви заложби в Магията – призна полуелфът. Идеята, която го връхлетя изведнъж, му се стори добра. Елириан не харесваше Кардам, доколкото го бе виждал, а Ил’ниер умираше да ядоса елфа. – Какво ще кажеш аз да ги доразвия? Радован е стар. Вече няма сили и търпение да обучава някого… нооо хванеш ли се, трябва да си много сериозен. Магията не е шега работа. Както се казва, учиш я, докато си жив.

– Емиии… – Кардам разпери неопределено ръце. – Елфите говорят тъй. Аз хал-хабер си нямам за к’во става дума.

Ил’ниер въздъхна. Беше свикнал да наставлява някого. Защо му трябваше на Елириан да зареже всичко просто така? Странен беше, наистина, но след толкова години обучение можеше поне да го предупреди, че нещо не е наред. Нямаше да е зле поне да си намери нов ученик, който да го следва и да му помага.

Ил’ниер огледа критично Кардам, килна глава на една страна и каза:

– Мога да те обучавам, ако имаш желание. Трябва обаче да се разделиш с някои от старите си навици… Имаш ли дом?

– Да, но преживявам навсякъде – с безразличие отговори Кардам. – Само трябва да минем през моята дупка, да си прибера партакешите. Ти де ще ме водиш?

– Ще дойдеш у дома! – след кратко мълчание обяви Ил’ниер. – Ще те храня, но ще работиш срещу обучението си… Можеш да вземеш мотора, макар че няма да ти остава много време за него.

Каза го снизходително, като на малко дете, и от това се почувства по-добре.

 

Глава 4

2 май 2005 г. 23:46 мин.

Най-после заспаха! Раничко е за тях – Резовски, Реас, Хеива… Трима хъркащи идиоти в една палатка. В палатката, в която съм аз! Добрата новина е, че Ева Брюнер и Франсоаз Жоржен изобщо не минаха през Дупката. Да, вече сме вътре, а порталът към новия свят се оказа просто въздух. Не видяхме нищо, което може да се пипне. Не минахме през масивен каменен вход с гравирани колони, както е в игрите. Снощи бях ужасно уморен и не писах нищо, но сега ще отбележа, че все пак аз я усетих. Хлад или по-скоро полъх от завихрящ се въздух. Точно тогава изчезнаха Брюнер и Жоржен. Просто не са преминали. Тогава не обърнах внимание, защото се сблъсках с някакво момче. Първоначално си помислих, че е от хората на господин Форд, но сега, като си спомня облеклото и лицето му, които сякаш не бяха от нашия свят, ме побиват тръпки. Беше потискащо странно момче, облечено в парцаливо наметало и с очи, които смразяват кръвта ти с дълбоката си непроницаемост. Все едно е живял много повече, отколкото издава видът му. Иначе беше по-дребен и по-слаб от мен. Не ми каза нищо. Всичко в него обаче говореше, че не трябва да съм тук.

Вчера следобед пък Хард и Резовски видяха нещо. Наричат го „елф”, но според мен са прекалявали с фентъзито. Държаха се като пълни олигофрени. Със сигурност обаче са видели някого! Може да е бил човек на Форд. По описанията им не прилича на момчето от моята среща. Изглеждал е поне два пъти по-едър. Все пак не изключвам възможността да е бил той. Какво друго да кажа?

Всъщност лошите новини са много. Светя си с фенерче, което държа с уста. Пиша глупости, за да се спра да не закрещя. Нищо не работи! Камерата вече не може да ми помогне. Мислех, че е нещо от батерията, но откакто сме отвъд, нямаме и телефонен обхват. Дигиталните фотоапарати не хващат нищо. В момента работят само прожекторите. Не ме е страх! Просто съм объркан… Е, добре, записвам, че малко, съвсем мъничко се боя. Все пак съм тръгнал с банда побъркани неудачници! Не мога да разчитам на никого от тях, а плановете на господин Форд се оплетоха. Спим където решим. Нямаме ориентир. Няма знаци към първата база, докъдето трябваше да стигнем сами, за да вземем картата за първото изпитание и да заредим храна и провизии. Да предам на Форд първата карта-памет със записаното дотук. Там трябваше да оставим и първия отпаднал, но нямам представа как ще се развиват нещата сега. Ще се наложи да се оправям сам… Ще…

 

– Ей, Лукас! Какво правиш? – Съненият глас на Люк го стресна толкова силно, че прожекторът падна от устата му.

