Там, в заградено място, тъпчеше стадо крави, а над тях се извисяваше масивният гръб на нещо, което лесно би могло да се сбърка със слон, ако не бяха рогите. Ако беше човек, абаносовочерният Убиец вероятно щеше да си изкарва прехраната, трошейки колене с бейзболна бухалка. Природата обаче се бе смилила над потенциалните му жертви и го бе превърнала в бик, който би накарал онези добичета, дето си развяват байрака всяка година в Памплона, да изглеждат като лауреати на състезание „Най-сладко морско свинче“. Не беше просто едър, беше ОГРОМЕН. В големите му кафяви очи не се четеше кравешка доброта, а некрологът ти.
– А разредителя къде да го изхвърля?
– Където изхвърляме всички магически отпадъци, Григоре.
– Градината?
– Именно. И този път затваряй задната врата, моля те. Миналия път три патладжана се бяха намърдали в леглото ми. Изкараха ми акъла.
– Знам, господарю. Чух ви как пищите.
– Защото следващия път… и не съм пищял. По-скоро виках свирепо.
– Сигурен съм, господарю.
– Григоре?
– Да, о, най-свирепи измежду свирепите?
– Изчезвай!
– Да, господарю.
В рекламните брошури някой туристически агент в пристъп на вдъхновение, вероятно намерено на дъното на каца евтино вино, наричаше Столицата „града със сто лица“. Запознатите споделяха, че градът определено има сто лица, но поне осемдесет от тях изглеждаха като след мач срещу Майк Тайсън.
– Господарю?
– Целият съм в слух, Григоре.
– Една от тенджерите ми поиска цигара!
– О, сигурно е онази, в която си направих ориз – измърмори Сава, търкайки брадичка в шекспиров размисъл. – Този януари ли беше, предишния ли…
– Но вие имате миялна машина! Просто взимате съдовете, слагате ги, натискате копчето и готово.
– Миялна машина?
– Да. Онова квадратното между мивката и хладилника, на което все още стои етикетчето с цената.
– Ама то миялна машина ли било??? Аз си мислех, че е развалена печка. Затова, значи, всеки път като се опитвах да си претопля пица, тя излизаше влажна.
Две сияещозелени очички се отвориха и се втренчиха в черната рогата, зъбата муцуна на демона. Тримата замръзнаха.
– Айдееее, сега я втасахме – обади се Лазар примирено.
Знаеше какво ще последва. Плач, писъци, трудно детство, пълно с ужасяващи кошмари, хапчета и електрошокова терапия, преди да е станала на десет, ранен сексуален живот, нежелана бременност, гнусна болест, предавана по полов път, и преди да разберат, малката вече ще е двадесет и кусур годишен поп идол, който си бръсне главата, носи обици на места, известни само на лекарите, и се увлича по кабалата.
Кокорейки големите си изумруденозелени очи, бебето разтвори устнички… и се разсмя.
Ежедневието на некроманта Лазар не може да се нарече скучно. Не му стигат обществените поръчки на свръхестествени същества и контактите с демони от Пъклото, а и слугата му Григор упорито настоява от него да пороби света и завладее човечеството. Или обратното.
Спасяването и грижите за невинно създание определено не влизат в непосредствените му планове. Скоро Лазар и Григор се оказват замесени в заговор от възможно най-високо ниво и за да го разплетат, трябва да се справят с непреклонни нови и стари врагове. Като същевременно поддържат запаса си от бананови кашички и чисти пеленки. Второто сякаш е по-трудно.
~
„Ех, магесническа му работа“ е дебютният роман на Калоян Захариев. Той е един от отличените в Конкурса за български фентъзи романи през 2012 г., проведен от Сборище на трубадури, Човешката библиотека и издателство MBG Books, и зае първо място в категория „Най-добър дебют за 2014 г.“ в Националните фантастични награди.