Приятели (:

Долният откъс пристигна преди година и половина в Копнежа за растящо творчество 2017. Публикуваме го едва сега, понеже междувременно Ради участва в конкурс с романа, от който е взет; а после се включи в нашата онлайн редакторска работилница – и го довери за редакция на Вики, Дес и Яна, другите активни участнички тази пролет. Затова версията, която четете тук, е попораснала спрямо първоначалната.

Порастващо четене и на вас! 😉

В селенията на Смъртта

Радина Ангелова, 21 г., ПУ „Паисий Хилендарски“, Пловдив

С Тезей се влачехме през селенията на Жаждата. Жаркото червено слънце облизваше тялото ми, докато не се появиха мехури.
Студен повей накара кожата ми да изтръпне. Прегърнах това усещане. Промяната във времето ми подсказа, че наближаваме граница с друго селение.
Клокочене погали слуха ми. Разнасяше се зловоние на серни изпарения. Ускорих темпото при мисълта да утоля жаждата и да охладя изстрадалото си тяло.
Пристъпих на брега от тънка ивица Ничия земя, разделена от граничната река.
Паднах на колене, загребах с шепи, измих лицето си и отпих от ледените черни води. Гърлото ми се присви в конвулсии, сякаш се чудеше дали да преглътне или повърне. Водата беше горчива. Задържах я в устата си колкото можах. Изправих се и потопих крак да проверя колко е дълбока. Стигаше ми до коленете.
Щом водата не ставаше за пиене, поне щях да се изкъпя. Дори не си направих труда да се съблека, и се овъргалях като прасе в плиткото речно корито. Накрая се излегнах на другия бряг и се унесох в дрямка. Звук от плацикане ми подсказа, че Тезей е последвал примера ми.
Усмихнах се блажено. Бриз изсушаваше косите ми и утешаваше изтерзаното ми тяло. Наоколо царяха мрак и гробовна тишина. Не знаех къде се намирахме, нито кой беше врагът, но умът ми отказваше да работи от изтощение. Заслушах се в дълбокото дихание на Тезей. Сърце не ми даваше да го разбудя, за да дежури. Каменистата студена земя сякаш попи всички болежки и сне тежестта на тревогите от плещите ми. Мислите ми се разлетяха като ято гарвани. Остана само покой. Клепачите ми се спуснаха и се унесох.
В съня ми ме призова реликва на Доброто: медальон с надпис „Бих дала живота си за теб!“ и снимка на мургава девойка с бебе на ръце. Можеше да бъде само Саможертвата. Сепнах се и разтърках очи. Тезей изучаваше изражението ми. Знаеше, че съм се натъкнала на реликва.
– Какво търсим? – попита.
– Медал…
Някой се прокашля. Застинах. Вдигнах очи към женската фигура над главите ни, цялата обгърната от мрак, с коса в ръцете.
Несъмнено властелинът в селенията на Смъртта.
Тезей скочи на крака. Свиваше и разтваряше юмруци, готов за битка. Поставих длан на гърдите му, за да го спра. Не можеше да се мери с нея.
Трябваше да вляза в селението ѝ, защото реликвата ме зовеше. Повече ме притесняваше излизането. Знаех какво ще ми се случи, ако остана. Видях го в съня си и нямаше да го допусна.
Замислих се за нещо подходящо и достатъчно скъпо, че да го разменя за тялото си. Пребърках джобовете си.
Напипах цигарата, която бях измъкнала от устата на Тезей, когато щеше да наруши въздържанието си. Ухилих се лукаво. Какво по-ценно от нещо, което съкращава живота? Дори да ми даде пет минути, щяха да ми стигнат. Само да не ме убива. Пристъпих в територията на Смъртта, а Тезей понечи да ме последва.
– Не, само един може да премине! – спрях го.
Веднага усетих влиянието на селението. Треперех от студ, отчасти и от страх, но се постарах да не го показвам, и свих длани в юмруци. Прокашлях се.
– Предлагам размяна! – постарах се да си придам твърд тон. Смъртта ми направи знак да продължа. Явно я заинтригувах. – Дай ми пет минути, а аз ти давам цигара. – Размахах я пред качулката ѝ. Тя посегна да я вземе, но я отдръпнах. Не давах нищо без честната ѝ дума. – Ако остана повече, пусни слугите си. Една цигара време, какво ще кажеш?
Сърцето ми блъскаше в ушите. Тишината се проточи.
