Малкото четене: Копнеж за ученическо творчество

Представяме ви отличени текстове от Копнежа за ученическо творчество 2012.

~ ~ ~

Габриела Влахова
18 г.
Първа английска езикова гимназия, София

Гърненце с мерудийка

Израснала съм с баба. Мама и татко били много млади, когато съм се родила. Дошла съм им „като гръм от ясно небе“, казват. И двамата били в университета, като мама казала на татко, че аз ще се присъединя към среднощното учене и купоните в общежитията. Не че съм станала много по-умна, слушайки лекциите в корема на мама. Но трудното дошло, след като съм се родила. В началото мама и татко мислели, че ще се справят. Ще се редуват. Ще си помагат. Ще си направят график. Е, поне са опитали. После обаче започнали много да се карат, а татко даже го скъсали на единия изпит. Тогава баба му казала:

– Виж какво, майко, тая работа няма да стане така. Я се изучете и си вземете хубави работи, че да си гледате детенцето. Ако сега се откажеш, после ще съжаляваш, като го гледаш как расте, а си можел повече да му дадеш.

И татко я послушал. Всички слушаха баба. Всъщност тя на мен ми е прабаба, но какво значение има. Тя беше баба за всички деца на площадката. Била е и за тези от площадката на татко. Всеки я искаше за негова баба. И тя такава им беше. Като направеше баница, целият вход замирисваше и всички деца тичаха към четвъртия етаж.

– Баба е направила баницааа!

– Не ме бутай, ти винаги си първи!

– Да, ама ти винаги ги обираш най-големите парчета!

Така, както си крещяхме, се сбутвахме около масата в малката кухня и чакахме баба да извади тавата. Тя ни сгълчваше да не сме такива лакомници, че щели да ни болят някой ден коремите.

– Ей, бабо, много ти е вкусна баницата! Какво си ѝ сложила?

– Мерудийка.

– А какво е мерудийка?

– На баба специалната подправка – казваше тя усмихната и скришно ми намигваше.

И аз не знаех какво е мерудийка. Обаче ми харесваше баба да ми намигва, все едно си имаме тайна само двете.

Баба слагаше на всички манджи мерудийка. Най-много обичах да си седим двете на обед и да си говорим. И на вечеря. На закуска не, защото трябваше да пия чай, а аз не обичам чай. Винаги докато ям, търсех кое точно е мерудията. Но никога не я намирах. Имаше картофи, моркови, чушки, понякога даже и лук, но нищо не изглеждаше като мерудия.

Веднъж Лили от пети етаж ми каза, че питала майка си какво е мерудийка и тя ѝ казала, че е магданоз.

– Ама как магданоз? – учудих се аз.

Сигурно се е объркала. Магданоз има във всеки магазин, а на Лили майка ѝ не готви хубаво. И винаги има сос. Аз си представях баба като някоя вълшебница, която стои над тиганите и тенджерите и прави магически неща с мерудийката.

Когато мама и татко завършиха и започнаха работа, си купиха отделен апартамент. В центъра. На 40 минути от апартамента на баба. Аз се преместих с тях, но ми беше мъчно за баба и за нейните манджи. Мама не обичаше да готви и вземаше готови храни. Бях сигурна, че в тях няма мерудийка, защото бяха като манджите на майката на Лили. За рождения ми ден същата година баба ми подари малко гърненце. Керамично.

– Да се научиш да готвиш и да помагаш на мама – каза баба и ми намигна.

Тогава започнах да се уча, но не ми се получаваше. Един път прегоря. Втория път беше сурово. Третия път го разсипах и дори не можах да го опитам. На четвъртия вече успях да го сервирам, но не ми хареса, защото мама и татко се бяха скарали и си бяха сърдити. Продължих да им готвя в гърненцето, но никога не беше като на баба. Липсваше мерудийката.

Минаха години. Аз пораснах и дойде и моето време да отида да уча в университет. Заминах за чужбина. България ми липсваше много, липсваха ми мама и татко, но най-много ми липсваше баба. Тя вече беше много стара и болна и не можа да дойде с тях да ме види. Един път, докато си говорихме по телефона, я попитах:

– Бабо, помниш ли, като ми подари гърненцето?

– Да, мале, помня.

– Тогава не ми даде от мерудийката. И мислех, че затова не ми се получава. Сега знам, че Лили от пети етаж беше права. Мерудията е магданоз или някаква подобна подправка.

– Не е, майко.

– Бабо, вече не съм на четири.

– Знам. Затова трябва да си разбрала какво е. Храната е най-лесният път към хората, но, мале, никоя подправка не е по-добър мехлем за сърцето от човека. Мерудийката е билка за най-големите болежки, които са в тебе. Ти, като седнеш с човека, дето се храни и е спокоен, и си поговориш с него, ще го излекуваш. Затова с хората бъди като мерудийката – във всяка манджа, но незабележима.

