Книги, автори, размисли творчески и човешки

[Кал]

Ще ти я донеса уикенда, значи.

За сканирането не бързаме. (Но мисля, че конвертирането в текст от снимки ще е трудно – особено такава книга-„ветеран“. Най-сигурно си е скенер.)

[Кал]

За първи път от много време насам усещам, че трептя, докато чета.

Книгата е The Golden Age ...

Силна препоръка:

So unexpectedly overwhelming that I have no patience, no patience at all, to talk about it. Shut up! And let me read The Phoenix Exultant!

(Still, my Third Thoughts wonder, 'unexpectedly'? Have you then lost your sense of infinite possibilities, your belief in the more-that-is-yet-to-come--even if not in the shape of this exact golden age?)

Особено ако „Реквием за Хомо сапиенс“ ви харесва.

Да видим сега нататък.

[spoiler](След като свършим следващите 2 часа редакции, де... )[/spoiler]

[отсъстващ]

Това е тема по подобие на темата за филмите. Тук пишем за книгите, които сме срещнали и са ни впечатлили. Понеже в ЧоБи книгите, които четем отговарят на някакви условия тук тези условия не важат. Книгите може да са всякакви от нехудожествени през поезия до комикси и т.н. Също е без значение дали ги има на български или ги няма.

[Кал]

[spoiler]Жоро – слях новата и старата тема. [/spoiler]

[Кал]

Препоръчвам силно и продължението на The Golden Age: The Phoenix Exultant.

Нататък...

[Кал]

Ако следите темата „Цитатите, които ни създадоха“, ще видите как в The Golden Transcendence, финалната част на The Golden Age, авторът ошамарва мимоходом Азимовите Три закона на роботите и идеята за вражда между хора и изкуствени интелекти в „Ендимион“ на Дан Симънс. Направо ме е яд, че сам не съм се сетил колко недомислени са...

[Кал]

Мирослав Моравски (известен и като morrion) пише роман ден за ден.

Може да го следите тук:

http://myromorr.wordpress.com

Аз първо ще поприключа антологията. Май.

Но препоръчвам. Миро е живото въплъщение на Every woman and man is a star.

[Gilraen]

Препоръчвам "Родени да тичат" на Кристофър Макдугъл, тъй като в темата се споменава, че не е задължително книгите да са художествени, непременно. Отново се замислих колко малко познаваме нашата земя и хората, които я обитават...четох я на един дъх, останах доволна и от превода. И доста мислих за начина си на живот, но!
Ето малко инфо и тук:
http://www.sportal.bg/news.php?news=352458

И тъй като неотдавна узнах вълнуваща за мен новина: Робин Хоб отново се връща към историята на Шута и Фиц, казват, под натиска на феновете, но аз си мисля, че тя просто не може да остави нещата така, а и между "Придворният убиец" и "The Tawny man"ни държа в напрежение почти десет години, та не ме учудва тази пауза; през които години обаче получихме още хубави, невписващи се в представите за стандартно фентъзи истории.
Накратко, препоръчвам Робин Хоб като автор.
Ето нейната библиография, като особено добри са споменатите вече от мен неща, както и Сага за Живите кораби и Soldier Son, неиздавани на български по причини, знайни само от "Бард", което издателство държи правата за другите две поредици.
http://en.wikipedia.org/wiki/Robin_Hobb
Доста е интересна и четирилогията ѝ за драконите и елдърингите. Чудно ми е защо у нас тази авторка няма толкова почитатели, колкото заслужава. Някой беше писал, че тя твори фентъзи като мъж, което, като умерена феминистка, леко ме обижда , но е наистина много добра и различна.
И още нещо: ако решите да я последвате в създадения от нея свят -о, да! - тя може и трябва а се нареди между великите създатели на светове - не се стряскайте от наименованието, дадено от бардовците на първата поредица.
" Придворният убиец"наистина звучи като нещо, което е измислена история, разположена в историко-средновековен контекст, и да, Фиц е обучаван за такъв, но не това е главното, или поне не най-главното , a невероятните герои, техните съдби и различната , добре - магия. Видях, че shadowdance са включили Фиц в някаква анкета за най-як фентъзи герой. Хайде спирам.

[отсъстващ]

Супер Gilraen! Надявах се такива препоръки да видя тук.

[Кал]

Препоръката ми за Wintersmith на Пратчет. Плюс цялата поредица за Tiffany Aching (известна на бг като Тифани Болежкова ).

[Люба]

Препоръчвам "Родени да тичат" на Кристофър Макдугъл, тъй като в темата се споменава, че не е задължително книгите да са художествени, непременно. Отново се замислих колко малко познаваме нашата земя и хората, които я обитават...четох я на един дъх, останах доволна и от превода. И доста мислих за начина си на живот, но!
Ето малко инфо и тук:
http://www.sportal.bg/news.php?news=352458

Лекция на Кристофър Макдугъл в ТЕД

[Кал]

Силна препоръка (но и предупреждение) за The Golden Age, трилогията на John C. Wright. Особено към Нев, Жоро и Вик. (Наско вече си свали първата книга на руски. ;))

Ето и заключителния ми отзив в Goodreads:

The Golden Age trilogy is perhaps the most ambitious space opera (and novel, for that matter) I have read so far. It is also one of the cleverest, most visionary, provocative, and ... the hell with those epithets. I'm not up to it. Browse the quotes I added, try the books themselves.

There's more to my silence though. I am disappointed by the ending: by the ultimate philosophy of the book (or at least what I got from it). After having that huge smile on my face during the Transcendence (because, aye, if a superintelect cannot smile at the Universe, there must be something superdumb about it), the promise of [spoiler]more war and grimness[/spoiler] was just ... just ... Hell, it was ugly. :(

Curiously, a similar thing happened when I finished War In Heaven. (Zindell's Requiem for Homo Sapiens, I should say, remains the more convincing, more welcome vision for me. By far. It probably helps that Zindell is well-versed in Eastern philosophy, unlike Wright, who seems to specialize in Western one.) Some elements of that ending felt so artificial that to this day I harbor a suspicion it was forced by an editor or a pressing deadline. :(

Moral of the story: We do have to write the books we need to read. Tolkien knew best.