– Има сделка.
Стиснахме си ръцете. Вадички гной пъплеха по дланите на Смъртта, но се въздържах да се избърша. Явно скоро се бе хранила, че да има материя. Едва не я разцелувах от радост и се запътих към реликвата. Хвърлих последен поглед назад. Смъртта ровичкаше из наметалото си. Когато се извърнах, тя изскочи пред мен. Плюх в пазвата си. Цигарата стърчеше през качулката.
– Какво?
– Ами огънче? – Нежното ѝ като звънче гласче разсейваше целия драматизъм.
Направих знак на Тезей и той се разтършува из багажа. Смътно си спомнях за кибрит с една-единствена счупена клечка.
С тържествуваща усмивка Тезей ѝ метна кибрита. Молех се да не се е намокрил. Смъртта запали цигарата, а аз забързах. Мислено отброявах секундите.
Косъмчетата по врата ми настръхнаха. Усетих нечие дихание. Не видях никого, но забелязах сенки, пъплещи и прииждащи към мен. Хукнах през глава. Камъчетата хрущяха под ходилата ми. Прииждаха още и още сенки. Фигурите им се издължаваха. Протягаха ръце към мен и хапеха въздуха с остри като кинжали зъби. Погледнах назад: тънки вериги се увиваха около врата им и завършваха в дланите на Смъртта. Заковах се на място и сенките спряха. Сърцето ми блъскаше в гърдите. Опитах се да го овладея. Краката ми трепереха. Насилих се да вървя. Преглътнах ледената топка в гърлото си. Смъртта ги държеше.
Продължих напред. Повикът на реликвата ме водеше. Вместо на медальон, попаднах на момче, което плачеше, паднало на колене. Сигурно нямаше и шестнадесет години.
– Какво правиш тук?
– Майка ми е мъртва! – Момчето зарида още по-безутешно.
– Логично. Тук всички са мъртви – мислех на глас.
Интересно как той се е спасил. Дали не беше маскирано чудовище, скрито зад фасадата на опечалено момче? Имах си едно наум.
Само Смъртта разполагаше с роби. Ако беше неин подчинен, щеше да бъде сянка като другите.
– А ти защо не си мъртва? – полюбопитства той.
Добър въпрос. Най-доброто, което можех да направя, бе да отклоня темата от себе си.
– Първо ти! – Сбръчках вежди. Губеше ми времето, а имах да търся реликва. Тук някъде трябваше да е, но не я виждах. Може да беше заровена.
Разтъпках се, докато оглеждах земята. Различих нещо, приличаше на… прешлен? Това не бяха камъчета, а натрошени кости! Подхлъзнах се. Паднах на четири крака. Нещо все ме теглеше към момчето. Запълзях към него. Исках да обвия ръце около врата му. Забих нокти във възглавничките на пръстите си. Прегръдките и проявата на емпатия не са характерни за мен.
Да не би да е седнал отгоре ѝ? Наведох се над него. Нещо сияеше в пазвата му. Приклекнах и разперих ръце в покана за прегръдка. Той се сгуши в мен. Започнах да ги придвижвам към шията му. Напипах метална верижка. Когато понечих да я дръпна, момчето ме отблъсна. Паднах по задник. Очите му бяха разширени. Дишаше накъсано.
– Спокойно, няма да те удуша. Просто исках да видя какво носиш на врата си. – Опитах се да си придам невинно изражение и да спечеля доверието му. Стиснах дланите му в шепи.
– Медальона на майка ми… Каза, че ще даде живота си, само аз да не умра. – Разтърка клепачи.
Поне спря да плаче, че трудно се оправях с ревльовци. Момчето извади от пазвата си златистия медальон – същия, който видях в съня си. Облизах устни и посегнах. Оказа се по-бърз. Прибра го обратно. Беше се намръщил. Отвърнах с усмивка. Избързах. Ако му кажех истината, че заплатих живота си с толкова нищожна цена в сравнение със саможертвата на майка му, рискувах да го ядосам, а не ми се искаше да го убивам, ако ме нападне. Реших да бъда честна.
– Даде ми пет минути срещу цигара. – Свих рамене и посочих огънчето на Смъртта. Той ме изгледа кръвнишки.
– Нищо повече не може да се направи за майка ти. – Въздъхнах. – Тя ще живее завинаги в сърцето ти и нямаш нужда от глупави вещи, за да го доказват. Може да го изхвърлиш. Или да ми го дадеш? – „… и да се събереш с нея, след като умреш!“ – едва не допълних. Прехапах език.
