Започваме при Владо:
За критиката и фантастиката у нас
У нас, а и не само, макар че имам чувството, че у нас това се случва с най-висока честота и най-голяма сила, сякаш битува едно вечно подозрение към всеки, тръгнал да пише за фантастика, без някой от универистетите да му е дал зелена светлина да го прави. Като че ли се смята, че критиците по принцип са смотани и неспособни, но имат правото да демонстрират тези си качества (и то не прекалено нагло) само ако имат диплома. Къде, кой и как издава диплома критик, не мога да кажа, но предполагам, че и филолог да си, пак е знак, че можеш да се изказваш. Въпреки че пак не разбираш. Обектът на критиката ти остава някак свещен, познат само на създалия го и разбран най-добре от него и почитателите му (и на автора, и на текста). Него критиците, когато не го хвалят, само го развалят, опорочават и, в най-добрия случай, не разбират.
Понеже фантастиката, като жанр, у нас никога не е била особено интересна на критиците, литературните теоретици и авторитетите от други дисциплини, чрез които литературната критика се легитимира като "сериозно" занимание - философи, психоаналитици, психолози, политолози и социолози, се е създала една традиция на не-говорене за жанра. Тя е подкрепена от тежките в икономическо отношение години, от кризата на ценности, за която е модерно да се говори, от невярващите в и на българския творец издателства, от какво ли не. Тези години, а може би и десетеките години преди тях и десетки други фактори, моделираха твореца като силно раним, но почти всезнаещ. Той е преминал през толкова трудности, пише в единия час, в който не е на някоя от трите си работи, дава от джоба си, за да се издава... Как може да го критикуваш? Как може да кажеш, че не може да пише (оттук следва подтекст), когато той го прави, при условие, че ти не можеш, при всичките тези условия и т.н. За да стигне до едно произведение, критикът трябва да е взел предвид заплатата на автора, часовете, които работи, колко време пътува до работа, колко му струва прокарването на интернет, може ли въобще да си позволи компютър. И след това да подходи към текста. И ако има наглостта, след като е видял ужаса на ежедневието, надвиснал над Твореца, чак тогава да пише за написаното. Оказва се, че един фантастичен роман или разказ никога не е просто фантастичен роман или разказ. Той не може да се разглежда в контекста, в който трябва да се разглежда - като част от жанр, течение в жанра, период от развитието на автора. Не, той се разглежда като подвиг, като нещо, направено въпреки разни фактори, които нерядко са вън от литературата. На творенето му се придава онази сакралност, която не допуска анализиране, а само потупване по рамото. Има една свръхценна страст, която съпровожда създаването на текст, която не само трябва да бъде призната (а тя наистина, при всички условия, трябва да бъде призната), но и да бъде издигната над всичко, защото тя е нещо, което не-творците нямат в опита си, следователно не разбират. А понеже тя е в основата на нещата, неразбирането й обезсмисля говоренето по-нататък. Всяко говорене, без да го има разбирането и приемането като наистина важни на такива изначални сили, ще е като бъркане в някаква рана, нанесена от света и съзнателно поддържана, за да служи като щит срещу думи, които не щадят егото на автора и близките му.
В резултат се е появило едно сливане на автор и текст, при което, ако заговориш за изречение от текста, все едно щипеш или сочиш с присмех тялото на автора. Това усложнява доста отношенията, тъй като жанрът обитава основно пространството, което обитава и фендъмът, а той е малък, твърде малък. С три думи, всички се познават. Което прави невъзможно изказването на някои мнения, защото те няма да бъдат разбрани като критика на текста, а като обида на автора. Не че няма физическата възможност тези изказвания да бъдат направени, не. Всеки може да каже каквото си иска, просто отговорът, който ще получи, ще е най-често, а всъщност почти винаги, такъв, какъвто би бил и ако "критикът" е започнал да обижда човека, автора, създателя. Това може би е нормално. Тази любов към създаващия светове и закони навярно се вписва в контекста на лишеното ни от силен баща общество, не знам. Не е нормален обаче отказът да се замени с друго говорене. Защото замяната ще се счита за съгласие с едно нагло, обиждащо и цинично поведение.
