Trip wrote:Пак е упражнение. Темата е среща на себе си в бъдещето.
Излизам от фугата. Олюлявам се, повръщам – несмляните храна плисва на найлона. Изнемогата ме спъва, а от крайчеца на погледа ми пристъпва силует, подхваща ме. Стоим сплели пръсти, той – подпрял ме с тяло, като насред стъпка в танц. Издишвам рязко, примигвам и пелената се разрежда. Лицето му изплува. Лепенка с телесен цвят върху едната вежда променя контурите на окото под нея, дава му скръбен вид – ала той се усмихва. (В ъгъла на устата е белегът ни. При него – ивица бледа дялната кожа сред прошарената брада, чак до ръба на челюстта, като просека в лес; при мен – още пресен и натрапчив като мундщук, тъй че мускулите ми току потръпват и пресичат дъха ми.) Усмивката се раздвижва: – Здравей отново, друже. Пази обувките. Дай да мръднем. Пристъпваме на килима, а край нас се вдига миризма на дезинфектант – така ми мирише и светлината на увисналата насред тавана гола крушка. Бяло и остро. Някакъв гладен "-цид" в найлона ще излочи кашата, която правя след всяко пътуване дотук. И започваме. В стаята стоят все старите следи от ранна гладна ярост (стол, облегнат на стената, рипнал на задни крака и замръзнал, предните прегризани в лудост) и яростно отричане (снимки, приковани с образа навътре към дъски върху слепите прозорци) и ярост, пак, но вече счупена (над прозореца сълзящо старо слънце, избухнало от запокитена бутилка). Дебати с празното и скръб, апатия – тук всяко си има следа. Стая като куб-картина, където разчленени страни на лица зейват едновременно и отведнъж. Заподготвя чая. Най-много ме е страх от покоя в усмивката му и как придърпва към себе си предметите и ги подрежда, разменя места. Във вените му сякаш чувам кръв, която пъпли в една посока само, навътре. (Рече ми още първия път, повиках те от кръвта си. Къде, попитах. Тук, отвърна. Колко години напред, го попитах. Колко какво?, ме попита.) Ни с ръка, ни с дума не смея да сменя мястото на нищо тук. Не пипам, не питам. Подозирам, ще убие себе си, ако го сторя. Дезинфектантът се разсейва, сменят го мед и мента. Чашките и чайника вече ни чакат, както винаги. Масата е спретната. Порцелан и дърво лъщят като новородени. Чаеният аромат отмива гаденето. Откак ме повика за пръв път, все ме мае този аромат. Обичам го така отдавна, че съм забравил вече онова дете, което едва побираше чашата в шепи, а той – така си мисля, – тъй отдавна, та да е забравил и него, и мен. Но ароматът е свеж като в деня откак го помня първо. Сядаме. Той е събрал длани в купичка от плът, в която е побрал няколко кубчета захар. Накланя я първо над моята чаша, после над неговата. (Аз обичам чая само с мед, но той не пита.) По грубите му пръсти остават зрънца захар. Той сваля ръце в скута си и се усмихва. – Е, какво ново? Нищо. Затова го лъжа. Отпивам, изчаквам небцето да се натрепери от рязката сладост, прокашлям се, казвам: – Ожених се. – О – с безучастния тон на далечен роднина. – Хубаво. Пожелавам ти щастие. Мръщя се през рамото му, в празни, пронизани през средата гърбове на снимки. – Тя дойде с червена рокля. – Гледам лицето му. Ровя с поглед за следи от спомен. – Голяма ли беше? Трудно се танцува с фусти. Занася ли ме или помни? Имал ли е някога жена? Ще имам ли някога жена? Отпивам пак. На раменете ми се качва топла тръпка. Той пие. С устни около ръба на чашата, лицето му е празно като гръб на снимка. Очите му са хлътнали в черепа. Зад мен нещо млящи на пода. Нещо ме хапе по раменете, под кожата. Тръпки, тръпки, повтарям си мислено. Успокоявам се така: не помни, само ме занася. Лъжа отново. – Роди ми се дете. Той изрича безстрастно: – Толкова лесно умират. Крехки са. Професионална безстрастност. Знам, защото съм лекар. Той заговаря отново и кръвта ми замръзва. Сигурно замръзва преди да тръгне обратно. – Направихме грешка. Убихме утроби. Отровихме млякото и стана