[отсъстващ]

Понякога правим правилните неща просто, само защото вярваме в тях, без да разбираме защо. Едни "приятели", като ученик се отнасяха високомерно към това, че чета фантастика. Казваха, че е бягство и измислица. Те четяха търговския закон за менителници и други "практични" книги. Сега и двамата са "затворници" в живота си. Независимо от конкретните обстоятелства, аз мисля че съм по свободен от тях, поне в главата си. Следващия цитат от Геймън донякъде обяснява, след толкова години, защо е било възможно да поема в тази посока, а те в друга.

Fiction can show you a different world. It can take you somewhere you've never been. Once you've visited other worlds, like those who ate fairy fruit, you can never be entirely content with the world that you grew up in. Discontent is a good thing: discontented people can modify and improve their worlds, leave them better, leave them different.

And while we're on the subject, I'd like to say a few words about escapism. I hear the term bandied about as if it's a bad thing. As if "escapist" fiction is a cheap opiate used by the muddled and the foolish and the deluded, and the only fiction that is worthy, for adults or for children, is mimetic fiction, mirroring the worst of the world the reader finds herself in.

If you were trapped in an impossible situation, in an unpleasant place, with people who meant you ill, and someone offered you a temporary escape, why wouldn't you take it? And escapist fiction is just that: fiction that opens a door, shows the sunlight outside, gives you a place to go where you are in control, are with people you want to be with(and books are real places, make no mistake about that); and more importantly, during your escape, books can also give you knowledge about the world and your predicament, give you weapons, give you armour: real things you can take back into your prison. Skills and knowledge and tools you can use to escape for real.

As JRR Tolkien reminded us, the only people who inveigh against escape are jailers.

Този цитат е от речта на Нийл Геймън, заради която пиша в тази тема. Речта е:
Neil Gaiman: Why our future depends on libraries, reading and daydreaming
http://www.theguardian.com/books/2013/oct/15/neil-gaiman-future-libraries-reading-daydreaming
[spoiler]It's important for people to tell you what side they are on and why, and whether they might be biased. A declaration of members' interests, of a sort. So, I am going to be talking to you about reading. I'm going to tell you that libraries are important. I'm going to suggest that reading fiction, that reading for pleasure, is one of the most important things one can do. I'm going to make an impassioned plea for people to understand what libraries and librarians are, and to preserve both of these things.

And I am biased, obviously and enormously: I'm an author, often an author of fiction. I write for children and for adults. For about 30 years I have been earning my living though my words, mostly by making things up and writing them down. It is obviously in my interest for people to read, for them to read fiction, for libraries and librarians to exist and help foster a love of reading and places in which reading can occur.

So I'm biased as a writer. But I am much, much more biased as a reader. And I am even more biased as a British citizen.

And I'm here giving this talk tonight, under the auspices of the Reading Agency: a charity whose mission is to give everyone an equal chance in life by helping people become confident and enthusiastic readers. Which supports literacy programs, and libraries and individuals and nakedly and wantonly encourages the act of reading. Because, they tell us, everything changes when we read.

And it's that change, and that act of reading that I'm here to talk about tonight. I want to talk about what reading does. What it's good for.

I was once in New York, and I listened to a talk about the building of private prisons – a huge growth industry in America. The prison industry needs to plan its future growth – how many cells are they going to need? How many prisoners are there going to be, 15 years from now? And they found they could predict it very easily, using a pretty simple algorithm, based on asking what percentage of 10 and 11-year-olds couldn't read. And certainly couldn't read for pleasure.

It's not one to one: you can't say that a literate society has no criminality. But there are very real correlations.

And I think some of those correlations, the simplest, come from something very simple. Literate people read fiction.

Fiction has two uses. Firstly, it's a gateway drug to reading. The drive to know what happens next, to want to turn the page, the need to keep going, even if it's hard, because someone's in trouble and you have to know how it's all going to end … that's a very real drive. And it forces you to learn new words, to think new thoughts, to keep going. To discover that reading per se is pleasurable. Once you learn that, you're on the road to reading everything. And reading is key. There were noises made briefly, a few years ago, about the idea that we were living in a post-literate world, in which the ability to make sense out of written words was somehow redundant, but those days are gone: words are more important than they ever were: we navigate the world with words, and as the world slips onto the web, we need to follow, to communicate and to comprehend what we are reading. People who cannot understand each other cannot exchange ideas, cannot communicate, and translation programs only go so far.

The simplest way to make sure that we raise literate children is to teach them to read, and to show them that reading is a pleasurable activity. And that means, at its simplest, finding books that they enjoy, giving them access to those books, and letting them read them.

I don't think there is such a thing as a bad book for children. Every now and again it becomes fashionable among some adults to point at a subset of children's books, a genre, perhaps, or an author, and to declare them bad books, books that children should be stopped from reading. I've seen it happen over and over; Enid Blyton was declared a bad author, so was RL Stine, so were dozens of others. Comics have been decried as fostering illiteracy.

No such thing as a bad writer... Enid Blyton's Famous Five. Photograph: Greg Balfour Evans/Alamy

It's tosh. It's snobbery and it's foolishness. There are no bad authors for children, that children like and want to read and seek out, because every child is different. They can find the stories they need to, and they bring themselves to stories. A hackneyed, worn-out idea isn't hackneyed and worn out to them. This is the first time the child has encountered it. Do not discourage children from reading because you feel they are reading the wrong thing. Fiction you do not like is a route to other books you may prefer. And not everyone has the same taste as you.

Well-meaning adults can easily destroy a child's love of reading: stop them reading what they enjoy, or give them worthy-but-dull books that you like, the 21st-century equivalents of Victorian "improving" literature. You'll wind up with a generation convinced that reading is uncool and worse, unpleasant.

