Здравейте! :) Или може би трябва да кажа "Здравей", защото виждам само Кал. :) Здрасти :) Аз и само него познавам, но ще ми е приятно да се запозная и с останалите. :)
Прочетох първите две части. Ето какво му казах, когато свърших с първата. И понеже никога не мога да устоя на изкушението да се изложа на първата среща, освен това, което се отнася до книгите, съм си включила и глупостите. :)
„в крайна сметка, една от най-успешните тактики на маг’ското управление е страхът. Страхът да живееш. Свободен. Страхът да приемеш истината… Какво ти остава, освен да живееш с лъжи, когато никой не ще да вярва в истини?”
Това ми напомня на един от разказите на Патрик Ротфус
“So much was so easy. Glamour was second nature. It was just making folk see what they wanted to see. Fooling folk was as simple as singing. Tricking folk and telling lies, it was like breathing. But this? Convincing someone of the truth that they were too twisted to see? How could you even begin?”
Относно това:
„„Дойде както здрача, като роза на гроба на любовта;
твоята страст е моя наслада – аз съм роза на гроба на любовта;
но розите не са създадени да обичат; те са роби на своите сърца;
любят, умират, и с една целувка ти изпиват кръвта…“
Никога повече няма да гледам на червените рози по същия начин. Страхотна метафора. Ако съм разбрала правилно, говори се за това, че не всяка обич е красива и градивна, че само голям и силен дух е способен да носи теглото на голяма и силна любов. Виж чрез кого се запознахме ти и аз. Катрин и Хийтклиф. Най-известните любовници са най-прецаканите.
А това:
Знаеш какво е определението за фанатик – човек, готов да воюва за мир и всеобщо щастие до пълно изтребване на човечеството...
Напомня ми на „Клетниците”
"Utopia departs from its radiant sphere in making war. The truth of tomorrow, she borrows her process, battle, from the lie of yesterday. She, the future, acts like the past. She, the pure idea, becomes an act of force. She compromises her heroism by a violence for which it is just that she should answer; a violence of opportunity and of expediency, contrary to principles, and for which she is fatally punished. Utopia as insurrection fights. She shoots spies, she executes traitors, she suppresses living beings and casts them into the unknown dark. She uses death, a solemn thing. It seems as though Utopia has lost faith in the radiation of light, her irresistible and incorruptible strength. She strikes with the sword. No sword is simple. Every blade has two edges; he who wounds with one wounds himself with the other. All war is appalling, and there is nothing to choose in it. The fire was murderous. The edge of the hole was surrounded with the heads of the dead.Words fail to express horror when it reaches this degree. There were men no longer in this now infernal conflict. They were no longer giants against colossi. It resembled Milton and Dante rather than Homer. Demons attacked, spectres resisted. It was the heroism of monsters"
Най-после успях да кажа нещо смислено! Не като по телефона. :) Въпреки че две трети са думи на други хора, единият от които е умрял преди 132 години. :) Добре го давам. :)
Сега останалите. За тях не мога да кажа нищо, но ми харесаха. :) Направо ето документа. Тук са всички, които съм изкарала. :) А, и нещо ми хрумна. Мисля, че там, където казвате
алтернативни светове, би било по-добре да го замените с
паралелни. :)
Ето цитатите от документа:
Миговечност
толкова бял, почти син
Тия сини до бяло очи май ги бях виждал някъде...
Аз бях вятърът и вятърът беше мен. Носех със себе си Кеншин, самурая на честта, на правдата и на обета за неубийство, и Данте, полудемон-получовек, ловец на една от двете си половини... носех ги като листенца, летяха с мен като едно, мислеха с мен като едно... бяха мен. Бяха всичко, което аз отричах, всичко, от което се криех и бягах, бяха нищото, от което не можех да се спася, бяха аз... аз, когото не познавах...
Аз нямам друг избор, освен да умра. Мислите си, че аз нямам собствен живот, защото съм някаква алтернатива, програмирана неволно от вашите подсъзнания... мислите си, че аз нямам собствени чувства, различни от вашите... не! Разбирате, че имам чувства, но това са ваши чувства... вие просто ми ги приписвате на мен като нещо... неваше.
Защо трябва да сме виновни, когато обичаме... защо сме виновни, когато не обичаме...
А в оная опалена пустиня, която родила злото, паднал сняг, и натрупал. Нищо че било вечно лято. Отпървом кактусите поели нечаканата манна небесна, тая живителна влага. После се смръзнали и взели да съхнат.
Но още се сещам, късно нощем, кога загаснат лагерните огньове, а децата вече карат трети сън. Кога чуя повея на вятъра в клоните на дърветата, кога усетя по кожата си пръските на водопадите, кога вдъхна влажния мирис на боровите иглички… Сещам се какво значеше да живееш с истина. Да любиш живота, не просто да го живееш.
... Вие може и да можете да помогнете на хората със знанията си, но не ги поднасяте с внимание и желание да помогнете. Поднасяте ги не само с досада, а и обиждайки същите тези хора.
В този миг, в който мята коси напред и те потичат покрай гърдите ѝ като струи от огън, като вадички кръв.
Знаеш ли – промълвявам, – знаеш ли, че духът е един? Ние сме много, ако ни гледат отвън – но отвътре духът е един... И ако той, онзи, е направил това на тебе, тяло на тяло, духът, единият дух, е направил, чрез теб и чрез него, едно – направил го е на себе си. И сега прави, чрез теб и чрез мене, едно. Прави... себе си. А после, когато откъснеш очи, завъртиш глава и закрачиш през пролетта, пак ще си сред това едно, заедно с него и с мен.
Разказът му ме поглъща толкова, че дори не ми е нужно да се гмуркам повече в очите му: тия сиви океани, от които тръгва Вечността.