– Чета! – изсъска Лукас. После вдигна прожектора и светна в облещените очи на Люк. – Какво ти влиза в работата?

– Ей, махни го… Да те вземат… махни го, чорт… – Люк се зави през глава в чувала си. – Ще ме ослепиш, скапан китаец! – изгрухтя изпод завивката.

Лукас не отговори и много скоро руснакът заспа отново.

 

„…си лягам и аз.”

Лукас изключи прожектора и прибра тефтера и химикала във вътрешния джоб на якето си. Прииска му се да е един от спящите глупаци, дошли, за да оцелеят в тъпа игра, която ще донесе слава и пари на победителя. Победителят, който той вече не можеше да посочи с такава увереност, както в началото.

 

– Люк, Ити! – Продраният шепот, идващ от малкото прозорче на палатката, не беше достатъчен да събуди някого, но Люк бе прекарал тежка нощ след тоталното скапване на всички “играчки”, които си носеше, за да не скучае. Лаптопът му показваше дефекти още след изключването на мобилните телефони, а снощи бе отказал окончателно. Люк бе преживял раздялата с интернет, но до миналата вечер поне можеше да поиграе на някоя от игрите, които си бе записал, преди да дойде в “Играта”. Затова сега се размърда с готовност в чувала.

– Лююююк… И-т-ии!

Люк разпозна гласа на Тика и сръга Ити, за да го събуди. После затисна с ръка устата му и изшептя срещу сънения му поглед:

– Тихо!

– Люююк!

– Млъквай, Тика! – Люк надникна в прозорчето, слагайки шапката си. – Идваме.

Двамата с таитянеца се измъкнаха бързо. Спяха с дрехите и трябваше само да си вземат обувките.

– Вие сте побъркани – цупеше се Ити, докато връзваше връзките на маратонките си. – Още слънцето не е изгряло достатъчно, а ме измъкнахте от чувала…

– … и топлата палатка – иронизира го Люк. – Аз умрях от студ. Изобщо не можах да спя… Тоя Форд е за убиване. Оцеляване в гората! Да бе, то си е направо като на война! Сто процента са ни пуснали нещо, да спира сигнала на телефоните и нета… Абе, нещо от онези работи на тайните служби, дето ги дават по филмите… А уж щял да остави всички комуникации!

– Стига сте хленчили! – тихо ги прекъсна Тика. – Другите се правят на много важни, затова повиках вас. Не знаем какво е намислил господин Форд, но не ми и пука много за него! Люк, ти вчера видя елфа, нали?

– Видях го… Той главата ми щеше да…

– Видя ушите му и меча, който… блестеше…

– Елфът с меч от Star Wars. – Ити се ухили подигравателно. – Смесихте филмите по най-тъпия начин! Как очаквате да ви се върже някой? А уши на елф може да си лепне всеки, който има проблеми със здравето. – Той завъртя показалец о слепоочието си.

– Не беше светлинен меч, казах ви вече. Блестеше от слънцето. – Люк се замисли прекалено сериозно, за да може някой да го обвини в лъжа. – Беше си меч от метал, просто отразяваше светлината… И елфът… – Той се обърна към Тика, за да я предпази от една къпина, която протягаше бодливите си клонки към краката й, и довърши: – … май не беше съвсем елф. Видя ли му лицето? Имаше физиономия на типичен фешънар…

– Вкарахте и комедия! – Ити се хилна пресилено. Той самият попадаше право в десетката на фешънарите, според определението на Люк.