– Не, това е единственият ми спомен от мама. – Стана на мига, стисна до побеляване медальона, аха да се разплаче отново, аха да избяга.
– Нужен ми е! Важно е! Може да спаси милиони животи – атакувах съвестта му. Той се поколеба. – С този жест можеш да станеш герой…
– Щом е толкова ценен, това е още една причина да не ти го давам.
– Трябва ми – изскимтях.
Представях си как губя Саможертвата завинаги. Веднъж явили се пред мен, реликвите се обвързваха със същността и сърцето ми. Да загубя някоя означаваше да се простя с част от себе си. Не можех да измисля нещо, което да му бъде по-скъпо от спомена за майка му. Инстинктивно си пребърках джобовете – нищо полезно. Смъртта продължаваше да ми диша във врата. Цигарата догаряше.
– Предлагам… да дойда с теб и сам да си нося медальона! – плесна с ръце момчето.
Още един спътник! Само това не. С нищо не можеше да ми бъде полезен. Не съм бавачка. Имам си и други задължения, вместо да го дундуркам. Като да спасявам души. Все пак се съгласих, докато измисля как да взема медальона и да разкарам натрапника.
– Излезеш ли от селенията ми, ще умреш! – Смъртта чоплеше бонбоненорозовия си маникюр. Сигурно точеше нокти, за да ме разкъса с тях.
– Ще рискувам – усмихна се момчето. Медальонът го предпазваше, докато е в селението, но аз нямах защита. Смъртта издиша дима в лицето ми. Всъщност, нека пукне. Ще му взема медальона и няма да ми се пречка. Задърпах го за ръкава извън земите на Смъртта.
– Ти си знаеш. – Стъпка фаса точно когато излязохме.
Тезей ни чакаше на реката. Местеше недоумяващо поглед между мен и новото попълнение в екипа ни. Момчето разби напрежението, като протегна ръка да се запознаем. Сякаш щяхме да прекараме заедно дълго време…
– Аз съм Мик… – Заекна, от устата му изби пяна и той се строполи в несвяст.
Най-накрая! Побутнах го с крак, но не реагира. Беше ми малко гузно да крада от мъртвец, но медальонът наистина ми трябваше. Наведох се, а косите ми галеха лицето му.
– Пст, не кради! – перна ме по ръката, докато изхлузвах верижката през врата му.
– Само го намествам – смотолевих, преглъщайки писъка си.
Тезей предложи длан на Мик да се изправи. Когато момчето прие, Тезей го прегърна. Покани и мен, но отстъпих назад. Поклатих глава и скръстих ръце. Не ме улесняваше. От приятел се превърна в предател.
– Кое селение следва? – попита ме Тезей, когато тръгнах напред.
– На Гнева – извиках през рамо. Видях искрите на реката от лава, отделяща селенията на Гнева и на Смъртта. Там Смъртта изгаряше вещите на покойниците. Типичен чистник. На нея ѝ трябваха само душите им и се радвах, че не добави и моята в колекцията си.
Най-прекият път до целта беше през земите ѝ. Нямаше да стъпя пак там. Налагаше се да заобиколим.
– Ще пропусна. – Багажът на Тезей тупна долу. Обърнах се към него. Беше свел глава.
– Защо? – повдигнах вежди. Почти бях забравила какво е да не разчитам на силата му, и се чувствах неуверена в селението на Смъртта. Не ми се искаше пак да съм без него.
– Не искаш да ме виждаш ядосан – сви рамене Тезей. Повярвах му.
Медальонът не престана да ме зове. Мисълта, че е толкова близо и не е мой, ме изяждаше отвътре. Блестеше на врата на момчето, сякаш ми се присмиваше. Смъртта се беше оказала права, че Мик ще умре, но не уточни колко пъти. Проклятието ѝ го убиваше. Медальонът не можеше да го развали, освен да съживява Мик всеки път, щом умре. Налагаше се непрестанно да го носи, за да действа. Дори не можех да го подържа, за да изпробвам силата му като реликва, и това ме влудяваше.
За нещастие, Тезей и момчето се спогодиха. И аз започнах да свиквам с него. Разкъсвах се между желанието да притежавам медальона и да не убия Мик, като му отнема единственото, което го поддържа жив. Един ден щеше да ми се наложи да използвам реликвата. Дотогава щях да отлагам смъртта му. И да се моля да имам силите да го сторя, защото с времето ми ставаше все по-трудно.