морско-солено. Малките пиха и умряха. Крехки са. Всичко това през глътки горещ порцелан. Дъхът му дими. Какво правя тук? Какво съм направил? Какво ще направя? Нещо в мен смуче кръв и не ми я връща. Оттатък тежката стоманена врата нещо отеква, винаги нещо отеква, но още далече зовът рухва прехапан, глъхне в стените като мукване на глухоням, млъква. Притискам ръце в облегалките. Лъжа отново: – Обеси се брат ми. – Роди се обесен. Помниш ли? Син. Не го искаха. – Потраква с чинийка и чашка. Така е. Но не те, а аз не го исках. И не се обеси с пъпната връв. Той продължава: – Когато направихме грешката, всеки копнееше дете. Един син да оцелее, една дъщеря. Но хората бяха нехора. Идеха пресъхнали, ялови си заминаваха. И също болни, и страшни. Нехора. Помагах, помагах. Провалих се. Излъга ме онзи. Всичко това все едно съм го чувал и виждал. Виждам сега: Децата с тела пресолени пустини. Хората-нехора – огледала смлени на сол, изпити с вода за избавление. Измрели. Лъжеца отпълзял. А този останал сам дълго. Дошли пясъци. Един ден настъпила нощ със слънцето още високо. – Звезди като да не вярваш какви. Звезди! Това го шепне задъхан. Умува – глава наклонена, – как да го каже, как да го каже? По-голямо, по̀ космически хладно, по поетски сюблимно. Накрая издиша. Усмихва се, шепне: "идиот". Струва ми се, че нещо повява в лицето му. Усмивката му се сгърчва като грабнато от вятъра знаме. В крайчето на устната, при белега, трепти стаена капка чай. Главата ми изтръпва. Над нея отваря уста онова, дето хапе раменете ми. Капката капва. Той се усмихва се и става. Прегъва найлона. В един ъгъл се валя парче тебешир. Той го взима и прописва на стената. И това е ново. Събирам смелост и питам: – Какво правиш? – Той пише. Аз ставам. Оттатък вратата се вдига нов звук. Грохот. Глас. – Върни ме обратно. Той пише. – Върни ме обратно. Той пише. – Върни ме обратно. Той пише. – Върни ме обратно. Той пише. – Върни ме обратно. Той пише. – Върни ме обратно. Той пише: – Върни ме обратно.
Кал wrote:Първо ( = онова, което се набива най-напред) - поздравления за езика и образността! Концентрацията на текста ти е такава, че всяко изречение иска да го пусна в ума си, да го развъртя бавно-бавно, да визуализирам и търся връзките с останалите наоколо... Превкусно блюдо за словесни ценители се е получило.
И ми напомня на... Борея? armydreamer, понякога? Твое си е, разбира се - просто има някакъв сроден дух с онези двамата. Ако трябва да съм безсрамно честен - и на някои мои писания ми напомня. Макар че в последните години се старая да не правя чак такива дестилати.
Проблемът на дестилатите е претоварването на сетивата. Докато съм зает до предела си да визуализирам и да си превеждам твоя език на моя език, неминуемо изтървавам по-общия смисъл; нишката на самата история. Обаче! Това важи само при първото четене. При второто четене, когато вече съм изградил някакви образи, мога да се съсредоточа върху сюжета.
(Гледал ли си Duelist? При него ми се случи съвсем същото - първите две-три гледания се кефех на визуалната и музикалната му естетика. От четвъртото насетне започнах да сглобявам самата история. На седмото имах що-годе логична и пълна версия за историята. Която се оказва изненадващо простичка - но никак не тривиална.
А след седмото гледане - хехе - пак почнах да се кефя на визуалността, и на музиката...)
Та, сюжетът: Успявам да го следя... поне до момента с убийството на утробите и отравянето на млякото. Там вече не ми е ясно какво се е случило. Какво значи "пресъхнали нехора" и "тела пресолени пустини". Как се е стигнало до тях.
Пропускам ли някакви недвусмислени маркери? Може ли да ги цитираш, само маркерите?
(Знам, че е self-defeating, за всеки автор - но в случая го приеми като "помощ към приятел-читател". Чиято мисъл не е съвсем бистра и иска да провери дали и какво е пропуснал при четенето.)
