Книги, автори, размисли творчески и човешки

[Кал]

Discussions on Goodreads:

My experience with young readers (I'm part of an active readers' network) is that they read at least as much as my friends used to when we were in high school. However, there's a much greater diversity of texts available: online, self-published, even such new forms as visual novels, which can contain as much text as The Lord of the Rings--and compare in quality. (Try e.g. The Devil on G-string.) Actually, I've been thinking of proposing to add visual novels as a new book category here; since we can rate manga and other comics, they definitely fit in, too.

So, I attribute any worries about the quantity and quality of reading in our age to the "good old days" fallacy. Reading these days is no worse; it is different.

I'll be happy to hear about your experience in getting young people (20-) to read more; or discovering new patterns in their reading.

Listen, I don't think that books these days are less clever. Just it always will be the less clever and well written books that are popular, John Grisham was the same for my parents generation and the likes of the books on this list are for this one (again I like Harry Potter). I can think of a few so-called "highbrow" novels I have snubbed in my time, The Lord of the Rings (though I really liked the Hobbit), and I find that some general fiction is superior to the literary ones, Stephen King is probably the best writer I think who can transfer from genre to literary fiction (don't believe me then read one of his horror classics like Pet Sematary and then go read his short story collections like Different Seasons), so I am not a literary snob. Just some of these books that are highly ranked are absolutely ludicrous. We may have our books we enjoy as children and we carry them on into adulthood, then they do merit this list, but these books for pre teens and horny old women that are being presented here are actually very bad. Look me in the eye and say I prefer highbrow and only like books for the good old days, I'm not even eighteen, the good old days are today for me, just because I think (as well as a lot of other people) that the likes of Twilight and Fifty Shades of Grey are terrible books. A book should never be judged by its popularity, just because you like the book when making a list you have to take into account what this piece of entertainment has taught you and or how insightful and subtle the use of it was, in other words a book needs themes. With movies also, do people think Schindler's List is superior to Bill and Ted's Excellent Adventure, of course they do, but Bill and Ted is still a much funnier and a film more likely to entertain, but its still the lesser film. Surely books should be treated in the same way. Twilight just teaches girls to have no personality and Fifty Shades of Grey is a poor pastiche of those in the real world who partake in sexual experimentation. To say that I miss the good old days, well I think most people would considering in the past writers who were considered the greatest now because of their classics which have stood the test of time lived, but as I said in a previous comment they need to stand the test of time. 1984 teaches us about totalitarianism and why our society should not be taken for granted, Twilight teaches us that vampires sparkle and that teenage American girls act like forty year old women.

Twilight teaches us that vampires sparkle and that teenage American girls act like forty year old women

Have you actually read all four books? You may be surprised what the later installments teach us. :) (Incidentally, this is, I suppose, why they are not as well-loved as the earlier ones. They relied on their readers' growing up, at perhaps a faster rate than the time that passed between their publication. A similar fate befell The Host, S. Meyer's more mature book; it never caught on with most of Twilight's fans. They were still too young for it.)

I am neither defending nor attacking any of the books on this list. I don't see the point in that. For all intents and purposes, I see this list as "Our Most Favorite Books." ("Best Books" is hazy and unhelpful anyway: best how?) And why would I argue with what inspires other people?

So, I see your point, but I find nothing fruitful in pursuing that direction, so I won't go there.

[Кал]

Я гледайте какво идва...

Hieroglyph: Stories and Visions for a Better Future

[Кал]

Интервюто за „Непоискано добро“ и моето участие в „Книгата, която ме вдъхновява“ мина чудесно. И организатор(к)ите се оказаха много готини. (Светлинки, гответе се за интервю. )

Като качат запис онлайн, ще дам линк.

– - -

Тъпото е, че в момента „За спасяването на света“ изостава – на 4-о място, след „Мечо Пух“ (която е една от най-досадните ми детски книги – скучаех с нея още като я четох в началните класове ). Не знам защо гласуването стана толкова вяло в последните две седмици... Дано хората (и мислите им) се активизират след средата на септември.

[Кал]

Интервюто за „Непоискано добро“ и моето участие в „Книгата, която ме вдъхновява“ мина чудесно. И организатор(к)ите се оказаха много готини. (Светлинки, гответе се за интервю. )

Като качат запис онлайн, ще дам линк.

Ето го.

Сега ако се вдъхновите и да ни подкрепите...

[svetliche]

Поздравления много интересно, смислено, духовито, оптимистично, мечтателно интервю! Прегръдки!
И гласувах

[Кал]

Отзив в Goodreads за The Bonehunters, шеста част от Малазанската книга:

Пренасям отзивите си в хронологичен ред:

~ Тъкмо щях да ожаля Апсалар (за жал си е, девойката – ама че смотан избор :((( )... и бате Стефчо прикачи към нея две пълни откачалки. От дълговечно естество. И толкова неумрели – с челюстен апарат, непознал, неотпускащ нито миг покой.

С такива спътници няма време за скърбене. Честито, моме. ;)

~ По темата за свободата и веригите:

So much had changed inside him. He was no believer in causes, not any more. Certainty was an illusion, a lie. Fanaticism was poison in the soul, and the first victim in its inexorable, ever-growing list was compassion. Who could speak of freedom, when one’s own soul was bound in chains?
He thought, now, finally, that he understood Toblakai.
And it was all too late. This grand revelation. Thus, I die a wise man, not a fool. Is there any difference? I still die, after all.
No, there is. I can feel it. That difference – I have cast off my chains. I have cast them off!
A low cough, then, ‘Corabb?’
‘I am here, Malazan.’
‘Where? Where is that?’
‘In our tomb, alas. I am sorry, all strength has fled. I am betrayed by my own body. I am sorry.’
Silence for a moment, then a soft laugh. ‘No matter. I’ve been unconscious – you should have left me – where are the others?’
‘I don’t know. I was dragging you. We were left behind. And now, we’re lost, and that’s that. I am sorry—’
‘Enough of that, Corabb. You dragged me? That explains all the bruises. For how long? How far?’
‘I do not know. A day, maybe. There was warm air, but then it was cool – it seemed to breathe in and out, past us, but which breath was in and which was out? I do not know. And now, there is no wind.’
‘A day? Are you mad? Why did you not leave me?’
‘Had I done so, Malazan, your friends would have killed me.’
‘Ah, there is that. But, you know, I don’t believe you.’
‘You are right. It is simple. I could not.’
‘All right, that will do.’

[spoiler]В превод на Валерий Русинов:

Толкова неща се бяха променили. Вече не вярваше в каузи. Убедеността беше илюзия, лъжа. Фанатизмът бе отрова за душата и първата жертва в неумолимия й, вечно удължаващ се списък бе състраданието. Кой можеше да говори за свобода, щом душата му е окована във вериги?
Смяташе, че вече — най-сетне — разбира Тоблакая.
А беше толкова късно. Това прозрение. „Ето, че умирам като мъдрец, а не като глупак. Има ли разлика? Нали все пак умирам.“
„Има. Усещам я. Тази разлика… Разкъсах веригите си. Разкъсах ги!“
Глуха кашлица, а след нея:
— Коураб?
— Тук съм, малазанецо.
— Къде… сме?
— В гробницата ни, уви. Съжалявам, нямам вече сили. Предаден съм от собственото ми тяло. Съжалявам.
Последва мълчание, а след него — тих смях.
— Все едно. Бях в безсъзнание — трябва да си го усетил. Другите къде са?
— Не знам. Влачих те. Бяхме изостанали. А сега сме изгубени. Съжалявам…
— Стига, Коураб. Влачил си ме? Това обяснява отоците. От колко време? Докъде?
— Не знам. Ден може би. Имаше топъл въздух, но после стана хладен — като че ли лъхаше навън и навътре, покрай нас, но кой лъх беше навътре и кой навън — не знам. А вече няма вятър.
— Ден? Луд ли си? Защо не ме остави?
— Ако го бях направил, малазанецо, приятелите ти щяха да ме убият.
— А, така значи. Знаеш ли, не ти вярвам.
— Прав си. Просто е. Не можех.
— Така бива.

[/spoiler]

~ Y'Ghatan е една от ключовите героини в том шести. Не знам доколко ще оцените присъствието ѝ без контекста на предната сцена (в която тя е помогнала на група уловени в пожар войници да се измъкнат, след тридневен преход през подземни пасажи), но... проверете:

viewtopic.php?p=17989#p17989

~ [spoiler]За случилото се с Хеборик:[/spoiler]Дали осъзнаването, че си един от тях – от падналите – е краят на пътя?

[spoiler]За случващото се с Хедж:[/spoiler]Какъв път почва сетне?
(There the road begins
Where another one will end)
Кой го направлява? Кой води падналите в пътя им?

[spoiler]За онова, което тепърва ще се случи:[/spoiler]... Кой движи промяната?

~ Дори когато Ериксън се отплесне в по-баналните проблеми на фентъзито, разговори като този ме вдигат високо, високо – потапят ме сред дълбокото:

https://www.goodreads.com/quotes/948913

[spoiler]В превод на Валерий Русинов:

Маппо се намръщи.
— Не съм чувал за Изгубени стихии?
— Учените обикновено признават само четири, общо взето: вода, огън, земя и въздух; но съществуват и други. (...) Живот, смърт, мрак, светлина, сянка… възможно е, но дори и това като че ли е много сбит подбор. Какво да кажем например за времето? Минало, настояще, бъдеще? Какво да кажем за порива и делото? Звука, тишината? Или последните две са само по-дребни аспекти въздух? Времето принадлежи ли на светлината? Или е само една точка, някъде между светлина и мрак, но все пак различима от сянка? Какво да кажем за вяра и отрицание? Разбираш ли вече потенциалната сложност на отношенията, Маппо?
— Стига изобщо да съществуват извън идеята в понятията.
— Вярно. И все пак може би са нужни единствено понятията, ако предназначението на елементите е да придадат форма и смисъл на всичко, което ни обкръжава отвън, и всичко, което ни насочва отвътре.

[/spoiler]

Или такива размисли:

https://www.goodreads.com/quotes/200281

[spoiler]В превод на В. Русинов:

Има нещо дълбоко цинично, приятели, в представата за рай след смъртта. Изкушението е измъкване. Обещанието е оправдаващо. Човек не е длъжен да поема отговорност за света, какъвто е, и следователно не е длъжен да знае нищо за него. За да се стреми към промяна, към истинска доброта в този смъртен свят, човек трябва да признае и да приеме, вътре в душата си, че тази смъртна реалност има предназначение сама по себе си, че най-висшата й ценност не е за нас, а за нашите деца и за техните деца. Да се гледа на живота само като на бърз преход по разкаляна пътека — станала разкаляна от собственото ни безразличие — означава да се оправдае всякаква мизерия и поквара и да се нанесе жестоко наказание над невинния живот на тези след нас.
Аз отричам тази представа за рай отвъд портите от кости. Ако душата наистина надживява прехода, то тя ни задължава — всеки от нас, приятели мои — да храним вяра в подобието: онова, което ни очаква, е отражение на онова, което оставяме след себе си, и като прахосваме своето тленно съществуване, ние предаваме дадената ни възможност да опознаем добротата, съчувствието, съпричастието, състраданието и изцелението — подминаваме всичко това в устрема си да стигнем до място на блясък и красота, място, което не сме си спечелили и което със сигурност не заслужаваме.

