Затвори очи. Горещата гръд пулсираше под главата му. Майчината топлота. Изведнъж времето се разтегли, всичко наоколо се сля в препускащи цветове. Извиси се песен, докосваща същността на нещата, без говорене, без думи, без да се чуе глас. Разпръсна се тази мелодия по цялата земя.
Отвори очи. Времето отново следваше нормалния си ход. Две нежни, женски ръце го отделиха от безметежната милувка. Поставиха го на земята. Студената и твърдата. Лицето й се надвеси над неговото. Очите й гледаха неговите. Една сълза се спря на долния ляв клепач. Там и умря. Някой се промъкна в съществото му: „Ще се върна”. Жената се отдръпна, обърна се и избяга.
Усети нечий дъх. Нещо подуши въздуха. Звяр незнаен надвеси своята паст над него. Горещият дъх го стопли. Раздвоен език го близна по бузата. Дългите остри зъби се сключиха около пелената му и препуснаха. Мощните ноктести лапи оставяха болезнени спомени в земята. Тя потръпваше от тежките стъпки. Изведнъж могъщото тяло се напрегна, изопна се, нещо изпляска по въздуха и твърдта остана някъде долу и далечна…
– Шефче, приспах принцесата – някакъв смътен звук се промъкна отзад. Беше седнал с гръб към вратата. Няколко мига по-късно започна да възприема околните шумове.
– Колко пъти съм ти казвал да не ме прекъсваш, докато медитирам! – изрече с мек и топъл глас. – Ясно? – повиши тон Ян, без да се обръща.
– Ама, ама – запелтечи с мазен гласец Мор’д. – Нали ми нареди веднага да ти кажа, като приключи разделянето.
– Ох, ти разбираш ли какво означават приоритети? Мога да медитирам само по веднъж в седмицата – завайка се Ян. – И тогава нищо друго на света няма значение. Това осъзнаваш ли го?
– Абе и ти не знаеш какво искаш, ама айде. Вече няма да прекъсвам съкровеното ти бягство в спомените. Дори да се свършва светът. Стой си там.
– Аз не бягам…
– Добре де, добре – прекъсна го Мор’д. – И все пак – поде съучастнически съблазнително, – щом тъй и тъй съм нарушил душевния ти покой, вземи ела.
Секунда тишина, в която Ян зарея поглед през прозореца. Изправи се с едно движение и се врътна на пети.
– Чудесно, прекрасно! Заведи ме при еднорогата да си поприказваме.
~*~*~
– Мълчиш, красива си. – Ян я оглеждаше отвсякъде. – Странна работа сте това еднорозите, но ти си се очовечила, изпитваш хорски емоции. Защо ти е тая болка, а? Какво не ти достигна в оня нечувствен свят на любов и равновесие? С какво те съблазни Зи?
Съществото не помръдваше. През тялото му бяха преметнати въжета черна енергия, с краища, прилепнали към земята. „Толкова е просто – мисъл пробяга през ума на Ян, – без специални ловци, клетки и всякакви други простотии. Малко тъмна материя и мъдростта на древните магове.”
– С мене няма да излезеш на глава. Няма да намерим общ език, защото не искам да те слушам… Боли ли те? Постарах се само чуждата воля, която те държи, да внася страдание в това величествено тяло. Ще ми го простиш някой ден. Може би…
– Ние не изпитваме омраза – изрече еднорогата, както го правят, без да мърдат устни.
– Как го правите това, с говоренето? Винаги съм се чудил.
– Освободи Зи – мелодичният глас пърхаше из помещението.
– Ха! Това ще стане съвсем скоро, но теб ще пазя още малко.
Ян постоя още малко с ръце, хванати зад кръста, и излезе от помещението. Премина в същата поза през широката зала, покрай колоните с издялани дървета и цветя, до стълбището на отсрещния край. Витите стъпала свършваха чак на върха на източната кула. Покоите му. Не бързаше да се качи горе. Отмерваше всяко стъпало, прехвърляше разни варианти, но все нещо не пасваше. Отнесен прекрачи най-горния праг, натисна дръжката. Вратата с дъговиден връх се плъзна навътре. Затвори я тихо и се прокрадна до леглото си. Принцесата лежеше на дясната си страна, обърната към младежа. Дишаше равномерно.
