Женска военна фантастика (засега без име)

Обсъждаме лични художествени текстове и споделяме идеи за разхубавяването им.
Post Reply
Jane Undead
Global Moderator
Posts: 241
Joined: Sat Aug 20, 2011 1:50 am
Has thanked: 21 times
Been thanked: 43 times

Женска военна фантастика (засега без име)

Post by Jane Undead »

Здравейте! Реших да ви покажа пролога на един роман, който обмислям от много време, но чак сега реших да пиша сериозно.
Искам да ми кажете как ви се струва, има ли грешки и дали е достатъчно зарибяващ.
Моля ви да не бъдете гадни, но ако нещо не е наред в писанието, да ми го кажете. Благодаря!

Пролог



- Ей, Лари! Лари! – провикна се капитан-лейтенанта, който вървеше отдясно на мен. Как се казваше, ли? Нямам си никаква идея. Бях спала с него веднъж или два пъти, но това в армията изобщо не е повод за запознанство.
- Ей, Хуан, Лили! – отговори Лари - И вие ли сте в отпуска?
- Няма майтап, готин! – протегнах се към главата му и му накривих шапката – Води ни към кръчмата. Надявам се да имат водка.
- Вие руснаците с вашата водка!
- Уискито има вкус на смачкани дървеници! – извиках аз с ръце на кръста – Не искам цял ден устата ми да вони на тях, много благодаря!
- Ще видиш ти едни смачкани дървеници! – закани ми се Лари
- Спокойно, дечица! – Хуан застана между нас с разтворени ръце – Пиене ще има за всички. За всеки, каквото иска. – той погледна последователно към мен и другарчето си – Само не се избивайте.
- Тоя не ми е в категорията! – вирнах демостративно глава и отстъпих няколко крачки назад
- Не се надувай. – викна ми Лари - Това, че стана майор преди нас и вече караш голямата таратайка, не ти позволява да ни гледаш отвисоко.
- Позволява ми и още как!
- Тогава някоя хубава вечер ще ти направят мечка. – закани се Хуан – И ние няма да се юрнем да ти спасяваме русия задник. Ама изобщо.
- Добре, момчета, искам примирие.
- Първо кажи, че уискито няма вкус на дървеници!
- На смачкани дървеници, искаш да кажеш!
Наблизо мина първия пилот на кораба ни и тримата го поздравихме и козирувахме в стойка „мирно”.
- Хайде, хайде. – отговори той небрежно на поздрава ни – Към една и съща кръчма отиваме.
Понечих да повторя разсъждението си за дървениците, но се спрях навреме. Първия пилот беше уиски-пияч.
За мое щастие, разговора, включващ въпросните насекоми, скоро беше забравен от момчетата, докато тримата разпитвахме първия пилот за новините около границата ни със силициевата цивилизация.
- Засега няма нищо ново, освен че техния посланик е скъсал нервите на всички в правителството с протестната си нота и претенциите си към нашите територии. – отговори капитан втори ранг Новак. – Ако сте чули това, значи заете колкото всички останали.
Като разбрахме, че няма да получим повече информация, престанахме да разпитваме пилота и продължихме да вървим мълчаливо между камънаците. Скоро стигнахме до питейното заведение, което така ни беше легнало на сърцето.
Кръчмата не беше нищо особено, както и планетата, на която се намираше. Беше разположена из чукарите близо до космодрума за удобство на посетителите. На Евменида цивилни нямаше. Единствения й град се обитаваше от военните, които провеждаха учения в сектора и на планетата. Пък и самата Евменида представляваше естествен терен за трениране на бой в пресечена местност. Имаше планини и тук-таме някоя река, но голямата част от нея беше полупустиня с ниска суха растителност.
Заведението представляваше стандартен четириъгълник, сглобен от бетонни панели, изляти на място. Знаех обаче, че пясъка и цимента са внесени от друга планета – местните материали бяха твърде некачествени. Край заведението се намираха и казармите, направени от бетон и ламарина. От местните казарми произхождаше и основната му клиентела – млади жени и мъже с къси прически и в униформата на космическата пехота. Повечето пехотинци, разбира се, бяха мъже, но тук-там се виждаше някоя жена-офицер. Да си призная, не ги заглеждах особено. За сметка на това гмурнах поглед в морето от стегнати мъжки тела. Може и да ми излезеше късмета тази вечер.
Във въздуха се носеха триизмерни изображения на рок-звезди и неонови надписи, а покрай бара и стените бяха наредени високи столове, повечето от които бяха заети от войници като нас. Седнахме с Лари и Хуан в дясната част на бара, там където имаше повече мадами – ако можете да наречете „мадама” жена, висока 180, с едро телосложение и изражение на армейски сержант. Е, имаше и по-дребни като мен, но те вероятно не бяха от пехотата.
Оставих момчетата да се опитват да прилекат вниманието на някоя сержантка и се зазяпах в холо-екрана, където даваха някакъв концерт на мъже в оскъдно облекло, но за сметка на това – с буйни коси. Като цяло бяха симпатяги, обаче не можеше да се разбере какво свирят – някой им беше изключил звука. Вместо това бяха пуснали да свири някаква класика на Джудас Прийст. Нямах нищо против – музиката ми харесваше, а и караше мъжете да се чувстват „мъжкарски” и да се перчат повече от обикновено.
- Добър вечер, майор, капитан-лейтенанти! – поздрави бармана – Какво ще бъде?
- За мен – водка. – обявих аз – Голяма.
- Здрава жена сте, щом умеете да пиете по толкова. – опита се да флиртува с мен барманчето. Изглеждаше на не повече от двайсет и три.
Огледах го от главата до коленете – малко по-дълга от военните прически, риза, тъмна престилка, цивилни панталони. Ставаше.
- Може да пиеш с мен, ако ти стиска. – казах и надигнах водката. Изпразних чашата на един дъх и я ударих в бара. – Още една.
- На работа съм, сладурано. – усмихна ми се той, докато ми пълнеше новата чаша. За вас, момчета?
- Средна текила и голямо уиски. – поръча Хуан, който си беше отдавнашно другарче по чашка с Лари.
- И за мен едно уиски. – обади се някой от другата страна на Лари. Гласът му беше дрезгав и приятен. Наведох се назад, за да го видя – беше старши лейтенант от пехотата с черна коса и стабилна стойка.
- Наздраве! – викнах му аз и пресуших половин чаша. Първо правило, ако искаш да си хванеш мъж – не се прави на такъв.
- Майор! – козирува пехотинеца, макар че изобщо не беше нужно.
- Как е уискито, старши лейтенант? – попитах го аз.
- Гадно. – отговори той и продължи да го пие.
- Мога ли да ви препоръчам тогава водка? – станах от мястото си и се приближих към него. – Същия ефект, минус вкуса.
- Благодаря. – каза той и отпи глътка от чашата ми. След това присви очи. Аматьор.
Поръчах си трета водка.
- От кой кораб сте, майоре? – попита ме той
- От „Веселия Роджър”. Наричай ме Лили.
- Аз съм Роб.
Докато умувах как точно да си пия водката, той продължаваше да пие неговата на глътки и да ме дразни. Ако почнехме да пием както си трябва, от една страна, сигурно щях да го напия, а пиян мъж не ми трябваше. От друга страна, водка не се пие така.
- Е, Лили, това ще го пиеш ли? – явно беше решил да ме взема на подбив.
Надигнах и тази чаша и я изпих до дъно.
- Нещо напротив? – попитах втрещената му физиономия, която се намираше точно срещу моята.
- Не. – каза той и потръпна. След което обърна своята чаша.
- Хубаво. – рекох аз и оставих чашата си на бара.
През това време моите двама приятели се опитваха да забиват някаква мадама. Първия пилот не се виждаше.
- Още две водки. – поръча пияча-новобранец.
Изпихме ги едновременно и тропнахме с чашите на бара.
През това време моите приятели се бяха сдърпали с някакъв друг старши лейтенант за девойката. Не държах особено много на старата комбинация пиене-въргал, обаче когато приятелчетата на нахалника се присъединиха в боя, трябваше да се включа. Праснах единия във физиономията и тъкмо се готвех да го сритам, когато някой се развика:
- Ей, веднага го пуснете!
Беше първия пилот, а зад гърба му стояха двама армейски офицери.
Погледнах гузно към Роб. Той обаче не изглеждаше да ми е ядосан, задето се бях сбила.
- Май трябва да ти спрем пиенето. – заключи той на шега, след като ме издърпа от меллето. Останалите побойници бяха раздалечени в двата края на бара.
- Защо, притеснявам ли те? – отметнах косата от потното си чело.
- Не. – отсече той
- Добре тогава, да вървим. – хванах го за ръката
- Накъде? – попита той
- Има ли значение?
Поведох го извън кръчмата, към близките стайчета за въргаляне. Сложих банковата си карта в прореза, след което вратата се плъзна встрани и аз поведох старшия лейтенант към леглото.
Части от униформи се разлетяха към пода, следвани от бельото. Лейтенанта ме притисна към леглото и ме целуна по устата. Като цяло беше доста мил и внимателен, но си личеше, че е на зор. Също като мен. Затворих очи и разтворих бедра. Беше разтушаващо приятно.
Точно на най-хубавото ни прекъснаха.
Хуан блъскаше отвън по вратата и викаше:
- Лили, излизай виднага! Кораба излита след десет минути!
Така започна войната за майор Лилия Станчева – потна, пияна и с гол мъж върху себе си.
User avatar
Mokidi
Global Moderator
Posts: 351
Joined: Wed Sep 14, 2011 9:26 pm
Has thanked: 129 times
Been thanked: 173 times

