Малкото четене: Копнеж за растящо творчество 2021 #11

Почти привършихме със споделянето на текстовете, отличени в Копнежа за растящо творчество. Историите, които ни разказахте, бяха многобройни, чудесни и несъмнено променящи. Ето за кои книги е избрала да ни разкаже тази участничка:

Книгите, които ме промениха

Яна Стоянова, 21 г., Варна, Варненски свободен университет „Черноризец Храбър“

История, истина, изкупление, измислица, копнеж… далечна комуникация, пътуваща през времето и пространството по свой собствен начин. Комуникация, предаваща не само информация, но и емоции, чувства. Четенето – бих го описала като прераждане в чуждо тяло, метаморфоза, която те белязва за цял живот. Освен че читателят се променя като личност в реалния свят, той се променя и чрез героя, в неговия си сценарий. Нов човек, вече изградена личност (персонаж), без да се налага да преминаваш през всички етапи на формирането ѝ (поне не винаги). Заемаш мястото на един образ, изграден от думи, който ти дава възможност да живееш по нов начин, иначе невъзможен за един капиталистически обременен съвременен човек, влязъл в кръговрата на неизбежното ежедневие. Въображението и човешкото присъствие по време на процеса на четене на книга, разказ или история са като електрически импулс, протичащ по телата на механичните кукли (роботи). Читателят вдъхва живот на редовете, страниците, томовете от напечатани символи, които, подредени по определен начин, създават нов живот, нов свят, но само и единствено когато е изпълнено едно условие – да има приемник, да има читател. Без него, без човека, без мен и без вас всички герои от милиардите истории спят вечен сън… в очакване.

А когато чакането приключи – настъпва промяната.

Всеки един момент от нашия живот ни променя. Всяко едно решение, което вземем, променя посоката на нашия земен път, а може би и не само. Самият живот е промяна. Самият живот – поддържан, стимулиран от вечна незадоволеност, за да просъществува – изисква промяна. Всяка една капка дъжд, паднала върху лицето ни, има значение и ни променя – събужда у нас може би радост, защото сме живи и се опитваме да се насладим на момента, а не просто да преминаваме покрай него, носейки се по течението. Може би събужда у нас носталгия, защото е бил дъждовен денят, когато една чиста душа е напуснала познатия за нас живот и вече не споделя същото време и пространство с нас. Може би раздразнение, защото не обичаме да се мокрим, заради детска травма с плюнка.

Няма нужда да ви разказвам за ефекта на пеперудата или за причинно-следствените връзки, за да разберете гледната ми точка, но следвайки тази логика – всяка една книга ни променя. Всеки един изгледан филм ни променя, всяка една песен, всяка една картина, всеки един разказ. И именно в това се състои силата на изкуството, но не само. Неговата основна сила е пробуждането и предизвикването на емоции в нас. Това е човешкият аспект на целия процес. Затова и може би най-добре запомняме именно книгите, които са ни разчувствали най-силно; книгите, чиито страници сме мокрили с безспирен поток от сълзи; книгите, чиито редове сме препрочитали стотици пъти; книгите, чиито страници прегъваме, за да се върнем отново точно там и да почувстваме същото, което сме почувствали в онзи момент, в който сме открили себе си в написаното, макар и да знаем, че след време няма да е същото именно заради промяната. Затова най-добре запомняме книгите, чиито редове подчертаваме упорито страница след страница. Книгите, които са подарък с написано послание, което се предава с годините на всеки нов читател (чарът на истинските книги, особено тези, предавани в семействата с години, или тези от градската библиотека). Послание, което разказва за притежателя на книгата и за този, който я е подарил, освен за историята на героите в нея. По книгата и нейните намачкани корици, прегънати страници, отбелязани цитати, петна от сълзи или липсата на всичко това, можем да разберем много за читателя. Книгите са история сами по себе си, дори и без да имаме предвид историите, които са предвидени да „разкажат“…

