Представяме ви отличени текстове от Копнежа за ученическо творчество 2012.
~ ~ ~
Димитър Михов
18 г.
НПМГ „Акад. Любомир Чакалов“, София
Тихо е
Тихо е,
както когато те няма за ден или два,
даже може би три.
Но сега си далече и за дълго те няма,
едва ли се сещаш за мен вече ти.
Пусто е,
както в ограбена църква,
а светиците в нея са чак без очи.
А кой ги избоде, а кой я ограби
– ключа от нея не държеше ли ти?
И в мига на твоето зло подаяние
клетва изрече всеки светец.
Едва ли достойното твое признание
ще снеме твоя трънен венец.
Тихо е,
пусто е,
ти си далече и остави ограбен моя светъл олтар.
За греха, който стори, че от мен се отрече,
ще плащаш навеки моя клетвен товар.
~ ~ ~
Петя Петрова
16 г.
ПГИЧЕ „Митрополит Андрей“, Търговище
Любовта в моя живот
Аз съм Венера. Едно обикновено момиче с мечти и сърце – поредното самотно и разбито. Предполагах, че очакваше да прочетеш поредната трогателна и щастлива история, но няма. Не всичко, което ни се случва в живота, е с розов оттенък. Не искаме да си спомняме някои неща, но не можем да избягаме от миналото. Просто трябва да извличаме поука и да намираме положителната страна на случилите се събития. Това направих и аз. Даниел ми показа, че мога да обичам и да бъда обичана, разкри ми красотата на утрото и величието на залеза. Щастлива съм, че го обикнах, дори и да болеше. Аз още го обичам, още усещам нежното му докосване и страстните му целувки, влюбена още! Радвам се, че преживях толкова незабравими мигове с него, че ме направи силна, че придаде смисъл на живота ми. С цената на едно сърце.
Беше мека зима. Такава, каквато винаги ще си я спомням – топла, в неговите прегръдки. Обожавах да вдишвам аромата на парфюма, който му подарих. Той винаги се смееше, щом дъхът ми погъделичкваше неговата шия. Очите му блестяха като малки камъчета Сваровски, от онези, които гледаш на витрината и ти се приисква да спреш времето за малко, да влезеш и да ги вземеш, колкото да им се порадваш. И когато аз знаех, че неговите скъпоценни камъни са мои, бях сигурна, че не ги заслужавам. Даниел винаги спореше с мен, че е този, който не заслужава богиня като мен. Така и не стигнахме до консенсус.
За мен той беше като сбъдната мечта, сън, от който не исках никога да се будя. Просто моето момче. Никоя мелодия не можеше да се сравни с галещото ухото звучене на гласът му, докосването му беше съчетание от нежност и страст, преплетени с мъжественост и защита. Даниел ме караше да творя, да се реализирам и да вървя по стръмния път към успеха, който е осеян с дупки, пълни с болка, разочарование и тъга. Вдъхновяваше ме със своята искреност, чувствителност, невинност и любов. Разбира се, всеки творец се нуждае от източник на енергия и позитивно мислене, затова той ежедневно ми вливаше венозно щастие. Винаги знаех, че е рамо, на което мога да поплача; опора, на която да стъпя; ръка, за която да се хвана, и сърце, с което да споделя. Всеки ден ми казваше колко съм хубава и безценна, неговата сбъдната мечта. И аз му вярвах. Сутрин се събуждах с мисълта какъв прекрасен ден ме очакваше, в който неговото присъствие беше най-желано. Една завършеност, един щастлив период от живота ми.
Всичко беше прекрасно, до една вечер. Ако някой може да разкаже най-точно какво се случи тогава, то това ще е мократа ми възглавница. Изневяра. Болка плюс много монолози. „Защо аз? Какво не дадох от себе си? С какво ме превъзхожда – красота, ум, доброта или просто е била нужна промяна?“Куп въпроси без отговор. И нито падащият здрач, нито малкото паяче в ъгъла разбраха колко много ме болеше. Дали имаше хирургическа намеса, чрез която можех да премахна болката и нараняването и да оставя само приятните пътешествия и незабравимите моменти? Да простя нямах сили, дори и тях ми бе отнел. Вярвах му, споделях с него най-съкровените си тайни, а в един момент – бях предадена. Чувствах се виновна, че съм го допуснала толкова близо до себе си. Ако не бях, нямаше да остави такива поражения след себе си, но беше факт. За съжаление нищо не можех да променя. В даден момент, споменът за него започна да избледнява и забравях как ме наричаше, дори и начинът, по който се усмихваше. Понякога, минавайки по улицата и усещайки кратка вълна от аромата на парфюма му, сърцето ми за миг спираше и вече почти зарасналата рана отново се отваряше. И така бе всеки път.
Любовта често не завършва с щастлив край, но винаги има смисъл. Тя ни показва какви качества търсим в човека срещу нас, какво ни трябва, за да бъдем щастливи и докъде можем да стигнем, когато обичаме. Важното е накрая да си припомним кои сме и че нищо все още не е свършило, да повярваме отново в любовта, да забравим повечето тъжни мигове и да си припомняме слънчевите, заредени с енергия и щастие любими моменти. Да продължим да се надяваме, търсейки Правилния. Любов е имало, има и ще съществува винаги, просто трябва да надникнем по-дълбоко в душата си.