И днес, когато моята дъщеря ми каже:

– Мамо, гладна съм. Да взема ли гърненцето?

Аз ѝ намигвам и отговарям:

– Да, а аз ще сложа от на баба мерудийката.

~ ~ ~

Любимка Георгиева
13 г.
НСОУ „София“, София

Доброто добро ражда

В едно малко българско селце, далеч от света, живеел дядо Добри – мъдър, добър и справедлив човек. Многото години оставили дълбоки бразди по лицето му. Дядо Добри бил сам. Той имал две дъщери, които се омъжили в столицата. Те рядко го посещавали, защото си мислели, че старецът можел да се грижи сам за себе си и не се нуждаел от помощта и грижите им. Дядо Добри имал и две внучки, но единственото, което знаел за тях, било от редките писма и снимки, които получавал с голямо закъснение.

Неговата къщичка била с дървена стълба и с поникнала трева по покрива. В долния кат на къщата се намирала работилничката му. Тук той правел услуги на хората. На децата майсторял шейнички и столчета, на жените – точилки, а за мъжете сглобявал кaруци. За услугите не вземал пари. Хората го уважавали и обичали. Отношенията му със съседката баба Иринка не били добри. Тя обичала много да говори, да се оплаква и да обижда.

Дядо Йордан бил най-добрият приятел на дядо Добри. Неговата съпруга – баба Здравка – била мила и добра жена. Дядо Йордан се прославил в селото с неговите чудни приказки за доброто, разкази и случки по преживяно.

Една сутрин, когато слънцето не се било показало иззад равнините и подухвал лек ветрец, баба Иринка дошла при съседа си дядо Добри.

– Добри, Добри! – започнала да вика с пискливия си глас.

Дядо Добри излязъл от бараката.

– Какво има?

– Ох, Добри! Развали ми се мотиката. Няма как да окопая градината. Помогни ми!

Старецът взел копачката, погледнал я и с желание изработил майсторски дръжката ѝ. Изгладил я добре, дори сложил няколко шаки по нея. Дръжката станала гладка, лека и удобна. Баба Иринка поела предмета, огледала го оттук, обърнала го оттам и рекла:

– Ииии бе, Добри! Че тя е крива, къса и груба!! – извърнала глава и леко се усмихнала.

Дядо Добри, засегнат от оценката, леко и тихо отвърнал:

– И на най-добрия майстор да я поръчаш, не би я направил по-добре от мен. Хайде върви си със здраве и да ти спори работата с нея.

 

След баба Иринка дошъл дядо Йордан. Усмихнат, той заявил, че има добра новина.

– Снощи дъщерята се отби и каза, че приятелско семейство желае да изработим кошер за пчели. Донесох материали. Ако желаеш, да започнем още днес.

За направата на кошера двамата работили усърдно. Измайсторили го и го боядисали в синьо. Ето че кошерът за пчели станал готов, все едно че бил купен от магазина. Дядо Йордан си тръгнал.

Дядо Добри пак останал сам. Самотата е най-тежкото бреме на човека. Тя го мъчи и убива. Дядо Добри, макар и добър, не се чувствал добре. Но направеното добро от него му донесло удовлетворение и спокойствие. Седнал пред огнището, замислил се и се загледал. Изведнъж вратата изскърцала. Старецът се стреснал. Влязло малко момиченце и казало с весел глас:

– Здравей, дядо!

Обърнал се и видял двете си дъщери с децата им. Те се извинили, че са го забравили и изоставили. Изпълнило се с радост сърцето на дядо Добри. Сълзи потекли от уморените му сини очи. Прегърнал децата си и топло и бащински им казал:

– Ех, деца мои, добре сте ми дошли! Вие донесохте радостта в моя дом. Помнете, че доброто добро ражда!

~ ~ ~

Ивайла Петрова
9 г.
СОУ „Райчо Каролев“, Габрово

Пролет в гората

Пролетта реши първо да отиде в гората. Извика лястовичките и щъркелите да си направят гнезда. Повика и южния ветрец да подуха. Отиде до хралупите на животните и ги викна да излязат. Каза на слънчицето да огрее поляната. Докосна земята с алените си устни и там поникнаха цветя. Те бяха най-различни: минзухари, кокичета, лалета, маргаритки, макове и момини сълзи. Пчелици се спуснаха да опрашват цветовете. Пролетта докосна и дърветата, а те си сложиха големи зелени корони, окичени с цветя. Всички мечки и таралежи се пробудиха от зимен сън. Дори до близката река се подадоха и няколко костенурки. До тях от водата излязоха и диви патици. Пролетта дойде.