We need our children to get onto the reading ladder: anything that they enjoy reading will move them up, rung by rung, into literacy. (Also, do not do what this author did when his 11-year-old daughter was into RL Stine, which is to go and get a copy of Stephen King's Carrie, saying if you liked those you'll love this! Holly read nothing but safe stories of settlers on prairies for the rest of her teenage years, and still glares at me when Stephen King's name is mentioned.)

And the second thing fiction does is to build empathy. When you watch TV or see a film, you are looking at things happening to other people. Prose fiction is something you build up from 26 letters and a handful of punctuation marks, and you, and you alone, using your imagination, create a world and people it and look out through other eyes. You get to feel things, visit places and worlds you would never otherwise know. You learn that everyone else out there is a me, as well. You're being someone else, and when you return to your own world, you're going to be slightly changed.

Empathy is a tool for building people into groups, for allowing us to function as more than self-obsessed individuals.

You're also finding out something as you read vitally important for making your way in the world. And it's this:

The world doesn't have to be like this. Things can be different.

I was in China in 2007, at the first party-approved science fiction and fantasy convention in Chinese history. And at one point I took a top official aside and asked him Why? SF had been disapproved of for a long time. What had changed?

It's simple, he told me. The Chinese were brilliant at making things if other people brought them the plans. But they did not innovate and they did not invent. They did not imagine. So they sent a delegation to the US, to Apple, to Microsoft, to Google, and they asked the people there who were inventing the future about themselves. And they found that all of them had read science fiction when they were boys or girls.

Fiction can show you a different world. It can take you somewhere you've never been. Once you've visited other worlds, like those who ate fairy fruit, you can never be entirely content with the world that you grew up in. Discontent is a good thing: discontented people can modify and improve their worlds, leave them better, leave them different.

And while we're on the subject, I'd like to say a few words about escapism. I hear the term bandied about as if it's a bad thing. As if "escapist" fiction is a cheap opiate used by the muddled and the foolish and the deluded, and the only fiction that is worthy, for adults or for children, is mimetic fiction, mirroring the worst of the world the reader finds herself in.

If you were trapped in an impossible situation, in an unpleasant place, with people who meant you ill, and someone offered you a temporary escape, why wouldn't you take it? And escapist fiction is just that: fiction that opens a door, shows the sunlight outside, gives you a place to go where you are in control, are with people you want to be with(and books are real places, make no mistake about that); and more importantly, during your escape, books can also give you knowledge about the world and your predicament, give you weapons, give you armour: real things you can take back into your prison. Skills and knowledge and tools you can use to escape for real.

As JRR Tolkien reminded us, the only people who inveigh against escape are jailers.

Tolkien's illustration of Bilbo's home, Bag End. Photograph: HarperCollins

Another way to destroy a child's love of reading, of course, is to make sure there are no books of any kind around. And to give them nowhere to read those books. I was lucky. I had an excellent local library growing up. I had the kind of parents who could be persuaded to drop me off in the library on their way to work in summer holidays, and the kind of librarians who did not mind a small, unaccompanied boy heading back into the children's library every morning and working his way through the card catalogue, looking for books with ghosts or magic or rockets in them, looking for vampires or detectives or witches or wonders. And when I had finished reading the children's' library I began on the adult books.

They were good librarians. They liked books and they liked the books being read. They taught me how to order books from other libraries on inter-library loans. They had no snobbery about anything I read. They just seemed to like that there was this wide-eyed little boy who loved to read, and would talk to me about the books I was reading, they would find me other books in a series, they would help. They treated me as another reader – nothing less or more – which meant they treated me with respect. I was not used to being treated with respect as an eight-year-old.

But libraries are about freedom. Freedom to read, freedom of ideas, freedom of communication. They are about education (which is not a process that finishes the day we leave school or university), about entertainment, about making safe spaces, and about access to information.

I worry that here in the 21st century people misunderstand what libraries are and the purpose of them. If you perceive a library as a shelf of books, it may seem antiquated or outdated in a world in which most, but not all, books in print exist digitally. But that is to miss the point fundamentally.

I think it has to do with nature of information. Information has value, and the right information has enormous value. For all of human history, we have lived in a time of information scarcity, and having the needed information was always important, and always worth something: when to plant crops, where to find things, maps and histories and stories – they were always good for a meal and company. Information was a valuable thing, and those who had it or could obtain it could charge for that service.

In the last few years, we've moved from an information-scarce economy to one driven by an information glut. According to Eric Schmidt of Google, every two days now the human race creates as much information as we did from the dawn of civilisation until 2003. That's about five exobytes of data a day, for those of you keeping score. The challenge becomes, not finding that scarce plant growing in the desert, but finding a specific plant growing in a jungle. We are going to need help navigating that information to find the thing we actually need.

Photograph: Alamy

Libraries are places that people go to for information. Books are only the tip of the information iceberg: they are there, and libraries can provide you freely and legally with books. More children are borrowing books from libraries than ever before – books of all kinds: paper and digital and audio. But libraries are also, for example, places that people, who may not have computers, who may not have internet connections, can go online without paying anything: hugely important when the way you find out about jobs, apply for jobs or apply for benefits is increasingly migrating exclusively online. Librarians can help these people navigate that world.

I do not believe that all books will or should migrate onto screens: as Douglas Adams once pointed out to me, more than 20 years before the Kindle turned up, a physical book is like a shark. Sharks are old: there were sharks in the ocean before the dinosaurs. And the reason there are still sharks around is that sharks are better at being sharks than anything else is. Physical books are tough, hard to destroy, bath-resistant, solar-operated, feel good in your hand: they are good at being books, and there will always be a place for them. They belong in libraries, just as libraries have already become places you can go to get access to ebooks, and audiobooks and DVDs and web content.

A library is a place that is a repository of information and gives every citizen equal access to it. That includes health information. And mental health information. It's a community space. It's a place of safety, a haven from the world. It's a place with librarians in it. What the libraries of the future will be like is something we should be imagining now.

Literacy is more important than ever it was, in this world of text and email, a world of written information. We need to read and write, we need global citizens who can read comfortably, comprehend what they are reading, understand nuance, and make themselves understood.

