Искам да ми кажете как ви се струва, има ли грешки и дали е достатъчно зарибяващ.
Моля ви да не бъдете гадни, но ако нещо не е наред в писанието, да ми го кажете. Благодаря!
- Ей, Лари! Лари! – провикна се капитан-лейтенанта, който вървеше отдясно на мен. Как се казваше, ли? Нямам си никаква идея. Бях спала с него веднъж или два пъти, но това в армията изобщо не е повод за запознанство.
- Ей, Хуан, Лили! – отговори Лари - И вие ли сте в отпуска?
- Няма майтап, готин! – протегнах се към главата му и му накривих шапката – Води ни към кръчмата. Надявам се да имат водка.
- Вие руснаците с вашата водка!
- Уискито има вкус на смачкани дървеници! – извиках аз с ръце на кръста – Не искам цял ден устата ми да вони на тях, много благодаря!
- Ще видиш ти едни смачкани дървеници! – закани ми се Лари
- Спокойно, дечица! – Хуан застана между нас с разтворени ръце – Пиене ще има за всички. За всеки, каквото иска. – той погледна последователно към мен и другарчето си – Само не се избивайте.
- Тоя не ми е в категорията! – вирнах демостративно глава и отстъпих няколко крачки назад
- Не се надувай. – викна ми Лари - Това, че стана майор преди нас и вече караш голямата таратайка, не ти позволява да ни гледаш отвисоко.
- Позволява ми и още как!
- Тогава някоя хубава вечер ще ти направят мечка. – закани се Хуан – И ние няма да се юрнем да ти спасяваме русия задник. Ама изобщо.
- Добре, момчета, искам примирие.
- Първо кажи, че уискито няма вкус на дървеници!
- На смачкани дървеници, искаш да кажеш!
Наблизо мина първия пилот на кораба ни и тримата го поздравихме и козирувахме в стойка „мирно”.
- Хайде, хайде. – отговори той небрежно на поздрава ни – Към една и съща кръчма отиваме.
Понечих да повторя разсъждението си за дървениците, но се спрях навреме. Първия пилот беше уиски-пияч.
За мое щастие, разговора, включващ въпросните насекоми, скоро беше забравен от момчетата, докато тримата разпитвахме първия пилот за новините около границата ни със силициевата цивилизация.
- Засега няма нищо ново, освен че техния посланик е скъсал нервите на всички в правителството с протестната си нота и претенциите си към нашите територии. – отговори капитан втори ранг Новак. – Ако сте чули това, значи заете колкото всички останали.
Като разбрахме, че няма да получим повече информация, престанахме да разпитваме пилота и продължихме да вървим мълчаливо между камънаците. Скоро стигнахме до питейното заведение, което така ни беше легнало на сърцето.
Кръчмата не беше нищо особено, както и планетата, на която се намираше. Беше разположена из чукарите близо до космодрума за удобство на посетителите. На Евменида цивилни нямаше. Единствения й град се обитаваше от военните, които провеждаха учения в сектора и на планетата. Пък и самата Евменида представляваше естествен терен за трениране на бой в пресечена местност. Имаше планини и тук-таме някоя река, но голямата част от нея беше полупустиня с ниска суха растителност.
Заведението представляваше стандартен четириъгълник, сглобен от бетонни панели, изляти на място. Знаех обаче, че пясъка и цимента са внесени от друга планета – местните материали бяха твърде некачествени. Край заведението се намираха и казармите, направени от бетон и ламарина. От местните казарми произхождаше и основната му клиентела – млади жени и мъже с къси прически и в униформата на космическата пехота. Повечето пехотинци, разбира се, бяха мъже, но тук-там се виждаше някоя жена-офицер. Да си призная, не ги заглеждах особено. За сметка на това гмурнах поглед в морето от стегнати мъжки тела. Може и да ми излезеше късмета тази вечер.
Във въздуха се носеха триизмерни изображения на рок-звезди и неонови надписи, а покрай бара и стените бяха наредени високи столове, повечето от които бяха заети от войници като нас. Седнахме с Лари и Хуан в дясната част на бара, там където имаше повече мадами – ако можете да наречете „мадама” жена, висока 180, с едро телосложение и изражение на армейски сержант. Е, имаше и по-дребни като мен, но те вероятно не бяха от пехотата.
