Цитатите, които ни създадоха

[mitseva]

“This is just a first draft,” to have the attitude of Terry Pratchet: “The first draft is just you telling yourself the story.”

Когато пишеш, защото не можеш да НЕ пишеш и да не разказваш истории сам на себе си...

[mitseva]

“I wish I could convey to you the excitement and insane joy of it [creating], which nothing else touches - not making love, not that wonderful glass of orange juice in the morning; nothing! Nothing touches the extraordinary, jubilant sensation of being caught up in this thing - so that you're not just inside yourself, not just lying there.

Let’s say that you get an idea and you go to the piano and you start with it; and you don’t know what you’re going to do next, and then you’re doing something else next, and you can’t stop doing the next things, and you know why. It's madness and it's marvelous. There's nothing in the world like it.”

Leonard Bernstein
University of Chicago, 1957

[Кал]

Shibui: a kind of beauty that only time can reveal. Shibui was the subtle beauty of grey and brown moss on an old rock. And the taste of an old wine which recalled a ripening of grapes and the perfect balance of sun, wind and rain—that too was shibui. Drisana’s face radiated shibui—‘radiate’ was not quite the right word—her face revealed the grain of her character and her life’s experiences as if it were a piece of ivory painstakingly and beautifully carved by time.

[Кал]

Беше вече привечер, когато пътят изведе Абогин край една тъмна гора. Красотата на хоризонта го застави да се спре. Ливади и дървета слизаха към реката, синееща в далечината, и над тази прозрачна мъглица висеше малиновото и безметежно като всич­ко наоколо кълбо на слънцето. Няма­ше нищо особено в тази хълмиста синева, в ясната вечер, в зъбчатия гръбнак на гората, тъмно врязан в далечния хоризонт, пътният прах при­вично миришеше на мека топлина, и отстрани, както преди, белееха маргаритки и тихите брезички бяха все така родни, познати и близки, а сър­цето му изведнъж заблъска, като че ли виждаше всичко това за пръв път.
Тъмна фигурка се беше показала в далекото зад извивката на пътя, гъстата трева скриваше краката ѝ и придаваше на движението безтеглов­ност. Човекът се приближаваше, наедряваше в привечерната светлина и все пак си оставаше тънък и крехък и когато разстоянието намаля, Абогин със замряло сърце позна в него де­войка. Тя беше с работно яке и пан­талони, избелели от слънцето, но на главата ѝ свежо сияеше венец маргаритки, вървеше открито, без напреже­ние, както до този момент беше вър­вял Абогин.
Девойката гледаше с доверие, но крачките ѝ ставаха все по-бавни. Та­ка беше, докато и Абогин не направи крачка към нея. В този момент, ма­кар че разстоянието между тях не изчезна, всичко вече беше казано така пълно, като че ли бяха прекарали живота си заедно. Не беше нужно да се запознават – те се познаваха, как­то могат да се познават само тези, които са предназначени един за друг. При това не бяха сами, знаеха го, но това не беше пречка, а помощ в же­ланието им да се разберат колкото се може по-добре.
Мургавото от слънце и вятър лице на момичето трепна в радостно изум­ление, което се смени с щастлива уве­реност, докато той се доближаваше към нея. Абогин прегърна раменете ѝ със същата щастлива увереност. Тя леко се притисна до него и двамата се обър­наха към застиналия кръг на слънце­то. Не бяха произнесли нито дума. Косите на момичето ухаеха на мащер­ка, прясно сено, пътен прах, лодчиците на малките ѝ длани бяха грапави, а твърдо очертаната под блузата гръд се повдигаше при вдишване, отнача­ло често, после все по-успокоено, като че ли до този момент девойката беше бягала, а сега е замряла, гледайки нажежената, така близка и земна в привечерната мъгла, а всъщност ис­тински космична сфера на слънцето. „Къде са всички? – притиснат до рамото ѝ, мислено попита Абогин. – Аз ги чувствам, но не ги виждам.“ – „Гледай заедно с мен – долетя в отго­вор. – Сега ще успееш“.
И той за пръв път видя тези, с кои­то беше мислил заедно. Млади и ста­ри, красиви и некрасиви, но еднакво внимателни лица се мярнаха в него и изчезнаха, въпреки че това вече няма­ше значение. Колко много бяха стана­ли осъзналите себе си! Себе си и свое­то предназначение и сила, която ще нараства и крепне през вековете.
Всичко изчезна, не остана нищо ос­вен сияещите хоризонти на родната земя, залязващото слънце и девой­ката с маргаритки в косите. Дълго ли още щяха да съществуват чистият въздух, просторът на тревите, самият човек? Много неща заплашваха този свят, но и много сили го защитаваха. Ще се справим, вече с увереност си помисли Абогин, ще се справим! Ние не сме „деца на края“, а резерв на бъдещето.
Момичето кимна в отговор.
– А ние още не си знаем имената, може ли така? – засмя се Абогин.
– Какво значение има? – усмихна се в отговор тя. – Нали сме...
Ръцете им се докоснаха и замряха. Слънцето най-накрая също докосна хоризонта, както беше правило това вече милиарди пъти, безразлично към всички деца на Земята и въпреки това даващо на всички живот.