– Виж се само – зашептя Ян, – какво си дете, Зи’Аней. Що се правиш на воин? Това женска работа ли е?
Коленичи до леглото. Прокара опакото на показалеца си по бузата й и с дланта си погали косата. Наведе се към лицето на принцесата. Усети топлия й дъх. Затвори очи и целуна изваяните устни. Нещо го опари отдясно по врата и той сепнато отвори очи.
– А си мръднал, а съм ти резнала вратлето. К’ъв си ти бе? – лейди Зи стискаше верния нож с лявата си ръка и едвам се удържаше да не накълца самозванеца.
– Дадено, но тази близост не те ли притеснява? Не успявам да те фокусирам – спокойно изрече Ян.
– Като си вреш нослето, дето не ти е работа! Срамота! Внимателно ще се изправя, а ти следвай движенията на ръката ми, ако искаш да поживееш още малко.
– Добре, добре. Не ми повишавай тон – леко се сопна младежът. – Абе, всички денизенски жени ли толкоз лесно се палите? – намигна Ян.
В следващия момент болката се усили и той усети топла струйка да се стича по врата му. Зи се беше вдигнала рязко с крясък и го беше порязала. Малко му прималя, но се окопити. Изпрати мислен зов към Мор’д.
– Слушай, пале! – изръмжа през зъби Зи’Аней. – Късметлия си, че искам да ми изясниш глупавите си действия, но не преигравай, че малко ми трябва.
– Анджак! И аз това ти разправях, но май не умееш да слушаш…
Не успя да довърши, защото принцесата го стисна за гърлото толкова силно, че после половин час не можеше да диша нормално. Зи сграбчи натрапника отгоре за косата и дръпна главата му назад. Наведе се близо до физиономията му и процеди:
– Имам няколко въпроса и искам да си максимално кратък, но изчерпателен. Разбираш ли ме?
– Оставяш ли ми избор?
– Не си бил толкоз тъп, значи. Къде е Зандрия? Какво си й направил? Защо съм тук? И имай…
Вратата се отвори и на прага се подпря стройният Мор’д:
– Ама мила картинка сте. Като две зверчета.
Зи извърна за миг поглед към новодошлия. Той направи кръгово движение във въздуха с разперени пръсти и ги прибра в юмрук, все едно улови нещо невидимо. Принцесата се сгърчи, отпусна захвата и ножът издрънча на каменния под. Тя падна на леглото и се хвана за врата. Напипа някаква енергийна халка, която пулсираше и се свиваше. Започна да се задушава. Притъмня й.
Мор’д разтвори дланта си. Зи вдиша шумно и тежко.
– Принцесо – поде той, – предлагам ви да бъдете послушна, защото не харесваме излишното насилие, само необходимото.
–– Стига си ме принцес-вал, нещастник такъв! Бий се като мъж! – изхриптя тя и го изгледа пронизващо.
– Добре, добре – изправи се Ян, вдигайки примирително ръце между двамата. – Спокойно. Признавам, малко се поувлякох, но и ти не си по-бетер от мене – погледна Зи. – А ти, другарю мой, къде се губиш? За малко да ме заколят. И защо не си я обезоръжил, а? – присви дясното си око и ъгълчето на устата си.
Беше извадил кърпа и придържаше с нея раната си.
– Е за всичко ли трябва да мисля, че после все да ми опяваш? – защити се Мор’д.
– А според теб какво правя в момента? – повдигна вежди и се подсмихна Ян.
– Уф, ама си досадник! Кой ме би по главата да се хващам с тебе?
– Тати, кой!
– О, я стига – махна с ръце и най-накрая влезе вътре.
– Би ли затворил вратата, ако обичаш, драги ми Мор’де?
Той се спря насред крачка, наведе се напред, разпери артистично ръце встрани и тегли лек шут на вратата, която направи елегантна дъга около пантите си и се хлопна. Изправи се, изтупа дланите си една в друга, застана мирно с дясната на корема, а лявата на кръста, поклони се стегнато и отново се изопна. Погледна невинно Ян.
– Доволен ли си, ЕйЯне?
– Аргх – изсумтя-изръмжа, стрелвайки шеговито-ядосан поглед. – Гадино!
Зи проследи цялата сценка, подпряна на лакът и с хладен пламък в очите.