– Прекалявате и двамата! – Тика се врътна обидено. – Искам да го намерим преди другите. Вчера чух как Ема и Шарлот си шушнеха, че ние с Люк сме шматки и сигурно сме изпуснали нещо много важно… Идвате ли с мен, или ще се върнете да си доспите?

– Да бе – махна с ръка таитянецът.

– Връщам се, разбира се! Отивам да свалям Лукас! – ухили се Люк, но Тика вече бе тръгнала и двамата побързаха да я догонят.

– Шматки сме били! – мърмореше задъхано руснакът. – Ние поне видяхме нещо, а те изобщо не знаят какво да правят!

 

Групата реши единодушно да не вдига лагера, докато Тика, Люк и Ити не се върнат. Бяха номинирали сърфиста за изгонване, защото само срещу него успяха да съберат достатъчно гласове. Всъщност Тика, Люк и Ити се бяха “самопредложили” с изчезването си. Шарлот даде идеята да се отърват от най-умния измежду “тримата идиоти”, и призът се падна на Ити, макар да не знаеха как да го обявят, при положение че от обещания хеликоптер, който трябваше да кръжи над гората, нямаше и следа. Нямаха представа как се снима шоуто. Не бяха срещнали още и нито едно изкуствено препятствие, но Джоун предположи, че първите две отпадат, защото двама от участниците се бяха изгубили някъде в гората. Според нея те се водели самоизгонени и не се налагало да номинират друг.

– “Играта” ще продължи след няколко дни, като стигнем до първата база. Поне логиката е такава – беше добавила Джоун. – Мисля, че там ще ни дадат задача, заедно с карта и инструкции.

След това край огъня надвисна тежко и продължително мълчание. Участниците се хранеха мълчаливо, всеки потънал в мислите и страховете си. Шарлот ровеше лениво из канчето си, хванала лъжицата с два пръста. Мая беше зарязала своето и си играеше с плитката си, следейки съсредоточено ръката на Джоун, която претърсваше без причина подгъва на джинсите й. Роналдо мляскаше и се озърташе нервно към всички, очаквайки някой да проговори. Матовата кожа на Шанийс блестеше от пот, а Ема я гледаше с неприкрита неприязън.

– Няколко дни в гората, плюс няколко изчезнали от… – Лукас спря, за да потърси думата. – Да речем “по невнимание”, могат да минат за един вид приспособяване към новата среда.

– Да бе. – Роналдо отвърна поглед. Всеки път, щом извиеше врат към него, се смръщваше болезнено. Или беше настинал, или… просто не му се радваше.

– По-скоро естествен подбор – криво се усмихна Джоун. Роналдо се отпусна назад и главата му опря в бедрото на Ема.

– Ох… Така е по-добре – измърка глезено.

– Я стига! – Момичето избута главата му от крака си. – Да не съм ти възглавница.

– Е, поне си почти толкова мека – захили се бразилецът. Ема почервеня, стана и се запъти към палатката на момичетата.

– Какво умуваме толкова – въздъхна Шарлот. – Като стигнем до базата, ще му мислим. В смисъл… там ще стане ясно…

– Ако стигнем! – Джоун също стана. – Кой ще мие приборите днес?

– Аз и Шани! – Мая се усмихна насила.

“Ема е много по-изнервена от мен” – помисли си българката, докато събираше празните прибори. Шанийз се втурна да й помага, а останалите се отправиха към палатките.

Шарлот обаче изчака двете момичета да приключат с миенето и се приближи безшумно до българката. Мая веднага забеляза усилието, с което канадката потискаше вътрешните си борби. Светлите й очи бяха присвити, кожата на лицето й обтегната. Нежността и ефирността се бяха изпарили от чертите й.

