1. 419 страница започваше с думи за слугите на Дионис във „Вакханки“ на Еврипид. Хорът на менадите пее орфически текстове:
„О, как обичам на поляната,
когато във бесен свой бяг
дружината леко напред е,
да падна аз уморена,
със свещена небрида облечена.
Към върховете фригийски понесена,
на хищник храната жадувах
и свежата кръв от козел
преследвах по склона на хълма…“
Танцът на менадите по планинските склонове се считал за бягство от бремето на цивилизация в света на нечовешката красота и свобода, на вятъра и звездите.
2. Б искаше да се заяжда. Не харесваше стаята, която деляха със В. Не одобряваше изражението, с което брат ù следеше босите ù стъпала по пода…
„Как беше? Ти идваш от Земята, нали? Там са перели с прах и вода… в някакви глупави машини. А този шкаф е измислен от студенти. Просто струя въздух и отрицателно заредени йони… Какво ще измислим ние, В? Проблеми?!“
– Това наистина не се търпи! Ако ти е забавно, трябва да знаеш, че на мен хич не ми е… Променил си настройките за осветлението – мърмореше момичето, докато подреждаше мръсните дрехи върху активната пластина в почистващия шкаф.
– Знаеш, че се дразня от това, и не преставаш да го правиш – продължи да мърмори Б. – Защо непрекъснато променяш всякакви кодове, пароли и настройки?! Някой ден няма да мога да се прибера. Доскоро дори Г влизаше, без да звъни… Мозъкът ми е претъпкан с букви и цифри! Вече не знам кое за какво е…
– Свърши ли? – иронично подхвърли В и се изпъна в леглото си, с ръце под главата.
3. „И благодаря Ти, Господи, че не си ме направил жена.“ Ама че молитва си имат тия евреи!
Мда… как ли бих се чувствал като жена? Обзалагам се – прескверно. Не можеш да раздрусаш някого, както например моя милост успя. Е, и какво спечелих? Заради едно нищожно спречкване с тоя Б – голям певец, лауреат и прочие – останах без работа. И заточен обратно „там към нас“. Къде остана „шумният град“, както са писали едно време по картичките? Намерих цял вързоп в сандъка на дядо. Дядо ми е бил палавник. През двайсет и шеста година се сгодява за баба ми, двайсет и седма се жени за нея, а чак до трийсет и осма получава картички от някаква Льоля, която, бидейки учителка в затънтено селце, му изразява отдалече светлите си чувства, с примирение завижда на живота му в шумния град и го моли да й праща книги и ноти за китара. Представям си как бедната Льоля свири тъжни романси и гледа през прозореца дали няма да мине пощальонът. А в това време любимият В танцува по вечеринките с хубавата Г. Ох, ох… И други картички има. И на техните гърбове са татуирани тъжни излияния. Какво толкова са харесвали в дядо ми? Пълничък, веселяк, майстор на танци и малко нещо развейпрах?Защо хубавата Г е отхвърлила заради него разни майори и търговци?