Re: Женска военна фантастика (засега без име)

Post by Mokidi »

Ok, I'm in for the ride :)
Особено както си щрапам през "Червеноризци", това ми влезе точно където е най-гот.
--
Няма да се сдържа обаче - корабът не може да излита след 10 минути, по няколко логически причини* ; биха могли да имат "готовност за излитане" след 10 минути (и да закъснеят малко за нея/да се явят на косъм, зависи какво става после) или нещо такова, може би си струва да помислиш тази подробност.

*Сред логическите причини е и самата стартова процедура на какъвто ще да е кораб - затваряне, херметизация, проверка на системите, проверка за течове, загряване на двигателите и всичките други щуротии, включително проверка на наличния състав. Но, което е по-същественото, предполагам, че искаш да имаш рязка инжекция на напрежение точно в момента с тропането по вратата, в който случай това не е достатъчно емоционално и стряскащо, още повече в комбинация с "така започна войната". Може би едно дребно перифразиране на "Бойна тревога! На борда след 10 минути" или нещо от сорта ще е по-добро? (зависи какво се случва после).

Иначе само по себе си това инжектиране на напрежение, в каквато и да е форма, е много готина игра на клише, за която поздравявам.
User avatar
Radiant Dragon
Global Moderator
Posts: 813
Joined: Sun Aug 14, 2011 9:46 pm
Location: Локалната супер-реалност
Has thanked: 367 times
Been thanked: 626 times

Re: Женска военна фантастика (засега без име)

Post by Radiant Dragon »

Прочетох пролога и засега да кажем, че е малко... сухо. Липсват детайли, които да опишат околната картина и мястото на действието. За мен лично, малко по-тлъстички описания ще ми подействат по-добре на въображението и вживяването. Също така, срамота е да се описват битки (или кютеци) само с по две изречения. Туй е запазен "специалитет" на Толкин, който аз много ненавиждам. (Специалитета, не Толкин. Толкин ми е само скучен, но не и противен. Противни са ми феновете му. :twisted: )

Тъй че, за мен лично като читател ще е по-приятно, ако даваш повече визуално богатство на света и действията на персонажите. Не е нужно да хвърляш по две страници описания за всяко дръвче (като Толкин), но няколко щрихи в повече наистина смятам, че ще са от полза. :)

Малка бежелка: не е от съществено значение, но в американската армия (а и в българската, доколкото знам), чин майор е по-висшестоящ от чин капитан, което и мен ме беше учудило когато разбрах. Но както казах, не е от голямо значение. В моя сетинг и аз съм ги обърнал. ;)

Едит: Също така, съгласен съм и със забележките на Mokidi. Звездолет, особено ако е по-масивен (говорим за нещо като Battlecruiser, а не малък балкер, нали?), трудно си представям просто да излети с едно включване на двигателите и подаване на газ. Най-малкото, може, примерно, да стане авария, ако соплата не са достигнали оптимален температурен режим.
IN ORDER TO RISE AGAINST THE TIDE, FIRST ONE MUST BE BELOW IT.

Аз съм графист, а не кечист.
(Ама вече разбирам и от кеч, ако трябва)
Аз съм. Това ми стига.

'Tis I, master of the first floor, aspirant to the last, the Radiant Dragon.