Финалът... баси, как щях да пропусна това двоеточие в края. Много подвеждащи са тия (псевдо)паралелни структури. И аз ги обичам - хвърлят читателите в задънени улици, блъскат главите им в ръбове в мрака. И като се освестят (ако се освестят) - читателите проглеждат по нови начини. Образно казано.
Тоя финал е ужасно тъжен.
Мисля, че само фразата "I am lonely, and I want to go home", на богинята Калинда към Данло в _The Wild_, ме е натъжавала повече.
- - -
Понеже съм леко неадекватен да правя анализ на конкретни пасажи - има ли пасажи, които теб да те смущават? Имаш ли насочващи въпроси?
Trip wrote:Ами, не съм се замислял какво и дали ме смущава конкретно. Общо има едно нещо, ма за него по-долу.
Първо, това е упражнение - аз имам все още недостатъка да ги карам на асоциативен принцип и след това да не ми се занимава да ги оглеждам логически. Също така, когато се упражнявам, целя определени ефекти, не непременно кохерентност. Неработещите моменти при обсъждане/самооглед се отсяват (от мен, естествено, когато са приключили (само)предложенията) и остават работещите, ако ще и едно словосъчетание да е. "Работещи" = "постигащи якър конкретен ефект". После те отиват в една база данни (засега основно в главата ми, но ще трябва и да почна да записвам вече) и след това биват пробвани в кохерентни повествования
Ако трябва да насочвам с въпроси - ти такива забеляза ли и какви? Ако трябва да дам и опорна думичка, може би ще е "сливане". Не само в очевидния спрямо тематиката смисъл. Също така - стилът носи ли ти достатъчно конкретика? Старал съм се да е сетивен, но не искам да е "поетичен", в смисъла на висока концентрация и/или неудачна употреба на думички с абстрактен, мело-емоционален смисъл. Не ща нито едно мое изречение да му акомпанира тъжна/весела цигулка.
Искам да е както си го усетил в края - праволинеен текст, който на неочаквани места/в неочаквани моменти да ти открива... каквото там ти открива. Искам да насочвам вниманието към текста, така че когато нещо ти хареса/те потресе в положителен смисъл, да го определиш така - "Ей тука! Ей тука, в това изречение, виж как изглежда едно, ама ти казва и друго, ей тая конструкция как уж замаскира нещото, ама всъщност те оставя сам да си го намериш." А не с мело-емоционални призиви да давам храна за общи приказки, когато човек иска да говори за текстовете ми.
Моята си забележка към мен е във връзка с въпроса ти. Твърде експресионистично ми се е получило. Това несъществуване на външния свят, което солипсизмът предполага, тук е буквализирано и (полу-)обяснено в онзи монолог за децата. Намирисва на апокалипсис, твърде явно фантастична-бомбастична се получава предисторията. Ако бях разкарал тази част, може би щеше да се получи по-необременено от разни изтъркани тропи и ефектът би бил по-наситен, може би.
