От сърцето на Човешката: Наско

Приятели (:

Втори в новата ни рубрика пристъпва Атанас П. Славов: мечтател и мислител, един от създателите и двигателите на Човешката библиотека, най-младият ни дух и… вижте колко много още. 🙂

~

През 2004-та Наско написа:

Из цикъла „ПсихологиКа на чоВечното“

Егоистът и егоцентрикът

На А. Бурмов

Изписани са тонове научни, есеистични и литературни въздишки по повод на човешкия егоизъм. Из текстовете блуждаят и две названия – „егоист“ и „егоцентрик“, които по общо разбирателство се считат за дефинирани. Единственото що-годе прилично единодушие се забелязва при определянето на конкретното действие, наречено „егоистично“: когато някой индивид прави всичко възможно най-доброто да бъде за него без оглед нуждите на „околната среда“. А в същност егоистичната постъпка може да бъде извършена от съвсем различни люде.

При Егоиста тази постъпка е резултат на съзнателен избор. Той е социално грамотен човек и знае, че не е възможно най-доброто да е винаги за него. Той си изработва стратегии и тактики, за да направи това възможно, но на изхода винаги го дебне съвестта (според афориста „онова нещо, което никога не попречва на извършваните прегрешения, но разваля удоволствието от тях“). А Егоцентрикът вдъхновено и всеотдайно обича себе си, за него единственото естествено състояние на нещата е когато всичко наоколо съществува за неговото Удовлетворяване. Веднъж А. Стругацки в разговор сподели, че „егоцентрикът не се съмнява, че светът се върти около него, той искрено страда от това, че светът недостатъчно плътно обтича своята ос“ – неговото Его.

За Егоиста околните хора и предмети са реалност с право на собствено битие, той непрекъснато решава задачата на тяхното притежание, обладаване, преодолява съпротивата им, подтиска остатъците от съвестта си, бори се с нея, развива оправдателни концепции за правото на силния и т.н. Егоцентрикът пък навлиза в живота с широко отворени очи. Той радостно протяга ръце за притежание към околната човешка или предметна среда и изпитва чувство на незаслужена обида, когато не получава желаното.

Чисти носители на човешки качества няма, почти винаги егоистичните личности притежават смесени черти и на двата вида, но за чистота на анализа трябва да ги разгледаме в крайното им състояние.

Оформеният Егоист почти винаги е рационалист, отчужден и противопоставен на другите (макар и предимно прикрито), възприеман като зъл човек, който мисли единствено за изгодата си. Той никога не разочарова приближените си, защото не предизвиква в тях илюзии. Не получава ничия любов, а купува нейната имитация. В повечето случаи той преуспява финансово и стига до крупни притежания. Защитният му цинизъм издига стена около него („стената все за някого се бие, но никога за никой не е къща“). В крайна сметка Егоистът в доста случаи стига до усещането за нещастност и самота.

Крайният Егоцентрик е склонен към емоционално, артистично поведение, той често печели околните с обаянието на искреността си – и наистина е искрен във всеотдайното желание да ги хипнотизира до състояние на употребимост от хищното му Его. Обикновено той се заобикаля с „любимо същество“ от другия пол, като не пести суперлативите си за него, но само ако отговаря на непоколебимите му потребности. Бясно реагира на всяко разногласие и ако другото същество е податливо, го моделира до пълна подчиненост и примирено служене (в което влиза и ентусиазираното „поддаване“ на неговите принципи). Само умен, талантлив и богат човек може да бъде Егоцентрик с възможности за социално оцеляване. Глупците Егоцентрици или измират в началото на пътя си, или в единични случаи остават в парника на рентиерските социални групи. Той никога няма да се окаже в задоблачните висоти на финансовия елит – липсва му прагматичната рационалност на Егоиста. Така че масовият човек има работа предимно с артистичния талантлив егоцентрик.

В момент, когато трябва да направи една крачка, за да стане финансово силен, Егоцентрикът е способен да зареже всичко в името на мигновеното задоволяване на Егото. Той изживява това като „вярност на себе си“ и тази му принципност го абсолютизира още повече в собствените му очи. Идеята за съзнателно лишаване от наслада в името на някаква бъдеща цел му е чужда и противоестествена. Ненавижда планирането на живота и абсолютизира късмета, който прераства в мистичната представа за висша справедливост.