Libraries really are the gates to the future. So it is unfortunate that, round the world, we observe local authorities seizing the opportunity to close libraries as an easy way to save money, without realising that they are stealing from the future to pay for today. They are closing the gates that should be open.

According to a recent study by the Organisation for Economic Cooperation and Development, England is the "only country where the oldest age group has higher proficiency in both literacy and numeracy than the youngest group, after other factors, such as gender, socio-economic backgrounds and type of occupations are taken into account".

Or to put it another way, our children and our grandchildren are less literate and less numerate than we are. They are less able to navigate the world, to understand it to solve problems. They can be more easily lied to and misled, will be less able to change the world in which they find themselves, be less employable. All of these things. And as a country, England will fall behind other developed nations because it will lack a skilled workforce.

Books are the way that we communicate with the dead. The way that we learn lessons from those who are no longer with us, that humanity has built on itself, progressed, made knowledge incremental rather than something that has to be relearned, over and over. There are tales that are older than most countries, tales that have long outlasted the cultures and the buildings in which they were first told.

I think we have responsibilities to the future. Responsibilities and obligations to children, to the adults those children will become, to the world they will find themselves inhabiting. All of us – as readers, as writers, as citizens – have obligations. I thought I'd try and spell out some of these obligations here.

I believe we have an obligation to read for pleasure, in private and in public places. If we read for pleasure, if others see us reading, then we learn, we exercise our imaginations. We show others that reading is a good thing.

We have an obligation to support libraries. To use libraries, to encourage others to use libraries, to protest the closure of libraries. If you do not value libraries then you do not value information or culture or wisdom. You are silencing the voices of the past and you are damaging the future.

We have an obligation to read aloud to our children. To read them things they enjoy. To read to them stories we are already tired of. To do the voices, to make it interesting, and not to stop reading to them just because they learn to read to themselves. Use reading-aloud time as bonding time, as time when no phones are being checked, when the distractions of the world are put aside.

We have an obligation to use the language. To push ourselves: to find out what words mean and how to deploy them, to communicate clearly, to say what we mean. We must not to attempt to freeze language, or to pretend it is a dead thing that must be revered, but we should use it as a living thing, that flows, that borrows words, that allows meanings and pronunciations to change with time.

We writers – and especially writers for children, but all writers – have an obligation to our readers: it's the obligation to write true things, especially important when we are creating tales of people who do not exist in places that never were – to understand that truth is not in what happens but what it tells us about who we are. Fiction is the lie that tells the truth, after all. We have an obligation not to bore our readers, but to make them need to turn the pages. One of the best cures for a reluctant reader, after all, is a tale they cannot stop themselves from reading. And while we must tell our readers true things and give them weapons and give them armour and pass on whatever wisdom we have gleaned from our short stay on this green world, we have an obligation not to preach, not to lecture, not to force predigested morals and messages down our readers' throats like adult birds feeding their babies pre-masticated maggots; and we have an obligation never, ever, under any circumstances, to write anything for children that we would not want to read ourselves.

We have an obligation to understand and to acknowledge that as writers for children we are doing important work, because if we mess it up and write dull books that turn children away from reading and from books, we 've lessened our own future and diminished theirs.

We all – adults and children, writers and readers – have an obligation to daydream. We have an obligation to imagine. It is easy to pretend that nobody can change anything, that we are in a world in which society is huge and the individual is less than nothing: an atom in a wall, a grain of rice in a rice field. But the truth is, individuals change their world over and over, individuals make the future, and they do it by imagining that things can be different.

Look around you: I mean it. Pause, for a moment and look around the room that you are in. I'm going to point out something so obvious that it tends to be forgotten. It's this: that everything you can see, including the walls, was, at some point, imagined. Someone decided it was easier to sit on a chair than on the ground and imagined the chair. Someone had to imagine a way that I could talk to you in London right now without us all getting rained on.This room and the things in it, and all the other things in this building, this city, exist because, over and over and over, people imagined things.

We have an obligation to make things beautiful. Not to leave the world uglier than we found it, not to empty the oceans, not to leave our problems for the next generation. We have an obligation to clean up after ourselves, and not leave our children with a world we've shortsightedly messed up, shortchanged, and crippled.

We have an obligation to tell our politicians what we want, to vote against politicians of whatever party who do not understand the value of reading in creating worthwhile citizens, who do not want to act to preserve and protect knowledge and encourage literacy. This is not a matter of party politics. This is a matter of common humanity.

Albert Einstein was asked once how we could make our children intelligent. His reply was both simple and wise. "If you want your children to be intelligent," he said, "read them fairy tales. If you want them to be more intelligent, read them more fairy tales." He understood the value of reading, and of imagining. I hope we can give our children a world in which they will read, and be read to, and imagine, and understand.

• This is an edited version of Neil Gaiman's lecture for the Reading Agency, delivered on Monday October 14 at the Barbican in London. The Reading Agency's annual lecture series was initiated in 2012 as a platform for leading writers and thinkers to share original, challenging ideas about reading and libraries.[/spoiler]

[Кал]

Един български роман, който не ви препоръчвам. Но определено ме впечатли:

„Кастинг за месия“ на Петър Делчев

Ерудитски, мащабен, настръхващ и размислящ роман. С най-гъстото съсредоточие от афоризми на единица текст в познатата ми бг литература, редом с автори като Николай Светлев и Атанас П. Славов.

Но ме блъскаше (ли блъскаше) в една основна разлика между авторите, които виждат гората, и авторите, които виждат дърветата; между системиците и душеведите. Първите (сред които е Петър Делчев, поне в този епос) зашеметяват със способността си да улавят и обобщават обществени принципи и системни характеристики. Вторите, в желанието си да бродят все по-дълбоко в микрокосмоса на отделния човек, видели колко неизбродим е той, се пазят от обобщенията като от параклимаксичен тайфун.

Аз харесвам вторите.

Когато Петър Делчев говори за силите, движещи общества, религии, икономики, мога само да слушам внимателно и почтително (и с леко сбърчен нос, в по-циничните му моменти). Когато говори за силите, движещи отделните му герои (да речем: любовта), мога само да се усмихвам. И да си напомням: това тук не са хора. Това са типажи.