Не знам как се озовах там, нито дали всъщност беше особено логично. Знаех само къде бях - бях в дома си. Не в дома си сега, а в дома си... Кога - след години? Нямам представа. Събудих се на земята. Първо реших, че явно е някаква аномалия в моето импровизирано "времепътуване", но после загрях, че беше заради липсата на легло. Чувствах си гърбa толкова брутално схванат, като се надигнах с мъка. На пода бе постелено само едно синьо чаршафче - възглавницата и сгънатата завивка се намираха точно до мен върху купища... Купища... Книги? Да бе! Забелязах, че до мен имаше цял куп книги - опаковани, недокоснати, едни и същи. Прочитайки заглавието им, ме удари такава вълна на гордост и тежко разочарование от живота, че не знаех сама какво изпитвах. Не можех да разчета заглавието - беше на италиански, но можех да усетя какво виждаха очите. Беше "Магия и Смърт". Не можеше да е друго. Бях я написала. Бях я издала. Явно живеех в Италия! Но защо... Защо толкова много бройки висяха в тази... Стая? Чак сега се загледах. Това бе по-скоро стаичка. Малка, безобразно жалка стаичка. В нея имаше единствено и само два скрина, които образуваха нещо като проход към изхода. Станах с мъка и отворих единия - дрехи. Нищо необичайно, все така нескопосано сгънати. В другия скрин беше тъпкано с книги, но за мое огромно облекчение не бяха повече копия от "Магия и Смърт". Бяха най-любимите ми книги, запазени, подредени... Всичко си беше на мястото. Е, имаше и някои нови заглавия, които ми бяха непознати - явно тепърва щях да ги чета. В точно този миг, докато зяпах в скрина, вратата се отвори. Влязох аз. Първото ми впечатление беше, че си изглеждам все така брутално добре. Второто, че все така очевидно ме мързеше да се грижа за дрехите си, защото Аз беше доста небрежно облечена, малко посмачкана. И да - чорлава, както винаги. Третото беше един див вик, който едва не издадох. На рамото на бъдещата ми версия висеше калъф за лаптоп - не можех да го сбъркам. По дяволите! - бях се предала пред убежденията, бях си купила Mac! Къде ми беше MSI-то? Защо се бях отказала от моята скъпоценна Елиз? - А, Аз, не те очаквах толкова рано сутринта. Моля - седни. - Тя остави калъфа върху скрина, пълен с дрехи, и се разположи на чаршафа. - Не обръщай внимание - съгласих се да дам леглото си на съквартиранта си, за да плащам по-малко. Тези дни не ми стига парите нещо. - Няма проблем, ще стоя права, досега спях всъщност. Може ли да видя компа? - Аз махна с ръка пренебрежително и си легна по гръб. Да... Да очаквам гостоприемство от човек като мен беше пълно безумие. Отворих калъфа и капака на компютъра и веднага ми излезе съобщение, че ми иска парола. Пробвах се да я позная - не ми се получи. - Е, сигурно съм си променила паролата за... За... - Десет години? Да, промених си я отдавна. Явно няма да ми бърникаш нещата - знаеш, че мразя. - Аз ако не знам... Абе кажи сега - как се озова в Италия? Как върви? Какво работиш? Продава ли се "Магия и Смърт"? - Без да ме поглежда пак ми махна с ръка и аз замълчах. - 'Ми виж с'а... Озовах се в Италия, в Рим, защото за това си мечтаех. Върви... Прилично. Още малко и ще приключа с университета. Филология, разбира се, точно както исках. Работя... Сложно е. Работя каквото намеря. Пиша статии и такива неща. Правила съм и преводи. Доколкото "Магия и Смърт"... Както виждаш - не е моето име под заглавието. - Чак тогава го забелязах - тя беше права. - Но... - Много просто - откраднаха ми я. Доверих се на човек, на когото явно не е трябвало, и ми я открадна. Работех в книжарница, там докараха партидата от МОЯТА книга... Прибрах всичките бройки, казах, че съм объркала поръчката... Уволниха ме, много ясно. Ще правят и филм... Дам... По МОЯТА книга... Всепризнато най-доброто италианско фентъзи... Мислех по тази книга години, писах я с години, превеждах я от български на италиански с години! И ми я откраднаха... Наивна аз... Наивни ние... - Това е... Ужасно. Аз не разбирам... Аз... Нямаш татуировка. - Аз се сепна и погледна небрежно към рамото си. - Да, нямам. Не го направих. Дори не се изнесох. Хъх... Но от тук ще се изнеса скоро... - Нямаш ли от кого да вземеш пари назаем? Временно само? - Тя се надигна от земята и ме изгледа сякаш се бях напълно побъркала. - Нямам нито един приятел, Аз, никой не ми остана. Всички ме изоставиха, всички до ед... - Дори... - Няма "дори"! Всички казах! - Очите й се насълзиха явно въпреки гневните викове. - Всичко се оплеска, всичко... - Кой те съсипа така? Да не би да... В десети клас... - Тя ме изгледа с още повече бяс. - Десети клас? Десети клас?! 'Що не ме питаш по култура колко изкарах?! Аз съм виновна, аз се съсипах, повярвах си твърде много! Заради тъпите мечти! По-добре спри да имаш приятели отсега, зарежи всички преди те теб, спри да мечтаеш и най-важното... Никога не започвай да пишеш "Магия и Смърт". Не знаеш какво е да четеш себе си, а на корицата да има чуждо име. - Каква е паролата? - Аз се загледа в тавана. Сълзите й се стичаха по бузите. - Не знам... Не е мой. Взех го от съквартирантката за малко, за да си помислиш, че... Елиз... Тя беше най-добрият компютър. Незаменима. Съжалявам, че съм такова разочарование за теб, Аз... Не искам да ме гледаш такава. Да се гледаш такава... Върви си... - Ще си тръгна с едно обещание, приятелко моя. Няма да позволя това да се случи. Няма да свърши така. Довери ми се. - Никога и на никого, Аз, дори на мен... - С тези думи се върнах към реалността с горчивина, дълбоко в себе си.