[/spoiler]

Или тази рецепта за откриване на враг:

viewtopic.php?p=18064#p18064

Мдам... Малазан определено качва левела на цялото направление „епично фентъзи“.

(И страшно усложнява намирането на следващото епи-четиво, което да задържи вниманието ми. Може би... това ще е лебедовата песен в общуването ми с жанра?

Не – по-скоро ще търся, докато не намеря кой постига следващото ниво. Вероятно той, тя, те растат дори в тоя миг...)

~ Хахаха... ЗНАЕХ си, че [spoiler]сестричката на сержант Уискиджак няма да се изгуби току-така![/spoiler]

:DDD

~ Нишката на двамата ми най-любими любими (и най-вбесяващите късащи сърцето ми) се усука по начин, който кара сплита ми да се усуква:

‘When I was a child,’ Apsalar said, ‘I believed that there were cities there, but no wars. Just beautiful gardens, and the flowers were ever in bloom, every season, day and night, filling the air with wondrous scents…you know, I told all of that to someone, once. He later said to me that he fell in love with me that night. With that story. He was young, you see.’
‘And now he’s just that emptiness in your eyes, Apsalar. (...) That young man, what happened to him?’
‘I don’t know. I left him.’
‘You didn’t love him?’
She sighed. ‘Squint, it’s complicated. I’ve hinted at my own past. The truth is, I loved him too much to see him fall so far into my life, into what I was – and still am. He deserves better.’
‘You damned fool, woman. Look at me. I’m alone. Once, I wasn’t in no hurry to change that. And then, one day I woke up, and it was too late. Now, alone gives me my only peace, but it ain’t a pleasant peace. You two loved each other – any idea how rare and precious that is? You broke yourself and broke him too, I’d think. Listen to me – go find him, Apsalar. Find him and hold onto him – now whose ego tortures itself, eh? There you are, thinking that change can only go one way.’

[spoiler]В превод на Валерий Русинов:

— Като дете вярвах, че там има градове, но не и войни — отвърна Апсалар. — Само красиви градини и цветята винаги са разцъфтели и всеки сезон, денем и нощем, изпълват въздуха с възхитителен аромат… Знаеш ли, веднъж го казах всичко това на едного. По-късно той ми призна, че се влюбил в мен в онази нощ. С този разказ. Беше млад, разбираш ли.
— А сега той е само тази празнота в очите ти, Апсалар. (...) Този млад мъж — какво стана с него?
— Не знам. Оставих го.
— Не го ли обичаше?
Тя въздъхна.
— Сложно е, Скуинт. Намекнах за миналото си. Истината е, че го обичах прекалено много, за да мога да понеса да го видя затънал в живота ми, в онова, което бях — и все още съм. Той заслужава нещо по-добро.
— Проклета глупачка. Виж ме мен. Аз съм сам. Някога изобщо не бързах да променя това. А после… един ден се събудих и беше много късно. Сега самотата ми дава покой, но не е приятен този покой. Вие двамата сте се обичали — имаш ли представа колко рядко и ценно е това? Разбила си живота си и неговия — също, според мен. Слушай… иди и го намери, Апсалар. Намери го и го дръж до себе си — е, чие его се самоизтезава, а? Ето, мислиш си, че промяната може да е само в едната посока.

[/spoiler]

Не знам накъде ще я поведе авторът по-натам. Но съм му благодарен за припомнянето.

~ Благодарен съм му и за друго припомняне – какво ни прави хора (нежели тирани):

viewtopic.php?p=18080#p18080

(Дано го прочетат – и разберат – повече приятели. И спрат да ми се сърдят. ;)

~ Начинът, по който Ериксън представя света и историята си, ми напомня за антропологическия подход thick description на Clifford Geertz. При него (о)писателят се старае да опознае – да се всели – във всяка от културите, всеки от мирогледите на участниците в една ситуация, а после да я покаже през техните погледи: всеки един от тях. Това „плътно описание“ води след себе си – сигурно се досещате – по-дълбоко разбиране; и по-трудно хлъзгане в улеите „добър“ и „лош“. (Значи Ериксън се вписва прекрасно в това, което търсим в Човешката библиотека. :) )

Редките случаи, в които Ериксън ни лишава от „плътност“, са сцените с ускорена динамика, учестен пулс. (Например: доста от кулминациите му – включително тази.) Тогава мотивацията на героите пада жертва пред мобилизацията на сюжета. (По никакъв начин не разбрах какво подхранва амбиците на Pearl спрямо моя почти-адаш. :( То или въобще не се вясваше до момента на сблъсъка им – и този, и предния, – или беше загатнато бледо-немощно.)

Почвам да се питам дали напълно не съм се отказал от историите, подчинени на сюжета, за сметка на тези, следващи логиката на образите си...

(Пак ще има писъци в лагера на Grandfather, tell me a story. :D )

[Люба]

Днес си подарих 2 книжки на Жанет-45

Преди да съм ги довършила, мога смело и отговорно да ги препоръчам

Милен Русков - Джобна енциклопедия на мистериите - извадка тук и тук
Грабва новото преработено издание с лекота на прочита, лична, много фина ирония, прокрадваща се тук-там, по-скоро гранична с много приятно чувство за хумор.
Не прекалява, изразява се като ход на мислите, уточнява дали и как да четем книгата, за да не останем излъгани между литературното и фактологичното... Изобщо - много драг стил, а вярвам и съдържимото ще докаже симпатичност докрай.

"Аз съм малко скептичен към идеята, че човек наистина пише сам книгата си - най-малкото поради безспорния факт, че той няма никаква власт върху въображението си, не може да определя нито силата, нито посоката му, - тъй че колкото се радвам за написването й, толкова съм и благодарен на кой знае кого. Горното впрочем може да бъде дадено като пример за крайно любопитния парадокс, по силата на който част от хората, които вярват в невероятни неща, са всъщност много скептични хора - тъкмо поради своя скептицизъм те се усъмняват в реалността, чиито описания и механизми им се виждат твърде прости, за да са верни. И така накрая започват да вярват в невероятни неща."

"Едно от неприятно простите факти от живота, в които и най-големият скептик не може да се усъмни, е, че общо взето трябва да се работи, да се полагат известни усилия. За съжаление. Това е наистина тъжен факт. И усилията винаги са си лично твои."

Втората книжка, която ми дойде изненада - заедно с Милен Русков, милата Гери то Жанет-45 беше оставила една стихосбирка на Екатерина Йосифова - "Тънка книжка".
Да я погледна. (Ние с Гери се познаваме от един панаир на книгите и харесване и доставка на една друга книжка, която и тя цени).


Сънувам си

Добре съм си
без говорене.
И без него се разбираме
с нестрашния звяр: животът нечовек.

Познатият сън

Отделям се от
там, където
и това, върху което
съм стъпила.
Не се издигам нависоко.
Никога далеко
от обичането.

Будя се

Тъкмо навреме, преди да узная
какво ще се случи.

[Люба]

Един цитат от Давид Мавродиев - ако не греша към тук и днес - около 13-годишен

Какво според вас носи четенето и защо хората трябва да четат?
Носи знание. Носи идеи и мечти. Развива въображението. Помага ти да твориш и ти. Според мен, младите хора трябва да четат повече, за да имат мнение. За да имат култура. За да се развиват и да бъдат успешни в живота. За мен четенето е като поглед през ключалката. Вратата е затворена. Зад нея те чака цял един нов свят. Лесно е ако имаш ключ и получиш знанието наготово (да препишеш от нета, да копираш готова мисъл или идея на автор или цялото му произведение). По-трудното е сам да откриеш начин да получиш това знание, дори и това да е бавно и трудно, като поглед през ключалката. Така аз виждам четенето. Може да е бавно и трудно, но е интересно и сладко, защото за него си се потрудил. Предпочитам го пред отворената врата на филмираните книги. А и то има едно голямо предимство – дава ти възможност да си представиш каквото и както си искаш, а не да гледаш това, което друг си е представил като е чел книгата и после я е направил на филм. Аз си спестявам това разочарование... А лично на мен четенето много ми помага да се опитвам и аз да пиша като любимите ми автори!

Прочети още на: http://www.az-deteto.bg/david-mavrodiev ... /view.html

[Кал]

Разговори в Goodreads:

Привет!

Ще бъда откровена - ударих на камък. Епизодът с фравашките мъдрости ми беше изключително интересен и приятен и се надявам, че няма да е първият и последен път, когато се появяват фраваши в поредицата. Обаче обучението в академията не ми е по вкуса. Докато Педар беше жив, имах чувството, че чета Ендър - своеволия на квадрат от по-висшите и по-старшите в иначе уж уважавана институция, като се започне от изпитанието за влизане. Браво на Данло, че използва случая с Педар, за да се опита да приложи ахимса на практика, но поне засега се получава един малко изкривен двоен стандарт - ахимса се отнася само за другите, иначе наранявай и мрази себе си колкото ти душа иска. Ще успее ли да надмогне това? Не ми казвай, ще открия сама, но дано, дано...

Та така. В момента съм го зарязала да плува в компютърните води на библиотеката и вместо това препрочитам Хрониките на Амбър (о, Амбър, Амбър, всички царства във всички компютърни игри, които съм играла, се наричат Амбър в твоя чест; вторите царства се наричат Авалон, разбира се). Беше ли трудна на теб тази част, обучението за пилот? Интересно, че ме предупреди за началото - дааа, то беше графично, признавам, но беше и увличащо.

Хих... аз истински се развълнувах точно по време на обучението. И при Стария отец, да – „вярванията са клепачите на очите“ |-); но особено когато Данло и Хануман се сблъскаха с... тук ще ти оспойля един от кулминационните моменти в книгата. А той и досега ми се вижда удивителен: как полетът на една капка кръв към земята се превръща в пътуване все по-дълбоко в това, което ни изгражда; и как, като художествен похват, тия две страници ни забавят, нас читателите (дори съм проверявал, че ми спада пулсът), точно както времето се разтегля за героя... Дали и на теб ще ти се отрази така? :)

Признавам, че не съм чел Ендър. Едно, защото четох „Дивна“ – а доста хора са ми ги сравнявали. И две, защото ми го разказаха, много сладкодумно. ;)

А Амбър последно си ги припомнях покрай това: Amber Diceless Role-Playing: Diceless Role-Playing System. Беше ми забавно да се гмурна пак в неизбродимото въображение на Зелазни (от фентъзистите само Бийгъл ме замайва толкова). Но с потрес установих, че тотално ми е писнало от династично интригантство... даже ругаех Стивън Ериксън за забежките му в посока заговорничене в Малазанската книга. (Слава Богу, той постепенно разкрива, че залозите са много по-високи. Чудя се що ли за човек бих израсъл, ако на 13 бях почнал да чета Малазан вместо Амбър...)

[Кал]

До тази неделя, 26 октомври, гласуваме за Топ 30 на „Книгата, която ме вдъхновява“.

[spoiler]Хрис (или други фенове) – оставям на вас да отворите тема за „Приказка за Стоедин“ в подфорум „Посестримите“. Нямам идея защо досега не сме направили...[/spoiler]

[Кал]

^^^Понякога^^^ ми е малко самотно в тази стая...