Accepting reality since 2017

And loving it since 2021


And now, I step fully into the Light, complete and replete. The way to Ascension is open.
-- some Dude, circa 2022
Jane Undead
Global Moderator
Posts: 241
Joined: Sat Aug 20, 2011 1:50 am
Has thanked: 21 times
Been thanked: 43 times

Re: Женска военна фантастика (засега без име)

Post by Jane Undead »

Така. Благодаря за мненията. Това за кораба ще го променя - срам ме е да си призная, но наистина няма особено значение за мен на този момент каква ще е репликата.
За детайлите - това изглежда ми е основен проблем, като пиша. Трудно описвам детайли. Може би защото на мен не са ми много ясни все още.
А да, а за ранговете - използвам една стара таблица, която баща ми ми продиктува преди доста време, когато в интернет практически нямаше такива работи. В нея ранговете за пехотата и за флота са различни. Но и това предполагам няма да е трудно да се стандартизира по определен начин, като си изясня какво точно искам.
User avatar
Mokidi
Global Moderator
Posts: 351
Joined: Wed Sep 14, 2011 9:26 pm
Has thanked: 129 times
Been thanked: 173 times

Re: Женска военна фантастика (засега без име)

Post by Mokidi »

Понеже ми е мъка да правя това, което правя в момента*, пак се връщам да препрочета.
Детайлите лично мен не ме притесняват, 1) защото и аз съм минималистка и 2) защото се предполага поне, че по-нататък туй нещо ще бъде накълцано с голямата ножица и може да се добавя подправки според вкуса на автора. Съществените подробности са важни, второстепенните описания - не. Та мен повече ме притесняват дребни подробности като некачествените материали на планетата, казармите от тенекия и други подобни.
Всъщност ме тревожи, че за някакви намеци за война се споменава в един ред в първата третина на материала, и повече не се споменава. Както и че планетата се ползва основно за учения (в средата на материала) и повече не се споменава. За да гръмне пушката, трябва читателят да знае, че я има, т.е. да му се натякне дебело... АКО изобщо съм права, разбира се, да предполагам, че едното от двете има общо с действието по-нататък.
Понаписах, позабърсах.
Чакам с интерес и любопитство продължението.

* Уточнявам се - заколението на Redshirts
Jane Undead
Global Moderator
Posts: 241
Joined: Sat Aug 20, 2011 1:50 am
Has thanked: 21 times
Been thanked: 43 times

Re: Женска военна фантастика (засега без име)

Post by Jane Undead »

Нещо не те разбрах напълно. Кое трябва да се натякне и кое те притеснява лично тебе?
User avatar
Mokidi
Global Moderator
Posts: 351
Joined: Wed Sep 14, 2011 9:26 pm
Has thanked: 129 times
Been thanked: 173 times

Re: Женска военна фантастика (засега без име)

Post by Mokidi »

Дай да видим продължението първо.
В случая изхождам от (може би невярно) предположение, че споменатата силициева цивилизация и протестната им нота ще са "входът" към събитията нататък.
Ако съм права, струва си да се наблегне дебело на споменатите силициеви - поне още 1-2 изречения и реплики за тях и протестната им нота. Така ми се СТРУВА, подчертавам, не е задължително да съм права. Във всеки случай, казано е толкова много (на фона на малкото за силициевите) за планетата... тя играе ли изобщо някаква роля по-нататък?... и толкова малко за извънземна цивилизация...
тъй де.
А иначе - ако на стената има пушка, тя трябва да гръмне. Но за да има смисъл гърмежът, зрителят/читателят първо трябва да е видял пушката/да е чел за нея.
Jane Undead
Global Moderator
Posts: 241
Joined: Sat Aug 20, 2011 1:50 am
Has thanked: 21 times
Been thanked: 43 times

Re: Женска военна фантастика (засега без име)

Post by Jane Undead »

Това ми е първия самостоятелен проект. Май ще се издъня много.
User avatar
Mokidi
Global Moderator
Posts: 351
Joined: Wed Sep 14, 2011 9:26 pm
Has thanked: 129 times
Been thanked: 173 times

Re: Женска военна фантастика (засега без име)

Post by Mokidi »

Мммм, едва ли :D
Според мен ще се справиш супер. Мани дребните заяждания, за това си има ножица (после евентуално) - и игла и конец също, да допълним метафората. Ако голямото е готино (а за мен е готино засега), останалото е малко разширяване на бюста и свиване на талията ;)
User avatar
Radiant Dragon
Global Moderator
Posts: 813
Joined: Sun Aug 14, 2011 9:46 pm
Location: Локалната супер-реалност
Has thanked: 367 times
Been thanked: 626 times

Re: Женска военна фантастика (засега без име)

Post by Radiant Dragon »

Jane Undead wrote:Това ми е първия самостоятелен проект. Май ще се издъня много.


Снежи, НЕ СЕ ПРЕДАВАЙ :!:

Кхъм. Така, сега по-спокойно да се изкажа нататък. По въпроса за минимализма - то си е въпрос на вкус. Лично аз обичам добре щрихованата проза, като под "добре" разбирам нито твърде много, нито обаче твърде малко. Както казах по-горе, според мен тук ситуацията върви накъм сухо откъм детайли. Неща от типа на атмосферата в бара, някой набиващ се на очи ландшафт (за да запомним, аджеба, тази планета с нещо; ако целта е да НЕ Я помним, тогава нека се каже именно, че е напълно безлична; защото и туй е "ландшафтов" детайл ;) ), вида на околните бойци (напрегнати, весели, кисели, отпускари, тн. :?: ) и други неща, които ще създадат усещане за място, а не просто сцена на действие. Но тук отново ще се съглася с Mokidi - има редакторски процес, той може да коригира тези неща. Засега давам предложения за по-нататък. :)

А иначе техниката, която аз предпочитам да ползвам в моите произведения, е умишлената ретардация - особено ако става дума за нова поредица, сетинг или сюжетна линия. Да, има опасност да приспи читателя, но за целта като контрабаланс използвам да направя завръзката колкото се може по-бързо и шоково. После използвам читателската адреналинова инерция, за да описвам и setup-вам на спокойствие света, където ще се разиграе драмата. 8-)
След което започвам да бомбардирам сюжета с cliffhanger-и, Dresden style. :twisted:
IN ORDER TO RISE AGAINST THE TIDE, FIRST ONE MUST BE BELOW IT.

Аз съм графист, а не кечист.
(Ама вече разбирам и от кеч, ако трябва)
Аз съм. Това ми стига.

'Tis I, master of the first floor, aspirant to the last, the Radiant Dragon.


Accepting reality since 2017

And loving it since 2021


And now, I step fully into the Light, complete and replete. The way to Ascension is open.
-- some Dude, circa 2022
Jane Undead
Global Moderator
Posts: 241
Joined: Sat Aug 20, 2011 1:50 am
Has thanked: 21 times
Been thanked: 43 times

Re: Женска военна фантастика (засега без име)

Post by Jane Undead »

Това е една кратка предистория, с която възнамерявам да започна книгата, но е възможно и да я преместя другаде или да я разкъсам на части и да я вмъкна между другите неща.