[negesta]

You may have noticed that the books you really love are bound together by a secret thread. You know very well what is the common quality that makes you love them, though you cannot put it into words: but most of your friends do not see it at all, and often wonder why, liking this, you should also like that.
Again, you have stood before some landscape, which seems to embody what you have been looking for all your life; and then turned to the friend at your side who appears to be seeing what you saw -- but at the first words a gulf yawns between you, and you realize that this landscape means something totally different to him, that he is pursuing an alien vision and cares nothing for the ineffable suggestion by which you are transported.
Even in your hobbies, has there not always been some secret attraction which the others are curiously ignorant of -- something, not to be identified with, but always on the verge of breaking through, the smell of cut wood in the workshop or the clap-clap of water against the boat's side?

Are not all lifelong friendships born at the moment when at last you meet another human being who has some inkling (but faint and uncertain even in the best) of that something which you were born desiring, and which, beneath the flux of other desires and in all the momentary silences between the louder passions, night and day, year by year, from childhood to old age, you are looking for, watching for, listening for? You have never had it.

All the things that have ever deeply possessed your soul have been but hints of it -- tantalising glimpses, promises never quite fulfilled, echoes that died away just as they caught your ear. But if it should really become manifest -- if there ever came an echo that did not die away but swelled into the sound itself -- you would know it. Beyond all possibility of doubt you would say "Here at last is the thing I was made for". We cannot tell each other about it. It is the secret signature of each soul, the incommunicable and unappeasable want, the thing we desired before we met our wives or made our friends or chose our work, and which we shall still desire on our deathbeds, when the mind no longer knows wife or friend or work. While we are, this is. If we lose this, we lose all.

Clive S. Lewis

[Кал]

Не мога да повярвам, че досега не съм цитирал това тук...

It's not enough to look for the truth, however a noble journey that might be. [...] You must be able to say "yes" to what you see. [...] He is the yeasayer who could look upon evil, disease and suffering, all the worst incarnations of the Eternal No, and not fall insane. He is the great-souled one who can affirm the truth of the Universe.

[Кал]

Scientists often talk of parsimony (as in "the simplest explanation is probably correct," also known as Occam’s razor), but we should not get seduced by the apparent elegance of argument from parsimony; this line of reasoning has failed in the past at least as many times as it has succeeded. For example, it is more parsimonious to assume that the sun goes around the Earth, that atoms at the smallest scale operate in accordance with the same rules that objects at larger scales follow, and that we perceive what is really out there. All of these positions were long defended by argument from parsimony, and they were all wrong. In my view, the argument from parsimony is really no argument at all – it typically functions only to shut down more interesting discussion. If history is any guide, it’s never a good idea to assume that a scientific problem is cornered.

[Кал]

“(...) shibumi has to do with great refinement underlying commonplace appearances. It is a statement so correct that it does not have to be bold, so poignant it does not have to be pretty, so true it does not have to be real. Shibumi is understanding, rather than knowledge. Eloquent silence. In demeanor, it is modesty without pudency. In art, where the spirit of shibumi takes the form of sabi, it is elegant simplicity, articulate brevity. In philosophy, where shibumi emerges as wabi, it is spiritual tranquility that is not passive; it is being without the angst of becoming. And in the personality of a man, it is . . . how does one say it? Authority without domination? Something like that.”
Nicholai’s imagination was galvanized by the concept of shibumi. No other ideal had ever touched him so. “How does one achieve this shibumi, sir?”
“One does not achieve it, one . . . discovers it. And only a few men of infinite refinement ever do that. Men like my friend Otake-san.”
“Meaning that one must learn a great deal to arrive at shibumi?”
“Meaning, rather, that one must pass through knowledge and arrive at simplicity.

[Кал]

‘Science,’ he informed me, ‘might not yet have all the answers, but it is the only verifiable—and hence meaningful—way of asking the right questions.’

‘But those questions are nearly always asked through the voices of materialism, mechanism, and reduction. Has it occurred to you that the only aspects of the universe that such an approach will reveal are those that are materialistic, mechanistic, and reductionist?’

‘Has it occurred to you,’ he countered, ‘that the universe really is nothing more than matter and energy, which we can understand through, and only through, analysis?’

I suddenly felt like launching myself out of the pool and landing on top of him. Instead I said, ‘And analyzing as you scientists do, every year you understand more and more about less and less until someday you will know everything about nothing.