Тя цялата (цялата!) зее насреща ми, с очи – кладенци към вселени и безконечности.
Драконите никога повече няма да се появят на Земята, защото са станали прекалено умни за нея.
Благодаря ти още веднъж. Знаех си, че си от знатно потекло. :) И преди да започнеш да ми се подиграваш пак, напомням ти, че както думата отговорен означава не само човек, на когото може да се разчита, но и човек с отговори, така и думата знатен може да означава не само аристократичен, но и човек пълен със знание. Току що ми хрумна. Първото ми, както bи казал ти, лингвистично прозрение. :) Както когато ти се сети за недра. :) Ама си харесвам моето повече. :)
Ето и любимите ми пасажи от втората. Започвам с тези, за които имам какво да кажа:
Приятелят никога не оставя приятеля точно след като му е казал кривиците. Приятелят остава със приятеля, за да му помогне да си изправи кривиците.
Имам приятел, когото веднъж обвиних, че ме съди. Той каза: "Не те съдя. Да съдиш някого е да му кажеш какво не е наред с него, да откажеш да му дадеш шанс за подобрение и просто да го зарежеш. Аз аз още съм тук"
Аз разбирам, Жо – казва Рея. – Вътре в себе си го разбирам. Тези сблъсъци, тези… разочарования с най-близките ни, хората, които трябва да ни разбират най-добре, всъщност са изпитания. Те ни каляват. Така проверяваме дали наистина вярваме в онова, което искаме.
Това ми напомня на "Мемоарите на една гейша", където главната героиня казва:
"Adversity is like a strong wind. I don’t mean just that it holds us back from places we might otherwise go. It also tears away from us all but the things that cannot be torn, so that afterward we see ourselves as we really are, and not merely as we might like to be."
Не че съм съвсем съгласна. :)
А сега останалите:
Докато вървим под непрозирния и уютен покров на снега, оглеждам лицето ù пак. Тя се усмихва насреща ми, с устни и даже с очи, но в очите ù мръзне оная корица лед, която казва „Сега няма да плача. Силна съм; ще ми мине“. Крехка корица – а толкова студено става край нея…
очите ù ме поглеждат и под корицата лумват сини пламъци
Когато вдига очи, ледената корица се е пропукала.
Телата започват на крачка от мен и се простират… поне до другия ъгъл. Има мъжки и женски, по-дребни и по-едри, изпънати сякаш за почест или свити в кравайче… Но по две неща си приличат: всички лежат с лица към небето; и нито едно не помръдва.
Денят е от тези, в които зърваш безкрайността. Истинската безкрайност – не оня кошмар без край… потръпвам и се затичвам още по-бързо. Онази безкрайност – там, където небето, спокойно и сиво, среща морето, спокойно и сиво. Без да забавям крачка, оставям погледа си да се зарее към нея, да попие покоя, да го разлее надолу към щорма, който блъска в гърдите ми.
Само че стремежът към власт далеч не винаги ражда чудовища. У нормалната личност изборът какво е позволено, докато се качваш нагоре по стълбицата, винаги е съзнателен, подчинен на някаква логика, ограничаван от същите тези страхове – да не изгубиш препитание, сигурност, родна земя. Душевно здравият човек умее, в по-малка или по-голяма степен, да пренесе нещата, които са важни за него самия, и върху другия. И така, лека-полека, да спре да го възприема като натрапник и да започне да го вижда като съсед. Да търси как да постига целите си заедно с него, а не въпреки него.
Покрай нас изтопуркват боси петички, нещо погъделичква моите. Не отварям очи, няма и нужда. Дори зад клепачите им, светът буквално сияе със стаения Светлик на мъничкия ни гост.
Още по-убеден съм, че на нас, на всеки от нас, се полага да вземем предпазни мерки. Но не полицейските мерки, които мними загрижени властници побързаха да предложат – като засилен контрол върху свободата на словото ни и свободата да общуваме помежду си по интереси. Истинските предпазни мерки са в действията ни всеки ден, отношенията ни с всеки от съседите ни. Ако общуваме с тях повече, опознаваме ги и откриваме колко общи черти имаме под различния цвят на кожата и различните обичаи за връзване на косите ни, трагедии като тази в Каел ще се случват все по-рядко…
– На мен пък, Ре, ми се иска да виждаш в мен по-често приятеля. Да си спомняш защо се харесахме с тебе като приятели, преди да станем спътници. Иска ми се да не се чувствам такова чудовище, когато се видя в писмата ти. Когато се гледам в очите ти – такъв. Безчувствен и – как беше? – интелектуален… Колко пъти можеш да повториш една мисъл, без да я превърнеш в истина? Непоклатима и безвъзвратна? А най-много от всичко, Ре, искам да си в главата ми. Да видиш какво виждам аз. Защо го правя всичко това.
Благодаря и се надявам, че скоро ще прочета и третата. :)
П.П. Има ли опция за изключване на...как се наричат тези? Емотикони?
. Като цяло точно тази ... тези? "игри на духа" са ми доста далечни и почти ... абстрактни. Аз ли живея като щраус с глава заровена в пясъка и светът наоколо е наистина ужасно място ... или живеем в различни светове? 
изцеляването може да е феноменално преживяване! //за целта е необходимо феноменално нараняване ... Да се върна пак към поста от преди години. Наистина ли точно това си избираме от безкрайното изобилие на духа? оО
)
, но ти си един от шепата човеци, които с по две думи заковават скрития ми умисъл в тия приказки. Вчера си поговорих с друга такава човечка... беше хем мегамило и несамотно, хем напомнящо колко трябва да съм благодарен, че съм си намерил дори един от тоя вид/сой/дух. Благодаря ти, че се намерихме, Неве. Май не го казвам-показвам достатъчно често.)