Предистория



Родена съм на Леда. Малкото градче, където живеехме, беше за мен най-прeкрасното нещо в целия свят, макар обективно погледнато да не беше нищо особено. Ние, славяните, не си падаме особено по показните високи технологии и се стараем да живеем като предците си, но няма как да минем без някои технологични удобства. Имаме си люлки, които да приспиват бебетата, както и печки, които готвят практически сами. За чистенето също се доверяваме на машините. През главния компютър можем да управляваме всичко в дома.
Но нас, децата, не ни оставяха по цял ден да висим пред екрана и да цъкаме безсмислени игрички. Когато бяхме малки, всички забавления бяха навън – куклите, другарчетата, игрите. Падахме, ставахме, тичахме до нивите, които се намираха съвсем близо до панелните ни блокове в края на града.
Все пак, родителите ни учеха да работим с компютъра и най-вече какво да не правим на него. Както на всички ни беше известно, машините бяха определени да ни служат, но не можеха да отличат добрите намерения от лошите. Това, на което ни учеха, в общи линии се свеждаше до следните правила – не повреждайте умишлено компютъра, използвайте правилния синтаксис за командите и винаги си правете резервно копие.
Добре, де, може и аз да съм малко изтрещяла на тема компютри, но какво да се прави, като собствения ми баща беше компютърен специалист и още от бебе ме караше да попивам неговия жаргон.
Откакто се помня, мечтая да стана космически пилот. Като малка сглобявах макети на космически кораби и ги трупах в стаята си. Имаше кораби навсякъде – по пода, върху шкафовете, дори такива, които се носеха из въздуха на големи флотилии. Майка ми много се ядосваше на цялата тази неразбория и ме караше да ги подреждам в кутии и да ги прибирам – нещо, което много мразех.
Въпреки, че със сестра ми нямахме голяма разлика във възрастта – само две години, от малки започнахме да се различаваме. Тя беше малкото послушно Ани на мама, а аз винаги бях в опозиция. Врещях винаги, когато майка ми ме влачеше за ръката отвън, прибирайки ме вкъщи, защото Ани ме беше натопила къде се крия, а аз после я щипех до посиняване заради предателството й. Когато милата родителка ме биеше през лицето за някое „прегрешение”, се опитвах да пищя възможно най-високо, за да чуят всички съседи. Баща ми беше по-мил, но прекалено много играеше по свирката на майка ми.
Най-хубаво беше при баба. Тя живееше на другия край на градчето в един ужасно висок блок – сигурно имаше към петдесет етажа, но баба беше само на десетия. Там нямаше ниви, но пък имаше река. Всъщност беше доста плитка рекичка и по нея можеше да се кара борд или да се събират камъчета. Баба естествено се опитваше да ни спре да не ходим там, като казваше, че ще паднем, ще се намокрим и ще настинем. Не я винях, самата тя беше преживяла две войни, когато всичко, особено антибиотиците, не стигало и простиването беше нещо, от което тя все още много се плашеше.
Града ни се казваше Дианополис, по името на един древен римски град. Когато са го заселвали, имало петима специалисти по древната Римска цивилизация сред основателите и те решили да нарекат така града. После никой не се беше сетил да го преименува, пък и защо да го правят – отиваше му. С безистена в римски стил и макета на акведукт в естествени размери, както и зараждащата се нова гръцко-римска мода, която караше момчетата да пускат коси и да се обличат в къси хитони, ние бяхме всъщност един много модерен град.
Тъкмо когато Ани се зажени и чакаше да се роди дъщеря й, нашите решиха да отидат на екскурзия на една близка планета, но кораба им претърпя катастрофа и всички на борда му загинаха. Със сестра ми бяхме започнали да се отчуждаваме още тогава – аз не понасях гаджето й и веднъж дори го бих, защото ми се зъбеше в собствената ми къща. Тя така и не ми прости, а на всичкото отгоре се ожени за този противен тип и им се родиха две малки урунгелчета с щръкнали уши и изцъклени очи – приличаха доста на баща си.
Освен това Ани ненавиждаше авиацията и космическите кораби. Беше страшно старомодна и отказваше да лети по каквато и да било причина. Тя не дойде на погребението на родителите ни, защото трябваше да лети от столицата и се домъкна чак след два дни, нагла както винаги и вдигна скандал как не съм била изчакала с погребението, за да може тя да се долангърка с пътническия влак.
Това беше и последния път, когато двете си говорихме. Аз се върнах в Академията, а тя след два дни пристигна в столицата при мъжа и урунгелчето си.