– Ако знаеш нещо повече, моля те кажи ми! – нервно започна Шарлот. – Ти говореше още в хижата, в смисъл, че не си искала да участваш. Знаеше ли, че това ще се случи? – Тя посочи неопределено към гората. – Все едно сме минали през Бермудския триъгълник. Не знаем къде сме. Екипът, който трябваше да прибира изгонените, не ни следва. Дори всичко това да е част от “Играта”, в смисъл… нещо не е съвсем наред. Защо прекъснаха връзките с останалия свят, нали твърдяха, че ще ни оставят даже нета? Трябваше просто да ни приберат телефоните, както в другите реалити игри…

– Знаех, че точно това място от Родопите има тъмна слава – тихо призна Мая. – Нищо друго не знам! Говореха разни глупости за вампири и върколаци… Мислех, че Форд го е избрал нарочно. Пък и за чужденците България е много евтина страна. Тук спокойно можеш да направиш подобна игра, без да се охарчиш много.

– Дойдох заради парите – отрони унило Шарлот. – Майка ми трябва да отиде в клиника… Алкохоличка е. Мислех, че ако си мълча и не дразня никой и ако се справям с препятствията, мога да стигна до финала…

– Но ето, че няма препятствия… Абсолютно нищо няма – сведе глава Мая. – То нали първото изпитание се взема чак в База 1. Поне така бяха казали.

– Мислиш ли, че са знаели? – Шарлот като че ли питаше себе си. – Може да са ни пуснали нарочно… В смисъл, виж какви сме… Не искам да те обидя, ти не си съвсем като нас, но всички тук са сбъркани. Събрани сме по интернет…

– Аз дойдох, защото… баща ми искаше да се изявявам повече. Той е патриот. Мислех, че ще се зарадва, като разбере. Тук няма друг българин…

– Избирали са ни от цял свят. Ако са искали да намерят най-големите шматки на земното кълбо, със сигурност са успели! – говореше Шарлот, загледана в близкия ствол, сякаш търсеше решението на проблемите си издълбано в грапавата му кора. – Чудя се дали ще ни помогнат, ако някой пострада… в смисъл, ако… Ами ти как така се нави да останеш, като си чувала, че мястото не е добро?

– Ох! – въздъхна Мая. – Аз се оправям добре с почти всичко. Така поне казват. Разбира се, нямаше да ме пуснат, тръгнах на своя глава. Заплашвах ги, че ще направя някоя глупост, ако се обадят в полицията. Мама се нави да държим връзка по телефона. Сега обаче няма връзка и тя ще се побърка! Вече със сигурност е отишла в полицията… Пък и не посмях да си тръгна като Давид и Гюлен. Страхувах се, че ще се изложа пред родителите си…

– Ти си само на тринайсет – намръщено контрира Шарлот. – А каквото и да си говорим, мисля, че родителите ни не стават на работа… Всички сме от гадни семейства.

– Моите родители са добри – неуверено възрази Мая. – Просто искат да се изявявам повече.

– Повече, отколкото е полезно за твоята възраст – изръмжа Шарлот, обърна се и тръгна рязко към палатката на момичетата. – Е, сега вече сме яко в „Играта”!

 

Шанийс Зейн не искаше да позволи на тревогата да я завладее. “Играта” бе променила правилата си още първия ден, двама от участниците изчезнаха, когато групата пое по една тясна пътечка в гората, а малко след това се оказа, че се е загубила и връзката с цивилизацията. Напрежението в групата растеше, всички бяха изплашени, но никой не искаше да си го признае. При това нямаха ясна цел и продължаваха да си играят на оцеляване в гората. Шанийс се беше включила, защото й беше писнало от сърдити родители, лигави танцьорки, елитни училища… Беше дъщеря на шантав, чернокож ди-джей и разпасана, нископлатена актриса, живееща от славата на съпруга си. Отгледали я бяха цветнокожи бавачки, а тя самата не знаеше коя е. Не намираше смисъл в нищо, което прави, освен в мечтите си.

