Юна погледна в очите на лейди Зи… Погледна и й стана тъжно. Това беше онази сладка тъга, която те изпълва, когато си видял нещо в някого и изведнъж то се потвърди… и виждаш. Знаеш. Тя бе прекрасна. Като кадифената мекота на крехко създание, изпредено от вълшебство, фантазия и болка.
От конфедското небе се сипеха снежинки. Малки, топло-студени спомняния от отлетели мигове. Юна се разплака. Плачеше често. От щастие. Че има – себе си, своя свят, Пеян, лейди Зи, Ян, Цялото. Вселената. Объркваше се. Когато цялото й същество й казваше, че е права.
Затича се…
От конфедското небе се спусна слънчев, космически лъч… освети бялата отворила се дупка в пространството. Тя бягаше.
Полетя.
Крилете й – подобно мънистени, малки пръстчета, които се протягат и обгръщат тялото ти, когато си щастлив… Когато ти е топло.
“Най-голямото ни щастие да ни прави най-уязвими, най-болящи….” – спомни си тя нечии думи.
Проблясък – светулчени разперени криле над смълчаното конфедско небе.
Какво видя, докато летеше, малка ми Юна? – в нея се надигна гласът на детството, на невинността, на истинското…
Юна видя как лейди Зи препуска заедно със своя вълшебен еднорог, видя Ян, който търсеше… нея или нещо в нея… видя чуден пъстроцветен замък, към който се бяха запътили всички несъзнателно.
Ти къде си? Докато четеше тези редове, докато летиш редом с мен? Аз съм в сърцето ти и знам, че най-големите приказки се пишат и разказват на съществата, които обичаш. Юна разбра.
Разбра лейди Зи. Разбра болката й, която се беше отпечатала в сърцето й като огледална маска… разбра и какъв воин е тя. И разбра колко крехки са и двете.
Пред прага на замъка я чакаше лейди Зи… Прегърнаха се. Няколко безкрайни минути нито една от тях не проговори.
~*~*~
– Вдигам тост – изрева с пълно гърло Бромен, надвиквайки веселата глъч в една от многото нордортски кръчми – за нашите управници. Пия, да ги тръшне чумата дано, и тях да тръшне, и управниците след тях, и онези – следващите.
Сред масите се разнесе смесица от смях и неясно безпокойство, породено най-вече от факта, че стражите на Нордорт рядко оставаха такива думи без компетентен коментар. Двамата в кръчмата обаче сякаш бяха склонни да пренебрегнат служебните си задължения, за сметка на една-две халби тъмна пенлива бира и малко топлина, идваща от скромното огнище в единия ъгъл на помещението.
Бромен, изправен до една от масите, бе вдигнал поредната пълна чаша. Гъстата му черна брада, вече доволно напоена с тежко червено вино, скриваше половината му лице, а самата му глава изглеждаше някак неестествено и смешно малка, сякаш забита върху огромното и мускулесто тяло.
– Кой си позволява да ни забранява?! Да правим това – ревеше той, няколко минути по-късно, вече подпрян на масата. – Как може Те да решават какво ще правим?! Декрети… наредби… заповядват и после… нищо. Нищо за нас, мизерните хорица. Горете в Пъклото, продажни отрепки такива…
Последният вик бе изпълнен с толкова сила, ярост и отчаяние, че изведнъж над кръчмата легна неестествена тишина, тежка и изпълнена с очакване, като задаващ се на хоризонта стоманеносив облак, и нарушена единствено от мощното хъркане на мъжагата, дремещ върху масата точно до огнището. Сега вече двамата стражи нямаше как да останат безучастни. Без да допият бирата си, те скочиха, стиснаха оръжието си и по най-бързия възможен начин стигнаха до вратата. Не след дълго вече вървяха бавно и безмълвно в студената зимна нощ – все пак дългът им повеляваше да осигуряват спокойствието в целия район в близост до кръчмата и те не бързаха с обиколката си, за да не пропуснат някой съмнителен екземпляр, склонен да прави мизерии.
– Няма вече живот тук – тъжно отбеляза Бромен, като се отпусна на пейката и бутна празната чаша на земята, – няма повече нищо. А какво е в Конфедия… мътните ги взели.