Затова и у нас рецензията е най-дълбоката и обхватна форма на критика, която достига до официалните онлайн и офлайн издания. И дори тя, когато е по-остра, бива възприемана като обида, като поредната псувня на неразбрало и неразбиращо дете, на която може да се отговори само по един начин: като се определи като глупост. Най-честият отговор е "Ти не знаеш". Който пренася дискусията в съвсем друга плоскост. Става лична, защото зад "Ти не знаеш" не стои "Не съм сългасен с този анализ, аз виждам текста и идеите в него по друг начин", ами най-често "Не знаеш какво ми е, какво ми беше, докато го пишех, какво е да си писател днес и т.н." Тоест, често зле написан абзац е равен на болки в кръста, неубедителните герои се дължат на това, че човек трябва да си изкарва прехраната с унизителни професии, вместо да седи вкъщи, да твори и парите да идват от издателите, а остарялото писане е резултат от развалено зрение. Критикът не само е неспособен да напише нещо качествено през живота си, ами е и лош и несъобразителен човек, който няма идея от граници и лично пространство и който не се замисля преди да ги прескочи.
Не само у нас говоренето за фантастиката като жанр (не като фантастични елементи в произведенията на писателите) не е практика с дълга история и кой знае колко здрави позиции. Но там то поне се случва. Вярно е, че от края на '60те, когато Дилейни добавя своята идея за НФ като жанр, изискващ (както поезията) определен начин на четене, към тази на Сувин за НФ като жанр на cognitive estrangement, нищо кой знае какво не е добавено, но и това е достатъчно, за да се извършва и до днес този важен диалог между пишещи и критици. Даже на един от Рийдърконите Питър Никълс казва, че фантастиката е единственият жанр, в който критиците са основно фенове, т.е. не чак толкова базирани в университети говорещи глави, колкото хора отвътре. Явно, видял, че няма да получи желаното внимание отвън, жанрът си е изработил някакви механизми, позволил е на други фактори да изграждат авторитетите (например, опит в четенето на такива произведения, а не 4 години опит в университет като студент по филология), видял е, че има ли желание, най-вероятно има и начини.
У нас пък няма и такава традиция. Ако е имало, тя е била прекъсната, може би някъде след 1989 г. Сигурно и заради това единствените корективи са форуми и, в най-добрия случай (и това е спорно), журита на разни конкурси. Но тяхната функция е редуцирана до преценка става ли нещо, или не в най-общия смисъл. Защото е станало по-важно да се събере публикуваем материал, отколкото значим такъв. А и винаги витае едно усещане за знание, за убеденост, че гореспоменатите корективи просто обслужват най-близките си хора в това фендъмско пространство. Затова и у нас вече две десетилетия не само че няма адекватна на световната фантастика, но и почти няма опити поне да се направи опит за движение в посока на такава адекватност. Може би първо трябва да се направят опити откъм издатели, списания и всички места, на които фантастиката намира изява. За да се създаде чувство на комфорт, което да намали свръхцененето на трудностите по писането и публикуването на едно произведение. Но не вярвам, че това е стъпката, без извършването на която да не може се прави друго.
Предполагам, че това не е само у нас, но аз имам наблюдения единствено върху нашата действителност. Написаното не е някаква статия, а по-скоро мисли въртящи се около това, което смятам за най-голям проблем на българската фантастика: липса на саморефлексия. Една сериозна статия би трябвало да включва най-малкото и исторически преглед на споменатото говорене за фантастика, ако и когато го е имало в българската критическа и въобще литературна традиция; както и сравнение с говоренето за литература в България изобщо; също и анализ на местата, на които говоренето за фантастика се е появявало и формите на проява. Този текст в никакъв случай не е призив да се позволи свободното плюене по автори и книги.
Минаваме през страници и страници беснеене и слюнчене по форуми - все още ме напушва, като си го спомня.
