Приятели 🙂
Втората среща на писателската работилница, която започна в събота и която ни подгрява за трите дни вахканлия, известна на непосветените като Фестивал на българското образование :D, ще бъде на 14 април (тази сряда) от 18 до 20 часа в дома на Човешката библиотека на ул. „Ангиста“ 8, София. Водещ отново ще е моя милост – Калин. Припомнете си условията на работилницата; и участвайте!
Срок за пращане на текстовете за тази сряда – 14.04., до 11:00. (Ако не смогнете – ще останат за следващата среща, вероятно в събота вечер. Следете блога за подробности.)
И – не забравяйте да ни драснете един ред, ако ще идвате.
К)
~ ~ ~
1. – Добре, а тогава, наистина, това ли е, такъв ли, както Вие се изразихте, „Княз Христос“ ли е Карамазов във втори том?
– Не както аз се изразих, а самият Достоевски го нарича така. И моля ви се сега, стига сте ме прекъсвали…. Да, такъв е!
– Такъв е, такъв – прекъсна го този път Б и нефелно изхихика, сгушен в бозавия диван.
– Да, „Княз Христос“ е, усмихна му се благосклонно и продължи преводачът, защото е постигнал Голямото, сбъднал е целта на човешкото съществуване – мир със себе си и със Създателя! И именно в нашето, бих го нарекъл болно, объркано време имаме нужда сега от тази книга, от посланията, скрити между нейните корици.
Една ефирна лигичка се проточи от долната устна на зяпналия В, който я обърса и се сети да си затвори устата. Копеле, мислеше си В, копеле, колко всъщност е зле положението с повечето хора, явно, копеле…
– Но какво, какво според тази прекрасна книга трябва да правим ние, обикновените малки хора в нашето болно, в нашето объркано съвремие, кажете на нашите зрители, нека и те ви чуят, аз разбира се, прочетох романа, но някой от тях може все още да не е успял…
– Посланието, макар и скрито, е съвсем ясно за всеки – работи, плащай си вноските по имотите, плащай си данъците, плащай си осигуровките, създай семейство, купи си дом, не се тормози с Вселенски въпроси, защото това са глупости, плащай си сметките за консумативи, бъди добър към близките си, възпитай децата си в здрави ценности, радвай се на живота с пълни шепи и накрая щастливо, с чувство на изпълнен дълг умри!
2. Напоследък Б не се чувства добре. Почти всяка зима с него е така. Настива често в тънката си пижама на прозореца, лежи вкиснат в старото си легло (чудесен тъмен орех с недотам оригинални резби) и кашля. Опитвам се да го разсейвам с разни измишльотини, като тази напримере за двете мои певици-близначки, които, ужасени от предсказанията му, се превърнали в пойни птици.
– Рано или късно – скептично твърди Б – всички ще загубим човешкия си лик. Мислите ли, че съжаляват сега там, в клоните?
– Отде да знам, не съм ги виждал отдавна – признавам, – но надявам се, че така поне ще продължат да упражняват професията си.
Затварям очи и се опитвам да си ги представя да чуруликат кацнали в парка на някое истинско дърво, но Б само ми напомня, че дърветата са на изчезване. „Видовете ще се върнат само когато се почувстват в безопасност – казва той. – Когато бъдем вече в пещерите. След хилядолетия…“. Сестрите наистина са избързали, най-разумно било днес да се посещава именно операта, на чийто таван в залата все още би могло да се види единственото чисто небе в града, такова, каквото Б го помни – с облаци, синева; художникът, който навремето си така реалистично го бил изписал, проявил рядка предвидливост. „Защото само изкуството е вечно“ – казва нерадостно Б.
3. – За кой номер си? – попита Б.
– Ами до нас нищо не ходи, но не ми се върви сама и сигурно ще се кача на нещо за две спирки. А ти накъде си?
– Живея до гарата и смятам да се прибирам пеша.
– Чудесно, ще дойда с теб!
Двете се сбогуваха с мен и тръгнаха заедно. Помислих си, че в много отношения си приличат и сигурно ще има за какво да си поговорят. Надявах се само да не е за гладуване, повръщане и други опасни методи за отслабване.