* * *



Тъй като Леда беше прекалено малка колония, имахме само няколко университета (включително технически) и един малък армейски корпус, който служеше да защитава планетата. Тъй като се справях добре с нещата, които изискват физическа сила, издържливост и бързи рефлекси, положих успешно изпитите за военен пилот и ме приеха в Пилотската академия (Урания) на планетата Урания в системата на Алтаир.
Все едно бях попаднала в рая. Вярно, имаше непрестанни занятия сутрин, а следобед физически тренировки, но за сметка на това имаше направо океан от мъже, в който можеше да се удавиш. Ръководството беше наясно какво става – ако някой кадет има пет минути почивка, може да бъде намерен или захъркал в спалното, или да се въргаля с някой друг в близката каюткомпания. Затова новобранките биваха привеждани почти веднага след първия лекарски преглед в състояние на обратима стерилност (а понякога и новобранците, при желание от тяхна страна – все пак двойната сигурност си е двойна сигурност, а пък било хубаво и човек да е сигурен в себе си), която им се възвръщаше, щом се уволняваха или си намираха някоя тиха службица, край която да свият гнездо (ако поискат да родят сами – а това се случваше точно никога). Беше малко обидно да ни спират насила яйцеклетките, но пък никоя не изгаряше от приятни спомени за менструацията, така че в крайна сметка бяхме доволни.
Ръководството не възразяваше срещу въргалянето, стига това занимание да не ни пречеше да влизаме в час и да се отзоваваме на учебните тревоги. Нямаше значение къде си, в какво си омазан и кой се намира върху тебе, при тревога имаш точно пет минути да се строиш на плаца пред Академията. Старшините пък се заемаха с това да не ни оставят свободно време дори да дишаме от непрекъснати тренировки. Затова пък имахме ли свободна секунда, можехме да си го изкараме на най-близкия кадет, помъквайки го за врата (или за други органи) към каюткомпанията.
Добре де, мъжете не бяха чак толкова много – на една жена-кадет се падаха средно по трима. Но пък и нямаше голяма блъсканица – такава наставаше само около някой „мачо” (които типове аз старателно избягвах) или някое мамино синче с много връзки. Но и на мен не ми беше лесно – основно си падах по ученолюбиви момчета с не чак толкова голяма физическа сила. Те пък от своя страна упорито окупираха читалните и човек не можеше да ги измъкне оттам дори и с пакет нови пури.
Но лудата оргия беше едва първите две седмици. След това много народ си го отнесе за закъснения или неизрядна униформа, така че в крайна сметка секса беше сведен до обикновено облекчаване на човешка нужда – за него не трябваше да се губи повече от необходимото време и човек винаги трябваше да следи за външния вид на тялото и униформата си. Много народ отпадна още първата година, но още повече през втората и третата, когато вече ни качваха да летим.
А учението вървеше добре – учехме се да пилотираме всичко, което може да лети – от обикновена елекрическа лека кола до товарна совалка и от двуплощник до космически кораб. Отначало всичко се усвояваше на симулаторите на земята, след което ни качваха горе с инструктор и седяхме там, докато не се научим.
Както вероятно знаете, първокурсниците много често се оказваха обект на системен тормоз, много по-сериозен от замерянето с моркови, на което бяхме свидетели в гимназията. „Старите кучета” често ни мъчеха с въпроси като „Колко звезди се виждат нощем на небето?” и „Госпожичке, ти девствена ли си?”. Беше неприятно момчетата да те карат да им чистиш калните ботуши с четка за зъби, но и момичетата можеха да бъдат доста гадни. Имаше доста случаи, в които изваждаха от джобовете си всичките мухлясали запаси „за черни дни”, както и някое червило, крем или шампоан, правеха ги на отвратителна лепкава топка и те караха да я изядеш, докато те гледат и се присмиват.
Честно казано, едва издържах първи курс. Имаше една групичка момичета, които много ме мразеха, задето идвах от Леда и говорех с акцент, пък сигурно и затова, че не се интересувах особено от гримове. Накрая, за да оттърва от тях, се сдуших с две момчета – добри другарчета, единия беше висок към 1,90 и почти толкова широк. Бари – така се казваше той, никак не обичаше да му се „отварят” и дори старите кучета избягваха да го тормозят. А пък другото момче, Лазар, идваше като мен от отдалечена планета, пък и беше толкова дребен, че всички момичета му се смееха. Един път както си вървяхме с Лари нанякъде, „госпожиците” ни пресрещнаха и искаха да накарат Лазар (когото бъзикаха на Лазер) да им изближе подметките. Да, обаче малко след нас вървеше Бари и успя да чуе подигравките им. След което се приближи, хвана „тарторката”, вдигна я във въздуха, докато тя махаше с ръце и крака на всички посоки и пищеше до небето, занесе я до казана за боклук и я хвърли вътре. През това време аз се сбих с двете й приятелки, а другите две избягаха.
От този ден нататък нахалниците старателно ни избягваха. Колкото пъти се случеше да се приближим до тях, Лазар се провикваше:
- Момичета, вижте - кофа!
И тримата се захилвахме злорадо.
На втората година обаче бяхме разпределени в различни групи и нямахме възможност да продължим да се виждаме толкова често.
Мен ме определиха отначало за пилот на изстребител, но моето желание беше по-скоро насочено към пилотиране на големите кораби. Така че си скъсах гъза от учене, за да вляза в първите десет процента от пилотите на изстребители, за да ми позволят да взема втора специалност пилот на тежки бойни кораби. Това беше и момента, в който сексуалните ми завоевания практически секнаха (бях успяла да вкарам в леглото и двамата си приятели от първи курс, което не броях за особен успех, а по-скоро за глупост от моя страна; после пък се отдалечихме заради разлики в интересите) и през повечето време висях в читалнята, готвейки се за поредния теоретичен изпит.
Завърших на двайсет и пет и веднага ме взеха за пилот на изстребител. Две години и един кораб по-късно вече бях майор и втори пилот на „Веселия Роджър”.
Jane Undead
Global Moderator
Posts: 241
Joined: Sat Aug 20, 2011 1:50 am
Has thanked: 21 times
Been thanked: 43 times

Re: Женска военна фантастика (засега без име)

Post by Jane Undead »

Ето и първа глава. Съжалявам, че е толкова кратка, но медикаментите, които пия, не ми позволяват по-дълга. Предизвиквам ви да ми намерите грешки. :)


Глава 1

The Ill-Begun Is Half Undone



Ускорявахме. Целия палубен екипаж беше притиснат в креслата срещу претоварване. В скута на Първия пилот, а също и в моя, лежеше по един дистанционен терминал, с помощта на който регулирахме движението на кораба. Още малко и щяхме да постигнем нужната скорост, която щеше да ни вкара в подпространството.
Трябваше да стигнем възможно най-бързо до мястото на конфликта. Все още никой не го наричаше „война”, но началниците ми (капитана и първия пилот) цял ден ходеха с подозрителни сенки под очите. Сигурно и аз имах, защото не можах да спя. Бяхме разбрали, че в посолството на силицианците е избухнала бомба, имаше много загинали, посланника беше сред ранените. Съседните сгради също бяха разрушени. Взрива ще да е бил особено мощен, защото бетона и камънаците (както наричахме силицианците) бяха особено издържливи.
После техни кораби се появили около планетата, нашите кораби също не закъснели и онези открили огън. Това беше последното, което научихме и което постоянно премисляхме. Планетата, на която се беше случило това, се намираше недалеч от Евменида, затова и ние бяхме от първите, извикани на помощ.
Когато влязохме в подпространството, станахме по-„слепи” и по-„глухи” отпреди – радиовълните не можеха да се разпрастраняват там и съответно нямахме никакви комуникации. Капитана ми нареди да въведа координатите за изход и аз го направих; първия пилот провери данните. Нататък можехме само да чакаме.
- Капитан трети ранг Станчева, поемете дежурството. Капитан втори ранг Новак, вие сте свободен до 18:00. – нареди капитана.
- Слушам, сър! – отговорихме двамата едновременно. Новак се разкопча от креслото и тръгна към изхода на командната зала, а аз се наместих по-удобно и се заех да наглеждам подред системите.
Наглед всичко беше наред – скоростта беше нормална, ускорението нула. Показателите, които показваха състоянието на кораба, също бяха наред. Малко след като свърши моето дежурство, на теория трябваше да сме излезли от подпространството. Останах след шест-нула-нула корабно време, за да наблюдавам по време на излизането. В шест се появи и Първия пилот. Проверихме още един път данните – всичко беше наред.
Кораба излезе от подпространството в шест часа и петнайсет минути. Почти веднага усетих, че нещо не е наред. Екраните не показваха никакво слънце, а само черна пустощ. Уредите не засичаха никакви планети наблизо.
- Капитан втори ранг Новак, докладвайте координатите! – заповяда капитана
Новак изрецитира четирицифрените числа. Всичко съвпадаше. И все пак бяхме попаднали не където трябва.
- Станчева, Новак, какво става?
Ние се ровехме в данните за кораба особено интензивно.
- Мисля, че нещо с координатния софтуер. – обадих се аз най-накрая
- На такова прилича. – потвърди Първия пилот
- Капитан-лейтенант Джонсън, извикайте главния програмист! – заповяда капитана
Адютанта му (въпросния Джонсън) излезе в тръс към изхода на командната зала.
- Господин Андрюс, разгледайте подробно софтуера и се опитайте да намерите грешката!
В залата стана сякаш с няколко градуса по-топло. Можех да усетя как се напрягат много чифтове очи, втренчени в главния екран, където сега се изписваше сложен код. Не разбирах чак толкова от съвременно програмиране, но и аз се втренчих там.
Още преди да пристигне главния програмист, Андрюс (дежурния информатик) беше разгледал файловете и стигна до извода, че изкуствения интелект е решил, че x и z координатите са обърнати и на свой ред ги беше обърнал. В резултат на това се бяхме озовали буквално «на майната си» Когато главния програмист дойде, веднага започнаха заедно със заместника му (Андрюс) да препрограмират изкуствения интелект. След около един час бърникане на код, двамата успяха да отстранят проблема и тръгнахме обратно към подпространството.
Морала на екипажа беше значително понижен от това, че изкуствения интелект ни магери и заради него загубихме цял ден. След като влязохме отново в подпространството, капитана ме освободи за през нощта и аз се повлякох почти претрепана към каютата си.
Пред вратата ме чакаше Хуан и даже се усмихваше насреща ми.
- Здрасти. – поздрави той
- Здравей. – отговорих му – Какво те води насам?
- Рекох, че може да ти се прииска компания.
Бях изтощена и исках да спя, но от друга страна нямах желание да го гоня само за това.
- Нали няма да ми се качиш на главата и да искаш да се обвързваме по някакъв начин? – попитах го накрая, защото не исках да си извади някакви грешни изводи.
- Няма, спокойно. – успокои ме той
- Тогава влизай. – примирих се аз и докоснах панела на ключалката с показалец.
Вратата се отмести наляво с тихо свистене, аз хванах Хуан за ръката и го поведох навътре.