Но книгите са всичко това, защото ние сме хора. Защото ние сме способни на първо място да ги възприемем и разберем, защото сме способни да изпитваме емоции, заради което съпреживяваме с героите, защото изпитваме емпатия към тях и техните радости и страдания. Защото ние като хора имаме въображение, което създава у нас непознати светове и ни позволява да преживеем невероятни и иначе невъзможни приключения, но чрез нашите собствени асоциации, по начин, по който филмите не могат; по начин, който е изцяло личен и уникален за всеки един от нас. Всеки ще си представи едно зелено дърво, описано в книга, спрямо дърветата, които е срещал/виждал в живота си, по които се е катерил или които е прегръщал. Всеки, съзнателно или не, ще обрисува лицата на героите с черти, които е запомнил от минувачите в метрото, от своите познати или близки.

Основното е, че ние се променяме постоянно – затова и препрочитането на една книга всеки път ще е различно и ново преживяване. Всеки път ние ще се променяме и книгата ще променя нас.

Книгите според мен твърде късно навлязоха в моя живот. Те винаги са били в него, но твърде късно открих тяхната сила и намерих моя собствен начин да ги обичам. Но по-добре късно, отколкото никога.

Първите ми срещи с книгите бяха вечер, отдавна, под светлината на нощната лампа, под топлината на завивката и в компанията на най-любимия ми човек. С нейна помощ, посредством загърбен актьорски талант, тъмните вечери придобиваха свой собствен чар и сантиментална стойност. Бяха няколко срещи с една-единствена книга, която за първи път събуди така ярко въображението ми: за малкото човече, което разсипва сладкиши по земята и бяга отново в гората – „Тяпкин и горското човече“ на Майя Ганина. Тази книга не я прочетох аз, но тя оживя в съзнанието ми тогава и продължи да живее с мен в душата ми. И е причината за един от най-носталгичните ми спомени, оставили в мен образа за едно идеално детство и далечно съвършенство, непокварено от трудно поносимата реалност.

Дядо ми е човек с изключително активно влияние върху връзката ми с книгите. Когато все още мразех да чета и все още не бях разбрала, че ще се превърна в дезертьор на собствените си убеждения как книгите са скучни и са едно досадно лятно задължение, той сключваше сделка с мен – аз сядах на един стол в градината, близо до него и докато той работеше, аз му четях на глас. Междувременно той ме прекъсваше, задаваше ми въпроси, свързани с героите, размишлявахме върху дадени ситуации от сюжета, а когато се измореше от работата, той сядаше на стола и ми четеше на мен, въоръжен с цялата си театралност на бивш военен, която можеше да намери в себе си, за да ми покаже „как се прави“. Не е кой знае какво, но това е едно от основните събития, формирали моята връзка със света на книгите.

Последният, най-важен преходен момент, в който аз за първи път разбрах, че книгите са интересни сами по себе си и могат да се четат за удоволствие, беше, когато прочетох „Мери Попинз“ на Памела Травърз. Това е момент, съществуващ заради моята леля, която ми подари книгите за всеизвестната детегледачка на семейство Банкс, без тя или аз да знаем, че това ще е първата поредица, която ще запали читателския пламък в мен. От този момент нататък моят читателски път бе самостоятелен и нямаше нужда от побутване или съучастник. Аз сама тръгвах по пътя на всяко ново приключение в очакване за промяна, силни чувства и незабравими истории. Но със споделеното несъзнателно демонстрирах на вас и на мен самата каква значителна роля е имало моето семейство в изграждането на една изключително важна връзка в моя живот, а именно – тази с книгите. Като пропуснах да спомена, че моята баба е човекът, който се нагърби с нелеката задача да ме научи да чета, и така постави основите на едно все още съществуващо приятелство.

По-рано споделих моето предположение, че може би най-добре запомняме именно книгите, които ни разчувстват най-силно, и книгите, в които откриваме най-много от себе си. За мен това важи за всяка една книга, която съм прочела, но най-вече за „Крадецът на книги“ на Маркъс Зюсак и „Колосът от Маруси“ на Хенри Милър.