Източникът и на двете състояния на личността е един и същ – всеизвестният животински инстинкт за самосъхранение. Но ако за новороденото е нормално да възприема себе си като център на света, а родителите си – като околна среда и обслужващ персонал, за възрастния субект това е вече патология. Всички знаят колко трудно е да се научи подрастващото дете да дава нещо свое на другите. В това се състои и социалното формиране на личността, така че в изворите на Егоцентричната патология стои винаги родителят-възпитател. Нека разгледаме типовете Родител, характерни за двамата – Егоиста и Егоцентрика.

В началото на Егоиста стои или родителят-хищник, който демонстративно и брутално преподнася уроците си как да бъдат преодолявани и използвани ближните, или родителят-скъперник, който до такава степен ограничава и лишава детето си, че то развива параноична неудовлетвореност и жажда за обсебване на най-доброто, което все не му стига. (Физиологичен аналог е описаният в науката случай на преживелите дълъг глад, които развиват клептомания към продукти.) Младежите, минали такава „школа“, започват да приличат на вълка, който издушава цялото стадо овце, макар да може да отнесе само една.

В началото на Егоцентрика обаче стои почти винаги любящ родител. Понякога от майчиното „моето дете е най-хубавото“, понякога от подтиснати и нереализирани творчески амбиции се ражда едно родителско поведение, което заобикаля младото човешко животинче с неестествена питателна среда на обожествяване и свръхценностна илюзия. Когато детето е без особени интелектуални заложби, такъв родител просто го обрича на неадаптивност и то се превръща в разпространения вид хленчещ неудачник, на когото винаги другите са му виновни. Когато обаче детето е умно и талантливо, нещата стават сложни. То научава, че трябва да има предвид и другите, но не защото те имат същите права като него, а защото не биха могли да разберат абсолютното му право на Его-център. Интелектът на формиращият= се индивид започва да съчинява поразителни по своята сложност и изтънченост митове за уникалната му природа, които на свой ред обясняват и оправдават уникалните му права.

Но съществува и друг – социален – аспект. По принцип творческата личност е рядко явление, заобиколено от средностатистически индивиди, които поддържат социалната си регулация чрез конформизъм. Нормата „бъди като всички“ е гаранцията им за сигурност и еволюционна естественост. Така че творческият индивид, чиято същност е да генерира изменения, априори „не е на като всички“, той отстоява правото си на различност в тежка битка с околната норма. Когато творците в детството си са минали нормална адаптация към социално поведение, в споменатата тежка битка за правото на висша уникалност имат мъдро и гъвкаво поведение. Тогава от тях произлизат мащабни интелигенти – водачи на духовността, като Юго, Чехов, Айнщайн, Твен, Шоу, Сахаров, а у нас Ботев, Вазов, Йовков, Смирненски.

Когато обаче бъдещият творец се изправи пред социализацията с товара на Его-центрираната си свръхценностна система, и най-могъщият талант не е защита. Всяко негово произведение (ако успеем да го откроим на фона на гръмогласните вопли, надавани от вечно недоволното Его) съдържа един коефициент на деформация, един постоянен наклон на ухото към този пронизителен шепот:

„… искам… не мога без… как може да не получавам…“

По този начин най-често се получава ярко индивидуалистично творчество с маниакален уклон, където гениалните прозрения на големия талант неотделимо се преплитат с нарцистични самовъзвеличавания и абсолютизаторски теории, които снижават социалната значимост на произведенията. И умните критици не се занимават с такъв недостатък, защото знаят, че нищо вече не може да бъде сторено, всеки опит да обърнат внимание на нещо такова означава да бъдат възприети като насилници над творческия Аз.