Добре, че има и други места, където читатели говорят за книги.

[Кал]

Отзив в Goodreads за „Наш ред е!“:

~ Ивайло е един от (задочните) участници и в „Приказки за Юнаци и злодеи: Промяна“, която преживява същите теми. Изключително интересно ми е да видя и неговия поглед.

~ За всеки, който се е натровил от медийни образи на Ранобудните студенти – антидот има! :D Този пасаж; и особено цялата глава „Всекидневието“.

~ А този откъс се чете заедно (ръка за ръка :) с този. (От един и същи ден са, но различни места.)

~ Паралелите между двете истории ме разведряват и усмихват страхотно. На едно място Ивайло говори за „предателството на синдикатите“ на 20 ноември; ние с Лъч пък си пердашим директно... :D

~ ... Прочетох я.

Освен интересна, книгата е и изключително важна. Най-малкото за да ни покаже какво предлага – градивно и в перспектива – един от хората, които бяха сърце и ум на студентската окупация:

https://www.goodreads.com/quotes/3195743

(Колко от вас още са в плен на мантрата „Тия мърлячи и мързели и сами не знаеха какво искат“? А задавали ли сте си въпроса откъде ви се е просмукала тази мантра? В „Наш ред е!“ има размисли по това.)

Разгледайте и другите откъси, които цитирах. (Ако изчезнат от Goodreads, събрал съм ги и тук.) Ивайло разказва честно, страстно, премислено и търсещо, без да пести (но и без да прекалява с) критиката, към другите и (особено впечатлило ме) към себе си. Понякога е по-сдържан и сбит, отколкото ми се иска – понеже мен ме вълнува и чисто човешката страна на преживяването, мечтая да видя и разбера повече, – но си давам сметка, че все пак описва събитията над половин година след като са се случили. Паметта избледнява, подробностите се губят, остават само най-ярките мигове... Но силна точно откъм човешката си страна е главата „Всекидневието“, която споменах горе. Двата революционни шамара и преплитащите се скришом сенки ми създадоха ярка усмивка. :)

[spoiler]Както и личната среща на автора с хубавооката спътничка. Някой може да каже: „Какво общо има това с окупацията?“. Аз бих отвърнал... само че извън спойлъра, това не бива да остава прикрито:[/spoiler]

Имаме нужда от книги, които ни показват всичкото – и възвишеното, и смотаното – и как въпреки смотаното (а понякога и при липса на възвишено) успяваме да постигнем нещо. Промяна. Даже мъничка... една стъпчица по дългия път нататък. Такива книги ни припомнят, че всеки от нас може да го постига. Поотделно – и особено заедно. Нямаме нужда от Левски – светец; от разграничаването му от нас, „простолюдието“, като някакъв друг клас (не)човек, неповторим и недостижим. Имаме нужда от човека Левски, от напомнянето, че Левски е всеки от нас – стига да съберем кураж и да пристъпим в тази посока. По дългия път. Дори без нужда да се сравняваме, с Левски, с другите; отначало, споделя ни Иво, по-важното е да ги изслушаме и разберем.

Имам да казвам и още, но по-добре направо изслушайте „Наш ред е!“.

И нека вървим нататък...

[Кал]

(...) ако ви попадне книга-игра от типа на "Ледената Цитадела" - да се обаждате, запазвате, продавате, подарявате... приемаме я във всякакъв вариант. Кал ни подари тази книга и Кико не я оставя вече 4 -ти ден и в училище я носи да играят, страшна работа!

Аз имам едно кашонче с книги-игри в квартирата си – 50-ина на брой, тези, които най ми харесаха от всичко, излизало през 90-те. Давам ви ги всичките. Нали обещавате да ми ги пазите? (Те се водят към Общественото крило на ЧоБи... и все пак изпитвам сантиментална привързаност към тях. )

[divna3]

Ооо, златен си!Ще ги пазим, разбира се! Той Кико много си пази нещата, за разлика от мен, та ще го назнача "пазител" на щат.

[frog]

Хм... Ето такъв подарък получих за "Книгата, която ме вдъхновява".

Откавия Бътлър - "Зора"

След този файл още три. Front cover, back cover, предговор от Вл. Полеганов.

[Кал]

Отзив в Goodreads за Reaper's Gale, седма част от Малазанската книга:

Засега остава без оценка. Нека първо прочета следващите и да преценя оправдават ли толкова жестокост.

Шантих...

[spoiler]23.12.2014: В крайна сметка, понеже до самия край на поредицата не видях кому са нужни три от смъртите на финала – освен на Нейно Величество Трагедията :/ – оставям по-ниската оценка.[/spoiler]

Ето и впечатленията ми, в хронологичен ред:

~ В Малазанската поредица няма първо-, второ- и третостепенни герои. Всеки е важен колкото всички останали. Дори да се появяват само за две страници – дори да е само за да зърнем света през очите им миг преди да ги покоси смърт, – успяваме да се потопим в техния личен свят, предистория и значимост. И сега, когато Ериксън за пореден път ме хвърли сред съвсем нов „актьорски състав“, нетърпението ми „ама какво стана с мойте любимци?!“ много по-лесно отстъпва пред „я да видим какви интересни характери и съдби ще открием този път...“.

(Привързването... е ли форма на оковаване? ;)

Това изпълнява поне две допълващи се функции:

– прави всяка смърт по-болезнена – подсилва усещането за загуба и за безумието, което носи войната на раменете си;

– прави всеки живот ценен. (Все още се чудя как бих превел recognition в пасажа тук.)

От писателите, които познавам, този подход ми напомня най-много на David Zindell; а съм го виждал най-ярко защитен от Кърт Вонегът:

https://www.goodreads.com/quotes/11000

~ Още един итерация по темата за търсачите и тираните:

viewtopic.php?p=18081#p18081

Само тебе ще цитирам, бате Стиви.

[spoiler](Ама... дали така не те поставям на пиедестал? А себе си – на колене пред гуруто? Къде бях виждал по-пълна формулировка на това същото? Търсачите не се ли питат: „Защо пък да ни бъдат врагове, тираните? Че и най-страшните?“ Докъде стигат тия нишки, ако продължа да ги разпридам? Може ли от прекомерни въпроси да ми се разпреде умът? Какво скърца тъй зловещо зад челото ми? К-к-к...?[/spoiler]

~ За тоталитаризма и либертарианството:

viewtopic.php?p=19122#p19122

(Или сбърках номенклатурата?)

~ https://www.goodreads.com/quotes/1423133

Know thy enemy. ;)

~ Понякога – особено когато стане време за разтърсващи обрати – нещо сякаш обхваща Ериксън. Някакъв студ. От най-дълбоките, смразяващи и бликащи от костите.

Героите му – даже тия, които сме ги виждали, че могат да постъпват толкова топло – започват изведнъж да се държат като елементали на леда. (Omtose Phellack... само че даже сред джагутите има по-сърдечни.) Постъпките и решенията им шокират – те сигурно имат логика в името на сюжета, но никак не съм убеден, че пасват на характерите...

Болката ми не е за сблъсъка на сюжет и образи. Болката ми е за образите. Обичам си ги – и не искам да ги гледам как от студ правят глупости.

~ В отзива си за House of Chains бях казал силни думи за Карса Орлонг. Сега, три хиляди страници по-късно...

She was a woman and any exchange of words with a woman was fraught with her torturer’s array of deadly implements, each one hovering at the very edge of a man’s comprehension. Swords were simpler. Even the harried disaster of all-out war was simpler than the briefest, lightest touch of a woman’s attention. What infuriated him was how much he missed that touch. (...)

There must be a middle ground, Karsa told himself. Where the exchange exulted in all the sparks and feints that made things interesting, without putting his dignity at risk. Yet he was realistic enough to hold little hope of ever finding it.

The world was filled with weapons and combat was a way of life. Perhaps the only way of life. He’d bled to whips and words, to punches and glances. He’d been bludgeoned by invisible shields, blindsided by unseen clubs, and had laboured under the chains of his own vows. (...)

He had come to understand his own traps, and, in that sense, he was probably not yet ready to encounter someone else’s, to step awry and discover the shock of pain. Still, the hunger never went away. And this tumult in his soul was wearisome and so a most sordid invitation to a disgruntled mood.

Easily solved by mayhem.

Lacking love, the warrior seeks violence.

Karsa Orlong sneered as he slung the stone sword over his left shoulder and strode out into the corridor. ‘I hear you, Bairoth Gild. You would be my conscience?’ He grunted a laugh. ‘You, who stole my woman.’

Perhaps you have found another, Karsa Orlong.

‘I would break her in two.’

That has not stopped you before.

But no, this was a game. Bairoth Gild’s soul was bound within a sword. These sly words filling Karsa’s skull were his own. Lacking someone else’s attention, he was now digging his own pitfalls. ‘I think I need to kill someone.’

[spoiler]В превод на Валерий Русинов:

Тя беше жена, а всяка размяна на думи с жена гъмжеше от всевъзможните й инструменти за изтезание, всеки от които — зареян на самата граница на мъжкото разбиране. С мечовете беше по-просто. Дори опустошителният разгром във война бе нещо по-просто и от най-краткия, най-лекия досег на женско внимание. Това, което го разгневяваше, бе колко му липсва този досег. (...)
Трябваше да съществува някакъв среден терен, мислеше Карса. Където размяната да тържествува сред всичките искри и хитрини, които правят нещата по-интересни, без да излага достойнството му на риск. Но все пак беше в достатъчна степен реалист, за да не се надява много, че ще го намери.
Светът бе пълен с оръжия и двубоят беше начин на живот. Може би единственият начин на живот. Беше кървил под камшици и под думи, от пробождания и от погледи. Блъскали го бяха невидими щитове, удряли го бяха с незрими тояги и беше влачил нозе, спънат от веригите на собствените си клетви. (...)
Успял беше да разбере собствените си капани и в този смисъл навярно все още не бе готов да попадне в чужди, да стъпи погрешно и да изпита шока от болката. Все пак гладът така и не си отиваше. А този смут в душата му бе най-уморителната и гадна причина за толкова киселото му настроение.
Една касапница го решаваше лесно.
„Лишен от любов, воинът търси насилието.“
Карса Орлонг се усмихна, докато стягаше каменния меч над лявото си рамо, и излезе в коридора.
— Чувам те, Байрот Джилд. Искаш да си моята съвест? — Изсмя се горчиво. — Ти, който открадна жената ми.
„Може би си намерил друга, Карса Орлонг.“
— Ще я разкъсам.
„Това не те е спирало преди.“
Но не, това бе само игра. Душата на Байрот Джилд беше затворена в един меч. Тези язвителни думи, изпълнили черепа на Карса, си бяха негови. Лишен от чуждо внимание, сега той копаеше собствените си трапове.
— Май имам нужда да убия някого.

[/spoiler]

... Карса е все така неспасяем. :(

И – със скоростта, с която се учи – имам чувството, че оставащите три хиляди страници също няма да стигнат...