Шанийс се отдалечи от звуците на лагера, без да изпуска двете палатки от поглед. Гората й се струваше мистична и красива. Беше стара, сякаш дошла от далечното минало. Дърветата изглеждаха малко плашещи. По стволовете им растяха неприятни жълтеникави гъби, но зеленият мъх, плъзнал по част от тях, създаваше усещането, че е попаднала в рисуван филм. Шанийс обичаше анимация. Харесваше й най-вече как художниците пресъздават дърветата и цветята. Музиката и песните я вдъхновяваха.

„Аз съм Алиса и съм в Страната на чудесата… Всичко това е филм!” – помисли си тя и се усмихна. Понякога й трябваше само мъничко въображение, за да намери сили да прогони страха. – „Мога да потанцувам, ако открия гъба, голяма колкото сцена. Само дано не ме видят другите! Особено момчетата…”

Шанийс се сепна от леко изпукване зад гърба си. Потрепери и спря. Усети как някой пронизва гърба й с поглед. Стори й се, че зърна между стволовете дългокос силует, загърнат с мантия, но това сигурно беше фантазия.

– Не си забавен! – каза тя, за да се застрахова срещу някоя плитка шега на момчетата. Извърна се рязко, а гората се люшна и завъртя пред очите й.

“Няма никой!” – продължи да се успокоява тя, но присъствието, което усещаше, вледеняваше кръвта й. Съвсем близо зад себе си долови познат шум. Дъхът й спря. За момент й се стори, че наистина чува как вятърът си играе със сатенените чаршафи, прострени на двора в дома й.

“Полудявам ли?” – изкрещя наум, но в същия момент една ледена длан докосна шията й.

– П… по… помощ! – изхриптя Шанийс с пресъхнало гърло.

– Ще ти помогна! – усмихна се нападателят, обхвана главата й и заби зъби в шията й. Момичето дори не успя да извика.

 

Глава 5

Тика, Люк и Ити вървяха безгрижно през гората. Момчетата крачеха напред и си правеха шумни, глупави шеги. Тика дърдореше усмихната зад тях. Тя си представяше красивото лице на елфа и непрекъснато повтаряше:

– Всъщност е много яко, че се случи така. Нищо не знаем. Нищо не е както беше планирано. Господин Форд сигурно е подготвил още изненади и сега ни гледа сеира отнякъде! Наел е актьори за ролите… Сега ще се запознаем с какви ли не интересни хора! А тези, които много умуват и се правят на много сериозни, ще се прецакат. Направо е супер!

Тревогите й се бяха разсеяли напълно. Според нея бе очевидно, че са попаднали в доста професионално подготвена обстановка. Дори си мислеше, че слуховете за опасности, които се ширеха из хижата, са пускани нарочно от екипа на Форд.

“Искал е да ни държи в напрежение, а после да ни сервира неща, съвсем различни от тези, които очакваме. Сега ще се справят само най-схватливите и тези, които умеят да се приспособяват към всичко!”

В този момент гората изведнъж свърши. Пред тях се ширна сиво поле, по което стърчаха нащърбени надгробни паметници. Виждаха се и няколко стари гробници, явно ограбвани и отваряни многократно, защото плочите им бяха разбити. Обедното слънце напичаше ниската трева, а над нея летяха ята дребни мушици.

– Я, гробище! – с малко пресилена радост възкликна Тика. Усещаше неприятна миризма и се зачуди защо организаторите на “Играта” държат толкова на суровия реализъм. – “Можеха да ни спестят поне вонята! Нея няма как да я пуснат в нета” – реши тя.

– Паметниците са яки. Вижте, нямат кръстове… Искате ли да ги погледнем отблизо? – предложи Люк и сам тръгна да изпълни намерението си.

– Какво ще им гледаме! – не одобри идеята Ити, но продължи по инерция след него. – Не си взехме раниците, а аз вече съм гладен. Хайде да зарежем елфа фешънар за утре. Ако се загубим тук…

– Може да има някакъв ключ! – прекъсна го Люк, който бързаше задъхано отпред. – Нали знаете как е в игрите? Вървиш, стреляш, отваряш врата след врата и търсиш… Ние първи стигнахме до гробището, значи имаме достатъчно време първи да намерим ключа… Няма смисъл да изпускаме и това, като оня елф, а после Шарлот да разправя, че сме глупаци…

– Чакайте де! – Тика ги настигна с тревожна физиономия. Не й харесваше това място, но не можеше да не се възхити на идеята едно от изпитанията да е точно в гробище и се чувстваше много объркана.