* * *



Събудих се по някое време късно през нощта от чисто биологичен импулс – бях прежадняла. Хуан лежеше заспал до мен и се беше отвил, затова най-напред го завих и после отидох до шкафчето, където си държах термоса с вода. Разрових из чекмеджето, където имаше какво ли не – от манерка с пиячка до игли за шиене в пластмасова кутийка, намерих го, напрегнах мускули, за да го отворя – беше подсигурен срещу ускорения, и отпих. Хладната вода ме ободри и след като леко си наплисках лицето, се върнах обратно на койката си.
Хуан продължаваше да спи като пън, за което искрено му завидях. Досега бях спала безпаметен сън, но нещо ми подсказваше, че няма да успея да заспя повторно. Сложих си нощницата и седнах пред бюрото с терминала, за да проследя какво става с кораба. Бяхме минали на автопилот, явно капитана беше пуснал Новак да си отспи няколко часа. Разцъках няколко копчета, за да проверя кой е на вахта. Никак не бях изненадана – капитана беше останал да наблюдава заедно с главния информатик.
Ръгнах два пъти другарчето с лакът, обаче той не реагира. Реших да го оставя да спи. Написах му бележка със светещата ми писалка, че отивам на мостика, и я лепнах на гардероба отсреща. След това се облякох набързо и излязох. Осветлението навън беше приглушено – знак, че на кораба е «нощ». За по-бързо се качих в ескалаторния тунел и след двайсетина секунди вече бях в командната зала.
- Капитане, сър, специалист, - козирувах им аз. Формално не бях длъжна да козирувам на информатика, защото не беше с по-висок ранг от мен, но само на хартия. Принципно се водеше един от няколкото човека на кораба, подчинени директно на капитана и определено по-старши от втория пилот.
- Свободно, майоре. – отговори ми спокойно капитана – По моите сметки в момента трябваше да спите. Или да забавлявате колегите си пилоти.
Навика ми да се свалям с летците на изстребители отдавна беше предмет на безобиден хумор сред командния състав на кораба.
- Направих каквото можах сър, - отвърнах му аз в същия стил, докато се чудех на записа на коя камера точно ни е видял. Сигурно на тази отляво на вратата на каютата ми, реших накрая, тя беше от по-възловите. – Пилотите обаче заспаха и реших да дойда да видя какво става тук.
Капитана ми се усмихна и ми показа записа на курса ни до момента. Всичко се движеше по график (малко преработен график, разбира се), а информатика беше следял зорко за възможни „своеволия” на софтуера. Трябваше да излезем от подпространството след още два часа, така че аз седнах в креслото на втория пилот и продължих да следя показателите на кораба.
Беше минал около половин час, когато ни разтърси експлозия.
- Какво става? - обърна се информатика към капитана
- Някой ни обстрелва от подпространството. – отговори капитана – Станчева, визуализирай щетите.
Бях още изненадана от експлозията, но веднага се окопитих и захванах да цъкам по терминала и да показвам на екраните. Като че ли бяха ни ударили в носа, но само веднъж. Втори изстрел не последва.
- Сигурно е било случайно, сър. – отбелязах аз
- И аз така предполагам, но продължавай да наблюдаваш за всеки случай.
В следващите два часа обстановката на мостика беше напрегната. Не очаквах да ни ударят пак, но се притеснявах от това какво ще стане, когато излезем. Когато бяха останали само петнайсет минути до излизането, се появи и Новак, свежичък, обръснат и миришещ на одеколон. Може би трябваше да отделя време да се изкъпя, но вече беше късно.
Разказах му накратко какво е ставало в негово отсъствие и той пое управлението на кораба.
Минутите сякаш се влачеха, сякаш след цяла вечност паднаха на десет, после пет, ... три, две, една и преминахме.
Погнаха ни практически веднага.
User avatar
Mokidi
Global Moderator
Posts: 351
Joined: Wed Sep 14, 2011 9:26 pm
Has thanked: 129 times
Been thanked: 173 times

Re: Женска военна фантастика (засега без име)

Post by Mokidi »

Докладвам: Зарибена повторно. Яко!
Ако много държиш, ще намерим няколко грешки, нънайси проблем.
Първо и преди всичко, убедително го докарваш в стил фантастика от 90-те години на 20-ти век. Сега сме 21-ви. Има интерком (още от въпросните 90-те...), компютри, въпросното ИИ дето сменило координатите... нереална работа е някой си да хукне пеша да вика някой си друг вместо да натисне копчето и да го привика на спявка.
Не че фантастика в стил 90-те е лошо нещо де.
В продължение на тази мисъл... дали технологиите не биха се подобрили още? В близките 2-3 години например? С виртуални цайсички, ако не с друго, наместо със старомодна клавиатурка? Да не споменаваме за кибер-технологизиране и приставки, каквито аз лично първа ще си пъхна в черепчето, на момента щом станат пазарно-достъпни, пък за другите хора не знам...
От друга страна - трябва да четем Джон Скалзи, за да знаем, че и туй не трябва да се докарва до крайност, като се замисля... ("Войната на старците" имам предвид)
Обаче ИИ-то ме изкефи.
Jane Undead
Global Moderator
Posts: 241
Joined: Sat Aug 20, 2011 1:50 am
Has thanked: 21 times
Been thanked: 43 times

Re: Женска военна фантастика (засега без име)

Post by Jane Undead »