~ Забелязвам – и се радвам ;) – че някои от героите в Малазаните имат ярки принципни позиции. Да вземем за пример едноличната война, която Техол води срещу икономическата система на родната си държава (оставям ви сами да решите как да назовете въпросния строй по нашите стандарти). Идеята зад нея достига кулминация в този диалог:

https://www.goodreads.com/quotes/1480050

Той обаче е само върхът на айсберга. Самият Техол разкрива повече тук:

viewtopic.php?p=18330#p18330

... И като си помисля, че хората се мръщят на идеологическите убеждения на Чайна Миевил... :D

(А се радвам на герои с принципни мотивации – идеологии и визии – понеже те действат и общуват не само на тривиалното ниво „оцелявай ден за ден“.

Е, от тях стават и най-ужасните чудовища, де... когато спрат да чуват другите. :( )

~ Ериксън не спира да ме изненадва.

Тъкмо почвам да му се чумеря, че вътрешните монолози на някои от героите му добиват пропорции досущ умозрителния „психологизъм“ на досадната „реалистика“... и той ме запраща насред бойното поле. Само че не сред онова бойно поле, от което ми се драйфва – или поне не просто сред него. Запраща ме насред страстите (и сластите), които се зараждат помежду участниците от една армия насред бойното поле. И то – в оня вид „любовни тъпоъгълници“, който е най-увековечен в School Rumble.

[spoiler]Маруууу! Ама... ама... айде поне да изгледаме двата епизода, дето пародират Battle Royale. Ще видиш, че си заслужава шансът, тоя сериал – ще видиш!... :D[/spoiler]

Черешката върху тортата беше един момък, който 23 години се е пазил от еякулация (даже и полюции), тъй като само кралица заслужава да поеме семето му. А е хубав и напет, и трепе седем души с по един замах (без майтап) – не е кат да не му се лепят девойки. (Ил' момци.)

И в един момент... Не, ще го разваля, ако опитам да го преразкажа. Нека само кажа (ви подразня ;), че той си откри кралицата. Но как и каква кралица... :-О О.о *mass-headbang*

Е... бате Стефчо е усвоил още един чалъм от азиатското кино. Как да накараш хората да преглъщат по-лесно (преживяват по-дълбоко) ужаса на една война? Като я редуваш със смях и любов. (И най-смешните любови.)

Напредъкът спрямо Deadhouse Gates е забележителен. :)

~ Beak е най-мекият, най-милият, най-магичният образ в цялата поредица до момента. [spoiler]Особено в смъртта си.[/spoiler]

Надявам се да го видя пак.

[Люба]

Като препоръка ме стигна днес книгата

Без да коментирам, само давам извадки от нея. А като се познаваме по-отблизо и цялостно, може да допълня дали очакванията са се изпълнили

Петъчни истории, Елка Стоянова (разкази)
Сборник с разкази. "Петъчни истории" включва и раздел "фейсбук-статуси".

-------------------
* * *

Звъни ми баба:
– Йеле, картата ми падна в банкомата, какво да правя! – баба има непоколебима вяра в неограничените ми мистични възможности, в това число и да вадя карти от банкомати на над сто километра разстояние.
– Как така паднала в банкомата? Искаш да кажеш, че ти я глътна ли?
– Не бе баба, той не работи, има табелка.
– Е ти що щеш там тогава?
– Еми аз само двайсе лева исках да изтегля, и за тия пари ли не работи?
– ...
– Йеле? – няма грам паника в гласа й, просто очаква от мен да й дам решението и няма никакво съмнение, че ще го получи.
– Обясни сега как така в неработещ банкомат ти “падна” картата.
– Ми как, бутАх, бутАх в дупката за картата, ама не стана. Затова отлепих тиксото от отвора за парите и я мушнах там.
– Какво? Какво тиксо бе?
– Нали ти казах, че не работи, банкомата! Имаше залепена лепенка на тва дето излизат парите.
– ...
– Йеле?
– Кажи, бабо.
– Там влезе.
А е само вторник.
-------------------

* * *
Онова невероятно чувство, в което гледаш малката си дъщеричка, хванала малката си цигулчица, езикът и прехапан от усърдие, въздухът стене под напора на зловещо пицикато, а ти отпиваш кротко кафето си и осъзнаваш ЧЕ Е СЪБОТА СУТРИН И ВЪЗМЕЗДИЕТО ЗА СЪСЕДА С ДРЕЛКАТА ДОЙДЕ!
...
Иванжелина на пет:
– Госпожата каза утре всички родители като ни водят на градина, да са с маски!
– Ами децата?
– Само родителите! – строго отсича тя.
В осем без десет сутринта таксиметровите шофьори от пиацата до детската градина изумено наблюдаваха как гигантска катерица с ярък нос и големи предни зъби води хлапе за ръка. Какво пък, никой не можеше да ми види лицето.
На входа на сградата се мъдреше табела: “КАРАНТИНА. МОЛЯ РОДИТЕЛИТЕ ДА ПОЛЗВАТ САНИТАРНИ МАСКИ”
...

Иванжелина на шест:
Тъкмо е прихванала от сестра си напоителното, провлачено разказване на вицове, което мен ме води до кротка истерия. Но стискам зъби и проявявам интерес, че и се смея ангажирано.
– Знаеш ли защо на козата очите й са такива тъжни? – пита ме Ива, очаквателно втренчена за реакция.
– Не. Хаха. Защо? – не съм сигурна кога точно трябва да се смея, затова вмъквам по едно хаха от време на време.
– Защото мъжът й е козел! – изхилих се и по физиономията й се разля доволство.
Малко по-късно, умислена, добавя:
– То всъщност не е смешно.
...
Иванжелина на седем:
Зимата, лепнала е настинка. По настояване на баба ми решавам да й направя разтривка с ракия. Но се оказва, че нямам нито капка. И отивам до магазина, влачейки вкиснатата и болна Ива за ръка. Тя самата не е никак щастлива от предстоящата манипулация и в момента, в който взех бутилка от рафта, заплака:
– Мамо, моля те, не купувай ракия, МОЛЯ ТЕ МАМО! Не ти трябва! Недей да купуваш ракияяяяяяяаааааааа недей мамооооо остави ракиятаааааааа.
Мда. Гледаха ме с презрение, съжаление, отвращение, укор, възмущение – мен, пияницата!

[Кал]

Отзив в Goodreads за Toll the Hounds, осма част от Малазанската книга:

Впечатленията ми в хронологичен ред:

~ Дотук се редуват мрак, смях, тих ужас и доста размисли за вярата (и верността – брачната ;). Ето един, който ме нацели във верния момент:

http://choveshkata.net/forum/viewtopic. ... 477#p18477

П.П. Частите, в които разказвач е Крупе, са върховни. Даже взех да подозирам автора, че е намерил своя mouthpiece – или поне любимия си глас. ;)

~ Като казах за брачната вярност...

http://choveshkata.net/forum/viewtopic. ... 508#p18508

:DDD

~ Тия дни – покрай разни родни вести за корупция в особено безочливи размери – си мислех за правосъдната ни система. Доколко справедлива е тежестта на наказанията, когато става дума за убийство на един човек и когато става дума за „незаконно присвояване“, демек крабжа на стотици милиони, която вгорчава живота на стотици хиляди, на хиляди го съсипва, а на няколко десетки – непряко – го отнема. (Защото например изведнъж се оказва, че здравните им осигуровки не са стигнали до нужната им болница – някой ги е „присвоил“ по пътя – и сега трябва сами да доплащат, или направо плащат, за лечението си, а те не могат – не им стигат пари, понеже някой е „присвоявал“ от данъците, които иначе биха повишили цялостния стандарт в държавата, а оттам и заплатите... Пример.)

И ето какво ми отговаря моят любимец Крупе:

‘Kruppe asks this: witness two scenes. In one, an angry, bitter man beats another man to death in an alley in the Gadrobi District. In the other, a man of vast wealth conspires with equally wealthy compatriots to raise yet again the price of grain, making the cost of simple bread so prohibitive that families starve, are led into lives of crime, and die young. Are both acts of violence?’

The High Alchemist stood looking down at Kruppe. ‘In only one of those examples will you find blood on a man’s hands.’

‘True, deplorable as such stains are.’ (...)

‘There are,’ said Baruk, ‘countless constructs whereby the wealthy man might claim innocence. Mitigating circumstances, unexpected costs of production, the law of supply and demand, and so on.’

‘Indeed, a plethora of justifications, making the waters so very murky, and who then sees the blood?’

‘And yet, destitution results, with all its misery, its stresses and anxieties, its foul vapours of the soul. It can be said that the wealthy grain merchant wages subtle war.’ (...)

‘And so the poor remain poor and, mayhap, even poorer. The employed but scarcely getting by cling all the harder to their jobs, even unto accepting despicable working conditions – which in turn permits the employers to fill their purses unto bulging, thus satisfying whatever hidden pathetic inadequacies they harbour. A balance can be said to exist, one never iterated, whereby the eternal war is held in check, so as to avoid anarchy. Should the grain merchant charge too high, then revolution may well explode into life.’

‘Whereupon everyone loses.’

‘For a time. Until the new generation of the wealthy emerge, to begin once again their predations on the poor. Balance is framed by imbalances and so it seems such things might persist for all eternity. Alas, in any long view, one sees that this is not so. The structure of society is far more fragile than most believe. To set too much faith in its resilience is to know a moment of pristine astonishment at the instant of its utter collapse – before the wolves close in.’

[spoiler]В превод на Валерий Русинов:

— Круппе пита ето това: виждаш две сцени. В едната гневен съсипан мъж пребива друг до смърт в задна уличка в квартал Джадроуби. В другата мъж с огромно богатство крои със също толкова богати съзаклятници да вдигнат отново цената на зърното, като направят простия хляб тъй недостъпен, че цели семейства да гладуват, да стигнат до престъпен живот и да умрат млади. И двете ли са акт на насилие?
Висшият алхимик изгледа Круппе мълчаливо, после каза:
— Само в единия от тези примери ще се намери кръв на ръцете на мъжа.
— Вярно, тъй осъдителните петна кръв. (...)
— Съществуват безброй схеми, на чието основание богатият би могъл да претендира за невинност. Смекчаващи обстоятелства, неочаквани разходи в производството, законът за търсене и предлагане, и прочие.
— Наистина, множество оправдания, с които водата се размътва — и кой тогава вижда кръвта?
— И все пак стига се до нищета, с цялото й присъщо отчаяние, стрес и тревога, с всичките й мръсни наслоения в душата. Може да се каже, че богатият търговец на зърно води коварна война. (...)
— И тъй, бедният си остава беден, може би дори още по-беден. Работещият едва се справя, вкопчил се още по-здраво в работата си, готов дори да приеме най-жалките условия — което на свой ред позволява на работодателя да тъпче безогледно кесията си и да задоволява скритите жалки пороци, на които е подвластен. Може да се каже, че съществува негласен баланс, по силата на който вечната война се сдържа под контрол, за да се избегне анархия. Вдигне ли търговецът на зърно цената непомерно високо, то като нищо може да избухне революция.
— В която губят всички.
— До време. Докато не се появи ново поколение богати, за да започне наново хищническите си попълзновения над бедните. Балансът е рамкиран от неравновесия, тъй щото тези неща да могат да устояват цяла вечност. Уви, при всеки поглед в перспектива човек вижда, че това не е така. Структурата на обществото е много по-крехка, отколкото вярват повечето хора. Да влагаш твърде много вяра в устойчивостта на обществото означава да познаеш чистото изумление в мига на пълното му срутване — преди да скочат вълците.