– Вие сте болни, бе! – използва тишината девойката.
– Ооооо! –възкликнаха в един глас двамата младежи и се спогледаха съучастнически.
Ян продължи към принцесата:
– Виж сега, извинявам се за посрещането, но не си ми на гости, пленена си. И имаш мисия. Ще ми доведеш Юна Юнакиня, че имам да си хортувам с нея.
– Ти си бил и луд, освен всичко! За к’ъв ти е Юна? Няма да стане тая! Заведи ме при Зандрия и съм готова да се дуелирам с всеки гад, за да се измъкна оттук.
– Добре – сви рамене Ян.
Свали кърпата и я пусна на пода. Раната му беше позасъхнала. Вдигна ръце пред лицето си и допря двата показалеца и палците. Гледаше към нея през образувалото се листо. След което изрисува изправена елипса и отново ги допря пред корема си. Отпусна ръце. Въздухът в изрисуваната фигура затрептя и започна да се оформя образ. Зи видя окованата Зандрия и понечи да скочи, но Мор’д не беше вчерашен. Едно рязко движение на китката, и някаква невидима енергийна преграда събори принцесата. Тя заблъска с юмруци и с цялата ярост, на която беше способна така, коленичила в постелята:
– Ако искаш тя да живее, а вероятно и ти, ще изпълняваш – каза с равен глас Ян.
– О, тя ще живее! Твърде малко знаете за нас, нищожества такива! – пророни Зи’Аней и сведе глава.
– Ще си я получиш… Скоро. Първо, искам Юна. Второ – пауза. – Какво беше второто, Мор’д – обърна се към него.
Мор’д сви рамене и направи неразбираща физиономия.
– Добре де. Ще го обсъдим. То и първото не е малко.
Понечи да излезе, но се спря, извъртя се към принцесата:
– Ей!
Тя вдигна глава. Той я погледна толкова топло, че тя се сепна учудено.
– Ще получиш своята еднорога, както и отговорите, които те вълнуват. Мор’д, действай, приятелю.
Обърна се и излезе с енергична крачка. Отправи се към западната кула да погледа залеза, а Мор’д го последва след няколко секунди.
~*~*~
Някъде в далечината скръцна врата. Не беше в далечината, съвсем наблизо беше, и се сепнах. Лежах в някакво огромно легло, в почти празна каменна стая. По-малко от поглед ми трябваше да оценя, че не бях на сигурно или свое място, така че притворих очи да видя какво ще последва. Влезна млад, строен, симпатичен младеж, с очи-кладенци, дълбоки и бистри, като зелен лешник на цвят, да не бяха му конфед’ските черти – щях да го объркам за илфирин. Е, само ако бях прекалила с ирландското. Имаше нещо топло в тях, една детска наивна игривост, ама сега нямах време да гледам повече, щото се приближи заплашително близо и трябваше да играя заспала.
Усетих дланта му върху лицето си – добре, значи не ми следеше ръцете. Плъзнах внимателно китка към левия си глезен – ха, нещастниците, даже не ми бяха взели ножа… а, не! Наглост! Позволи си да ме целуне! Не е като да не ми стана хубаво, че както не бях с всичките си сетива, порой от спомени нахлу отвътре, а усещането беше плашещо близко и все пак загадъчно…
Човек, казват, сам си прави изборите в живота, и сам плаща за тях, и сам се ражда, и сам умира, и всичко сам си причинява. И това той сам си го изпроси – опрях му ножа във вратленцето, пък то такова нежно, без да искам, взех че го клъцнах леко. Не го знаех какъв е и отде се пръкна, ама след опита с Уинрад си бях обещала да внимавам с тия ножове, пък нейсе, то пак каква се получи. Ама както казах – изпроси си го – много глупости дрънкаше: к’во било женска работа и к’во не съм била слушала, и… като са много мъжка работа войните, що не си я вършат, и… се сетих за тоя страхливец Анг’еЛ, и ме рязна отвътре една ледена вълна и затова се изправих по-рязко, отколкото предвиждах, а него го рязнах с ножа. Даже Зандрия усетих как изцвили, а тя… о! Тази постоянна болка под ребрата ми – тя ще да е била. Болката започна да отслабва, след като се събудих. Но все пак…