Но всички тези аспекти са валидни само в редките случаи на ярката талантлива личност. Тогава масовият език казва: „Главата му голяма, ама вратът му тънък“. Такива хора са живо потвърждение на черния биологизаторски афоризъм, че Разумът е болест по Живото. Наистина, здравото животно никога не би изобретило самоубийството, ако умът не виждаше причини за насилствено бягство от живота. Така и талантливият Егоцентрик с годините изгражда все по-усложняваща се митологема, обясняваща неговото свещено право да получава „специално житейско обслужване“, докато тя прерасне в своеобразна авторелигия, където бог, поп и свещена крава Са в едно лице: Автора. И естествено е тънкият врат да не издържи голямата глава: психози и мании преследват тези личности, често пъти именно маниите са оръдието, с което непримиримото хищно Его е готово да вкара в гроба стопанина си, погазвайки дори здравия инстинкт за самосъхранение на Егоиста. В това е една от основните разлики между прагматичния Егоист и мистичния Егоцентрик: последният има неизгодно поведение, което в неговите очи е доказателство, че той е искрен и принципен човек, готов на всичко за отстояване на принципите! Но принципността му свършва, когато се окаже, че приложението им се обръща срещу него. В този случай можете да чуете най-изтънчените версии за това как черното трябва да бъде разбирано като бяло.

Най-важното, което трябва да знаете за Егоцентрика, че той не хитрува, преиначавайки истината в своя изгода (както постъпва Егоистът); той винаги искрено се бори за Справедливост и е дълбоко засегнат, когато не оценяват това му благородство. Често пъти немалък талант и интелект се похабяват в създаване на виртуозни модели, обясняващи защо Той не трябва да се съобразява със социалните условия, защо има Право, защо „не е роден за този живот“ и т.н.

Егоцентрикът отказва да приеме, че Създаваното и Отдаваното от твореца не е „благодарение на“, а „въпреки“ всички пречки и равнодушие на консервативния конформизъм.

Както вече подчертах, всички тези творчески аспекти са валидни само за редките ярко талантливи Егоцентрици. При тях могъщият вроден талант успява да надвика воплите на хищното Его, често пъти да го локализира в почти шизоидно второ Аз и да създаде значим творчески акт, който има свой собствен социален живот – ако Егото не попречи на изхода, създавайки непреодолими психопатични забрани (ирационални конфликти с издателите, хистероидни припадъци, завършващи с унищожаване на платна, ноти, ръкописи).

В обикновения обществен живот масовият човек обикновено конфликтува и контактува с опростения вариант на Егоцентрика. Той или Тя са употребили таланта си за привличане и обработка на „любими същества“ от противоположния пол, така че те да станат смазка между техните остри ъгли и безмилостното общество. Той или Тя са употребили интелекта си за създаване на самооправдателни философии, които им дават възможност да разглеждат обществото около себе си единствено като питателен бульон, без дори да помислят за околните като за равноценни индивидуалности. Те развиват манипулативни психотехники за да извлекат от околните хора необходимите за Егото (зареждащи със самочувствие) реакции.

За обикновения човек е смъртно опасно да заявява приятелство към Егоцентрика. Неговото имущество, лично време, личен живот стават територия за реализация на Егоцентрика. Той предявява претенциите си по най-неочаквани начини, а когато се натъкне на елементарен инстинкт за самосъхранение, започват обвинения в предателство. Обвинения срещу самата свещена добродетел на приятелството и други морализаторски обобщения, от които бедният човечец, изправен пред искрения плам в очите на Егоцентрика, се стъписва и започва да отстъпва, защото е в неизгодната позиция да отказва на приятел и вземайки това съзнателно решение, се оказва в ролята на прагматичния Егоист. Оттук нататък сценарият зависи от твърдостта и постоянството на двамата участници. Или ще последва конфликт и разрив, или „приятелят егоист“ ще стане част от употребимата околна среда на Егоцентрика. Затова около Егоцентрика в крайна сметка остават само безволеви посредствености, мазохистично приемащи диктата на чуждото Его.

Както по-рано споменах, описаните тук модели на Егоиста и Егоцентрика в живота се срещат много рядко в чист вид. Хибридни черти от тях се срещат навсякъде около нас… и в нас.

Наш избор е да ги познаваме или да бъдем техни жертви.

Още от Наско: Сборникът „Пентаграм“. Или интервюто „Най-голямото вдъхновение е търсенето на изхода“. Или Nasko във форума ни. (Ако не успявате да прекрачите входа на форума, питайте долу – ще ви подскажем. 🙂 )