[/spoiler]

Но можем да стигнем и по-далеч.

Много по-далеч.

[spoiler]Тия дни пак ме обзема желание да изтупам плаща, да заточа старите остриета... Не го правя, понеже мили, усетливи приятели са ме предупредили, че влизаме в обострен период. От ония, в които рушим лесно. И все пак пръстите ме сърбят, плешките ме сърбят, сърби ме...[/spoiler]

~ Ето тук, покрай заяжданиятаконструктивния диалог с Ники Теллалов, обяснявам смисъла, който влагам (и виждам) в идеята за stewardship, „стопанисването“ на света ни.

А ето тук бате Стивън ми нашоква репата. С много любов. За още повече. ;)

~ Изборът на Крупе като „всевиждащо око“ е изключително интересен прийом. Позволява преплитането и прелитането между нишките на персонажите и на темите – та дори по-небрежните читатели да усетят мрежата. А най-хубавото е, че от Крупе лъха топлина: огромното му тяло сякаш е необходимо, за да побере колосалния капацитет за емпатия, разбиране и състрадание.

Дали пък само едно всевиждащо и всеусещащо око има силата да ни разбира и приема?...

(Нещо ми е тъжно тия дни.)

П.П. Послушайте...

http://choveshkata.net/forum/viewtopic. ... 664#p18664

~ След предния Малазан – и няколко тежки спойлъра от мои другари – пред финала на този направо тръпнех. Колко ли мои любимци щяха да се сурнат в месомелачката този път? Колко ли оправдано – осмислено – щеше да бъде?

Е... отдъхнах си. Новопадналите не само бяха малко – а и този, който рухна с най-светотресящ трясък, го направи с вселенотресяща цел. Ериксън продължава да преплита темата си за convergence (как ще се каже това на български?) – не само като срещи на събития и персонажи, а и като надграждане/задълбочаване на мотивациите защо нещо съществува или се е случило въобще.

(Признавам обаче, че подходът „чета Малазаните за кеф – в тъмни доби, градски транспорт и изобщо в паузите“ ми играе номера. Знам, че пропускам най-различни смисли... и дори не си правя труда да се върна и да ги проследя по-концентрирано. Например не ми е ясно откъде идват силите, обсаждащи колесницата в меча Драгнипур; или защо тя представлява притегателна точка за тях.)

Най-голямото ми притеснение остава, че [spoiler]влечението на автора към трагедията (за което се оспойлих лошо в едни негови размисли) някъде ще се изражда в самоцел. Най-податлив за момента ми се струва Кътър. Нанадолнището, по което той се свлича, дотолкова ме вбесява, че искам да вляза в книгата и да му зашлевя два радикални шамара, барем се освести... Къде остана онова момче, което някога възпламени дълго дрямалото ми романтично сърчице? И като стана дума – йей! Намерих превод на for that matter! :D – как ли я кара Апсалар?[/spoiler]

А Крупе... Крупе е прекрасен.

Няма да казвам повече – да не разваля магията.

23.12.2014: Понеже Малазанската поредица успя да промени погледа ми към литературата (например: разбичквайки напълно категориите „първо-, второ- и третостепенни герои“; или зачерквайки дебело глупотевините „добри“ и „зли“), искам да дам поне една оценка „пет звезди“: amazing, или казано с мои думи – „животоформираща“.

Избирам да я сложа тук, понеже... Крупе. ;)

[Кал]

Покрай отзива на Нати за „Мъжете, които мразеха жените“:

Не знам доколко гениалността върви за ръка с лудостта (аз съм само луд, все пак)... но от опит мога да кажа, че когато свръхразвием някакви свои способности, често е за сметка на други. Искате свръханалитични умения? Простете се с емпатията си. И т.н.

Това, за което не ми стига опитът още, е да реша дали имаме избор какво ще развием. Проклетото Incognito ми разбълника мозъка...

[Кал]

To Be or Not To Be: мой отзив в Goodreads

(Който би трябвало да го оценят и сериозните читатели. )

[Кал]

Разговори в Goodreads

При Кинг, поне що се отнася до мен, за страх никога не е ставало дума, няма и да стане. (Излъгах. Има един разказ, "Баба", от който се потресох, но при тоя производствен обем един разказ е смешно.) Като цяло не разбирам как успява някой да се уплаши от човек, който на мен такъв уют ми внушава, но ми е ясно, че не е нужно аз да разбирам, за да ги е страх хората. Разстройвала съм се, да речем, това той го може. Загуба (всякаква), несигурност (всякаква), носталгия, тъга по детството, приятелство, съзряване, ирония, мъдрост - умее да ги пише тия неща и именно тях цял живот търся и у другите автори, но "страшните" му моменти ме разсмиват още от дете. Все едно малко момченце ги пише. ("Бау! Глейте ся там, ЧЕРВЕИ! И черва! И, и, и плът капе!" Ми... хубаво.)

Кои автори са успявали да ви уплашат наистина:

а) като деца/растящи читатели?

б) като големи/„завършени“ читатели?

Моите са:

а) братя Стругацки, в „Пикник край пътя“, прочетен на крехките 8-9 годинки (грешка, за която си плащам с инстинктивно отбягване на Стругацки и досега); и Гогол в новелата „Вий“;

б) някои от хорър разказите на Теодор Стърджън. И една част от кулминацията на The Folk of the Air. А май най-истински ме уплаши преразказът на някакъв филм с главен герой, чието зрение става все по-обхватно, разкривайки му все по-непоносими гледки... докато накрая не може да „затвори очи“ по никакъв начин – споменат в Danse Macabre на Кинг.

[spoiler]Ако ще ползвам примери от други медии, най-НАЙ ме ужасяват разкритията във финала на Silent Hill 2 и, по един по-тих, но не по-малко смазващ начин, на Planescape: Torment. Игрите със сюжет в доста отношения изпревариха книжната проза през последните десетина години.[/spoiler]

Но е интересно, че на повечето „хорър класици“ съм им реагирал точно както Iliana горе.

[Кал]

Още по темата защо предпочитам фантастиката пред (криворазбраната) „реалистика“:

Урсула ле Гуин: „Ще са ни нужни писатели, които помнят свободата“

(...) Чакат ни тежки времена, в които ще искаме да се чуват преди всичко гласовете на онези писатели, които виждат алтернативите на настоящия ни живот и могат да гледат отвъд владяното ни от страх обществено и пристрастяващи технологии към други видове съществуване и дори да си представят истински основания за надежда.

Ще се нуждаем от писатели, които могат да си спомнят за свободата – поети, фантазьори, реалисти от една много по-широка реалност.

(...) Живеем в капитализъм и, изглежда, няма измъкване от властта му. Но така е изглеждала някога и божествената власт на царете. Хората могат да се съпротивляват на всяка човешка власт и да я променят. Промяната често започва с изкуство. Често това е именно нашето изкуство, изкуството на думите.

Кариерата ми на писател беше дълга и хубава, имах добри приятели. Сега, в края й, наистина не искам да гледам как американската литература бива превърната в продукт. Ние, които се издържаме с писане, трябва да искаме своя дял от печалбите.

Нашата награда обаче не е печалба.

Името й е свобода.

[Кал]

А ето и от онази реалистика, която обичам:

Речта на Елиф Шафак за границите на мисълта и безграничността на духа

(...) Много хора посещаваха баба ми, хора с жестоко акне по лицата си или брадавици по ръцете си.Всеки път баба ми казваше няколко думи на арабски, взимаше червена ябълка и я наръгваше с толкова тръни от роза, колкото беше броя на брадавиците, които искаше да премахне. След това, един по един, тя ограждаше тези тръни с черно мастило. След седмица пациента се връщаше за повторен преглед. Сега знам, че не трябва да казвам такива неща пред публика от учени и образовани хора, но истина е, че от всички хора, които посещаваха баба ми за техните проблеми с кожата, не видях нито един да се върне нещастен или неизлекуван, Попитах я как прави това. Дали беше силата на молитвата? В отговор тя каза, "Да, моленето е ефективно. Но също така трябва да знаеш силата на кръговете."

От нея научих един много ценен урок. Ако искаш да разрушиш нещо в този живот, било то акне или пъпка или човешката душа, единственото нещо, което трябва да направиш, е да го заградиш с дебели стени. Ще изсъхне вътре. Сега, всички ние живеем в някакъв вид социален и културен кръг. Всички ние. Родени сме в определено семейство, нация, класа. Но ако нямаме абсолютно никаква връзка с думите, освен тези, които взимаме за даденост, то тогава ние също поемаме риска да изсъхнем вътре. Нашето въображение може и да се свие. Сърцата ни може да се стопят. И нашата човечност може да увехне, ако останем твърде дълго в нашите културни какавиди. Приятелите ни, съседите ни, колегите ни, семействата ни -- ако всички тези хора в нашия вътрешен кръг приличат на нас, това означава, че сме заобиколени от нашия огледален образ.

Едно друго нещо, което жени като баба ми правят в Турция е да покрият огледалата с кадифе или да ги закачат на стената обърнати с гърба към нас. Това е стара източна традиция,основана на вярването, че не е здравословно за човек да прекарва прекалено много време, взирайки се в собственото си отражение. Живеейки в общности, където има еднакво мислещи, е една от най-големите опасности на днешния глобализиран свят. И се случва навсякъде, сред либерали и консерватори, скептици и вярващи, богатите и бедните, Изтока и Запада. Изглежда образуваме групи основани на подобия и след това произвеждаме стереотипи за други групи от хора. Моето мнение е, че един от начините да надминем тези културни гета е чрез изкуството да разказваме истории. Историите не могат да срутят границите, но могат да пробият дупки в мисловните ни стени. И през тези дупки можем да хвърлим бърз поглед към другите и понякога дори да харесаме това, което виждаме.

[Gilraen]

Като оставим настрана Стивън Кинг - автор, когото смятам за талантлив, но не обичам, - напоследък много ме изплаши Стиг Ларшон. Не зная как работи ум, способен да създаде такава история. Не че нашият свят не предлага идеи, но все пак... Нийл Гейман, когото обичам също ме плаши, въпреки че не спирам да го чета. Може би защото все пак неговите истории са в областта на фантазното и съм склонна да не търся източника им в действителността, което вероятно е наивно.
Като дете много ме стряскаше приказката за Пепеляшка във версията на братя Грим - гълъбчетата, които изкълвават очите на мащехата ли беше или на сестрите - ужас просто. Мноог по-късно четох изследване, в което покрай други неща се изследваше народпсихологията на французи и германци, в смисъл, във варианта на Шарл Перо Пепеляшка омъжва сестрите си за двма знатни царедворци
Бидейки невръстен читател, много обичах да чета книги за възрастни. Изключително жестока ми се стори тогава"Тихият Дон" на Шолохов, но за разлика от Кал по-късно нямах проблеми с този роман, когато доста подрбоно го изучавахме в университета.

Ах, Урсула! Гледах и четох речта й нейде из руската територия на мрежата. Невероятна! След това си смъкнах от rutracker.org някои нейни неща, които още не съм чела .