(Не харесвам типажите.)

„Кастинг за Месия“ без съмнение е роман от ранга на „Слънце недосегаемо“ – и много малко други в българската литература. Личните ми, човешко-читателски нужди ме карат да обичам „Слънцето“ в порядъци повече (и да зъзна от студ, докато чета някои от линиите в „Кастинга“). Но то не ми пречи да се възхищавам на „Кастинга“ за качествата, с които започнах тоя отзив: ерудицията, мащаба, наситеността, способността да размисля. Ще очаквам втората му част с жив интерес.

Другите думи ще ги изговорим на сбирката на клуб „Ефремов“ след малко. ;)

[Кал]

Ето и разговора в клуб „Ефремов“. Стана... средна хубост.

[отсъстващ]

Кал, тия записи от събирания и събития, на които си бил са ми интересни. Ако е удачно публикувай ги! Любопитно и интересно ми е да ги слушам.

[Кал]

Понеже през годините се натрупаха доста – ако подскажеш теми и автори, които те вълнуват повече, ще поровя дали имам за тях. (Иначе са качвани и в сайта на ЧоБи, и по разни форуми... уффа. )

[отсъстващ]

На клуб Ефремов срещите са ми интересни.

[Кал]

Ето ги: всички записи от клуб „Ефремов“ от пролетта на 2007-а до сега

(тези, които съдържат Efremov в заглавието си; не са много, защото вече не ходя често)

Стават за тази тема, понеже в повечето случаи се обсъждат книги и автори.

[отсъстващ]

Следващия текст разглежда явление, което аз забелязах в езика на българските (и не само) научни автори. След време осъзнах, че проблема не е в мен и срещнах мнения, които съвпадат с моето. Това е най-явно изразеното мнение, което съм срещал относно езика на откровените глупости с цел по-сложно изказване или както го наричат в статията новоезик. Това е напълно реално явление и ако го срещнете в някой автор, игнорирайте спокойно автора, той няма да ви научи на нищо.

Високата култура се развращава от културата на фалшификатите

„The Guardian“, Великобритания

Високата култура – това е самосъзнанието на обществото. Тя включва в себе си произведенията на изкуствата, литературата, хуманитарното образование, ерудицията и концепциите, които създават общите рамки и опорните сигнали за образованите хора. Високата култура е нещо нетрайно и може да оцелее само ако в нейните основи лежи усещането за традиция и ако тя получава широко одобрение на своите социални норми от обществото. Когато това изчезне, а това става неизбежно, на мястото на високата култура идва културата на фалшификатите.

Фалшификатите зависят от степента на договореност между мошеника и неговите жертви, които встъпват в сговор, за да повярват в това, в което не вярват и да усетят това, което не са в състояние да усетят. Съществуват фиктивни убеждения, фиктивни мнения, фиктивни знания и опит. Има също фалшифицирани емоции, които се появяват тогава, когато хората принизяват формите и начините на изразяване при които могат да се проявят и пуснат корени истинските чувства. Това води до там, че те престават да осъзнават и да виждат разликата между истинското и измамното. Много важен пример в това отношение е кичът. Произведенията на изкуството от категория кич – това не е реакция на реалния свят, а фалшификация, имаща задача да го подмени. Така или иначе и производителя и потребителите се сговарят и започват да се убеждават едни-други, че техните чувства и усещания от произведенията-ментета са дълбоки, важни и реални.

Всеки може да лъже. Необходимо е само намерение – с други думи, заявление относно нещо, с цел измама. Но фалшификатът – това е нещо различно, то е плод на определени усилия. За да се фалшифицира, необходимо е участието на хора – и вашето в това число. Затова в определен и много важен смисъл фалшификатът не може да се замисли и планира предварително, въпреки, че се осъществява по пътя на преднамерени действия.

Лъжецът може да се преструва, че е потресен, когато неговата измама е разобличена, тъй като той е създал около себе си общество на доверие, сам е станал негов член. Струва ми се, че разбирането на това явление е неделимо от разбирането на това, как действа високата култура, и как тя може да бъде развратена.

Причината, по която Високата култура ни е интересна, е нашият интерес към живота на разума, а живота на разума ние сме поверили на институции, защото това е обществено благо и привилегия. Даже да са малцина тези, които да са в състояние да живеят в пълна мяра такъв живот, ние получаваме полза от нейните резултати във вид на знания, технологии, правови и политически понятия и тълкования, произведения на изкуството, литературата и музиката, които пробуждат човешките чувства и емоционални състояния. Аристотел отива по-далече, назовавайки размисъла висша цел, а свободното време необходимото средство за да се занимаваме с това. Кантинианците могат да кажат, че в живота на разума ние чрез света на средствата проникваме в света на целите. Ние оставяме назад рутината на инструменталните разсъждения и попадаме в свят, където идеите, артефактите и представите съществуват сами за себе си, като вътрешни ценности. И ето тогава при нас се връща духовното начало. Вероятно това е имал предвид Фридрих Шилер в своите „Писма за естетическото възпитание на човека” (1794 г.). Аналогични възгледи лежат в основата на немските романтични възгледи върху образованието и възпитанието: самообразованието като цел на образованието и като основа на университетската учебна програма.

Животът на разума притежава собствени, вътрешно присъщи нему методи и дивиденти. Него го занимават истината, красотата и доброто, които между себе си разпределят обема разсъждения и цели на сериозните изследвания. Но всяка от тези цели може да бъде фалшификат и едно от най-интересните събития в нашите образователни и културни институции през последните 50 години е този размах, с който фиктивната култура и фиктивната ерудиция измества техните истински разновидности. Много е важно да се запитаме, защо.

Най-важното средство за разчистване на интелектуално пространство за фалшивата ерудиция, образование и култура – това е маргинализацията на понятието истина. Отначало това изглежда трудно. В края на краищата, всяко изказване, всяка дискусия по своята природа се предполага, че има за цел изясняването на истината. Как биха могли знанията да дойдат при нас, ако ни е безразлична истинността на това, което четем? Но това също е просто. Съществува способ за водене на дебати, в които не се взема под внимание истинността на думите на събеседника, докато по-важното тук е да се диагностицират тези думи, да се открие „от къде са се взели”, а също така да се разкрият емоционалните, нравствените и политическите позиции, лежащи в основата на дадения избор на думите.