4. – Да го духаш, скапянак!
– Но аз само…
– Аре чупката!
Б изсумтя, наведе се и започна да събира хавлийката и джапанките си. След като ги събра (това му отне около 45 секунди), се изправи и реши да направи последен опит.
– Прия…
– КВО СТАА ТУКА ВЕ?
Въпросното изречение бе артикулирано от речевия апарат на гардероподобен субект с ъгловата мутра и ръце като подемни кранове.
– Ъъъ… нищо, тъкмо си тръгвах… – започна да обяснява В-иният любим.
– АКО ПАК ТА СКИВАМ ДА СА МОТАШ НАБЛИЗО, ТЪЙ ША ТА ИЗПЛЮЩЯ, ЧЕ ША МИ СА ЗАМЯТАШ КАТ’ НА СЛИВЕНСКА МАСЛОБОЙНА РЕМЪЦИТЕ – избоботи подемният кран. – АРЕ БЕГАЙ.
Б сви рамене. Е, на всекиго се случва да удари на камък. И на Г сигурно се беше случвало. Пък и той едва ли бе дръзвал да разстели хавлията си до най-красивата мадама на плажа. За това се изискваха неувяхващо мъжество, бронебоен чар и дръзновена смелост, нали така? Или поне десет-петнайсет години, пропилени по разни фитнес-зали и карате-клубове.
5. Пак пауза, пак шум от касетофона и отново:
– Та, тате-бате, тъкмо се чудех как да се самоубивам, да скачам от някой небостъргач, да се гръмна със скъпата си ловна пушка или да скоча от Бруклинския мост, когато спасението дойде внезапно, и то точно навреме. Значи, целуларът ми звънна и чух гласа на бъдещия си тъст, т.е. бащата на Б, който ми се обаждаше от Бостън. Накратко, без даже да ме попита как съм, той ми разпореди с нетърпящ възражение тон да отида „колкото се може по-бързо“ в Бостън, тъй като спешна трябвало да се свърши някаква работа.
После – подробности, как е минало пътуването до Бостън, как самолетът кацнал другаде поради силна буря и т.н., и т.н.
Следваше описание на срещата с Б-ния баща мистър В и братчето Г. Спасението от ситуацията дошла с поканата Д да организира износ на колумбийско кафе за България, защо не и за Сърбия, Гърция или Македония. Приятелят им, Е, пак бил там с конкретни предложения и искал непременно да се срещне с него, за да уговори подробностите и процента на печалбата. Този път Д, който бил наясно с „какви хора“ си има работа, се застраховал с писмен договор за разни финансови неща, а също така поискал и получил 50 000 долара в собствена банкова сметка като предплата и капаро за бъдещите разноски по организацията на тази работа.
6. Различен бе единствено последният ден от спомените, врязал се толкова дълбоко в съзнанието, че бе станал част от тялото му. И когато страдаше или боледуваше, и сънят болеше, а когато бе доволен, споменът мълчеше.
Започваше с усещането, че спи, но чува писъци и се събужда.
Беше майка му.
А той скочи от леглото и хукна надолу по кухите дървени стъпала. Тя продължаваше да вика. Един мъж седеше върху тялото й и я мачкаше. Тя пак викаше. И тогава той така я удари, че майка му не издаде повече звук. Не помръдна. Мъжът се обърна. Очите им се срещнаха. Б го познаваше. Беше чужденецът, дето живееше в бялата къща в града. Чужденецът избяга, а Б остана на стълбите между долния и горния етаж. И облизва сълзи цяло денонощие. Сигурно щеше да умре, ако не бе дошъл някакъв непознат, който криеше главата си с наметало, сякаш се боеше, че слънцето ще го изпепели. Беше странен, но Б тогава не можеше да мисли за това. А сега, толкова време бе изминало и толкова бе свикнал с човека под наметалото, че странността му бе изгубила всякакво значение. В началото го наричаше Господина. Нямаше как иначе, защото нито му бе баща, нито господар, нито учител. А той нарече момчето Б.
