Приятели (:

От печатница „Дайрект Сървисиз“ ни изненадаха и алманахът „ФантАstika 2018“, който издаваме съвместно с нашите съмишленици от Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“, излезе два дни по-рано от предвиденото. Ура! 🙂

корица на алманах „ФантАstika 2018

„ФантАstika 2018“ е 344 страници, включително десетина цветни; разгледайте съдържанието. Коричната му цена е 23 лв., но ако си го поръчате от нас , струва 20 лв. Тиражът този път беше определен с предварителни поръчки, но все още имаме десетина свободни бройки – не се кумете дълго. 😉

Електронно издание не се предвижда скоро.

Този брой на „ФантАstika“ ни е особено мил в умовете и сърцата :), защото в него ще представим всички разкази, които отличихме в първия конкурс „Изгревът на следващото“.

По-долу ви предлагаме началото на един от тях.

~

Да ни намеря и да ни спася

Елена Павлова

Барманът:
Не обслужваме субатомни частици.
Един тахион влиза в бар.

Връщаме се в Хелзинки 2017. Лято е. Градът е жив, свеж, слънчев и тъне в зеленина. Нищо общо с 2030-а, да не говорим за след войната.
Примигвам. Имплантът ми се ръкува с местната мобилна мрежа, разбива я и симулира номер на компанията. Сверявам часа и датата – точни са.
Хващам Алберто за ръка. Леко приведен, той е наклонил глава да пресява шумовете. Обкръжава ни гълчавата на големия град: кашлица на коли и автобуси, далечно звънкане на трамваи, грак на чайки, човешки гласове…
– Те тук ли са вече? – мърмори под нос мъжът ми. – Сигурна ли си, че са тук?
Примигвам. На едната си ретина гледам Гугъл картата, на другата – спътникови данни. Нямам нужда обаче: на светофара момиче с куфар и раница тъкмо пресича, а вятърът развява изскубнал се от плитката ѝ кичур. Разрошено момче с набола четина дърпа цигара пред магазина отсреща.
– Вече са тук – прошепвам, макар че няма причина да говоря тихо.
Момичето влиза под колоните до магазина и спира пред емблемата на хостела. Още преди вратата след нея да се е затворила, аз вече нагласям и подправям данните в компютъра на горния етаж. Пресичането на улицата ми коства повече усилия: имам агорафобия от бъдеще, чието небе половин век ме засипва с огън и куршуми. Ръката на Алберто трепери, когато го помъквам след себе си по зебрата.
За награда, след пресичането го вкарвам в магазина до входа на хостела. Смътно следя как имплантът му се ръкува с ПОС терминала, влиза в банковата система, създава призрак на сметка, снема образци на чипа. Вързаният на кръста му пуловер е с втъкан 3D принтер – безшумно изпечатва картата, докато аз слагам в кошницата наденички, майонеза, хляб, сок с пулпа „Тропикал“, бира.
Леле, колко видове бира има!
– Само четири кенчета? – мърмори Алберто недоволно.
– Не можеш да изпиеш повече от две – вразумявам го аз.
– Едно време гълтах и по повече…
Сякаш повикано от хвалбата му, разрошеното момче спира до нас и грабва опаковка от шест бири.
Стоя със залепнал в гърлото дъх. Ще имам синина на ръката, така се е вкопчил Алберто в мен.
Момчето отминава.

Връщам се в Хелзинки 2017 със затъкнат в гърлото писък.
Към три сутринта е – здрачно утро, тишината я разрязва препускащ по релсите отвън трамвай.
Алберто спи алчно, по гръб, с разперени ръце и зинала уста. Не го разбутвам – войната отстои на тринайсет години. Ислямската имам предвид, не световната.
Сънувах Хелзинки 2030. Обичайните кошмари, от които квантовият драйв в главата ми е преценил автономно да ме събуди. И тогава беше лято, а пухчетата на тополите се носеха по спиралите дим и изпълваха небесата. Гладът вече беше започнал, Ислямска Европа се опитваше да отреже последните доставки на съпротивата. Три години отстъпвахме, само за да се озова в Хелзинки 2030 на границата на силите си. Лежах омаломощена на тротоара и гледах пухчетата на тополите, а Алберто притича покрай мен, отстреля няколко дрона мохамедчета от облаците дим и изръмжа:
– Искам да умра до теб, Руми, но не точно сега, ясно?
По-късно преровихме склада на магазина и открихме един забравен тропически сок с пулпа. Най-хубавото нещо, което някога съм пила!
– Ако можеше да пътуваш във времето – подхвърли ми мухата Алберто, – къде щеше да отидеш?
Тогава само го изгледах като малоумен. Но истината е, че бих дала всичко – че дадох всичко – да ни намеря и да ни спася.
Сега се сгушвам по-плътно в него и затварям отново очи. Чудя се лениво как ли ще стигнем сутринта – под открито небе! – до първия и единствен Уърлдкон1, който съм посетила два пъти… и заспивам.