Yes, home alone, yes!!! В такива ситуации лаптопът веднага се грабваше, аз се мятах на леглото в хола в повечето случаи и надувах музиката... Тъкмо откачах Елиз от кабела и на вратата се звънна... Разбира се, че ще се звънне, защо да не се звънне... Отворих без да гледам или питам първо кой е и застинах пред вратата, гледайки тъпо към нея. Тя ми се усмихна и влезе без да пита - е, все пак беше и нейният дом. - Едно бяло фрапе, моля. - Запъти се към кухнята без изобщо да ми обръща внимание. - Имам да ти показвам нещо. - Да... Е, радвам се, че дойде да ме посетиш де, миналия път не се разделихме подобаващо... - приказвах си аз по-скоро на мене си... Ох, забравете. Просто говорех, докато й правех кафето. - С теб никога не съм се разделяла, а ти с мен още не си се срещнала. Както и да е. Направо не е истина откога не съм била тук. В това "тук". После се промени още няколко пъти. Голям успех, голямо нещо - вече не съм на квартира. - Кимах умислено, докато й подавах чашата. - Не знам какво му е хубавото да са те изгонили от квартирата, но не се притеснявай. Ще измисля нещо... Ще можеш да останеш. - Тя се задави с кафето и изпадна в истеричен смях. Облегнах се на кухненския плот и я наблюдавах. Забелязах някои разлики. Беше по-изтупана. - Наш'те да позволят това? Не ставай смешна, Аз. Не бе, не ме изгониха, изнесох се - купих си мой си апартамент. Виж какво ти нося. - Господи... Мили... Чак тогава бях забелязала с коя чанта беше... Същата, беше я запазила, тази велика чанта-ветеран... Но спрях с тези си мисли, защото трябваше да погледна книгата, която ми връчи. - Голям успех, голям. Историята се продава като топъл хляб. Нямаш идея колко бързо забогатях. Дори си намерих приятели! - Тя ми се ухили и си допи фрапето. - Това е... Любовна история? Шегуваш ли се? - Аз поклати глава сепнато. - Не е нещо Ромео-Жулетско, нали? Или нещо Здрачово? - Не, не, не... Героите са си нормални хора, има сълзи и сополи, раздели, тайни убийства и разкрития за произхода на героите... Накрая заживяват щастливо влюбените, разбира се. Много е готино, тая бройка тука е за тебе. - НИКОЙ НЕ УМИРА?!?!?! Поне един от двамата?!?! - Аз ми се усмихна и ми направи знак с ръка да седна. Не помръднах. - Много си малка, за да ги разбереш тези неща. Ще си говорим след време. - Сълзите сами започнаха да се стичат по лицето ми. - О, о, о... Я не бъди лигла! Сега си просто една мечтателка, още нищо не си осъзнала. - Осъзнах, че "Магия и Смърт" е пълно клише, но дори не съм предполагала, че... че... Ще се продам! - Треснах книгата й на масата, опитвайки се да потисна изпепеляващия си гняв. - Върви си! Сега си много по-жалка от преди! А и тези твои нови "приятели"? Мислиш ли, че няма да те зарежат при първа възможност? Я се осъзнай ти! - Не знаеш какво е, няма да споря с теб, безсмислено е. Живей в мечтите си, умри заедно с тяхното падение. - Тя погледна към Елиз и ми се усмихна ехидно. - Намерих си много по-добър компютър от тази трошка. И много по-добри приятели от тези, които сме имали. Нормални хора, с които може да се говори на нормални теми. Порасни най-сетне, Аз. - Нямаш нито един пръстен, знаеш ли? Не носиш НГДЕК-ския, дори не носиш... Толкова ми е странно. Толкова ми е странно в какъв човек съм се превърнала. - Аз вдигна рамене невинно, прибра си книгата и тръгна да си ходи. - Оу. Може ли да взема няколко неща оттук? Макетите на римските сгради, например. Смятам, че когато имам гости, ще се радват да видят, че обичам града. Колко глупости сме си пазели... - Тя влезе в стаята и се загледа. - Фигурки на дракони, на бухали... Тези грамоти! Наистина ли съм ги ценяла някога? А! Тази глупост! - Ударих я през ръцете, когато посегна към "Сделките". Тя ме изгледа злобно, но моят плачещ бяс и обида бяха много по-силни. - Отивам си... Стой си в заблудите, при плюшените бухали и си мечтай за разни вторници, жалка Аз. - Няма да стана теб, никога. Никога... - Външната врата се затръшна. Във въздуха остана само един особено натрапчив мирис на парфюм. Осъзнах с какъв аромат беше. По дяволите, мразех ананас...