[Кал]

Светла ме подсети, че темата с творбите, които ни плашат, продължава да се развива в Goodreads:

Стругацките и на мен твърде рано ми се озоваха в ръцете, щото на баща ми толкова му е бил акълът. На 10 бях, като ми ги връчи и полит-тех-фантастиката в тоя сборник ми мина ама със свистене над главата, нищичко не разбрах. Сталкер, филмът по Пикника (който не съм чела) ме омагьоса ужасно през 2002 обаче. Не знам колко общо има с оригинала, но много го обичам.

Кои разкази на Стърджън?

а) Лъвкрафт. С кристалночист ужас ме заляха най-вече разказите "Цветът от космоса" и "Сянка над Инсмут". (Превод на Любо пак. Трябваше в оригинал да почна да чета, за да осъзная каква услуга ни е направил на всичките, превеждайки ХФЛ по-скоро в своя стил, отколкото в неговия.) Сред останалите му разкази има доста, които ме смайват с чуждата си атмосфера, но това не е страх. Така или иначе, Лъвкрафт (открит буквално в един и същи ден със Стивън Кинг) толкова ми вдигна летвата навремето, че въпреки купищата хорър, които чета, достоен съперник негов така и не се намери. Може и на някакъв мой гьонмозъклък да се дължи това, не знам, но адски трудно се плаша и това адски ме дразни.

Филми… визуално и звуково като малка много ме ужаси ей това. Туй пред кумпютуръ с дрезгавия глас и черните ръце е Смъртта с косата. Като гледах пак филма 15 години по-късно, ме изби на кикот. Що ли ми трябваше да си разводнявам спомена.

Пак на 9-10 като бях, имаше също един италиански криминален филм, „Чудовището“, в който серийният убиец се оказа (буквално 10 секунди преди края) детето на разследващия инспектор. Тъкмо щеше да халоса и баща си с тухла по главата, докато му подписваше бележника и пуснаха надписите. Много се втрещих. И месеци след това зорлем ходех да се затварям на тъмно, за да се психирам. Голям кеф беше.

Единственото произведение на Стивън Кинг (един от тримата ми най-обичани автори, който ми е важен заради всичко друго, освен ужаса), дето ми е внушило страх (ама страх), е разказът Gramma. Допускам, че ако не смятах бабите за най-готината институция в тоя живот, нямаше да го взема толкова навътре, но това е. Освен че ме втресе от ужас, му се и обидих, че въобще му е хрумнала тая концепция.

б) На стари години плашене наистина… трудна работа.

Глождещо безпокойство съм изпитвала при четене на някои разкази на John F. D. Taff (Little Deaths). Лъвкрафт още ми въздейства, макар и не с предишната сила.

Имаше една-единствена сцена в „Червения рицар“ на Майлз Камерън, от която ми поизстинаха вътрешностите. Морето и по-едрите твари в него никога не са ми вдъхвали доверие, а в нея сцена баш до лодката на героя мина един левиатан, на който само окото му беше колкото нея. Остави как беше описан моментът, но просто огромни живи неща в море мен ме притесняват. Може заради Ктхулу да е :-D

Откъм книги се опасявам, че само това се сещам, и то със зор.

Филми - The Ring много ме стресна, когато бях в зала, а като излезе видеокасетата, седнах да я гледам сама вечерта. И до половината не я докарах от страх и бях много горда от себе си после. (Дотогава с японските породи хорър не бях запозната.)

Има една много оригинално измислена мрачно-зловеща поредица от 5-6 серии на Чарли Брукър (чието амплоа принципно е съвсем различно) - казва се Black Mirror и сравнително наскоро излезе. Не се уплаших, но социалните и политическите метафори няма да ги забравя. Ще се окаже и тоя гениален...

Нетфликс пък миналия месец ми препоръча едно съвсем ново сериалче Darknet, канадско. В ужаса там също няма нищо ретро, свръхестествено или бомбастично-кърваво, сравнително гладко ми се вписа в модерната действителност и ми навя... известно безпокойство.

Ами, не, няма друго. Но пък не спирам да ровя с надеждата да се появи.

Като дете се плашех от разни евтини хоръри, които между другото, ако сега гледам пак не са ми много ок. Например един от тях беше the society
сериозно what the fuck is this? и още по странен ми беше елемента с комедията, трябваше да бъде смешно.. много трудно за крехката ми психика тогава. От друга страна като гледах Гремлините, един път видеото ми прецака лентата на касетата и започнах да превъртам напред назад за да се опитам да я извадя невредима от видеото. Супер много се изплаших когато пуснах пак филма и хванах точно сцените, където гремлините се появяват в телевизията и при бъгс бъни,помислих че наистина се случва :D
Книгите на Кунц не стряскаха много повече от тези на Кинг, например "Лошо място, Vol. 1"

Наскоро се е случвало да се изплаща от филм, но от книга не мисля.
Въпреки, че форума е за книги трябва да кажа, че Silent Hill е брилянтна поредица и атмосфера като нейната няма другаде. Втората част беше блестяща и като идея и като сюжет.

Но това е сайт за книги, така че трябва да добавя още някое заглавие предполагам. За това, ще сложа една книга-игра от юношеството ми. Казваше се "Кълбото на омразата". Тази книга, по някаква причина ми вдъхваше нещо като отчаяние и отвращение. Всеки път, когато я четях ме болеше главата и мислех, че е заради специфичната миризма на книгата. А тя беше особена. Някак сладникаво остра.
Въпросното нещо, наречено Кълбото на омразата беше някакво чудовище, което обикаляше из някакъв град и тероризираше хората. До тук всичко нормално, но най гадното беше това, че то поглъщаше хората чрез кожата си и тя някак оставаха там полуживи полуумрели. Цялото нещо беше сървайвър и на всеки пети епизод можеше да умреш. Не се сещам някоя книга да ми е докарвала главоболие от неприятните усещания свързани с нея.

А по-другата седмица мисля да отворя и тема за най-чувствените сцени, които сме чели. Гответе се. :D

[Кал]

Отзив в Goodreads за Dust of Dreams, девета част от Малазанската книга:

Въпросът, който завлече четвъртата звездичка и я блъсна в земята като разпердушинена sky keep, беше: „Защо се случва всичко това? Какво оправдава поредните порои от кръв и кости? Ще успее ли краят на пътя да се надигне толкова високо, че да запуши дупката в разкъсваното (ли разкъсвано) сърце на този читател?“

Останалите ми впечатления в хронологичен ред:

~ Последната книга от Малазанската поредица (правилно ме прочетохте: последната ;) започва повече от обещаващо. Първо, какво повече му трябва на читателя от сцена между Техол [spoiler](на трона и обут в любимото си одеяло – само и единствено в него)[/spoiler], благоверната му [spoiler]кралица[/spoiler] и (твърде) благосклонната главатарка на Гилдията на плъхоловците? След като е видял (читателят) как Grub и Sinn си гукат сладко-сладко, докато хлътват потайно в хвърлила топа Азат къща? [spoiler](Точно оная Sinn, да – която в някакъв преден том онемя. И точно ония Grub и Sinn – децата, растящите, обещанието за Следващото.)[/spoiler] А също и как се държи с тях двамата (и малките кученца) най-любимият на мразеният от всички капитан Kindly?

За тоя читател не знам, но аз не бих отказал и два от по-размислящите пасажи:

https://www.goodreads.com/quotes/3211526

[spoiler]В превод на Валерий Русинов:

Всеки умира в самота в края на краищата. Съвсем проста истина. Истина, от която никой не трябва да се бои. Духовете чакаха, преди да хвърлят присъдата си над една душа, чакаха тази душа — в самотата на умирането й — да отсъди сама живота, който е живяла, и ако от това произтечеше мир, то духовете щяха да проявят милост. Терзание ли яхнеше Бялата кобила, духовете знаеха как да отвърнат. Когато душата се изправеше срещу самата себе си, в края на краищата, бе невъзможно да излъже. Измамните аргументи кънтяха на фалш, лековатата им слабост бе твърде очевидна, за да се пренебрегне.

[/spoiler]

(Който лаконично улавя някои от собствените ми схващания за отвъдното, към днешна дата.)

И:

https://www.goodreads.com/quotes/3211542

[spoiler]В превод на В. Русинов:

Да даваш съвет на дете е все едно да хвърляш пясък по стена от обсидиан. Нищо не полепва. Жестоката истина е, че всеки от нас понася собствените си уроци — не можеш да ги заобиколиш. Не можеш да се измъкнеш покрай тях. Не можеш да дариш едно дете с белезите от своите рани — те идват като паяжини, стягат, задушават и това дете ще се бори и напъва, докато не се скъсат. Колкото и благородно да е намерението ти, единствените белези, които ги учат на нещо, са тези, които са си спечелили сами.

[/spoiler]

~ It's good to have Tehol around. To wash away the poison ....

(Right, Brys?)

~ Защо Малазанската книга e~принадлежи~се посвещава на падналите?

Това, което ще цитирам по-долу, е:

а) някакъв отговор

б) Crowning Moment of Awesome

в) тежък, ТЕЖЪК спойлър:

[spoiler]

Kalyth saw the grey-bearded soldier’s faint smile and it transformed his falcon’s eyes into something that seemed capable of holding, without flinching, the compassion of an entire world. He leaned forward on his saddle, the horn creaking as it bent on its hinge. ‘Aye, we’re no gods, and we’re not going to attempt to replace him beneath that rotted cowl. We’re Bridgeburners, and we’ve been posted to Hood’s Gate—one last posting— (...)
‘You see us as Guardians of the Gate, but we are more than that. We are—or will become—the new arbiters, for as long as is necessary. Among us there are fists, mailed gauntlets of hard violence. And healers, and mages. Assassins and skulkers, sappers and horse-archers, lancers and trackers. Cowards and brave, stolid warriors.’ He hitched a half-smile. ‘And we’ve found all manner of unexpected . . . allies. In all our guises, Destriant, we shall be more than the Reaper ever was. We are not distant. Not indifferent. You see, unlike Hood, we remember what it was to be alive. We remember each and every moment of yearning, of desperate need, the anguish that comes when no amount of beseeching earns a single instant’s reprieve, no pleading yields a moment’s mercy. We are here, Destriant. When no other choice remains, call upon us.’
The ice of this realm seemed to shatter all around Kalyth and she staggered as warmth flooded through her. Blessed—no, the blessing of warmth. Gasping, she stared up at the unnamed soldier as tears filled her eyes. ‘This . . . this is not the death I imagined.’
‘No, and I give you this. We are the Bridgeburners. We shall sustain. But not because we were greater in life than anyone else. Because, Destriant, we were no different.’