Навикът да се „обхождат отзад” думите на опонента произтичат от учението на Карл Маркс, което гласи, че в буржоазното общество концепциите, начинът на мислене и мирогледът се признават и приемат по силата на социално-икономическото им предназначение, но не по силата на тяхната истинност. Така ранните марксисти отхвърляли идеята за справедливост, която разглежда света през призмата на правата и задълженията, свързани с правото на собственост и произтичащите от това задължения за цялото общество.

Те наричат това образец на буржоазна идеология. Идеологическата цел на тази концепция е да потвърди „буржоазните производствени отношения”, които от друга гледна точка могат да се разглеждат като нарушение на самите тези изисквания, които са заложени в идеята за справедливост. Следователно идеята за справедливост влиза в противоречие сама със себе си и служи основно за маскировка на социалната реалност, която следва да се разбира не иначе, а като сила, в чието подчинение се намират хората, а не като права, за които те претендират.

(Частната собственост е свещена и неприкосновена и правата на владение, произтичащи от това, са в основата на правните отношения и от там – на справедливостта. Но начинът на натрупването на тази собственост поставя под въпрос тази справедливост. Като пример: в резултат от световната финансова криза краен брой много големи играчи реализират напълно законно, което ще рече – справедливо, огромни печалби, не като създават обществено-полезен продукт, а от „преразпределение” на съществуващата частна собственост, за сметка на загубите на милиони и може би милиарди дребни вложители, които са отделяли от скромните си доходи, за да осигурят по-добро образование на децата си или да се осигурят срещу мизерията по време на старостта си (бел. на преводача).

Тази марксистка идея е съхранена в работите на Мишел Фуко (Michel Foucault) и други мислители, преди всичко в неговия труд „Слово за вещите” (1966 год.), а също така в неговите остроумни очерци за произхода на затворите и психиатриите. Това негово активно упражнение в риториката, пълно с парадокси и исторически несъответствия, е което завладява читателя с някакво безразличие към стандартите на рационална аргументация. Вместо аргументи Фуко вижда „дискурс”, вместо истина той вижда сила. По неговото мнение всеки дискурс се стреми да получи признание, като изразява, подкрепя и скрива силата на тези, които му дърпат конците. А тези, които, от време на време, осъзнаят този факт, неизбежно се оказват зад решетките като престъпници или в психиатриите като побъркани. По някакъв необясним начин самия Фуко е избягнал тази участ.

Фуко със своята теория принизява културата до борба за власт, а ерудицията – до някакъв арбитраж в безкрайната битка между потисниците и потисканите. Пренасянето на вниманието от съдържанието на изказването върху силата, която прави това изказване, води до ерудиция от нов вид. Тя напълно заобикаля въпросите на истината и рационалността, и може напълно да отхвърли тези въпроси като идеологически по своя характер.

Прагматизмът на покойния американски философ Ричард Рорти (Richard Rorty) създава подобен ефект. В него съществува очевидно противопоставяне на идеята на обективната истина и философът привежда множество аргументи в полза на това, че истината може да бъде предмет на търговия и в крайна сметка най-важно е на коя страна си ти. Ако доктрината е полезна за интересите на твоята група, имаш пълно право да отхвърлиш всички алтернативи.

Каквото и да мислим за Фуко и Рорти, няма никакво съмнение, че това са умни автори и истински учени с ясни представи за действителността. Те са показали пътя на фалшификатите, но сами те не са фалшификатори. Но съвсем не стоят така нещата с много техни съвременници. Помислете върху следния абзац:

„Не просто ситуация „по принцип” (тази, която заема своето място в йерархията на частните случаи по отношение на определящия случай: в обществото, в икономиката), не просто ситуация „де факто” (явява ли се тя доминираща или подчинена на разглеждания етап), но отношението на тази фактическа ситуация към ситуацията по принцип, т.е, това самото отношение прави ситуацията фактическа „разновидност”, „инварианта” – или господстваща структура на съвкупността.”

Или още:

„Именно връзката между означаващото и означаемото допуска елизия, в която означаващото поставя небитието в обективните отношения, използвайки значението „обратна връзка”, която принадлежи на значението, за да го облече в желание, насочено към самото това небитие, което то поддържа”.

Това са думи на френския философ Луи Альтусер (Louis Althusser) и френския психоаналитик Жак Лакан Jacques Lacan, съответно. Тези автори са израснали по време на революционните парижки вълнения от 1968 год. И са завоювали поразителен авторитет, не на последно място и в Америка. Там в научните среди се позовават по-често на тях, отколкото на Кант и Гьоте взети заедно. Все пак, очевидно е, че тези изречения са пълни глупости. Със своите претенции за ерудиция и дълбоки знания те наплашват критиците и поддържат плътна отбрана срещу техния натиск. Те демонстрират особена разновидност на академичен новоезик: всяко изречение е усукано като враснал се нокът – твърдо, отвратително, насочено само към себе си.

Фиктивният интелектуалец ви кани да влезете в сговор в рамките на неговото собствено самозаблуждение, да се присъедините към него в създаването на фантастичен свят. Той е гениалният учител, вие сте блестящият ученик. Фалшифицирането е такава социална дейност, в рамките на която хората съвместно скриват зад завеса ненужните реалии и се подстрекават едни други да използват своята илюзорна сила. Затова появата на фиктивни идеи и фиктивна ерудиция в нашите университети не бива да се приписва на някакво желание за съзнателна измама. Те се появяват по силата на договореност за откриване на пространство за пропагандиране на глупости. Нелепости от този род са молба за признание. В очакване на отговор: „Господи, прав си, това е точно така”.