Благодаря за коментара. Въпроса е, че аз съм безнадеждно старомодна - мразя жисиемите и с удоволствие бих хвърлила моя в някоя река примерно. И много се кефя на старата фантастика. Иначе да, това дето адютанта търчи лично да вика програмиста е нелогично, но пък докарва малко атмосфера от старите години.
Ще се опитам да продължа да пиша, сигурно ще е на малки откъси и глави (като последната), защото ме хващат нервите от писане на по-дълги неща.
User avatar
Mokidi
Global Moderator
Posts: 351
Joined: Wed Sep 14, 2011 9:26 pm
Has thanked: 129 times
Been thanked: 173 times

Re: Женска военна фантастика (засега без име)

Post by Mokidi »

Има си жанр за такъв тип старомодност, бих подсказала, стиймпънкария му викат, гиърпънк и подобни. Малко повече напън изисква и по-сериозна техническа подготовка, но пък (лично мнение, но подозирам, че съм права) там е бъдещето на фантастиката, точно защото не само ти и не само аз сме "старомодни" и ни допада повече този тип атмосфера.
Схващам идеята, че не ти се проучва в никаква посока в момента, но предлагам да помислиш по темата, а пък аз като добро дете ще си го преправям на стиймпънкарийка в главата и ще си извличам допълнително удоволствие от процеса.
Jane Undead
Global Moderator
Posts: 241
Joined: Sat Aug 20, 2011 1:50 am
Has thanked: 21 times
Been thanked: 43 times

Re: Женска военна фантастика (засега без име)

Post by Jane Undead »

Стиймпънк не е ли всъщност технология, основаваща се на парната машина? Защото ми се струва доста назад като исторически период и точно техниката с пара като че ли не ми допада.
User avatar
Mokidi
Global Moderator
Posts: 351
Joined: Wed Sep 14, 2011 9:26 pm
Has thanked: 129 times
Been thanked: 173 times

Re: Женска военна фантастика (засега без име)

Post by Mokidi »

Едно време беше тясно специализирана алтернативна история, базирана на пара вместо ток, да.
Днес на практика може да се каже, че в широкия смисъл на понятието steampunk или по-скоро gearpunk (е сега ще се намери кой да ме оспори, ама айде) е всякакъв тип "алтернативна" технология, която изключва точно съвременния тип технологично развитие; някои примери за логически връзки и развитие на светове са впечатляващи, други са с дребни на повърхностен оглед отличия.
В случая (повтарям се) може би си струва експеримента или поне така ми се струва като страничен наблюдател; дава и възможност да се запази именно "старомодното" звучене, като му даде оправдание и причина да съществува.
Размишлявам си на глас просто де.
Jane Undead
Global Moderator
Posts: 241
Joined: Sat Aug 20, 2011 1:50 am
Has thanked: 21 times
Been thanked: 43 times

Re: Женска военна фантастика (засега без име)

Post by Jane Undead »

Ето и новата глава. Почти само битка е. Да видим как съм се справила, защото по принцип не обичам да описвам битки. Със сигурност ще й трябва още редакция.
Коментирайте!