[/spoiler]

[spoiler]В превод на В. Русинов:

Калит видя смътната усмивка на сивобрадия и тя преобрази соколовите му очи в нещо, която сякаш можеше да побере, без да трепне, състраданието на целия свят. Той се наведе и рогът на седлото се огъна и изпука.
— Да, не сме богове и няма да се опитваме да го заместим под онази изгнила качулка. Ние сме Подпалвачи на мостове и сме поставени на пост пред Портата на Качулатия — последния ни пост… (...) Виждаш ни като Стражи на Портата, но ние сме повече от това. Ние сме — или ще бъдем — новите съдници, за толкова дълго, колкото потрябва. Сред нас има железни юмруци, безмилостни и жестоки. И лечители, и магове. Убийци и саботьори, сапьори и конни стрелци, копиеносци и следотърсачи. Страхливи и храбри, стабилни воини. — Добави с полуусмивка: — И сме намерили всякакви неочаквани… съюзници. С цялата ни маскировка, дестраянт, ще бъдем повече, отколкото Жътваря беше изобщо. Ние не сме отчуждени. Не сме безразлични. Виждаш ли, за разлика от Гуглата, ние помним какво е да си жив. Ние помним всеки един миг на копнеж, на отчаяна нужда, на болка, която идва, когато никакви молби не печелят нито миг опрощение, никакво умоляване не носи нито миг милост. Ние сме тук, дестраянт. Когато не остане друг избор, призови ни.
Ледът на този свят сякаш се разби около Калит и тя се олюля, щом топлината нахлу в нея. Благословена топлина. Изохка и се взря в неназования воин. Сълзи изпълваха очите й.
— Това… това не е смъртта, която си представях.
— Не е, признавам. Ние сме Подпалвачите на мостове. Ние ще устоим. Но не защото сме били по-велики приживе от всеки друг. А защото, дестраянт, не сме с нищо по-различни.

[/spoiler]

~ Тия дни се улисах със задачи (включително няколко други книги) и спрях да чета Малазана за над седмица. Резултатът е, че сега не съм съвсем сигурен дали някои герои съм ги срещал вече, или тепърва се включват в забавата.

Та се зачудих как ли са се справяли всички, които са чели томовете с по година и повече пауза...

(Това е принципен проблем с всяка поредица с многолюден ансамбъл от персонажи. Но в Малазаните е особено тежък, понеже усещам, че авторът МНОГО добре помни кой герой по каква траектория си се носи, и продължава да хвърля кукички и мостове. Горко на нас, разсеялите се.)

~ Удинаас в няколко щриха:

https://www.goodreads.com/quotes/3248095

[spoiler]В превод на В. Русинов:

Той е достатъчно силен, за да застане открит, да открие всичко, което е уязвимо в него. Достатъчно смел е, за да те подкани да се доближиш още. Ако го нараниш, ще се оттегли, и тази пътека към него оттам насетне ще бъде завинаги запушена. Но той започва, като поднася себе си в дар. Това, което другият прави с дара му, определя бъдещето на конкретната връзка.

[/spoiler]

Приличаме си. ;)

~ Да разширим малко щрихите покрай Удинаас:

Огромна част от героите в епичното фентъзи са типажи, с които – да заема една фраза от „Песента на ханджията“ – не бих искал да съм под една и съща луна. Те бързо биха ме усмъртили – къде понеже им преча на ясното разделение „това тук е елф, онова – орк“ (и даже смея да им се смея понякога), къде от скука (моя, докато ги наблюдавам и слушам)...

Героите на Ериксън ги наблюдавам и слушам, и им търпя пространните вътрешни монолози вече девет хиляди страници, понеже мнозинството от тях са образи. Характери. Не типажи, а типове. Пъстър народ с пъстри мисли. От тия, дето и мене размислят. В такава компания не скучая.

По-скоро се питам какво ще правя, когато стигнем края на пътя. Къде да си търся следващата?

[Кал]

Отзив в Goodreads за The Crippled God, десета част от Малазанската книга:

В реда на четене:

~ Докато наблюдавах зараждащата се любов агония между Brys и Aranict, си мислех: Ериксън това чувство като че не го познава много. И тогава може би една причина неговите двойки да не изтрайват дълго (освен вездесъщата му слабост към трагедията :/) е, че той не знае какво би ги правил, как би ги показал, ако чувствата им се задълбочат. Какво казваше Aranict? "I am your lover. Leave it at that." That's too easy, lady ...

(Тя го знае, де. Чуденката ми е дали Ериксън би могъл да ги покаже, ако се развият.)

Напрягам се да си спомня дали в тия 9000 страници се явява двойка, чиято свързаност да ме убеждава. Да ми става мило, щом си ги представя. Някой сеща ли се за такава?

От друга страна, мъча се да си припомня и къде аз съм описвал ярка обич в моите 900 (хаха, dream on) страници проза. Или просто обич.

Мъча се, и ме втриса ужас...

[spoiler]После се сетих. Но си говорихме на скорошната сбирка на фантастичния клуб към ФМИ, че описването на любовта – зрялата, убедителната, разгръщащата се – убягва на огромното мнозинство автори на фентъзи (и не само). Вместо това се плъзгат по клишета, четени и видени другаде. Или работят с някакви мечти (в най-хубавия случай: архетипи, в най-лошия: фетиши), с които повече от три месеца надали бихте издържали в живия живот...

Това е ниша за запълване. Writers, beware. ;)

Което ме подсеща каква тема искам да отворя за обсъждане тия дни...[/spoiler]

~ Хм. Cotillion скърби за онова, което е направил с любовта на двама от най-свидните ми герои, преди толкова, толкова време.

И с право.

~ Добре де... след такава сценка (и след толкова много студ и обреченост) почти съм готов да простя:

‘Of all the luck,’ muttered Ruthan Gudd upon seeing a dozing Skanarow. He held a hand to stay Masan. ‘Please,’ he whispered, ‘don’t wake her.’
‘Coward,’ she mouthed in reply.
Grimacing, he edged past the sleeping woman. As she neared, Masan’s gaze fell to one wayward booted foot, and she gave it a kick.
Skanarow bolted upright. ‘Adj— Gods below!’
That shout rang loud as a hammered cauldron.
At the very threshold to the inner chamber, Ruthan Gudd wheeled. Whatever he intended to say, he had no chance, as Skanarow was upon him in an instant. Such was the force of her lunge and embrace that he staggered back, splitting the curtain, into the Adjunct’s presence.
Skanarow held her kiss as if glued to the captain’s mouth.
Grinning, Masan Gilani edged in behind them, caught the Adjunct’s astonished gaze.

[spoiler]В превод на Валерий Русинов:

— Проклет късмет — измърмори Рутан Гъд, щом видя задрямалата Сканароу. Вдигна ръка да спре Мейсан и прошепна: — Моля те, не я буди.
— Страхливец — отсече тя.
Намръщи се и се приближи до спящата. Погледът й се спря на обутия в ботуш крак и Мейсан го изрита.
Сканароу скочи.
— Адюн… Богове на бездната!
Викът прокънтя като ударен с чук казан.
На самия праг към вътрешното помещение, Рутан Гъд се обърна рязко. Каквото и да се канеше да каже, не успя, защото Сканароу се хвърли към него и го прегърна толкова силно, че той залитна назад и разтвори завесата към адюнктата.
Сканароу впи устни в устата на капитана.
Ухилена, Мейсан Джилани се промъкна покрай тях и влезе при слисаната адюнкта.

[/spoiler]

Почти... :)

[spoiler]Преводът и той е почти. Липсват му силните фрази баш на кулминацията.[/spoiler]

~ Цитатът, който следва, е МНОГО ТЕЖЪК спойлър – и потвърждението на някои мои подозрения защо поредицата е кръстена така и накъде върви, заедно с армията на Tavore.

[spoiler]

After a long, brittle moment, Kindly said, ‘Adjunct, we march to save the Crippled God. The problem is, as far as gods go, he’s not much liked. You won’t find a single worshipper of him in the Bonehunters.’
‘Indeed?’ Suddenly her voice was harsh. ‘And not one soldier in this army – in this tent – has not suffered? Not one here has not broken, not even once? Not wept? Not grieved?’
‘But we will not worship that!’ Kindly retorted. ‘We will not kneel to such things!’
‘I am relieved to hear you say so,’ she replied, as if the fires inside had died down as quickly as they had flared. Eyes on the map, trying to find a way through. ‘So look across, then, across that vast divide. Look into that god’s eyes, Fist Kindly, and make your thoughts hard. Make them cold. Unfeeling. Make them all the things you need to in order to feel not a single pang, not a lone tremor. Look into his eyes, Kindly, before you choose to turn away. Will you do that?’
‘I cannot, Adjunct,’ Kindly replied, in a shaken voice. ‘For he does not stand before me.’
And Tavore met his eyes once more. ‘Doesn’t he?’
One heartbeat, and then two, before Kindly rocked back. Only to turn away. (...)
But Tavore would not let him go. ‘Do you need a temple, Kindly? A graven image? Do you need priests? Sacred texts? Do you need to close your eyes to see a god? So noble on his throne, so lofty in his regard, and oh, let’s not forget, that hand of mercy, ever reaching down. Do you need all of that, Kindly? You others? Do you all need it in order to be blessed with the truth?’

[/spoiler]

[spoiler]В превод на В. Русинов:

След дълга и много крехка пауза Кайндли най-сетне отрони:
— Адюнкта, ние отиваме да спасим Сакатия бог. Проблемът е, че като за бог той не е много харесван. Няма да намерите и един негов поклонник сред Ловците на кости.
— Нима? — Гласът й изведнъж стана суров. — И нито един войник в тази армия — в тази палатка — не е страдал? Нито един тук не се е прекършвал, нито веднъж? Не е плакал? Не е бил наскърбен?
— Но ние няма да почитаме това! — отвърна Кайндли. — Няма да коленичим пред такива неща.
— Радвам се да го чуя. — Огънят в нея бе угаснал също толкова бързо, колкото беше пламнал. Тавори отново бе присвила очи над картата, мъчеше се да намери най-добрия изход. — Погледни отсреща тогава, над тази огромна пропаст. Погледни в очите на онзи бог, Юмрук Кайндли, и направи мислите си корави. Направи ги хладни. Безчувствени. Направи ги всичко, което трябва, за да не изпиташ нито едно жегване, нито един трепет. Погледни в очите му, Кайндли, преди да ги извърнеш. Ще го направиш ли?
— Не мога, адюнкта — отвърна Кайндли с разтреперан глас. — Защото той не стои пред мен.
А Тавори отново го погледна в очите.
— Така ли?
Едно изтупване на сърцето, и още едно, преди Кайндли да отстъпи. И да извърне лице. (...)
Но Тавори нямаше да го остави.
— Храм ли ти трябва, Кайндли? Изваяна статуя? Жреци ли ти трябват? Свещени текстове? Трябва ли да си затвориш очите, за да видиш един бог? Толкова величав на трона си, толкова извисен и, о, да не забравим, милостивата ръка, вечно протегната към нас, хората. Това ли ти трябва, Кайндли? И на вас, останалите? Това ли ви трябва, за да бъдете благословени с истината?

[/spoiler]

Сега, бате Стиви, ако и го покажеш силно и с финес, ще те призная официално за my daddy.

~ Как се справяме, когато любимият човек си тръгне от нас?

Ето два сблъскващи се подхода:

http://www.choveshkata.net/forum/viewto ... 335#p19335

[spoiler]И ето още, за сравнение... и за припомняне:

http://www.choveshkata.net/forum/viewto ... 2331#p2331

(изисква регистрация)[/spoiler]

~ Огромна част от сюжета на Ериксън се гради върху похват, който ще нарека „парадокса на трагедията“.

От една страна, неговите богове и смъртни разполагат с най-различни сили, за да си надничат из главите, да телепатират през няколко континента (или свята), да подслушват другите в моменти на изключителна откровеност (или откровения).