Безсмъртна, какво ли ти бяха сторили?! И колко време беше минало? Въпросите постепенно започнаха да нахлуват в главата ми. Тя беше някъде наблизо, усещах, и в същото време нещо я държеше далеч от мен. Не беше физическо разстояние. Трябваше да разбера на всяка цена, някакъв вид магия беше, и тъкмо тръгнах да излизам с този мизерник, когато се появи някакъв на вратата и ми прилоша внезапно, почувствах се сякаш след две шепи греяна биволска кръв на илфирнска ловна вечеринка. Ония бръщолевеха нещо и помня, накрая симпатичният нахалник тръгна да си изрежда желанията, искал първо Юна да му доведа, аз като че ли й бях пазвантин, от години не я бях виждала тая мацка, откак се хвана с Пеян и се задомиха, им загубих дирите и на двамата. После, имаше и второ, ама не щя да си спомни или да си каже, а аз бая се почудих да му кресна: „Докато се опитваш да ме отделиш от Зандрия, никога, ама никога няма да постигнем нищо заедно!”, но се спрях. Той ме гледаше. Усетих, че той това вече го знаеше и честно, хабер си нямам каква му беше идеята. И двамата знаехме, че аз без Зандрия няма да мръдна от тука. После се фръцна и си излязоха с оня другия, а аз—еррр, добре де, не можех да стана от проклетото легло. Собствено, можех, но ми костваше усилия колкото два дни препускане без почивка.
–Страхливец! Хайде да се бием в честен дуел, а?
–Мирувай! – извика Ян, докато затваряше вратата изотвън. – И вземи се наспи, такава кисела за нищо не си ми потребна!
С неистови усилия успях да запратя една възглавница към изхода. Вратата се открехна отново, появи се ухилената му физиономия, после пак изчезна.
На изток, през прозореца, сумракът на нощта вече се прокрадваше и първите звезди се опитваха да си заявяват място на небосвода. Е, или бяха разни механични съоръжения, дето кръжат над Конфед’ия.
По някое време трябва да съм заспала, щото като се събудих, беше тъмно, но на изток се мъжделееше една по-светла тъмнина. Сива такава. Казват, по това време и дяволите се уморявали. Бях сама, в празната каменна стая. Върху едно огромно легло. За миг си помислих, че още съм в съня си, протегнах ръка — не, беше точно както когато се събуждах всяка нощ обляна в сълзи, когато разни призраци прекосяваха стаята, а сенките ме държаха прикована. Не, там нямах желание да се връщам повече, някои уроци се учат само веднъж!
Трябваше да се измъкна от тук. Трябваше да намеря Зандрия. Винаги ми се е искало да пробвам трика на колежката Рапунцел, та погледах през джама, ама ми се стори, че косата няма да ми стигне. Тюх, да не бях се подстригвала преди пет години! Друго трябваше да измислим. В тоя момент някой ми заговори и се обърнах – беше онзи, другият побъркан.
~*~*~
– Зи’Аней – поде внимателно Мор’д. – Обръщам се към воина в теб. – Спря за момент и започна да крачи бавно напред-назад покрай леглото. Принцесата го гледаше пронизващо. – Отдавна исках да те срещна. Ян ми е разправял с бойна страст как колиш и бесиш. Това винаги ме е натъжавало. Как? Защо? – последните зададе повече на себе си.
Зи продължаваше да го гледа втренчено. Все едно се опитваше да проникне в него и да го смачка. Мислите му тъй го бяха обсебили, че не забелязваше. Той се спря и се извърна към нея. Гледаха се.
– Виж. Приказките нямаше да помогнат, затова предприехме тези прекомерни действия. Може и да ти е гадно, но това е положението.
„Гадно. ГАДНО?! Какво разбираш ти за болката, хлапак такъв!?” – мисли напосоки се стрелваха в главата й. Напрегна се, опита се да почувства Зандрия.
– Приложих мъдрост за разделяне на съзнанията. Твоето и на еднорога. Не можеш да я усетиш, нито болката й, защото вмъкнахме волята си между вас. Тя също те изгуби, но се държи значително по-достойно от теб, да знаеш. Последвай ме, ако обичаш, защото ще ми е неприятно да го правя насила.
„Хе, глупачето ми. Мисли си, че ни е разделил със Зандрия. Добре се справяш, Приятелко, браво! Понякога забравям, че е твърде лесно да се манипулират конфед’ските умове.” Зи триумфираше вътрешно – никаква сериозна заплаха дотук. После се заяде на висок глас:
– Не ми казвай, че изведнъж си станал състрадателен.
– Не е приятно човек да се заиграва с тъмната материя… заради равновесието – Мор’д замълча за момент. – Точно сега обаче трябва да нарушим това равновесие, да накърним доброто начало у хората, за да предизвикаме естествен ход на самовъзстановяване и баланс.
– Глупости – изсъска принцесата.
– Ян и аз внимателно изучавахме процесите на доброто и злото – пусна думите й покрай ушите си. – Доброто само по себе си не е агресивно, методите му са други – посяваш и чакаш да се роди, да поникне, да узрее. Но трябват грижи, а ние сме само двама. Лошотията, от друга страна, е като болест – веднага заразява и почва да действа. Това ни е целта, да изтощим желанието на хората за зло и разруха, да ги отслабим и тогава чак да им дадем семенцата.
– Фантазии, какви ги бръщолевиш? – презрително го измери с поглед Зи. – И тъй да е, аз защо съм ви? Защо смяташ, че ме вълнуват конфед’ските ви там проблеми? И аз си имам кралство за спасяване! Народът ми тъне в робство и мизерия, а аз съм още твърде слаба даже да си помисля да им помогна. Тук съм на гости, ясно? Няма какво да направя.
– Ами… видиш ли, ние с братлето не сме живели сред хора в Конфед’ия. Изучавали сме ги, но нямаме опита от прякото общуване. Ти, войнакиньо, ще ни събереш армия.
Посрещна го смразяващо надсмиване.
– И как смяташ, че ще стане, детето ми?
– Това си е твоя работа, ние просто се подсигурихме да го направиш. Уверявам те, не желаем смъртта ти, нито на еднорога.
– И защо да си мърдам кутрето на лявата ръка за вас, тогава? С болка ли ме плашиш? – със студена насмешка се подигра Зи. – Със смърт?
– „Не желаем” не означава „не можем” – наблегна Мор’д. – Свободна си, тръгни си, без да се сбогуваш със Зандрия и я забрави – обърна й гръб и се насочи към вратата.
Зи се изсмя вътрешно, направи полукълбо през рамо и скочи меко на земята. Грабна ножа и се метна върху младежа… и падна на земята. Мина през него като през призрак. Разсече го с през кръста, по диагонал. Накълца го целия, но просто пореше въздуха. Пред нея стоеше образ, който потрепваше от движенията й. Хвърли ядно ножа към вратата и се нацупи. Той се заби със звън, пробивайки дълбоко дървената гръд.
Илюзията на Мор’д добродушно се засмя:
– Не съм онзи романтичен глупчо Ян, че да се дам толкоз лесно. Пътя навън ще намериш лесно, следвай сребърната нишка. Взимай си стоманата и побързай, докато Янчо не е разбрал как му окепази вратата. Това е дъб от Отвъдното кралство, знаеш ли колко малко са останали вече?
– С един по-малко – преглътна сухо Зи. Подпря с крак вратата и изтръгна с рязък замах острието. Отвори я ядно и я затръшна с все сила. Хукна презглава надолу, оставяйки след себе си капчици бистра течност във въздуха.
~*~*~
Мор’д се сепна на върха в южната кула. Беше прекратил илюзията. В пространството витаеше напрежение. Черните мрежи, които беше изплел и с които държеше еднорогата, отслабваха. Мощно съзнание нахлуваше навсякъде.
„Ян, Ян” – призова го в съзнанието си.
„Нещо непознато е това – отвърна Ян. – Никога не съм се сблъсквал с такава мощ. Ще удържат ли?”