„Крадецът на книги“ промени не само перспективата ми над живота, книгите, несъзнателната решителност, с която всеки от нас може да се въоръжи, когато е необходимо; бедността и преходността на всеки; страданието и смъртта, и колко естествена е тя всъщност. Но това е и книгата, над която сълзите ми се проливаха неспирно. Книгата, която остави толкова трайни чувства в мен. Книгата, която направи един спомен за нея самата и за момента на нейното прочитане незабравим. Книга, която ме остави да съществувам в две реалности едновременно и се превърна в книгите, които не бих прочела отново, за да не променя спомена за нея, за да съхраня спомена за преживяното такъв, какъвто е.

Осъзнавам, че превишавам ограничението от три книги, но не мога да пропусна някоя от вече споменатите или от тези, които ще спомена тепърва, защото всяка една от тях е част от цялото, изграждащо моята личност.

„Тайната градина“ на Франсис Бърнет е от книгите, които бях забравила, но които наистина ме промениха. В началото, когато започнах да пиша това словоизлияние, се притеснявах, че все нещо ще ми убегне и няма да мога да споделя спомените такива, каквито са, най-близки до реалността. Но ето че нещо ме подсети и не забравих. „Тайната градина“ я прочетох в едно горещо лято, затворена в отделението по УНГ на МБАЛ „Света Анна“ – Варна. Тази книга ми показа самотата в мен, показа ми гнева, породен от безсилие и често насочван към невинни жертви на моята импулсивност и несдържаност. Показа ми разликата между доброто и злото в нас самите и как можем да изберем да сме по-добри – как всъщност това винаги е въпрос на избор. Показа ми силата на природата, научи ме да не се „рея само в облаците“, но и да стъпвам здраво на земята, да оценявам битката за оцеляване, която се води всеки ден навън сред другите видове, така както са я водили и преди хиляди години, така както ние сме забравили. Научи ме да се вглеждам повече в цветовете на природата, в нейните плодове, и да уважавам дългия и труден процес на тяхното създаване. И най-вече ме научи да се включвам активно в него, да съм част от него – от процеса на създаване.

„Колосът от Маруси“ на Хенри Милър от своя страна не ме промени – поне не драстично. Това всъщност е книгата, която затвърди същността ми в момент, в който далеч не бях себе си. Книгата – единствената книга – която има толкова мастило по страниците си от печатницата, колкото има и от моя химикал. Почти няма страница, която да няма подчертана фраза, а всяка подчертана фраза е мисъл, моя мисъл, отекнала във времето и пространството и достигнала до Милър в момента на създаване на книгата. Поне ми се иска да е така… колкото и себично да звучи – това е книгата, за която тогава и сега все още, и винаги, ще казвам, че е книгата, която аз бих написала, ако бях писател. Тази книга доказа за мен съществуването на сродните души, на света на идеите, на колективното несъзнавано и цикличността на живота. Това е най-личното преживяване, което съм имала някога с книга, с история, с думи, оживяващи в истински разговор между мен и автора. Сливане между моето време и съществуване и неговото. Тази книга за мен е пример за това, което трябва да е изкуството и как то носи послание отвъд ограниченията на времето и пространството.

Няма нужда да пиша повече, да давам повече примери, независимо че има такива, заслужаващи специално и подробно описание; които са изградили мен като човека, който съм сега. Но всичко има своя край. Ние сме продукт на една постоянна промяна, за която с неизмерима благодарност мога да кажа, че имат огромна заслуга именно книгите.

Благодарна съм, че светът е просъществувал точно по този начин, че съществувам точно в този момент, благодарение на всички предишни.

„Смисълът на изкуството е в това да стигаш докрай. Ако започнеш с барабаните, трябва да завършиш с динамит или тринитротолуол.“

(из „Тропик на рака“ – Хенри Милър)