От друга, онези от тях, които истински разбират другите – до степен да изпитват състрадание – се броят на пръстите на двете ми ръце: Kruppe, Tehol, Udinaas, Ganoes, Mael, Brys, Trull, Anomander... някого изпускам ли? И сега, когато към тях се присъединява най-скритият до момента коз, боговете се смиряват, смъртните – смълчават... „Внимание! Сред нас крачи рядък вид!“

Как е възможно?

На писателската работилница в Китен миналата година за пръв път разказвах по-подробно за една неминуема съставка в рецептата за забъркване на трагедия. Глупостта. Или, нека бъда по-мил/по-конкретен, непознаването ни на другия. Втренчването в разликите. Слепотата към общите ни черти и нужди.

(Един от първите принципи в трансформацията на конфликти е, че там, където има конфликт, има общи нужди.)

Докато със стаен дъх чакам да видя как най-скритият до момента коз ще даде от състраданието си – може би дори ще трансформира другите – горният парадокс не спира да ме гложди.

Или... не е парадокс, ами подсещане? Колко много път трябва да се изстрада до състраданието?

Аз в това не вярвам.

~ А ето го и Карса-който-мога-да-харесам:

https://www.goodreads.com/quotes/949232

[spoiler]В превод на В. Русинов:

Карса се пресегна и взе в ръцете си мършавата като скелет фигура.
— Прекрачвах трупове на път за тук — каза тоблакаят. — Хора, от които никой не се интересуваше, умираха сами. В моето варварско село това никога нямаше да се случи, но тук, в този град, това цивилизовано бижу, става непрекъснато. (...) Как е името ти?
— Мунуг.
— Мунуг. Тази нощ — преди да трябва да стана и да вляза в храма — аз съм село. И ти си тук, в ръцете ми. Няма да умреш изоставен.
— Ти… искаш да направиш това за мен? Чуждия?
— В моето село никой не е чужд — а точно на това цивилизацията е обърнала гръб. Един ден, Мунуг, ще направя свят от села и епохата на градовете ще свърши. И робството ще е свършило, и няма да има окови — кажи на своя бог. Тази нощ аз съм негов рицар.
Мунуг беше спрял да трепери. Усмихна се.
— Той знае.
Не беше кой знае какво — да вземеш едно крехко тяло в прегръдката си в тези сетни мигове живот. По-добре от нар или дори от легло в стая, пълна с обичани хора. По-добре и от пуста улица в студен дъжд. Да умреш в нечии ръце — може ли да има нещо по-милостиво?
Всеки див варварин знаеше истината за това.

[/spoiler]

Впрочем това е само един от аспектите на най-тежкия, поне за мен, конфликт в Малазанската поредица: между цивилизацията и дивото. За мен е толкова тежък, понеже продължавам да се лутам, да търся как да се трансформира от конфликт в convergence. А ако междувременно мечките (или, както тук, вълците) тръгнат на война срещу хората, не знам къде да застана...

(Освен... да избягам.)

И сега, на прага на самата кулминация, стоя на нокти, защото не мога да предвидя от коя страна ще застане авторът.

(Макар че всъщност знам къде застава Ериксън. От всичките страни. Като особено се пази да не се застои твърде дълго на някоя прелюбима позиция. За да не застои. За да не я вкостенее до agenda, манифест.

И затова го четох толкова дълго, и пак ще го чета.)

~ Колкото и да ми се гади от насилието (каквато всъщност е целта на Ериксън, когато пише за насилие – да не би, изнежени от кроткия си свят, да забравим каква грозотия е отнемането на живота), едно не мога да му отрека: не се повтаря. Сред стотиците вариации, в които някой усмъртява някого, не помня ни веднъж начинът/сечивото/ъгълът на удара/пораженията върху жертвата да са едни и същи. Даже се обзалагам, че е умишлено.

А онова, което ги обединява, е грозотията. Изпразненото, изстинало място под сплита ми, когато се вживея да си ги представям.

~ Някои образи... не си мязат. Ама никак. :(

Бях го споменал в отзива ми за Reaper's Gale: как като дойде време за разтърсващи обрати, героите почват да се държат несвойствено. The Errant/Errastas е няколкотомна демонстрация на такъв: какво мило момче беше отначало, какъв power freak стана после... А в тази книга безкрайно ме озадачи [spoiler]пре-въплътеният Сакат бог[/spoiler]. Гледах го, слушах мислите и думите му – и не можех да повярвам, че това е същото същественце, пръскащо злобица и слюнки в по-ранните си проявления.

Разбирам мотивацията за промяната, ценя дълбоко замисъла зад нея... но не харесвам изпълнението. Трябват още междинни стъпки, още преход.

(Още три тома Малазан. *хихик*)

~ Финалът.

Финалът ми дойде, в една дума... уморен.

В едно сравнение: като оня последен експлозив на Hedge, стискан за краен случай... който даде фира. Не гръмна.

Единият проблем – моят – беше, че не разбрах ключови моменти от него. Например: Защо беше нужно последното убийство, извършено от Cotillion? Какво се случи с нефритените пришълци? За кого скърбеше Tavore най-накрая? Разбра ли тя какво е сторила със сестра си? Какво си спомни Icarium?

(Някой път четенето нощем прави лоши номера. :( Трябва пак да погледна тези части. Повечето реплики между Cotillion и Shadowthrone въобще не ми пораждаха асоциации или тълкувания, чувствах се все едно слушам чужденци с непознат език. Или някакви съзаклятници, които ползват таен код.)

Другият проблем – авторовият – беше, че не му стигнаха силите. Докато препрочитах записките си по-нагоре, два пъти се сгърчих. „Ох! Това не успя да го разгърне. Ох... тая тема тъй и не я разви. Ох, пак ли крайни срокове са изяли пълния завършек?“

Самият аз се чувствам изтощен тия дни – на края на един страхотен месец, и оттам страхотно изцеждащ – така че, първо, разбирам Ериксън, и второ, повече за това няма да говоря.

Но ще си помечтая (точно както с War In Heaven) някой ден авторът да ни подари по' финал.

~ И все пак – четири звездички? При толкова неосъществени обещания?

Четвъртата звездичка – защо все пак тази книга наистина ми хареса – е заради съдбата на ония двама свидни ми герои, които споменах най-горе. И то не защото Ериксън свързва нишката им с голямото пано на историята тук. Съвсем не; те се явяват само в нещо като послепис. Давам звездичката, защото нуждата на Ериксън да включи този послепис – нуждата да види и да видим какво се случва с двамата – ми казва, че са важни и за него. Не може да ги изостави. Също като Cotillion. И тая наша споделена грижа ни сближава: герой, автор и читател.

(Оценките ми тук са силно субективни. Нали съм казвал?)

Същото важи и за любимия ми T'lan Imass и семейството му.

Ще чакам да ги срещна пак.

[spoiler]А връхчето на звездичката е заради онуй, официалното писмо от Tehol, дето Brys го прочете пред цялата си армия и дето почваше с Did you finally sleep with her?

И тия искам да ги видя. Пак и пак, и пак. :D[/spoiler]

* * *

Сега... мисля да се разделя с епичното фентъзи за известно време. Пет години. Десет. Колкото ще са нужни, за да израснат следващите автори. Тези, които ще разкажат нещо качествено ново. Ще вдигнат левела – летвата – още веднъж.

Ако ще ме разубеждавате ;) – давайте с препоръки. Само че... нека наистина да ви се струват като следващо стъпало подир Ериксън.

Междувременно аз ще се поразходя сред недотам епичното и недотам фентъзито.

– Братчета и сестрици, липсвах ли ви? Вие на мене почвахте...

[Кал]

Днес явно ми е ден за книжни мисли...

Страхотен материал. Изразява и моите мисли, докато лилавите картинки 2015 Reading Challenge се сипят пред очите ми тия дни.

През 2014-а сигурно съм прочел най-малкото на брой книги, откак се помня. Някои от тях включваха 2014 Campbellian Anthology и Малазанската поредица на Стивън Ериксън. Едно гласче – онова, досадно-състезателното – все ми нашепваше: „Ама, ама... тези не може ли да ги броя за три всяка? А тази – за осем? Ама, ама... изоставам! Непростимо!“ Докато в един момент наистина му се – си се – ядосах. Какво сега, и първата любов в живота ми ли я превърнах в план-график? После пък ме напуши смях. Сетих се за едни скорошни изследвания как все повече родители подхождат към отглеждането на дете като към работен проект: с целеполагане, срокове, следене на „успехите“ и „неуспехите“... Ядосващо е. Смешно е. :)

Хубаво, де – опява ми онова гласче. – Все пак как ще разбираш, че се развиваш? С какво 2015-а ще ти е повече от 2014-а?

Още не съм решил. Но ми се иска да откривам книги, всяка – по-ярка от предишните. По-изпълваща, по-разширяваща.

И да помагам да се случват, да. ;)

И в „Аз чета“.

[Кал]

Goodreads отзив за „Забравени сказания“:

От всичко, което съм чел на Любомир Николов, това без съмнение е книгата, в която е излял най-много от сърцето си.

Впечатления в хронологичен ред:

~ Силно започват тези сказания:

http://choveshkata.net/forum/viewtopic. ... 371#p19371

Имам чувството, че Любомир Николов именно в тях е вложил най-много от ума и сърцето си; и са писани без припиране, толкова, колкото им е трябвало да се уплътнят.

Да чуем нататък...

~ Хахаха... сказанието за Малграно и Лъчезарната е един от най-симпатичните случаи на retcon, който съм виждал. Даже не знам дали е „обяснение със задна дата“, или просто чист гений. Какво в крайна сметка очаквате да се роди от съюза на джудже (пардон, джуджар) и човешка девойка? ;)

~ „Пазителят на светлината“ ме трогна по начин, по който не успя никоя от по-големите, по-тънещи в гибел трагедии. Защото не е ли в крайна сметка по-тежка съдба да продължаваш да живееш, лишен от едничкото, за което копнееш? Героичното дело много често е еднократно; аз все повече се възхищавам на онези, които остават да крачат през буря подир буря... и да хвърлят светлина на търсещите я.

~ „Черният вестоносец“ запълва друга несправедливост (или просто сляпо петно) в оригиналния епос на Толкин: мястото на (чернокожите) харадци в историята на Средната земя. Уви, и екранизацията на П. Дж. не се осмели да „кривне“, да осъвремени първообраза... :(

~ „Ямата“ беше оня заключителен щрих, който ме убеди, че 4 звездички: I really liked it. И по някакъв неочакван начин ме натъжи страхотно... какво друго би могло да се случи, в някой друг свят, при друго стечение на събитията? Ами ако английският лейтенант беше взел немския ефрейтор за илюстратор? Ами ако двамата бяха обсъждали взаимно творчеството си? Ами ако...?

Ще оставя тая посока на мислите си и вместо това ще обърна поглед към моето време и към идващото после. Къде ли расте сега следващият Алвин Султатрин? Кои лейтенанти и ефрейтори можем да съберем на писателското поприще?

[Кал]

В Goodreads и въобще кръговете на рецензентите (или, по-смирено, читателите, които пишат отзиви) се е развихрила поредната буря заради... все едно. Понякога ми се струва, че в нашите читателски среди наистина не успяваме да пораснем особено. Цял живот.

Искам да си запазя тук едно полезно напомняне, за по-нататък: