„Майкъл от Забравения запад“ на Николай Пашалийски ме замисли как може да се казват падналите (т.е. допълващите) ангели.
Катгели.
Самият разказ, макар и пълен с тресчици, ме очарова с аниме невъздържаността си. И откъси като този:
Хвърчаха кръв, предсмъртни викове, глави, нейде и смях! Може би истеричен, но смях.
* * *
„Четвъртата посока“ от Емил Георгиев (Чемби Чембърс) има страхотно светостроителство и много добро поднасяне на инфо. (Но героите му не успяват да се развият.)
* * *
„Историята на стария вожд“ от Адриана Пенчева е най-стегнатият текст до момента. Има си всичко, плюс подсказки за поне два пъти по толкоз.
Липсва ми само да видя какво пък толкова предлага тая западнийска цивилизация...
* * *
„Жетварят“ на Десислава Сивилова ме поби (с тръпки). Ама... тоя Жетвар е въплъщениe на моята
тайна мисия от ноември насам! Все едно Деси ми е надничала в мислите...
Иначе му трябва диетичка откъм дължина на фразите и подробност на обясненията, поне в първата половина.
* * *
„Накъдето слънцето залязва“ на Милен Димитров е рядка птица в небето на писането. Хем има силни емоции (най-силните в цялата партида, като изключим екстремния „Майкъл“), хем съдържа студенина, която те кани да отстъпиш назад и да
помислиш. Отдавна не бях попадал на това съчетание. Ще го запомня.
* * *
И накрая: „Пазачът на гробове“ е най-мащабният и пълнокръвен текст. Но не мога да го харесам съвсем: залозите, заради които се избиват тия герои, са взети директно от (шаблонното) епично фентъзи; постъпките им не се отличават с кой знае какво, та да спечелят симпатии и спомен... И осезаемо не ми достигаше закачката в диалозите. (Очакванията са тежко бреме.
)
Уф, чака ме труден избор този път.