[Кал]

Напоследък доста си мисля за долния откъс, докато поемам произволни сюжетни изкуства:

Свободата на оправданото насилие. Всички сме гледали американски екшъни, в които поне половината филм се занимава да нагнети в съзнанието ни образа на адската същност на злодея или злата организация, и когато е постигнат максимумът на съспенса, а публиката вътрешно крещи и настоява за възмездие, идва Главният герой (ГГ). Той с повече или по-малка лекота избива охранителите на злото и достига Върховния злодей (ВЗ). Тук започва любопитен процес, който също сме виждали стотици пъти. ГГ има всички основания да знае, че всяко продължаване на живота на ВЗ означава стотици нови смърти и нещастия, но той включва на „морална оценка“, започва да кърши ръце – „ако го убия, по какво ще се различавам от него?!“ – и го пуска или арестува, за да могат скъпоплатените адвокати да го изкарат невинен. Тук са заложени два явни абсурда: 1. Всички избити преди това „войници-охранници“ също може би имат семейства и любими хора, но за тях няма морални колебания. 2. Ако Героят не знае с какво се различава от Злодея, значи няма никаква ценностна система, да не говорим, че всички злодейски успехи от този момент нататък ще лежат на съвестта му. И много често ГГ все пак убива ВЗ, но когато това изглежда оправдано или неизбежно.

Ще игнорирам тези традиционни „зли гении“, които просто искат да завладеят света, а ГГ винаги успява „да ги спре“. Интересно е да се проследи през годините как еволюира мотивировката на злодеите: от примитивното „Ще взривя тази супербомба, за да спрат всички войни!“ (1956) до хитрото „Аз ще съм този суперхищник, от който ще изтръпват от ужас всички силни на деня хищници, които управляват света!“ (2018). Тук се сблъскват две „възпитателни програми“ – едната мотивира свободата на убийството като единствено решение на противоречието, другата е лицемерната парадигма на официалната пропаганда: „Справедливата власт само спира престъпленията, наказанията са дело на закона“. А в устата на ВЗ сценаристите влагат идеологията, която искат да компрометират: леви концепции, екологично възстановяване, оспорване на свръхбогатството, анархизъм.

И доста от сюжетите започват сериозно да ме отблъскват...

[Кал]

‘And you say the songs will not sing of you!’ cried Asvin. ‘Even if what you say is true – if my dreams have come true and I can achieve what you think I might – you will be the true leader of the forces of Good.’

The Civilian took a deep breath. ‘Try not to use that word, Asvin. It makes me feel ridiculous. Danh-Gem was not evil. He was a power. He lost. The historians used to call him the Dark Lord, or the Prince of Darkness, or The Nameless One, or something equally foolish. I made sure they called him Danh-Gem. It does not matter if he was a rakshas. At least, that is what I believe. You will not find words like Evil in the history books of Kol. But that too may change.

‘Ask any asur who the most evil person in the world is, and they will say ‘Temat of Kol’. The same Temat of Kol who allows them to work in a city full of prejudice and hate. They did not follow Danh-Gem in madness or fear. And if he wins this round, the new histories will probably chronicle the fall of evil – and that evil, Asvin, will be you and I.’

‘I have much to learn at Hero School,’ said Asvin, blinking.

[радина666]

Всички ние сме създания на светлината и мрака. Приемайки своя мрак няма да убиеш светлината. Доброто е по-силно.
„Огнено жертвоприношение” - Лоръл К. Хамилтън

Убийте музата,хора, разчленете кучката,изгорете я и прахът й го разпръснете из космоса, анихилирайте я ако трябва. Ще ви се наложи, за да се отървете от властта й. А нейната власт е мързел. Не си позволявайте да мързелувате. Научете се да пишете сериозно, хубаво и качествено дори когато нямате особено желание за това...
 „30 съвета за млади автори” - Бранимир Събев

ПП: Първият ми е любим и съм съгласна, човек не е само добър или лош, и трябва да се приеме.
С втория се боря, старая се да пиша по-често.

[Кал]

Invocation over, Dita was already in the chair behind the desk, her hands folded primly in front of her. “Valancy,” she said, “we’re all here now. Are you ready?”

“Oh, yes.” Lea could feel Valancy’s answer. “Our Baby’s asleep now.”

The group laughed at the capitals in Valancy’s voice.

“You didn’t invent babies,” Dita laughed.

“Hah!” Jemmy’s voice answered triumphantly. “This one we did!”

Lea looked around the laughing group. “They’re happy!” she thought. “In a world like this they’re happy anyway! What do they have as a touchstone?” She studied the group as Dita began, and under the first flow of Dita’s words she thought, “Maybe this is the answer. Maybe this is the touchstone. When any one of them cries out the others hear—and listen. Not just with their ears but with their hearts. No matter who cries out—someone listens—”

[Кал]

It is the Windigo way that tricks us into believing that belongings will fill our hunger, when it is belonging that we crave.