Преди да яхна... метлата накъм Балчик, да си спазя - догдето мога - думата тука.
Ето по т'ва ще ми е думата:
Trip wrote:"Работещи" = "постигащи якър конкретен ефект". После те отиват в една база данни (засега основно в главата ми, но ще трябва и да почна да записвам вече) и след това биват пробвани в кохерентни повествования
Ако трябва да насочвам с въпроси - ти такива забеляза ли и какви?
С получер, направо в текста. Ако имаш още по-конкретни въпроси - ще обяснявам.
Trip wrote:Излизам от фугата. Олюлявам се, повръщам – несмляните храна плисва на найлона. Изнемогата ме спъва, а от крайчеца на погледа ми пристъпва силует, подхваща ме. Стоим сплели пръсти, той – подпрял ме с тяло, като насред стъпка в танц. Издишвам рязко, примигвам и пелената се разрежда. Лицето му изплува. Лепенка с телесен цвят върху едната вежда променя контурите на окото под нея, дава му скръбен вид – ала той се усмихва. (В ъгъла на устата е белегът ни. При него – ивица бледа дялната кожа сред прошарената брада, чак до ръба на челюстта, като просека в лес; при мен – още пресен и натрапчив като мундщук, тъй че мускулите ми току потръпват и пресичат дъха ми.) Усмивката се раздвижва: – Здравей отново, друже. Пази обувките. Дай да мръднем. Пристъпваме на килима, а край нас се вдига миризма на дезинфектант – така ми мирише и светлината на увисналата насред тавана гола крушка. Бяло и остро. Някакъв гладен "-цид" в найлона ще излочи кашата, която правя след всяко пътуване дотук. И започваме. В стаята стоят все старите следи от ранна гладна ярост (стол, облегнат на стената, рипнал на задни крака и замръзнал, предните прегризани в лудост) и яростно отричане (снимки, приковани с образа навътре към дъски върху слепите прозорци) и ярост, пак, но вече счупена (над прозореца сълзящо старо слънце, избухнало от запокитена бутилка). Дебати с празното и скръб, апатия – тук всяко си има следа. Стая като куб-картина, където разчленени страни на лица зейват едновременно и отведнъж. Заподготвя чая. Най-много ме е страх от покоя в усмивката му и как придърпва към себе си предметите и ги подрежда, разменя места. Във вените му сякаш чувам кръв, която пъпли в една посока само, навътре. (Рече ми още първия път, повиках те от кръвта си. Къде, попитах. Тук, отвърна. Колко години напред, го попитах. Колко какво?, ме попита.) Ни с ръка, ни с дума не смея да сменя мястото на нищо тук.Не пипам, не питам. Подозирам, ще убие себе си, ако го сторя. Дезинфектантът се разсейва, сменят го мед и мента. Чашките и чайника вече ни чакат, както винаги. Масата е спретната. Порцелан и дърво лъщят като новородени. Чаеният аромат отмива гаденето. Откак ме повика за пръв път, все ме мае този аромат. Обичам го така отдавна, че съм забравил вече онова дете, което едва побираше чашата в шепи, а той – така си мисля, – тъй отдавна, та да е забравил и него, и мен. Но ароматът е свеж като в деня откак го помня първо. Сядаме. Той е събрал длани в купичка от плът, в която е побрал няколко кубчета захар. Накланя я първо над моята чаша, после над неговата. (Аз обичам чая само с мед, но той не пита.) По грубите му пръсти остават зрънца захар. Той сваля ръце в скута си и се усмихва. – Е, какво ново? Нищо. Затова го лъжа. Отпивам, изчаквам небцето да се натрепери от рязката сладост, прокашлям