Нещо изстърга. Тримата спряха и се смълчаха, вперили погледи в каменните паметници. Те изглеждаха неми и спокойни.

– Нищо особено – измрънка Тика и се огледа припряно.

Двете момчета отстъпиха към нея. В същия момент плочите по земята и камъните пред гробниците започнаха да се отместват. От отворите замириса на разложение. Това беше същата миризма, която Тика бе доловила преди малко, но многократно по-остра. Ръце, по които кожа и плът висяха на парцали, се протягаха и впиваха почернелите си нокти в пръстта. Картината изглеждаше някак прекалено реална. Като по зловеща команда, отвсякъде изскачаха неживи – вонящи, парцаливи и страховити.

– Това нагласено ли е? Супер! – насили се да звучи радостно Тика, но вече усещаше пулса в гърлото си. Погледът й се бе приковал в една мръсно-червена препаска, която се развяваше по хърбавите бедра на висок нежив.

– Яко сме в “Играта” – изкоментира Ити. – Сега се оглеждайте за тъпия ключ!

– Казах ви, че трябва да се случи нещо! Вижте… Елф ъндед! Вижте! – Люк се озърташе диво, не беше ясно дали се страхува, или е впечатлен . От устата на една нежива течеше кафеникава слуз. – Ще повърна! Това е новият вариант на “Трилър”!

Неживите ги обграждаха, издавайки неприятни звуци. Влажните дрипи, висящи от оголените им кости, се поклащаха гротескно и от тях се сипеха рохка пръст и ситни червеи. Вонята и воят бяха истински.

– Много яко! – Люк вече крещеше. – Вижте този! Вижте му окото… – Той сочеше зад високия нежив с червената препаска. Окото, за което говореше, стоеше като поставено току-що. Криво, изпъкнало, сякаш очакващо леко побутване, за да падне.

– Пресен труп! – Ити отстъпи. – Не може да са истински… Какво го е прихванало Форд?!

– Помощ! – Люк си бе позволил да стисне нечий пръст и той остана в ръката му. – Истински са! Помоооощ!

Той се блъсна в Тика и изкрещя нещо на руски. Изглеждаше сякаш всеки момент ще ревне като хлапе.

– Успокойте се и мислете! – нервно ги подкани Тика, която също отстъпваше. – Това е някаква уловка. Трябва да направим нещо, за да ги спрем!

Вече бяха гръб о гръб. Неживите стесняваха кръга около тях.

– Мислете… Мислете! – крещеше Тика.

Неживите бяха на не повече от две крачки от тях. Люк се разплака. Ити стисна очи и се развика нещо на своя таитянски диалект. Точно тогава на покрива на близката гробница се появи някакъв мъж с меч. Свободно разпуснатата му коса обсипваше като черен водопад раменете му. Изпод нея стърчаха остри уши – елф ли играеше? Лицето му беше строго. Тика реши, че така изглежда още по-красив, и докато му се любуваше, той успя да обезглави няколко неживи. Телата им падаха тежко подир главите и се пръскаха като гнили тикви.

– Не са… истински. – Люк бършеше сълзите си с ръкав. – Той ги убива… Не може да убива живи статисти, нали?

– Умират само съсечените – забеляза Ити. – Май трябва да им прекъснеш гръбначния стълб, за да не могат да се движат.

– Това е моят елф! – гордо обяви Тика.

– Изчезвайте оттук, глупави Смъртни! – извика “елфът” към тях и продължи да размахва блестящия меч.

– Нарече ни Смъртни. Това звучи яко! Вече си имаме име за “Играта” – обяви Люк, докато очите му шареха на всички страни.