От огледалото ме гледа старица с кожа като гьонена подметка и по войнишки къса подстрижка. На седемдесет и две съм, какво му се чудя? Наплисквам си лицето, изпивам и глътка вода. Хелзинки 2017 се гордее с чистотата ѝ. Хелзинки 2030 – не. За проблемите заради климатичните изменения да не споменавам. Вярно, нанокролът ме поддържа, но… не е същото. Прокашлям се. Небцето ми е изтръпнало, при вдишване дращи, все едно имам заседнало пухче от топола. Напрежението в ъглите на очите и без сверка със сензорите подсказва, че вдигам температура. Чувствам се като доячка в Бъркли 1796. Поклащам глава срещу огледалото.
За малко да се изсмея при вида на Алберто, чинно седнал на дългата маса в трапезарията на хостела. Абсурден е сред останалите – млади, жизнени, меки. Навеждам се и го целувам зад ухото. Нежността ни поражда усмивки и кикот. Усмихвам се на свой ред и му мажа дебело филия. Заедно слушаме как рошавото момче черпи с кафе момичето с плитката и небрежно флиртува:
– За Уърлдкона си тук, нали? Откъде си? Аз съм Бърт, португалец, но живея в Ю Кей. Била ли си в Манчестър?
– От България съм. Приятно ми е, Руми. Да, за Уърлдкона. Не, наесен съм в Лондон, ще следвам. Физика.
– Физика? – Бърт се смее. – Руми Айнщайн ще ставаш, а? Някой ден ще се гордея, че те познавам…
И Алберто се подсмихва, потупва ме обичливо по ръката и натъпква наведнъж половината филия в устата си.

Хелзинки 2017 и всичко е както го помня. После ще обявят, че посетителите са били над десет хиляди. Множество са и не ме успокоява мисълта, че съм изживявала вече това събитие и знам какво няма да стане: най-близкият атентат ще е следващата седмица в Барселона, в разгара на епидемията. Но… преглъщам страха си, докато се блъскам в тълпите из „Месукескус“, повела Алберто за ръка. Той има лентичка с надпис ACCESS – в превод: „Осигурете достъп за инвалида“, – но не искам да ни правят път, напротив. Искам да дишаме един въздух с всичките десет хиляди души. Да докосна всеки от тях. Повече няма да видя толкова щастливи хора наведнъж…
Внезапно се натъкваме на Руми. Бърза срещу нас. Сграбчвам я в прегръдка, вдъхвам сладкия аромат на парфюма ѝ – „Лагуна Маравиля“ на „Салвадор Дали“ – и възкликвам:
– О, здрастиии! В хостела… не си ли…
Не съм говорила български от толкова години, че ѝ разбирам една дума на три. Но усмивката ѝ сияе окуражително.
– На английски… моля… – обяснявам. – В Кѐнада от дълго…
Руми възкликва:
– Но си българка, а? Видях ви с мъжа ти на закуска… Много сте сладки!
– Запознахме се на един Уърлдкон, сега ни е златната сватба – хрипти Алберто.
– О! – Руми се смее. – Леле, петдесет години заедно, а? Ей, Бърти, чуй само…
Задъхан, младежът застава до нея и я прегръща през кръста.
– Запознали се на Уърлдкон – обяснява му тя.
Кашлям, в опит да прочистя задирането в гърлото си, и подавам на „Бърти“ ръка.
Алберто предлага:
– Да идем да пием кафе?
– Ужасно скъпо е тук… – възразява Руми.
– Ние черпим! Бездруго няма да успеем да влезем на откриването, такива тълпи… Бих хапнала и нещо сладко.
Часът е 14:49. Според компютърните симулации векторът на епидемията започва точно от залата, където е откриването. След конкръда2 не само Европа, но и светът няма да е същият.

Целия разказ може да прочетете в новия алманах „ФантАstika 2018“.


1 Уърлдкон 75 се състоя от 9 до 13 август 2017 г. в Хелзинки, Финландия.

2 Грипоподобните вируси, разпространявани при големи събирания, носят сборния прякор con crud (англ. „вирусче от конвента“).