На другия ден Господина извади пистолет и го даде на момчето. Без думи всичко стана ясно. Б отиде и застреля чужденеца в бялата къща.
7. – Никой не би тръгнал да разследва смъртта на приятеля ви трошач или нападението над Б, защото мегаклубът е нелегитимна общност, а нападението над студента е станало при липса на свидетели… В иска диктатура и ще я получи! Много скоро след това свободните общества като трошачите или по-малките, които се сформират по другите станции, ще изчезнат. Тези от вас, които са чели историята на Земята, сигурно са забелязали, че забраните не носят нищо добро. Едно дете, лишавано от право на избор, изкуствено предпазвано от всяка опасност, без необходимите обяснения, не познава истинския живот. То се превръща в личност, удобна за манипулиране. Кривне ли веднъж от правия път, няма връщане назад, защото не познава средно положение на нещата… Колко от трошачите пият или са пробвали дрога още на девет-десет години?! Много! Но колко от вас са алкохолици, наркомани или потенциални жители на станцията на олигофрените? Много малко! Толкова малко, че май не се сещам за нито един случай… Деветдесет процента от изпратените на онази станция са бивши академици! Ето какво иска да направи от вас Северният координатор… А вие нямате избор. Или оставате без бъдеще, или някой ви програмира такова.
– Не можем да се борим с В! – гневно извика някой.
– Ще ни избие всичките – обади се Г, който изглеждаше ужасно недоволен от чутото дотук.
– Ще пострадат и най-малките – подкрепи го красива китайка.
– Те вече страдат! – Д обходи с поглед цялото мнозинство под себе си и се усмихна тъжно. – Нямате мечти, нито надежди… Нямате бъдеще! В какво може да очаква да се превърне един необразован беден трошач, израснал в кабина за резервни части?! Земните деца са пораствали играейки… Играейки са опознавали света около себе си. Преоткривали са го по свой начин, за да намерят пътя и мястото си във Вселената… В е пораснал на Земята. Той владее играта до съвършенство и подчинява Новия свят на своите правила. Ако не заемем своето място от другата страна на игралната дъска и не се изправим легално срещу него, нашата игра е обречена на неуспех, още преди да я започнем…
8. Безличният трийсетгодишен мъж, който прекосяваше коридорите с наведена глава, близо до стената, изведнъж се сдоби с характер. Самочувствието му взриви всички показатели. Завърна се в бара и се включи активно в разпалените разговори. Заобръща отново ракии. Научи се да не забелязва нисшестоящите, да не чува веднага, когато почукат на вратата му. Направи списък на слабостите на подчинените си и се усъвършенства в манипулирането. Започна да се държи пренебрежително с роднините си от Перник, които се гордееха с успехите му. Ожени се за млада секретарка в Министерството по туризма.
При всяка манифестация силно празнично чувство обзема Б. Няма повод да се приближи до върховния глава, но му изпраща отдалеч погледи с признателност и безгранично преклонение. Когато започва манифестацията, той се качва за десет минути на трибуната, гледа как тълпата се предлага на ръководителите и вдишва с пълни гърди наситения с могъщество въздух.
9. Б заскуча. Не му се играеше на фунийки срещу хлапаците от другата махала. Не му се събираха „бронзови“ бръмбарчета в тревата, не му се ловяха нито жаби, нито попови лъжички (той зорко следеше да няма убийства и пленниците после да бъдат амнистирани). Нито дори светулки в стъклен буркан. Не му се палеха боклуци по сметището.
Той не бе претоварван с работа като своите селски другарчета – те пасяха кравите, помагаха в полето, пластяха сено, изриваха тор от кочини и обори, боядисваха огради. Сръчно си ремонтираха велосипедите и майсторяха „лагерници“, които високо се ценяха наред с колищата. Б нямаше голям вкус към техниката, веднъж видял как се лепи спукана гума, можеше да се справи сам, но много повече го интересуваха други неща – често неразбираеми за останалите деца.
Често неразбираеми за самия него.
