Приятели (:
Следващата книга в поредица „Човешката библиотека“ ще бъде задружният сборник „Приказки за Юнаци и злодеи: първи“.
До 4 февруари подготвяме електронното му издание. (Хартиено засега не предвиждаме.) Дотогава вие може да ни помогнете, като ни пишете (на poslednorog маймунка gmail точка com) дали искате да ви включим в По-желалите – читателите, които вярват, че сборникът заслужава да излезе. За целта ни трябват двете ви имена.
По-долу ви предлагаме откъс от приказката „изцеляваща“. Ако той не ви стигне (… н… наистина ли?), качили сме още текстове от сборника на тази страничка.
~
Приказки за Юнаци и злодеи:
изцеляваща
…
– Беше…
Думата се изскубва от устните ѝ като подранило стръкче трева, едва пробило пръстта, която го затиска от всички страни – само за да го смрази зимен вихър, да го попари слана; плахо и противейки се, сякаш всеки миг ще се озове между фини елфически пръсти, а пръстите ще се свият в юмрук и ще го откъснат, разсеяно, по човешки.
– … беше…
Лицето ѝ се накланя, едва-едва, все повече. Крехките кичури закриват челото и очите ѝ, като есенна слама, оцеляла по чудо сред запалените стърнища.
– … не мога…
Лицето ѝ се накланя, едва-едва, все по-напред, скрито зад сламата на косата ѝ. Плъзва се покрай скулата ми. Челото ѝ спира на един пръст над ямката между рамото и врата ми.
– … не можех…
Повдигам се, опирам рамото си о челото ѝ и едновременно вдигам ръка, за да хвана тила ѝ – деликатно, да не прехапе устни; крепко, да не побегне.
– … не можех да измия… не можех да се измия… кръвта, ръцете му… търках, вътре, отвън… търках… търках…
Върху рамото ми, под пръстите ми, главата ѝ не помръдва.
– … търках и имаше кръв… отвътре, отвън… навсякъде… Не можех да я измия… не можех да го измия… ръцете му… отвън, отвътре… не можех…
Стисвам я лекичко, зад ухото, колкото да разсея болката вътре с болка отвън. Хващам главата ѝ с две ръце, все така деликатно и крепко. Вдигам лицето ѝ.
Онова, което виждам в очите ѝ, кара очите ми да се разтворят, повече, повече, сякаш се разтваря небето, за да излее мъката си, да залее омърсения свят, да го удави.
Очите ми се разтварят, за да я пуснат в себе си, цялата – с нахапаните ѝ устни, угасналите ѝ зеници. Разтварят се, за да станат бистрите вирове, в които тя ще отмие него, ще умие себе си.
Очите са огледала на душата, но са и много повече. Очите са огледало, в което можеш да покажеш на другия какъв го виждаш; колко цяла е, другата, с нахапаните си устни, угасналите си зеници, сламените си кичури и стръкчетата от звук, които едва си пробиват път през гърлото ѝ.
Очите са онзи вход към безвремието, който винаги ни е на клепач разстояние. Само че колко от нас го отлостват…
Докато плуваме сред безвремието, нейните лостове се пропукват. Плахите стръкчета се люшват встрани, отстъпват на лавата, която пробужда зениците, завихря се, блъска, бушува, изригва, изкъртва всякакви лостове, бентове, катинари, задръжки, тайни, достойнства – майната ти, достойнство! къде си, доверие? – излива се по страните ѝ, пареща, горчаща и миеща.
– Знаеш ли… – прошепвам, – знаеш ли, че на четири години тялото ти се подменя изцяло? Старите клетки умират, делят се, отстъпват на нови. И това ти тяло не е онова, което си търкала до разкървавяване.
Тялото ѝ се сгърчва.
– Не е онова, което толкова мразиш заради чуждия допир, че чак не смееш да се прегърнеш, когато се свиеш нощем, а само се мяташ и се въртиш по леглото…
Тялото ѝ понечва да се изскубне.
Моите пръсти омекват захвата си, за да не насинят шията ѝ – но не я пускат. Не я пускат очите ми – държат я, държат нейните зеници, държат връзката помежду ни.
– Онова тяло, от което не спираш да бягаш, и нощем, и денем, го няма отдавна. Оставило те е – без да бяга от теб, лека-полека, клетка по клетка, четири години… Оставило те е да бъдеш нова, да бъдеш… каквато поискаш.
Сълзите ѝ преливат през клепките с нова сила, но тя вече не бяга.
– Знаеш ли… – проронвам, – знаеш ли, че онзи допир, който не си могла да отмиеш, който те гори, денем и нощем, отвън и отвътре, и този допир, на пръстите ми о есенната ти слама, са две лица на едно-единствено чувство? …Не две лица – две длани.
Искричката прекосява очите ми като метеор в мрака. Отсреща мярвам… о, не, не спирай сега, продължи, давай!
– Дланите на това чувство, което ни тласка един към друга, едни към други, разперили ръце, разперили криле, или свили се колкото може повече, събрали се в едното ъгълче от леглото, за да има място за другия и за другите… за да бъдем в едно място, там, където чувството е едно, един е пулсът, един е дъхът, духът…
Знаеш ли – промълвявам, – знаеш ли, че духът е един? Ние сме много, ако ни гледат отвън – но отвътре духът е един… И ако той, онзи, е направил това на тебе, тяло на тяло, духът, единият дух, е направил, чрез теб и чрез него, едно – направил го е на себе си. И сега прави, чрез теб и чрез мене, едно. Прави… себе си. А после, когато откъснеш очи, завъртиш глава и закрачиш през пролетта, пак ще си сред това едно, заедно с него и с мен.
Но ще си нова, свободна и…
Ти каква искаш да бъдеш?
Гледам я, без да мигам. (Духът добре си е свършил работата, като е правил телата, пробягва още една искрица в зениците ми: не ни разсейва с вегетативни функции, когато сме сред безвремието.)
Тя гледа мен. И ме вижда.
И лавата, която струи от очите ѝ, лека-полека затихва, лека-полека попива, напоила разкъсаните, изпръхналите ѝ устни, да не се кършат тревичките, които ще никнат оттам.
Някъде, някаква част от мен знае, че нещо вече е друго. Пристъпило е на прага ѝ, неуверено като новородено жребче. Надникнало е навън. И сега повдига копитце отново.
Някъде, знае частица от онова едно, което наричаме „дух“, сред прахта на най-прашния път се разперва стръкче трева.
Някъде, някога…
Толкова много приказки. Толкова много бъдещета.
А сме едно, тук и сега.
И тя, най-накрая, отпуска чело на ямката ми, а после се плъзва надолу, по рамото, лакътя, корема ми, скута…
Много, много внимателно се отмествам и я полагам върху възглавницата. За миг се вглеждам в отпуснатите ѝ клепки. Отвътре ме издува такава усмивка, сякаш ще полетя.
После обръщам глава към вратата.
Джу стои права на прага и гледа.
Зениците ѝ, огромни и черни, досущ като моите, не се откъсват от мен.
Аз продължавам да се усмихвам. И се пресягам, през всичките крачки, които ни делят, да я гушна.
В тоя момент зениците ѝ се удавят в сълзи, тя навежда лице, извръща глава.
…