„Не знам, Яне, не знам…”
~*~*~
Зи’Аней буквално прелетя през залата. Сребърната нишка продължаваше надясно, през средата, но нечий повик я накара да се спре. Заоглежда се. Видя вратата пред себе си и се долепи до нея. Нещо много имаше от другата страна. Опита се да влезе вътре, но безуспешно. В следващия момент усети напрежението. Идваше отвътре и нарастваше. Някакъв първичен инстинкт накара принцесата да скочи встрани и да се претърколи. Напрежението се взриви на късчета тъмна енергия, които се разлетяха навсякъде. Няколко се забиха в Зи и тя изстена от чернотата, която проникна в душата й. Сгърчи се и се сви на кълбо. Вратата отхвръкна на няколко крачки. Зандрия връхлетя в цялото си великолепие и диамантен блясък в залата. Дотича до Зи’Аней и допря рога си до пръстена на врата й. Халката се стопи със съскане.
„Зи – повика я в нея самата еднорогата. – Не потъвай, Зи.”
Зи’Аней й хвърли безпомощен, но и успокоителен поглед: „Всичко е наред, Зан, просто ми трябва време. Отведи ни оттук, моля те. Знаеш, че така ще е най-добре. И за нас, и за тях.”
„Грешиш, Зи. Не ги ли усети, докато спеше? Ще имаме да се връщаме тук. Млади са още, не знаят с какво се наемат, но и ти не знаеше, когато тръгна. И те ще имат нужда от помощ, в онази, тяхната мисия, както ти намери дук Артибас и сър Калъс тогава!”
„Намерих ги, защото ти ме заведе при тях. Но да, Зан, и аз усещам. Само че виждаш, и знаеш, и ти усещаш, че не можем сега. Не така, не става. Чу ли им наглото перчене, че ни били разделили?”
„Зная, смешно ми беше, но исках и ти да имаш време да ги усетиш!”
Повече думи щяха да са излишни, дори неизказаните. Зи имаше нужда от действителна почивка, и Зандрия знаеше, че може да я получи само ако я отведе от Конфед’ия. А завръщания щеше да има, безспорно.
Зандрия коленичи на предните си крака и извърна шията си. Зи като в сън протегна ръка и я прегърна. Еднорогата направи мощен тласък и подметна принцесата на гърба си. Препусна покрай илюзорната сребърна нишка, която висеше на пет стъпки в пространството и удари с рога си двойната порта на замъка. Със скърцане и с неимоверно усилие двете крила разтвориха хватката си и ги пуснаха навън в нощта.
„Дръж се, Зи. Дръж се.” – Последното заглъхна някъде в съзнанието на Зи’Аней. Отново я връхлетяха картини. И сивотата… А Зандрия препускаше с такава сила, че с един скок прелиташе по половин хвърлей разстояние. Копитата й толкова леко докосваха земята, все едно бе пеперуда, а при всеки досег с майчицата отхвърчаха сребърни искри светулки. Еднорогата усети пулсиращото тяло върху себе си да отслабва и засия. Засвети с целия предел на любовта, който й беше познат и се усмихваше. Усмихваше се…
Малцина ги видяха в оная беззвездна нощ, но всички бяха единодушни, че са зърнали отражението на луната, слязло да се полюбува на земните прелести.
~*~*~
Препускаха така до заранта, и през целия ден, през сенчестите гори, покрай извори, реки и открити ливади, та чак до по-следващата нощ, когато наближиха пещерата откъм източния край. Да, оная същата пещера, дето Зи беше разпитвала лорд Анг’еЛ, преди толкова много нощи, а сякаш бе снощи. Онази същата пещера, в която се бяха крояли планове за подобряване на съпротивническите методи за комуникация между народите на Ниймалтар и където се съхраняваха древни ръкописи с мъдрости от конфед’ските геройски чети.
Зи още беше в несвяст. Зандрия я положи нежно под малък розов храст, изникнал до купчина камъни отдясно на входа. Странно се държеше този розов храст – посред зима, а алените му цветове почти се бяха разтворили и милваха най-горните камъни. Пухкавият снежец не беше успял да заличи червената пътечка, която свързваше купчината камъни с пещерата. А когато Зандрия прекрачи навътре, смразяваща тишина и непрогледен мрак, и нежната миризма на млади борови връхчета разказваха пещерни истории на сетивните твари. Като мека лунна светлина рогът на Зандрия освети вътрешността на пещерата: всичко си беше на мястото, масата, и столът, и кървавите листи по бюрото, и кръвта по земята. Но не миришеше на умряло, напротив. Млади шишарки и фин оттенък на шипкови цветове. Но то и борове и шипки нямаше наблизо, защото гората беше широколистна, а пещерата – пещерата беше на кръстопът на световете.