~*~*~
„Пресветата дева войн“ се поклащаше до кея – малко корабче, притиснато от двете страни от големите търговски гемии, които обикновено хвърляха котва в този залив. Около нея кипеше движение, бригада докери с шумни подвиквания прехвърляха тежки бъчви и сандъци от кея на борда, а по палубата няколко моряци проверяваха платната и такелажа под още по-тежкия поглед на боцмата. Скоро всичко щеше да е готово и…
Бромен гледаше подготовката със странна смесица от надежда за по-добър живот и съмнения в желанието си да остави зад гърба си цялата тази „проклета кочина“ (както той в последно време често наричаше Нордорт) и да започне живота си „на чисто“. Виното от отминалата вечер, блъскащо в главата му, правеше тази смесица още по-странна, а тесният трап, който свързваше борда на „Пресветата дева войн“ с кея, засилваше още повече съмненията му. Но парите, които бе дал на боцмана, за да го закара до Конфедия, си бяха пари, а и…
– По дяволите на кочината – измърмори той, като тръгна към кораба.
Мина бавно и неуверено по трапа, без да обръща внимание на леко раздразнените погледи на докерите, и си намери някакво почти удобно буре, върху което да се настани, докато чака отплаването. Беше чувал неведнъж, че виното и морето са несъвместими (освен ако вече не си свикнал достатъчно добре и с двете), но разбра защо това е така едва след като „Пресветата дева войн“ започна да се отдалечава от кея. С мощни подвиквания, диктуващи ритъма на движение на греблата, моряците уверено водеха малкото корабче покрай големите платноходи, някои от които също се подготвяха за път, но повечето стояха на котва и по мидите и водораслите върху котвените им въжета се разбираше, че са стояли доста дълго така. Бе зима и почти никой не плаваше в открито море.
Това обаче твърде слабо инересуваше Бромен. Той все по-ясно усещаше всяко движение на греблата и всяко полюшване на кораба със стомаха си и това го принуди да стане от бурето си и да се разходи по паубата. Не му помогна особено, всъщност точно обратното.
– Колко е спокойно морето днес – чу той един от моряците, висок и сух мъж с белег на бузата.
– Това е поличба – отговори друг, татуираната му ръка пусна за миг греблото и той бързо направи странно движение около челото си, след което сякаш хвърли нещо въображаемо – Морските чудовища спят спокойно и дълбоко и Пресветата дева да ни е на помощ, ако събудим някое от тях.
– Спокойно… – промърмори Бромен на себе си, докато се люшкаше по паубата, – опазила ме Девата от това спокойно.
Моряците станаха от пейките си и чевръсто, с отработени движения прибраха греблата. Корабчето излезе в залива и пред него се ширна сивото безбрежие на гладкото море и мрачното небе, които някъде там, сякаш отвъд хоризонта, се сливаха в едно цяло. Голямото платно изплющя рязко, когато хвана вятъра. „Девата“ плавно се понесе напред и моряците се отдадоха на относителна почивка. Само кормчията продължи напрегнато да се взира далеч на хоризонта, а боцманът (застанал прав на кърмата) – да наблюдава всичко останало.
Люлеенето на кораба обаче не престана. Хванат за перилото на паубата, Бромен продължаваше да се бори с морската болест. Едри капки пот бяха избили по челото му въпреки зимния студ и той вече почти съжаляваше за препиването от снощи или че въобще се е качил на този кораб, или че въобще се е пръкнал на този свят. Морето е странно нещо, какви само мисли може да предизвика в главата на човек.
– Хей, великане – подвикна единият от моряците, оня с белега. – Да, ти, големият. Що не слезеш долу, там пò не клати.
Бромен кимна с благодарност, безмълвно изпсува и се повлече към стълбата, водеща към трюма. Въздухът там бе хладен и застоял, а миризмата бе твърде тежка, за да се стои продължително време, но люлеенето на корабчето наистина почти не се усещаше. „Великанът“ се спусна на най-долната пауба и си намери местенце за почивка недалеч от кърмата. Чуваше вълните, които леко се плискаха по бордовете. Въжетата приглушено скърцаха някъде над него. Две дълги вериги преминаваха по дължината на палубата и излизаха през отвори в кърмата, за да свършат на корабното перо. Той погледна през един от отворите и за миг сякаш изпита възхита от красотата на безкрая, но в следващия миг най-неочаквано „Пресветата дева войн“ така рязко се наклони, че Бромен изведнъж си припомни усещането горе на паубата.
– Нали уж не клатело тук – измънка той, но в следващия миг вече не му беше до мънкане. Две студени, ледено студени очи бяха вперени в неговите през отворите на веригите.
– Какво ми се пулиш така бе, жабо космата – измърмори той след няколко премигвания, убеден, че онова, което вижда, не е това, което е.
Морето е странно нещо. Някаква частица от неговото съзнание му напомни (кой знае как), че жабите нямат косми, при което той окончателно се отказа да разсъждава върху каквото и да било, а само полугласно изрази съмнението, което го терзаеше, откакто се бе качил на борда на „Девата“.
– Май снощи прекалих. Егати жабата проклета.