4. За да разхлабим напрежението, нощем обикаляхме с Б по заведенията и се забавлявахме с весели компании. Една вечер бяхме прекалили с алкохола, а в компанията имаше само една мацка, с която не бяхме спали. Предложихме й да я изпратим, тя се съгласи и вече бяхме пред вратата на апартамента й, когато Б поиска целувчица за лека нощ. Точно тъй го каза: „целувчица за лека нощ“. Мадамата отказа, пожела ни лека нощ и се обърна да отключи, а Б изведнъж взе, че я награби изотзад. Тя понечи да изпищи, ама той й запуши устата и ме срита в кокалчетата. Аз веднага разбрах какво трябва да направим – изтръгнах ключовете от ръцете на момичето и отключих вратата. Б внесе вътре ритащата пичка, а аз влязох след него и заключих. Тръшнахме я на леглото, натикахме й един парцал в устата, разкъсахме й дрехите и я почнахме… Много яка пичка беше, направо страшна мадама! На нея също й хареса, спря да се съпротивлява и даже взе да стене, да охка… Абе, купон за всички, дето има една дума. Оставихме я накрая, тръгнахме си и си легнахме уморени да спим, ама каква стана тя? След има-няма два-три часа милицията цъфна на вратата ни и ни арестуваха. Оная да вземе да подаде сигнал за изнасилване! К’во ти изнасилване бе, братоци… пардон, рагаци… Нали я чух как стенеше и охкаше… ама работата се развоня и хоп – осъдиха ни по бързата процедура, без да зачетат германските ни заслуги…
5. Като срещнах погледа й, направо закрещях:
– Така значи, следене, подслушване, информация! Да не си наела частен детектив да ме следи? А ако си наела, защо той не ти е докладвал, че съм резервирал два билета в Бритиш Еъруей за полет от София през Лондон та чак до тук? Или защо преведох 1200 долара на скапания ти братовчед – педерастчето Б, а? И ако още веднъж… – не можах да завърша тирадата си. Явно последната сума стресна В и тя ме блъсна с двете си кльощави ръце в рамената.
– Сядай, садист такъв! Как така си превел 1200 долара на Б? Защо и какви са тези резервации? – явно сумата я беше впечатлила, макар да беше нищо и половина за любимата ми годеница.
– Виж какво – викам, – я се стигни и да поговорим като нормални хора, а не като… Първо питай, а тогава викай и нареждай! Ха де, ха!
– Да, ама ти… ох! – явно бузата й пареше от шамара ми, защото се беше доста позачервила, а май попадението ми беше и към окото – то започна да се подува.
– Ох… – и се разплака. Чак сега. Сви се на канапето и стана съвсем мъничка, а на мене нещо ми дожаля, та седнах до нея и я прегърнах.
– Виж какво, Хъни! Ти непрекъснато се оплакваш и си недоволна от нещо, ама си тук у дома си и наоколо ти е пълно с бащи, майки, братя, снахи, племенници и разни други, които, макар и да не харесваш, са си тук. А аз никого си нямам и съм по-зле от кръгло сираче, при живи родители, и брат, и братовчеди… Мъка ми е, В, и ще се пукна от мъка, а ти знаеш, че аз не обичам да пукам, от мъка най-малко.
6. – Знам да пазя тайна, да не съм малък! Освен това нямам майка.
– Така ли? Значи баща ти ходи по жени?
– Ами, ходи, вкъщи ги води.
– Да, де. А голи снимки, има ли?
– Цял един дебел албум.
– Аха… Искаш ли още въздушна пушка.
– И още как!
– Глей сега. Можем да трампим мадамите за оръжието. Ти ми носиш албума, аз моята си пушка.
Б никак нямаше да хареса идеята. Но не беше нужно да му казвам.
– Кога?
– След два дни съм дежурен отново.
– Добре. Айде.
– Айде.
7. Колко мъка се изисква да отвориш уста…
– Не знам – изпъшка Б. – Не знам дали разбирам. Не знам дали приемам. По дяволите! Одеве говорихме за нефилимите, тия изверги, а сега се оказа… За една нощ сте унищожили… стотици хиляди хора…
– Около три жълти дузини – сурово уточни змеят В. – Малко над сто и седем милиона души. Отвлякохме точно две жълти дузини невръстни атлантчета, които да продължат вида хомо сапиенс.
– Боже!… Но това… е престъпление, В. Геноцид!
– По-лошо. Беше грешка.
> Дълбоко съжаляваме, побратиме – отвори уста и Г.
Б местеше трескаво поглед от единия шаркан към другия.
– Поне… осъзнавате колко… колко ужасно сте постъпили…
– Да, така е. В операцията загина едно дете.
8. – И това ще стане. Ще оздравееш…
– Може би… Или ще умра. Не искам да умирам!
– Няма! – отвърнах, но в топлия ден усетих как кожата ми настръхна. – Когато почнеш да се храниш и теглото ти се нормализира, отново ще започне да ти идва мензисът и ще можеш да забременееш някой ден. Ще си намериш подходящ приятел, ще се ожените… Има ли някого, когото да харесваш?