Няма съмнение в следното: ако вие правите научна кариера, натрупвате опит в разпространяване на абсурдни заклинания на самозванци и мошеници,скупчвайки ги в непонятни изречения и фрази, които в равна степен въвеждат в заблуждение, и своя съчинител, и своя читател, то вие с възмущение ще отреагирате на това, което аз казах сега.

Разбира се, може да се твърди, че разширяването на фиктивната ерудиция и фиктивните концепции нямат особено значение. Тези неща би могло да се удържат зад стените на университетите, където им е мястото и те не оказват влияние върху живота на обикновените хора. Но когато се замислим за високата култура и нейното значение, ние обикновено мислим не за ерудиция и концепции, а за изкуство, литература, музика – за тези области, които могат само случайно да бъдат свързани с висшите учебни заведения, но влияят на качеството на живота и на целите на тези хора, които се намират отвъд пределите на академичните стени.

Последствията от фалшифицираната култура са сравними с последствията от корупцията в политиката. В света на фалшификатите интересите на обществото постоянно се принасят в жертва на частни фантазии, а истините, които могат да ни донесат спасение, остават неизучени и неизвестни. Но да се докаже това е много трудно, а аз, след като се опитвах да направя това през целия си живот, открих, че съм в самото начало.

Това е фрагмент от изследване, което в завършен вид се публикува в новото електронно издание Aeon, където ежедневно се публикуват материали за култура, наука и нови идеи.

Роджър Скрътън (Roger Scruton)

Превод
Shi-jian

Източник на превода:http://iztoknazapad.com/?page_id=2231
Източник на оригинала:http://www.theguardian.com/commentisfree/2012/dec/19/high-culture-fake

Пълното есе в електронно издание Aeon:http://www.aeonmagazine.com/world-views/roger-scruton-fake-culture/

Автора на есето:http://en.wikipedia.org/wiki/Roger_Scruton

[Кал]

На любителите на детайлни, вероятни и желателни картини на бъдещето ни горещо препоръчвам Earth на Дейвид Брин. Малък ордьовър от нея пуснах тук. Отдавна не бях попадал на толкова систематичен поглед към купища съвременни тенденции – и продължаването им в посоки, които бих искал да доживея. (За разлика от повечето упражнения по писане на антиутопии - крайно безсмислени за читател като мен.)

Както е тръгнало, следващото ми четиво пак ще е Брин: Existence. Същият замисъл и мащаб, ако правилно си тълкувам отзивите - само че 20 години след Earth. Да видим как пораства автор като Брин за две десетилетия...

(А подборката ми нататък също е ярко „екосистемна“. Чета в подготовка за Копнежа „Зелени разкази (ама наистина)“. )

[Кал]

Вчера минах през Молдова, търсейки щастието заедно с Ерик Уайнър в „География на блаженството“. Стана ми хем криво – защото в мрънкането, мрачнеенето и мутренството на молдовците разпознах... сетете се кои; хем се обнадеждих, като видях разликите. Например – ние, българите, имаме собствени корени и автори като Теллалов ни ги припомнят вдъхновяващо. Младите ни хора – както е видял всеки с очи на студентските акции – вървят по пътя „От нас зависи“. Завистта почва да отстъпва пред заедността... И така.

[Кал]

Весела Фламбурари в Книголюбие

Понеже нямаме тема за „Мина и магиите“, временно слагам тук.

[отсъстващ]

Книги за езика подбрани и описани в Words on Words: 5 Timelessly Stimulating Books About Language | Brain Pickings. Заглавията са:
The Stuff of Thought: Language as a Window into Human Nature
The Snark Handbook: A Reference Guide to Verbal Sparring
Keywords: A Vocabulary of Culture and Society
I’m Not Hanging Noodles on Your Ears and Other Intriguing Idioms From Around the World
In Other Words - A Language Lover's Guide to The Most Intriguing Words Around The World

[отсъстващ]

Пратих книгата Monoculture на няколко ЧоБити и ги поканих като я прочетат да си кажат мнението тук. Аз ще трябва да я прочета поне още веднъж да кажа нещо за нея.
В блога си съм направил предствяне на книгата и авторката и в следните записи:
препоръчвам книгата Monoculture
F.S.Michaels за мъдростта на днешния ден

[Кал]

Ще ми се да бях попаднал на Earth преди 10 години. Мога само да се чудя що за човек щях да израсна след закалката в екосистемно мислене, на която ни подлага Дейвид Брин...

Лъч, Вик, Еви, Илч, всеки на около 20 – и всеки, запазил гъвкавостта и впечатлимостта на първите ни 20 – прочетете Earth. Тази книга е за вас. Тя е за света, който ни предстои: на вас, чисто физически, по-дълго от на нас.

Пращам ви я на секундичката, ако я поискате.

[отсъстващ]

За Орсън Скот Кард и "Сагата за Ендър"

Чета "Сагата за Ендър". "Играта на Ендър" и "Говорителя на мъртвите" ги четох на английски и има дълго бяснение от Орсън Скот Кард за книгите в английските издания, по-късно ги намерих в "Моята библиотека", там го няма това обяснение. Докато чета книгите съм все по-уверен, че като Теллалов, Орсън Скот Кард се е проектирал в книгите си и може да видим с очите на втора как вижда и чувства той. Това ме натъжава, заради кампанията му срещу гейовете. Накара ме да се размисля. Как този, човек въпреки способностите си така е загубил предишното си Аз. Всъщност не намирам лошо в това да оставиш предишното си Аз. Всъщност тъгата ми се заменя с удивление, колко е шарен света, как успеха или благополучието, никога не е гранирано. То това не е проблем с благополучието, проблема е, тази омраза която движи живота му. Но и нея съм склонен да оправдая, защото човек има правото да е такъв какъвто смята дори и да го разрушава това. Размисли ме и друго, че Орсън Скот Кард наближава края на живота си, трудно ми е да се поставя в ситуацията на човек на такава възраст. Но се замислих, че пътя ни не трябва да се определя и влияе от възрастта. Живота свършва някога, но пътя по който вървим, не е краен, не свършва, няма пристигане, все вървим, дори когато умираме.