– Не биваше да я оставяш отвън. Ами ако се събуди? – пророни един глас зад еднорога, сякаш говореше от дълбините на ада. Тя не го удостои дори с поглед – продължаваше да се взира в мрака в дъното на пещерата.
– Не смей да поставяш под въпрос решенията ми! – отсече Зандрия с неприязън и ярка светкавица раздра за миг меката светлина, която рогът й хвърляше в стаята. – Време е да си ходиш от тук. Свърши достатъчно.
– И къде да ида според тебе? Ти ме призова.
Едва сега тя извърна глава към него, и ледът в очите й срещна една черна сянка, която бавно изсмукваше светлината около себе си и изкривяваше материята, до която се докоснеше. Сякаш съществуваше в няколко измерения едновременно.
– А, и си искам тялото обратно. Хареса ми.
– Ще получиш друго. Това не го заслужаваш. Не те бях извикала да постъпваштакас него!
– Да беше ми казала тогава как трябваше. Сделката си е сделка.
– Сделката се прекрати отдавна, в момента, в който се отказа от нас и започна да се опияняваш от страховете и желанията на смъртните; в момента, в който забрави повелите на ‘Дин и се превърна в това… – гръмотевичен звук от сблъсъка на сто облака раздра тишината в пещерата, а през очите на Зандрия мина светкавица. Тя се изправи на задните си крака, наведе глава и докосна сянката с рога си, а тя заотстъпва, към стената, през самата стена, занадава писъци и вопли, които се чуваха през девет свята в десети, и започна да намалява, сякаш попиваше малко по малко в камъка. Накрая остана едно късче, което самичко доброволно скочи в земята.
Зандрия засия по-силно. И се усмихна. А някъде изотдолу, из недрата на пещерата, се чу:
– Пак ще се срещнем! Но вече обвинявай себе си за това, което ще върша из тоя свят! Ти ме превърна в това, което съм, Безсмъртна, ти и твоята кукла на конци!
Зандрия врътна опашка със свойствената си еднорогова надменност и излезе от пещерата. Пътечката от кръв беше изчезнала. Само няколко капки се бяха пропили в камъните, оставяйки издайнически червени петна, точно колкото да ги види Зи, когато започна да се събужда. „Защо тук, Зандрия?” Отговор не последва, но дълбоко в себе си Зи’Аней го знаеше. Знаеше, че ще се връща на това място отново и отново. Изправи се и понечи да тръгне към пещерата, но тихата песен на розовия храст прикова вниманието й:
„Дойде както здрача, като роза на гроба на любовта; / твоята страст е моя наслада – аз съм роза на гроба на любовта; / но розите не са създадени да обичат; те са роби на своите сърца; / любят, умират, и с една целувка ти изпиват кръвта…”
И тогава Зи’Аней направи нещо, което не бе правила никога преди през живота си – ядоса се на растение. Посегна и с един рязък замах откъсна алената роза от храста. И разбира се, тръните разкървавиха ръката й. Няколко капки кръв паднаха върху камъните и попиха веднага, сливайки се с вече засъхналите червени петна. В тоя момент земята потръпна, дълбоко долу в себе си, едва доловимо за външния свят, а Зи аха да смачка розата и да я изхвърли, нещо я накара да я задържи. Реши да я отнесе със себе си – всичко щеше да е наред, стига само илфиринте да не разберяха. Постави я в малка дървена кутийка, където съхраняваше други съкровени вещи – като гривната от заешки зъби – от първия й улов, или пръстена от клюн на фазан, който Артибас й беше подарил, когато я представиха на Съпротивата.
Зандрия я изчака търпеливо, без да трепне. Освен когато земята се сви под краката й – но и тогава само зениците й се разшириха в примес на уплах и учудване. Нищо не каза. Знаеше, че чудовищно зло беше освободено в Конфед’ия. И че мощта му току-що се умножи десеторно, и го усети как се ражда някъде, далеч от това място, под жарко изпепеляващо слънце, и усети още, че всички конфед’ски герои и злодеи няма да стигнат, за да го победят. Но не изпитваше вина за това. Не я беше тя писала историята на вселената и не беше се отклонявала от повелите на ‘Дин. И нямаше да позволи и на Зи’Аней да се обвинява.