Едва след като изрекох въпроса, си дадох сметка колко тъпо изказване съм направила. Да харесва някого? Ами че тя не ходеше никъде и не се срещаше с когото и да било. Освен да се влюби в продавача в хранителния магазин, откъдето купува хляб… Аз седях сконфузена, но Б отговори, сякаш всичко е наред:
– Ами не. Разбира се, че не! Мъжете са боклуци! Знаеш ли…? Мислех си… Иска ми се в бъдеще да си направя изкуствено оплождане и да си имам мое собствено дете – само мое си.
– И да го отгледаш без баща?
– За какво му е баща? Сякаш моят направи нещо за мен, когато бях малка. Мотаеше се наоколо и винаги е вършил разни неподходящи работи. Не работеше, караше се с майка ми и я тормозеше за пари. За него най-важното беше аз и братята ми да не му се пречкаме и да харчим, колкото се може по-малко. Не мисля, че липсата му би се усетила. Макар че… Той трябваше да се грижи за нас, да ни пази!
Б силно натърти на последното изречение, като специално подчерта глагола, „пази“. След това се замисли. Сякаш се опитваше да ми каже нещо, но не смееше.
9. – Вече си платих членския внос за месеца. Знаете, че нямам средства. Подписката задължителна ли е?
Смаяна от този въпрос, който никой никога не й е задавал, другарката Б отстъпва крачка назад.
– Ами… Предполагам, че да.
– Предполагате или сте сигурна? Мислех, че членството в Офето е доброволно – казва той, използвайки нарочно съкращението, за да говори като тях.
– Така е – потвърждава Б все по-объркана. – Но си казах, понеже става дума за бащата на нацията…
– Осведомете се, другарко Б. Ако не е задължително, не държа да си дам приноса.
Тя слиза по стълбите съкрушена. За първи път не е изпълнила поръчението. Как ще обясни на следващото събрание на ОФ отговорниците в квартала, че не е събрала една вноска? Как ще се оправдае? Ще я накажат. С какво ли? Въображението и страхът на Б трепват влудено като стрелката на компас, доближен до магнит.
10. Б прекара остатъка от следобеда си приятно; ходи при „мамма“, занесе й подарък, пийнаха по чашка с тъста, подремна докъм три и половина и към четири си тръгна пеша. Зяпаше витрините, добре облечените жени, беше му радостно, топло и леко на душата. Нова година – нов живот! Сети се за В – ще има какво да разправя довечера на жена си. Макар че, като си помислиш, какво смешно има? В е нещастник и Б благородно постъпи, като се направи, че му вярва. Бедният В! Навярно наистина работеше в болница, я като санитар, я като товарач в кухнята. Как ли живее, къде спи? Ако не беше онази болест, от В сигурно щеше да излезе нещо. Сто на сто. Е, едва ли щеше да завърши консерватория като Б. С чинел! Но поне не му липсваше желание да учи. И фантазия, каза си с тъга той. Фантазия. Неговото беше истинско нещастие!
11. „Времето никога не се обърква самò, най-напред се объркват нещата в него. Начевайки втората част от животоописанието на моя герой, аз съм изпълнен както с задоволство от постигнатото в предишния роман, така и с напрежение, закономерно обусловено от тежестта на задачата, с която недотам силните ми рамене, рамене в напреднала възраст, рамене във влошено здраве, се осмелиха да се нагърбят. Задача, чието правилно изпълнение, без излишна скромност, смея да се надявам, би дало нов ход на Всемирната история. Задача, която може най-правилно да бъде формулирана ето така: Даване на читателя на ясно и осъществимо предписание за постигане на Свръхчовека.“
Още щом прочете първото изречение, Б почувства, че нещо с тази книга съвсем не е окей. Загледа се през прозореца на купето в пасторалния пейзаж, шеметно отсвистяващ встрани на свръхзвуковия влак.