„… Любовта е дълготърпелива, пълна с благост, любовта не завижда, не се превъзнася, не се гордее, не безчинства, не дири своето, не се сърди, зло не мисли, на неправдата не се радва, а се радва на истината; всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява. Любовта никога не отпада…“
(Библия, Нов завет)
Ако животът е непрекъснат спектакъл, а ние – участниците в него, то кой е зрителят?
Нова песен. Сложен текст. Красива мелодия. Започва нов малък спектакъл от големия, наречен „Живот“. Като изпълнител, който иска да се представи достойно, трябва да разбера всичко за песента, да осмисля текста, да намеря начин да предам чувствата, които тя носи в себе си. Обработката на песента зависи вече не само от мен, а и от преподавателя ми. Нужно е да приложа всички съвети, които той ми дава, за да се получи един добър продукт, който да представя на зрителите. Какво всъщност носи текста? Трябва ли да се влияя от мнението на останалите? Аз ли в действителност пиша сценария на моя живот, или вече вървя по предначертан път? Имам ли избор?
Текстът ми е наниз от сцени, събития, действия, емоции. Той крие много тайни, болка, радост. В него много често присъстват три типа персонажи: положителни, отрицателни и статисти.
Безучастните образи са без позиция относно живота си, тоест те са оставили всичко в ръцете на съдбата и не искат да променят нищо. А съществува ли съдба или нещо, което ни управлява като пионки в нечия игра? Тези, които вярват само в такива висши сили и не се опитват да променят нищо, те са зрител – не са нито при положителните, нито при отрицателните, виждат всички събития, но не се намесват, а само гледат чуждата пиеса. Не притежават място в един текст, защото нямат собствено мнение, чувства или нещо, с което да обогатят.
Положителните персонажи имат цели, мечти, желания. Искат техният глас да бъде чут, да покажат и споделят емоциите си. Те правят текста красив и пълен с надежда.
Отрицателните персонажи са в пълна противоположност спрямо положителните – опитват се чрез всякакви средства, по всички възможни начини, били те правилни или не, да постигнат своите цели. Имат желание да са център на внимание, техните амбиции доста често са с разрушителна цел – на творчество, чужди мечти или живот. Стараят се да заемат главната роля в чужда пиеса. Те носят тъга, мъка и всяват тъмнина в редовете на листа.
Аз искам да бъда положителен герой и в реалния живот – чрез моите песни да предам всичко, което чувствам, на публиката, да им разкажа за един по-хубав свят, където няма да ги има онези, които таят омраза и завист в себе си. Да им разкрия, че изкуството може да стопли душите им и да ги направи щастливи, дори за минута. Трябва да разберат, че те сами управляват хода на живота си, ежеминутно пишат нов сценарий, който постоянно подлежи на промени – били те хубави или не. Те са режисьорите на собствения си спектакъл, заемат първостепенна роля в него. Не трябва да се влияят от чуждото мнение, защото всеки се опитва да промени живота на другите по някакъв начин. Никой не може да каже на цигуларя как да чувства, нито пък да опъне струната на арфата на инструменталиста. Кой може да натисне клавишите на пианото? Само пианистът, и тогава ще започне мелодията и новата промяна в сценария. Аз ще реша кога трябва да науча нова песен, за да дам на зрителите още една частица от себе си, защото сама определям как ще протече моят спектакъл и кой ще участва в него.
Сцена, прожектори, музика. Текстът отдавна е научен, мелодията също. Моята песен е към края си. Публиката аплодира, а в мен се настанява носталгия. Защо? Защото за съжаление и този спектакъл има своя край, но знам, че утрешният ден ще ми предложи нов, в който да вложа още от себе си, за да има с какво да изненадам моята публика.
~ ~ ~
Марина Ерева
19 г.
91 ГПНЕ „Професор Константин Гълъбов“, София
Видение
Вълна се плъзга по повърхността,
стремяща се скалите да измие,
извираща от морските недра,
на морска пяна тя ще се разбие.
Луната цялата е в скреж,
около нея – огнен пръстен,
върви жена, изгаряща в копнеж,
в морето устремен и здраво скръстен.
И капки сол по острите скали,
която бързо в раните попива,
се багрят с кръв, но надали
ще бъде и смъртта така красива.
Рокля от бял, нежен плат,
цяла изтъкана е от свила,
луната осветява път назад,
но тласка я напред по-висша сила.
И тя върви по пясъка студен
с бавни стъпки, дъх спокоен,
поглед в хоризонта устремен,
притихва вятърът, пред нея недостоен.
Тъй бляскав и гъст е излят
сякаш на главата ѝ катран –
коси с толкова черен цвят,
чрез всички стихии обуздан.
Водата през плътта се просмуква,
нивото лицето ѝ достига,
от лунен лъч облак се пропуква,
желанието в нея се надига.
От дробовете ѝ дъха изважда,
но дори цяла вечност да вали,
надали нейната жажда
морето би могло да утоли.
Бе тя видение прекрасно,
потънало в нощните недра,
вода засмука тялото ѝ страстно,
душата ѝ – горящата зора.