се, казвам: – Ожених се. – О – с безучастния тон на далечен роднина. – Хубаво. Пожелавам ти щастие. Мръщя се през рамото му, в празни, пронизани през средата гърбове на снимки. – Тя дойде с червена рокля. – Гледам лицето му. Ровя с погледза следи от спомен. – Голяма ли беше? Трудно се танцува с фусти. Занася ли ме или помни? Имал ли е някога жена? Ще имам ли някога жена? Отпивам пак. На раменете ми се качва топла тръпка. Той пие. С устни около ръба на чашата, лицето му е празно като гръб на снимка. Очите му са хлътнали в черепа. Зад мен нещо млящи на пода. Нещо ме хапе по раменете, под кожата. Тръпки, тръпки, повтарям си мислено. Успокоявам се така: не помни, само ме занася. Лъжа отново. – Роди ми се дете. Той изрича безстрастно: – Толкова лесно умират. Крехки са. Професионална безстрастност. Знам, защото съм лекар. Той заговаря отново и кръвта ми замръзва. Сигурно замръзва преди да тръгне обратно. – Направихме грешка. Убихме утроби. Отровихме млякото и стана морско-солено. Малките пиха и умряха. Крехки са. Всичко това през глътки горещ порцелан. Дъхът му дими. Какво правя тук? Какво съм направил? Какво ще направя? Нещо в мен смуче кръв и не ми я връща. Оттатък тежката стоманена врата нещо отеква, винаги нещо отеква, но още далече зовът рухва прехапан, глъхне в стените като мукване на глухоням, млъква. Притискам ръце в облегалките. Лъжа отново: – Обеси се брат ми. – Роди се обесен. Помниш ли? Син. Не го искаха. – Потраква с чинийка и чашка. Така е. Но не те, а аз не го исках. И не се обеси с пъпната връв. Той продължава: – Когато направихме грешката, всеки копнееше дете. Един син да оцелее, една дъщеря. Но хората бяха нехора. Идеха пресъхнали, ялови си заминаваха. И също болни, и страшни. Нехора. Помагах, помагах. Провалих се. Излъга ме онзи. Всичко това все едно съм го чувал и виждал. Виждам сега: Децата с тела пресолени пустини. Хората-нехора – огледала смлени на сол, изпити с вода за избавление. Измрели. Лъжеца отпълзял. А този останал сам дълго. Дошли пясъци. Един ден настъпила нощ със слънцето още високо. – Звезди като да не вярваш какви. Звезди! Това го шепне задъхан. Умува – глава наклонена, – как да го каже, как да го каже? По-голямо, по̀ космически хладно, по поетски сюблимно. Накрая издиша. Усмихва се, шепне: "идиот". Струва ми се, че нещо повява в лицето му. Усмивката му се сгърчва като грабнато от вятъра знаме. В крайчето на устната, при белега, трепти стаена капка чай. Главата ми изтръпва. Над нея отваря уста онова, дето хапе раменете ми. Капката капва. Той се усмихва се и става. Прегъва найлона. В един ъгъл се валя парче тебешир. Той го взима и прописва на стената. И това е ново. Събирам смелост и питам: – Какво правиш? – Той пише. Аз ставам. Оттатък вратата се вдига нов звук. Грохот. Глас. – Върни ме обратно. Той пише. – Върни ме обратно. Той пише. – Върни ме обратно. Той пише. – Върни ме обратно. Той пише. – Върни ме обратно. Той пише. – Върни ме обратно. Той пише: – Върни ме обратно.
- но в случая го приеми като "помощ към приятел-читател". Чиято мисъл не е съвсем бистра и иска да провери дали и какво е пропуснал при четенето.)
- хвърлят читателите в задънени улици, блъскат главите им в ръбове в мрака. И като се освестят (ако се освестят) - читателите проглеждат по нови начини. Образно казано.