Оставих момчетата да се опитват да прилекат вниманието на някоя сержантка и се зазяпах в холо-екрана, където даваха някакъв концерт на мъже в оскъдно облекло, но за сметка на това – с буйни коси. Като цяло бяха симпатяги, обаче не можеше да се разбере какво свирят – някой им беше изключил звука. Вместо това бяха пуснали да свири някаква класика на Джудас Прийст. Нямах нищо против – музиката ми харесваше, а и караше мъжете да се чувстват „мъжкарски” и да се перчат повече от обикновено.
- Добър вечер, майор, капитан-лейтенанти! – поздрави бармана – Какво ще бъде?
- За мен – водка. – обявих аз – Голяма.
- Здрава жена сте, щом умеете да пиете по толкова. – опита се да флиртува с мен барманчето. Изглеждаше на не повече от двайсет и три.
Огледах го от главата до коленете – малко по-дълга от военните прически, риза, тъмна престилка, цивилни панталони. Ставаше.
- Може да пиеш с мен, ако ти стиска. – казах и надигнах водката. Изпразних чашата на един дъх и я ударих в бара. – Още една.
- На работа съм, сладурано. – усмихна ми се той, докато ми пълнеше новата чаша. За вас, момчета?
- Средна текила и голямо уиски. – поръча Хуан, който си беше отдавнашно другарче по чашка с Лари.
- И за мен едно уиски. – обади се някой от другата страна на Лари. Гласът му беше дрезгав и приятен. Наведох се назад, за да го видя – беше старши лейтенант от пехотата с черна коса и стабилна стойка.
- Наздраве! – викнах му аз и пресуших половин чаша. Първо правило, ако искаш да си хванеш мъж – не се прави на такъв.
- Майор! – козирува пехотинеца, макар че изобщо не беше нужно.
- Как е уискито, старши лейтенант? – попитах го аз.
- Гадно. – отговори той и продължи да го пие.
- Мога ли да ви препоръчам тогава водка? – станах от мястото си и се приближих към него. – Същия ефект, минус вкуса.
- Благодаря. – каза той и отпи глътка от чашата ми. След това присви очи. Аматьор.
Поръчах си трета водка.
- От кой кораб сте, майоре? – попита ме той
- От „Веселия Роджър”. Наричай ме Лили.
- Аз съм Роб.
Докато умувах как точно да си пия водката, той продължаваше да пие неговата на глътки и да ме дразни. Ако почнехме да пием както си трябва, от една страна, сигурно щях да го напия, а пиян мъж не ми трябваше. От друга страна, водка не се пие така.
- Е, Лили, това ще го пиеш ли? – явно беше решил да ме взема на подбив.
Надигнах и тази чаша и я изпих до дъно.
- Нещо напротив? – попитах втрещената му физиономия, която се намираше точно срещу моята.
- Не. – каза той и потръпна. След което обърна своята чаша.
- Хубаво. – рекох аз и оставих чашата си на бара.
През това време моите двама приятели се опитваха да забиват някаква мадама. Първия пилот не се виждаше.
- Още две водки. – поръча пияча-новобранец.
Изпихме ги едновременно и тропнахме с чашите на бара.
През това време моите приятели се бяха сдърпали с някакъв друг старши лейтенант за девойката. Не държах особено много на старата комбинация пиене-въргал, обаче когато приятелчетата на нахалника се присъединиха в боя, трябваше да се включа. Праснах единия във физиономията и тъкмо се готвех да го сритам, когато някой се развика:
- Ей, веднага го пуснете!
Беше първия пилот, а зад гърба му стояха двама армейски офицери.
Погледнах гузно към Роб. Той обаче не изглеждаше да ми е ядосан, задето се бях сбила.
- Май трябва да ти спрем пиенето. – заключи той на шега, след като ме издърпа от меллето. Останалите побойници бяха раздалечени в двата края на бара.
- Защо, притеснявам ли те? – отметнах косата от потното си чело.
- Не. – отсече той
- Добре тогава, да вървим. – хванах го за ръката
- Накъде? – попита той
- Има ли значение?
Поведох го извън кръчмата, към близките стайчета за въргаляне. Сложих банковата си карта в прореза, след което вратата се плъзна встрани и аз поведох старшия лейтенант към леглото.
Части от униформи се разлетяха към пода, следвани от бельото. Лейтенанта ме притисна към леглото и ме целуна по устата. Като цяло беше доста мил и внимателен, но си личеше, че е на зор. Също като мен. Затворих очи и разтворих бедра. Беше разтушаващо приятно.
Точно на най-хубавото ни прекъснаха.
Хуан блъскаше отвън по вратата и викаше:
- Лили, излизай виднага! Кораба излита след десет минути!
Така започна войната за майор Лилия Станчева – потна, пияна и с гол мъж върху себе си.