Глава 2

Битката за Калидора



Тогава все още не бях съвсем наясно за какво точно се води войната. Бях млада и наивна - стигаше ми да знам, че ние сме „правите”. Едва по-късно осмислих цялата ситуация – когато разбрах, че малко след тази първа битка силицианците са наредили кораби от Калидора до Еритрея (коментар, ще се мести: наречена така заради наситения червен цвят на скалите си) и са ни погнали почти едновременно отвсякъде.
Пристигнахме в системата на Калидора, когато битката беше в разгара си. Нямаше повече простотии от страна на изкуствения интелект, мисля, че беше решил да се държи добре заради надзора, който му оказваха двамата информатици.
На мястото имаше няколко тежки и леки крайцери, които се сражаваха с превъзхождащия противник. Неприятелите се намираха между нас и планетата, все едно не можеха да решат нас ли да атакуват или нея. Вероятно имаха планове за нея, защото сякаш се опитваха да изтикат корабите ни надалеч. Рояци изстребители се гонеха около двете флотилии, а оръдията на крайцерите бълваха огън срещу корабите на каменните гадини. Те пък ни обстрелваха със снаряди, които бяха практически невидими, показваха се само когато поразяха целта.
- Тук „Гордостта на Аврора” - обади се радиото. – Вие кои сте?
- Ние сме „Веселия Роджър”. – отговори офицера по свръзката – Как да ви помогнем?
- Изстреляйте изстребителите и започнете да обстрелвате най-дребния им кораб. Той е координатора.
- Всички изстребители да излитат веднага! – разпореди се капитана
Следващата стъпка бяха оръдията. Макар да не бяха под мой контрол, самия факт, че ще стреляме ме караше да си гриза ноктите отвътре. А пък и пилотите – повечето бяха млади, току-завършили Академията. Дали Лари и Хуан щяха да се върнат от тази мисия?
- Втори пилот Станчева, приближете кораба до вражеския координатор. – беше следващата заповед
- Слушам, сър! – изтръгнах се от нервното си самовглъбение и започнах да изпълнявам.
Щом се приближихме достатъчно, открихме огън. Те също ни погнаха, опитвайки се да защитят кораба си. Един от техните кораби, вероятно еквивалента на тежък крайцер, започна да се приближава към нас. Не се виждаха оръдия по него, пък и аз едва ли съм достатъчен специалист по техните оръжия, че да ги забележа, но беше ясно, че съвсем скоро ще трябва да отстъпим назад, за да се защитим.
Получихме заповед да отвлечем вниманието на тежкия крайцер, макар да не бях сигурна, че ще успеем. Но пък ние бяхме „най-свежото месо” и трябваше някак да го използваме.
Крайцера захапа стръвта и се помъкна след нас, което предполагам трябваше да го броим за хубаво, обаче на мен не ми харесваше идеята за сто хиляди тона каменарска стомана да ни преследва с кой знае какви оръжия на борда.
Оръдията ни не спираха да стрелят по него. Пораженията се виждаха ясно на единия екран, но пък техните кораби се отличаваха с особена издържливост, както и цялата им раса. Надявах се само да му правим достатъчно щети, че да си струва това, че се правим на парче царевица на кукичка.
Скоро техния крайцер престана да ни преследва и обърна курса към планетата. Ние тръгнахме обратно след него, като продължавахме да се стреляме. Когато стигнахме при другите кораби, видяхме че сега нашите са между Калидора и камънаците. Те получаваха доста големи щети, предвид че бяха големи и трудноманеврени, но сякаш засега това не ги притесняваше особено.
Цялото им поведение говореше, че очевидно чакаха да се случи нещо, което така и не ставаше. Не бомбардираха и планетата, но и ние не бомбардирахме тях с ядрено оръжие. Заповедите, които другите кораби бяха получили, бяха да хванем живо тяхното командване, за да ги разпитаме. А и изстребителите им бяха прекалено много, така че едва ли ракетите ни щяха да стигнат до техните кораби.
Първия пилот имаше идея – да хванем някой техен пилот и да го разпитаме. Но когато капитана предложи това на командващия „Гордостта на Аврора”, онзи отговори, че вече са пробвали и дребните риби не знаели нищо.
За момент вражеския тежък крайцер остана без защитата си от изстребители. Силите бяха неравни и командващия заповяда да изстреляме ядрени ракети. Можеше и да се „лишим” от един техен кораб, значи. А те дали можеха да се лишат от някой наш?
Новак изстреля три ракети с личния си секретен ключ и нашите „пиленца” полетяха към целта. Две от тях бяха свалени на средата на полета си от вражеските оръдия. Третото обаче улучи. Ядрената експлозия за момент засенчи всичките ни сетива. После видяхме, че и един от нашите кораби е бил свален.
Отначало не повярвах, че това е възможно. Но напразно – реалността не се нуждаеше от нашата вяра, за да прави каквото си иска. Трябваше да приемем загубата и да продължим да се бием.
В следващите няколко часа никой не използва ядрено оръжие, но радиоактивните частици продължаваха да се сипят из пространството около нас. Надлъгвахме се, сражавахме се с изстребители, но те бяха по-силните. Беше въпрос на време или да се изтрепем взаимно или ние да паднем.
Пристигна още един наш кораб, който също като нас бил някъде на учения. Чухме как командването от Гордостта на Аврора го инструктира в движение. На „Гордостта” имаше контра-адмирал, казваше се Дейвис и беше жена. Войнствения й алт даваше нареждания, а пък капитанката на новия кораб й козируваше през две секунди. Странно, че ние бяхме пропуснали да си полафим с нея.
Зачислиха новите да се бият заедно с нас срещу координатора на враговете. Шефа даваше нарежданията, а капитанката се съгласяваше с всичко.
Боя около малкия кораб ставаше все по-интензивен. Част от техните изстребители примамиха нашите някъде надалеч, а останалите нападнаха нас. Бяха прекалено бързи, за да можем да ги свалим, но пък те нямаха този проблем с нас. Когато изстрелвахме снаряд в ядрото на ятото, то сякаш се пръсваше и снаряда го подминаваше.
За наше щастие изстребителите скоро се върнаха и влязоха в бой с техните. Офицерите, обслужващи оръдията успяха да си отдъхнат за малко, но после пак се съсредоточиха върху задачата да гръмнат координатора.
Съставихме план – новите да отвлекат вниманието му, а пък ние да го гръмнем. За целта нашите изстребители започнаха да отстъпват, а техните ги погнаха. Новия кораб, който беше лек и маневрен разузнавач, започна да обикаля наблизо до координатора, а той тръгна да бяга към другите им кораби. Нашия кораб ги следваше на разстояние. Когато още един от техните кораби започна да обстрелва разузнавача, капитана заповяда да изстреляме три ядрени ракети. Разузнавача продължи да кръжи около техните кораби още малко, след което се махна, за да направи път на ракетите. Две от тях успяха да се забият в координатора, а третата оцели опашката на лекия им крайцер.
След мощната експлозия за известно време настъпи хаос в техните редици. После се прегрупираха и тръгнаха да ускоряват далеч от планетата, за да влязат в подпространството.
Контра-адмиралът заповяда да не ги преследваме, а да побързаме на научим новините, за да се ориентираме в обстановката. Новия кораб носеше пакет съобщения за Дейвис. Офицера й по свръзката прочете едно от тях на всички:
- ... Силицианците нападат нашите бази от линията Калидора-Еритрея включително. Всички, свободни от бойни действия да се отправят към най-близката точка от тези системи незабавно.
Така този кораб се беше озовал при нас, а сега ние трябваше да тръгнем към следващата най-близка система. Извиках картата на главния холо-екран, така че всички да могат да я разгледат.
Планетната система, която беше следващата по пътя към Еритрея, се наричаше Нова Лидия и се намираше на няколко часа през подпространството.
Офицера по свръзката на Аврора пак се обади, за да раздаде траекториите през подпространството. Получили нашата, побързахме да ускорим, следвайки флагмана.
- Напред към Нова Лидия! – чу се гласа на Дейвис
Дамата определено можеше да надъхва.
User avatar
Radiant Dragon
Global Moderator
Posts: 813
Joined: Sun Aug 14, 2011 9:46 pm
Location: Локалната супер-реалност
Has thanked: 367 times
Been thanked: 626 times

Re: Женска военна фантастика (засега без име)

Post by Radiant Dragon »

Тъй. Като за начало, главата ми се стори малко кратка, но това не винаги е проблем. Все пак there's quantity and then there's quality. ;)

Но едно нещо страшно ми бръкна в здравето, простете френския ми. И това са тоновете ПНК. Цялата битка на практика е като някаква извадка от доклад, почти без грам описателност и драма. Нито веднъж не усетих риска, адреналина и докосването до смъртта, което сигурно изпитват участващите в сражението. Беше... все едно гледам Viasat History.

Само по себе си, това не е критичен проблем, но аз мисля, че ти се стремиш към съвсем друг, по-жив и (ъх, как беше на бг "visceral"?) стил, а не някаква интроспективна меланхолична мемоаро-подобна монотония, както в момента звучи главата.

Мда, и маневрите ми се сториха малко странни. Но може би причината се крие в постната описателност и затова не съм ги разбрал добре.

И накрая, нещо малко, което обаче ми се наби в очи: "изтребител". Знам, че добавянето на "с" е механична грешка (самият аз я правя от време на време), ама някак си привлече вниманието.

ПП. Всичко туй го казвам като лично мнение. "Храната" да не се приема твърде навътре. Считайте ме за пристрастен читател, който твърде много обича "кьор фишека". По принцип щях да дам и предложения и съвети към коментара, ама е много късно и нещо ме боли главата. Ако сме настоятелни обаче, ще едитна с повече полезнотии. :geek:
IN ORDER TO RISE AGAINST THE TIDE, FIRST ONE MUST BE BELOW IT.

Аз съм графист, а не кечист.
(Ама вече разбирам и от кеч, ако трябва)
Аз съм. Това ми стига.

'Tis I, master of the first floor, aspirant to the last, the Radiant Dragon.


Accepting reality since 2017

And loving it since 2021


And now, I step fully into the Light, complete and replete. The way to Ascension is open.
-- some Dude, circa 2022
Jane Undead
Global Moderator
Posts: 241
Joined: Sat Aug 20, 2011 1:50 am
Has thanked: 21 times
Been thanked: 43 times

Re: Женска военна фантастика (засега без име)

Post by Jane Undead »

Благодаря за коментара, ще го имам предвид.
И наистина не съм сигурна как точно се пише изс..стребител. :)

Едит: Интересно ми е какво мисли Върджил за тази глава. Вероятно ще изчакам нейното мнение, преди да напиша следващата.

Едит2: Върджил каза, че е съгласна с поне половината неща, които каза Виктор. Май ще трябва да пренаписвам главата. Но преди това вероятно ще напиша новата.
Post Reply

Return to “Писателска работилница”