В селото имаше голяма дъскорезница. Зад нея стоеше грамаден бункер, от който се сипеше талаш. Хората си го сбираха за постелка на стоката, най-вече за свине. Хлапетата скачаха от бункера в планини меки стърготини. При първия скок винаги беше страшничко. Търкаляха се и премятаха до премала. Понякога възрастните ги пъдеха. Понякога не им обръщаха внимание. Привечер Б се прибираше с талаш в косата, талаш под дрехите, в гуменките… и с по няколко трески в ръцете, разбира се. Връщаше се у дома хем доволен, хем някак си… недоял. Много обичаше тези развлечения. И… всеки път оставаше разочарован. Защото тупваше в стърготините, вместо да излети нагоре…
Вярваше, че ако доведе тук В и двамата застанат на ръба на кънтящия зелен бункер… и се хванат за ръце… и тогава – няма да се озоват след секунда-две потънали в талаш. Може би щяха да се гмурнат в облаците, както искаше да направи, скачайки в преливника на язовира. Във водата се отразяваше небето.
10. Наблюдавам го няколко минути през мърлявия прозорец, докато в един момент в краката ми се заовърта любимият Б-ов пес с неустановена порода и форма на гигантска напращяла наденица. Сграбчвам го за врата и безцеремонно го бодвам отзад с тирбушона на швейцарското ми ножче. Следва квичене с точно такъв интензитет, какъвто съм очаквал, и Б изхвръква отвътре с едно бойно „Ваш’та мама!“ и страховита бухалка в лапите си. Фокусира ме и се усмихва.
– Ще ти счупя ръчичките, ако пак ми пипнеш псето.
– Нищо ме няма бе, Б, ама от него става страхотен звънец.
Усещам движение зад гърба си, но противно на гонещата ме напоследък параноя, не се обръщам, защото и приятелчето стои спокойно. Гласът е противен, макар и женски:
– Не ви ли е срам да мъчите животното?
Обръщам се. Една девойка с много котки на раменете. Одрани. И боядисани. Б ме изпреварва:
– Моме, по-добре не се вясвай с това палтенце тук.
– Това е пелерина, селянин – след звука до мен достига и дъхът й. Джин. Много и отрано. Трясвам врата пред носа й.
Тя рита масивното дърво два-три пъти и псувайки като хамалин, се оттегля. Чувам как Наденица квиква отново. Явно този път го е отнесла от любителката на животните. Така боли повече – важен житейски урок.
11. Възвишеният тон на Б предизвиква В към спор:
– Г е достатъчно велик. Не се нуждае от превъзнасяне. Все трябва да произвеждаме светци! Елините дори на боговете си са приписвали лоши постъпки, ние от човека правим икона. Защо никой не ще да знае, че Г е убил не само онова момче при ловчанското нападение? Нали е записано черно на бяло какво говори един четник на Д? Като стигнали село Тича, хванали някакъв мухтар, разпитали го и го осъдили на смърт. Г намазал със сапун един канап, направил примка, турил я на врата на мухтаря, казал на четника да държи единия край, той уловил другия и затегнали примката. Четникът добавя, че тая смърт била лека, Потекло малко кръв от носа на турчина и всичко свършило. А преди това Г искал да съсече двама турци, които говорели, че могат да имат всяко момиче от близкото село. Войводата Д не му позволил. Излиза, че в дадени моменти кръвта на тоя тих и скромен дякон е кипвала, излиза, че рицарят на революцията може да удуши с примка обезоръжен човек…
– И какво от това, дете мое? – най-невъзмутимо отвръща Б.
Не мога да не скрия усмивката си. Единият старец нарича другия старец „дете мое“…
– В такива случай – продължава Б – всеки гледа да не омърси ръцете си. Става дума за честни хора, които са тръгнали на бой за свобода. А Г се е пожертвал – поел е греха върху себе си, за да не носят другите кръста на вината. Не е ли постъпил благородно спрямо другарите си рицарят на революцията? Що се отнася до девойките, които пеели, а двама турци се хвалели, че могат да имат всяка от тях, представете си – как да не кипне кръвта на тоя недокоснат от жена млад монах, за когото девойките били не само сестри българки, но и олицетворение на тайнството, което сам си е забранил?