И стигаме до Кал:
Проблемите на "критиката" у нас са по същество същите като проблемите на литературата, които тя критикува:
1) недоимъкът на време, опит и умения за подготовка и обосновка;
2) самоотъждествяването между критик и написаната от него "критика", с последвалата склонност към засягане, когато някой изрази несъгласие с въпросната критика (независимо дали аргументирано или не), и ескалация на спорове, в които фокусът се измества от обекта (написаното) към субекта (написалия го)
По отношение на 2) мога да преведа купища примери от форумите за фантастика, че и от списания за литература (така де... Литература ;). На този етап ще пропусна - нека първо всеки помисли за себе си.
Истинската ми болка като човек, който се занимава с литература (и я обича), е по 2):
Критика без съществена обосновка е точно толкова полезна на критикуваните автори, колкото пословичната "дупка във водата".
Най-простият пример за "съществена обосновка", който мога да дам, е употребата на цитати. Предполага се, че всяко твърдение на критикуващия се основава върху _значим_ брой наблюдавани явления в критикувания текст. ("Значим" е ключов аспект тук - не е редно например да нарека един петстраничен разказ "стилово нескопосан", защото в него има всичко на всичко _две_ тромави конструкции. За съжаление, в българската "критика" често наблюдавам тенденция към свръхекспонация на слабостите, дори когато те са статистически редки.) За да бъде критиката полезна (и проверима/оборима), достатъчно е към всяко твърдение да бъдат представяни 3-4 цитата, от които то е изведено. В противен случай става дума не за критическо, а за читателско мнение... и навлизаме в съвсем други води.
Оттук насетне нивото на критиката може да се задълбочава, почти до безкрай. Ще взема откъс от нещо мое, който загатва колко аспекта могат да бъдат анализирани само по отношение на стила:
> Образите („...а пръстите преливат – ту щипците на рак, ту вейки пред разпъпване, ту какавиди, зърващи света за първи път“), сцените/фразите отражения („Затварям очи. Тяло е. Отварям очи. Тяло е. (...) Затварям очи и ги отварям. Жив е.“), съзнателните повторения („милва ръцете ми, милва страните ми, милва крехките вдлъбнати падини“), съзнателните противоречия („някъде близо, някъде недостижимо далеч“), преходите („Утринта ме приветства с топъл порой, а с пороя се изсипва и малкото на ветрел.“), паралелите („Двамата, които биха могли да бъдат един, стават като един, поглеждат ме като четирима и също излизат.“), псевдопаралелите („падат назад, без звук, без отваряне на уста, безспир“), звукописа („блъвва в беснеещи бичове“)
(Писах "загатва", понеже горният пасаж не претендира за изчерпчателност. Има си още цели легиони литературни тропи, избор на регистър, съображения по структурата и динамиката...)
Не зная обаче доколко това е работа на критика, и доколко - на редактора.
Накрая: напоследък често се сблъсквам с въпроса "каква подготовка трябва да има човек, за да пише критика"?
Моят отговор е: Университетските курсове _помагат_, но не са задължителни. Най-важното - точно както в писането на литература - е човек да натрупа достатъчно практика; и то не само с разглеждането на един текст откъм идейно-философската му страна (както често правим в българските училища), а и откъм формално-структурната му страна (литературни похвати, съответствие между форма и съдържание - виж примерите горе).
Примери за полезна критика (в духа на казаното тук) може да намериш в писателската работилница на Шадоуданс. Аз имам един-единствен материал за "Последният еднорог", който отговаря на собствените ми изисквания, само че той е писан на английски. Ако някой проявява интерес, ще го публикувам. Представянето ми на "Мигновечност" се доближава до тези изисквания, но поради ограничения си обем не съдържа достатъчен брой цитати; а поради личния ми избор да говоря предимно за онова, което ми харесва, не включва аспектите в книгата, които не харесвам (макар и пренебрежимо малко - има такива).
Малкият брой мои материали, които възприемам като _същинска_ критика, показва защо не мога да нарека себе си "критик". Не си поставям за задача писането на критика; но определено ще се радвам, ако в България се появи фантастична критическа школа, която подхожда прецизно и изчерпателно към текстовете, без да се влияе от "извънлитературни" съображения.
Дотогава обаче не храня надежди, че качеството на "литературния ни диалог" ще надскочи престрелките и личната неприязън... :(