– Махайте се! – повтори “елфът”, когато търколи главите на още няколко дузини неживи. Тримата продължаваха да стоят гръб о гръб, зяпнали и облещени.

– Космическо! – възкликна Тика и веднага осъзна, че “епическо” щеше да е по-правилното определение. Навсякъде около тях пръскаше черна кръв и падаха едри съсиреци, но сега всичко изглеждаше така нереално, че те не знаеха как да реагират. – Сигурно миризмата е от някакви вонящи димки.

Не знаеше обаче как са направили зомбитата да се движат толкова реално.

Воинът изглеждаше много ядосан.

– Изчезвайте оттук! – изсъска за пореден път той.

– Ако това е истински елф, то останалото са истински зомбита, ако не е истински, значи правилата изискват да ни спаси – разсъждаваше Ити. – Да се махаме! Тук трябва просто да се спасим!

– Най-сетне здрав разум – измърмори “елфът”, разсичайки поредния нежив. – Бягайте към голямата гробница!

Той съсече още един, замахна назад и прогони други двама. Неживите вече не нападаха така смело, някои бяха предпазливи, други се спасяваха с бягство и потъваха обратно в гробовете си.

– Натам! – поведе ги Тика.

– Ще видите Кардам… един мръсен тип – подвикна през рамо “елфът” и се усмихна иронично към две неживи, преди да ги обезглави с един замах на меча. – Леко, скъпи мои, една по една!… Побързайте!

Те побягнаха към гробницата. Спасителят им ги следваше гърбом. Ити току се обръщаше да го гледа.

– Ам… тоя е тренирал я фехтовка, я някое самурайско нещо – изръмжа таитянецът.

– Хей, хлапета! Всички в коша! – посрещна ги бодрият глас на един червенокос младеж, който приличаше на подпален храст в главата. Имаше симпатично лице, което издаваше доброта и безгрижие. Брадата му беше огненочервена и сплъстена на расти, също като косата, в която имаше и няколко сухи листа и борови иглички.

– Голям сладур! – ухили се Тика, която се радваше на всичко чалнато. – Само не разбрах какво трябваше да правим ние. Не открихме никакъв ключ. Нямаше време да търсим, а сега ни спасяват.

– Не чухте ли, като казах “всички в коша”! – извика отново младежът, макар изобщо да не изглеждаше строг.

Плочата върху гробницата се разтресе. Тримата скочиха в коша, който се оказа доста широк и малко по-стабилен, отколкото изглеждаше, и моторът потегли със задавяне. Вървеше като костенурка, но синкавата светлина, която го обгръщаше, държеше на разстояние неживите. Ако някой от тях се докоснеше до светлината, биваше изхвърлян на няколко стъпки разстояние.

– Магическо!… Вълшебно и страхотно! – възклицаваше на пресекулки Тика. – Трябва да разберем как го правят. Това са направо убийствени ефекти!

– Тъй ще разправяш само първите няколко дни. – Рижкото се усмихна мило.

– Влизаме в гората! – зарадва се Люк. – Май преминахме първото изпитание.

– Спасение! – извикаха Тика и Ити.

– Дойдат ли Смъртни, винаги се намира и някой по-откачен от мене – промърмори шофьорът им. – ‘Прочем, мене ме викат Кардам – вас?

– Как… викат те, ммм, като „казваш се“ ли? – Люк се опули глупаво.

– Ахъм… Него го викат Бран – той посочи зад гърба си. – Ил’ниер Бран…

– Ил’ниер Бран – унесено повтори Тика, докато момчетата се представяха.

………

Откъс от “Играта” – автори Стефан Василев, Маринела Тенева, Теньо Стойнов, Мая Стойкова, Анелия Стойкова, Боряна Бакалова, Иоана Йорданова, Станислава Тонева, Симеон Шопов, Дмитрий Милчев, Иво Мандов, Костадин Първанов, Калин Маганджиев, Диян Илиев, Валентина Димова – 2008