Малкото четене

1. Понякога Реката крещи, защото от водосборищата й – сърца, превърнати в ледници от надчовешкото й равнище, пролетни потоци от абортирали чувства, ручеи, вгорчени от чернозема на черноработника, прелели безотточни езера на аз-а – до нея достига стига болка, поносима за хората, но не и за вечността. Това е другото й име на реката, тайното.

2. …всъщност X не умря от куршума на снайпериста, а от инфаркт, предизвикан от тоновете свинска мас, които бе изплюскал през живота си, но това не променяше факта, че ако сърцето му не се беше пръснало секунди преди килърът да натисне спусъка, килърът щеше да го натисне и… X пак щеше да иде при червеите. Жалко за килъра, обаче, понеже стистнатият Y не му даде и един лев – измъкна се с оправданието, че жертвата си е умряла от естествена смърт. Молбите и доводите на снайперистчето, че е изгубило сума ти време в следене на мишената и опознаване на навиците й, изобщо не трогнаха коравосърдечния Y. Накрая отчаяният и разорен килър се хвърли от втора буна във Варна с двайсеткилограмова скаличка, завързана за врата. Когато откриха тялото му (някакъв водолаз иманяр го намерил, докато търсел скъпоценности по дъното), видяха, че по гърба му имаше седем дълбоки рани с нож. Явно клетникът наистина е умирал от желание да умре.

3. Левски. Дервишоглу Арслан, дякон Игнатий, Марков, Драгойчу Иванов… Десетки имена, стотици превращения. От орел се преобразявал в яйце, в игла, в сабя, в пръстен, в просено зърно… Но този път цар Сюлейман ще клъвне зърното. Ще дойде краят на разбунтувания дух.
И аз съм доволен, че способствах това да стане.
Бъди доволен, Саиб паша.
Бунтовникът потегля към бесилката. Към него си прикован и ти, паша, тъй както сянката е обвързана със светлината.
Бъди доволен, Ел Саид Али Саиб паша!
Бил си везир, главнокомандващ, министър, председател на Държавния съвет, но светът ще те запомни с това, че си осъдил един дякон.
Какво удоволствие, паша, каква чест – да бъдеш сянка на обесен.

4. През нощта, когато уличният шум заглъхна, като нож в прозорците блесна луна. Един невидим в тъмното червей задълба усърдно тишината и спря едва сутринта…

5. Познанството ни трябваше да бъде нетрайно като случаен слънчев проблясък в декемврийски следобед.

6. X затвори очи и се опита да си представи лицето му. За първи път, откакто бе чула името му, го видя като обикновено момче. Спомни си колко е бледа кожата му и как не позволява и на най-слабото изчервяване да мине незабелязано. Очите му, блуждаещи далеч оттук, далеч от Академията, може би там, където скиташе душата му.
…
Тя обърна гръб на стаята и изключи нощната лампа. Невидимите ръце на фантазията ù се протегнаха напред, разпънаха се до безкрай и се втурнаха след момчето с коса от слънце.

7. Така станахме много близки и аз забравих за моето X. Тя се стреми към моя живот, аз цял – към нейния. Викам си: да става каквото ще, утре ще се мре, и я поканих в Парк-хотел „Москва“. Тя се съгласи – щяла да лъже, че е дежурна и така щяла да бъде моя, чак до зори. Аз целият треперя, дори забравих, че утре ще ме режеш. Още по обяд хукнах в ЦУМ, та си купих костюма, запазих маса в ресторанта и бях готов.
– Какъв костюм, какви ризи и маси бе, човече! – почти простенах аз. – Нали на другия ден ще те оперирам?
– Точно така, затова си купих дюс черен костюм, че ако ми се случи нещо, да бъда готов за погребението, да не вкарвам татко в разноски…

8. От началото – усещане за пълна смърт. От най-изчистения, най-атеистичен вид, смъртта единствено като тление на плътта. Очите ми вече не виждат нищо.
Сърцето ми спря вече завинаги.
Мъртъв съм и тъканите ми се разлагат.
При нормални обстоятелства черната пръст щеше да ме има. Червеите щяха да си правят тунелчета из белите ми дробове, червеите щяха съсредоточено да снасят личинките и ларвите си в панкреаса ми, щяха да си устроят зала за конферентни разговори в средата на мозъка ми. В черния ми дроб щеше да е техният клуб, в който да пият до зори след тежък ден, тежък ден, изпълнен с прокопаване на тунели в гниещите ми меса.

9. В този час прохладата започва да слиза от планините и да се разтваря в горещия въздух, като разнася мирис на настъпваща нощ. Здрачна завеса се посипва като пепел над езерото и къщите, докато формите губят очертанията си. Светлините треперят в сива мараня, а звуците се изострят в безлична тишина. И небе, като безконечно индиго, прихлупва земята, за да погълне деня.

10. Очите на X са като солници, които вятърът на лошите вести постепенно е пресушил; ако успееше да заплаче, от тях щеше да падне сол на кристали.

11. Тези неща са ТАМ, нейде. Там, където Витоша е гола край върхарите си. Там, където по Искъра вече няма бесни водопади. Там, където в небето дъгата има САМО седем цвята.
Там, където сякаш е немислимо да се случи това, което се случва в момента.
А то се случва: пръстите придърпват китките, протягат се ръцете, обвиват тънкия кръст на момичето, а нейните прегръщат шията на младежа.
И миг след това той вече знае какви са на вкус нейните устни.
И миг след това тя знае, че всичките й сънища са били… истина.
Тяхната обща, свята и невероятна истина.