[Mokidi]

Ще ми се да отбележа, от гледната точка на човек с някакъв извървян жизнен път, че начините, по които ни усуква Времето, са... странни и непредсказуеми, а поуките, които човек си извлича и уроците, които научава, понякога са крайно изненадващи. Преди дори десетина години бих останала изненадана, ако знаех как ще се променям; да не говорим за преди двайсет години - тогава не бих и повярвала, че Аз-днес съм последствие от Аз-тогава... И после се обръщаш, гледаш си следата, която си оставил, пълзейки през живота, и мигаш на парцали: "Ама това АЗ ли съм го правила? Така ли съм го виждала? Леле..."
Скоро се сблъсках с (лек) вариант на това усещане, преработвайки "Елфическа песен" и опитвайки се да си извървя тогавашните си мисловни пътища. И с по-тежък вариант се сблъсках, ровейки в архивите от "древни времена"...
Връщайки се on track, покрай размислите за Орсън Скот Кард, пак опираме до момента с настъпващата (или вече настъпила?) Сингуларност и все по-бясната скорост, с която се променя времето, в което живеем и психиката на хората, обитаващи днешния момент. Първият Ендър е издаден 1985 г. Можете ли да си представите - ама наистина - живота през онази дълбока древност? Скоростта на живеене? Нивото на (недоначенала) съвременна глобализация? Не, хич не е отдавна... но същевременно е на светлинни епохи от днешния свят.
Дори в отношение на отношението онова са били съвършено други времена, в които "гей" е било психиатрична диагноза, политиката е била показвана пред публиката по-честна, по-достойна за доверие и с по-пригладена перушина, самите хора са били дебело увити в памук (образно казано) и в западната, и в "социалистическата" култура... и точно това виждаме в книгите на Кард: култура и свят, които в днешната съвременност не биха могли да се развият; пътища и избори, които в днешната действителност никой не би направил... и, не знам дали ви прави впечатление, четейки цикъла и по-нататък от Играта на Ендър, но Кард си остава с двата крака в "онзи свят" - серията продължава да демонстрира строй и начин на мислене, съответстващи на онези времена, дори когато книгите са написани значително по-късно.
Мисленето му е нормално за онзи момент. Тогава е било без значение мнението му за хомосексуалността; тогава е било нещо, за което най-малкото не с говори, не се пише и със сигурност това не интересува масовата публика. Днес е важен за масовата публика въпрос, Кард просто не проявява очакваната (от сегашното общество) толерантност да си затваря устата и да си пази мнението за себе си. Забавното е, че всъщност извънредно много хора не го правят, просто той е известен и харесван автор; той е значим И за този тип култура и затова именно боли, когато е честен за мерките на 90-те.
Интересно ми е каква ще е например след 10-ина години реакцията на подобни значими за даден тип култура автори спрямо, да речем, правото на свободен избор на собствения пол или някакви други знакови явления, които днес започват да се проявяват плахо и срещат от леко недоумение до сериозна съпротива.
Разбира се, междувременно светът се е изменил; сегашните "знакови" писатели са по-гъвкави и по-освободени от онези преди 30 години. Та...
Та, мисълта ми беше, че мненията и отношенията, които Кард (и един куп други) изказват и демонстрират, не ги правят по-малко значими, интересни, знакови, съществени за тогавашната и сегашната епоха писатели, и не правят труда им по-малко забележителен и приноса им за прехода от тогава към сега по-малък. До известна степен има смисъл да се отнасяме толерантно към неспособните да се изменят със скоростта, с която ни усуква съвременността.

[отсъстващ]

Много добър коментар Mokidi!
Аз съм забелязал в доста по-възрастните от мен, които имат искрено желание да в крак с нашето време, че не успяват напълно, макар да са по-добре, от тези които отказват да признаят сегашната реалност. Сегашната ни реалност ни учи на това как да се променяме, промените и то големи се случват през година, а по малките сигурно всеки месец или седмица стига да живееш там където са видими. Това изисква от нас и ние да се научим да се променяме и светогледа си да променяме. Доколко този стимул за промяна предизвиква истинска промяна съм скептичен, но сигурно се случва и тази промяна в бъдеще ще е все по-нужна да се случва и неизбежна.
За мен концепцията за Сингулярността е като фантастичния роман, напипала е нещо от бъдещето, но не е точно така. Мисля има по добро обяснение от сингулярността.

[Mokidi]

Ще ми се да се офтопична (и ще се поддам на съблазнението), понеже съм (за който ме познава в това отношение де) малко obsessed по темата за промените, моралното и материално остаряване на възприятията (и литературата) и т.н. Да, прав си, оригиналната концепция за Сингулярността като (праволинейно) резултат от геометрично-прогресивно нарастваща скорост на промените съотнесена със способността на отделния човек и обществото като цяло да се приспособява към тях - и съответно достигането на момент, в който скоростта на промените надминава тази на приспособяването (т.е. Сингулярност)... та тази точно концепция е до голяма степен като квантово състояние, невярна от една гледна точка и много вярна от друга...
Whatever.
Мисълта ми е, че може много ясно да се види нарастващата скорост, с която тези промени се случват реално, достатъчно е само да се порови човек в езерото от... пфф, култура (в смисъл на психологическа околна среда един вид)... и да се остави да го... възприеме в цялост, нещо такова. Всичкото това се случва в абсолютно всяка една област, със засилващ се ритъм с годините, и е толкова... впечатляващо и обсебващо; очароващо е... и е малко страшничко, защото като си преживявал дадената промяна, не си усещал така ясно симптомите, но като се обърнеш и БАУ!!!, тя вече е там, надвиснала зад гърба ти като призрак. Като слон, по който си се изкатерил пътем.
Скоростта, с която тези промени се случват, е толкова различна в различните краища на света, че и това е... страховито. Води до "разтягане" на действителността, до безумно на места увеличаване на пропастта в разбирането, която по принцип си съществува между различните култури дори на ниво жители на различни градове в една и съща държава. В случая страховитото е това, че глобализацията не води реално до уеднаквяване, а до още по-голямо оразличаване.