Първото е едно началце с молба да ми кажете дали ви се струва достатъчно интересно (не в смисъла на адреналиново, щото определено не е такова - по-скоро на ниво интересни трохички информация и проза) като за да продължи човек да чете и ако не - защо. Разказът го мисля в рамките на 3000 думи, може би мааалко над тази бройка. Взел съм скелета от първия разказ в сборника "Дъблинчани" на Джеймс Джойс. (Има го в читанката.инфо, но търсете официалния превод на Асен Христофоров, другият е любителски и е просто зле.)
Та, ето го нещото:
На седмата нощ нямаше вече надежда за Егил – за седми път вървях до дома му, където завесите мъждукаха, а зад тях блуждаеха сестрите му, пееха и викаха авара.
От портата (заключена) по пръстите ми остана пресен грунд от кости, скрил навярно пресни ругатни отпреди залез слънце. С куцукане заобиколих, като опирах длан на външния зид –стъпвах на ударения крак леко, а в кухината между хълмчето кост на глезена и хълмчето плът на стъпалото риеше нещо зъбато.
(Егил казваше в уроците по Материали, че най-добрият грунд от кости, повече дори от пилешки крила на пепел – от тях се получава сивкаво, не чистобяло, казваше – е от странните двукраки влечуги дълбоко в тсоалските мочурища, по-точно костите на фините им като на свирачи длани, не, пръстите –и тук неговите трепваха, клечици, мушнати в суха старческа плът – а всъщност фалангите по края, макар и да горели много бавно, а палците – никак. Разбрал, когато в края на една кампания командирите подпалили вонливите газове в мочурищата, само че забравили отряда му –за робите не мислеха тогава: да, отдавна беше, не си глупав, фагерите те взели– и трябвало да се крият в огромните кухи дънери на тамораслите дървета, чиято гъста смола гъделичкала до изстъпление, ала полята по кожата и погълната пазела от пламъци и задух. Когато го разбрали, се намазали и пили и се втурнали в истерия през огъня – само трима смогнали да се измъкнат, а другите нападали насред пожара и така ги изпроводили с писъци и смях. От пепелта на тсоалите е чистобялото в Имперското знаме над престолния замък Мгомак, а със смолата можеш да погодиш някому извънредно смешен номер, особено ако я плиснеш, разредена с урина, и го замериш с факел. Заради урината не гъделичка толкова, но се отмива трудно и може, докато се тръшкаш, да нараниш я глезен, я друго.)
С малко не достигах върха на зида откъм задния двор. Предните шест пъти просто отскачах и шляпвах с разперени пръсти върха, натисках надолу (не силно) и, понесен нагоре, даже премятах крак връз стената. Сега, прехапал устни, се клатушках на болния крак и опитвах със здравия да намеря пролука – рухнах, ожулих коляно и палец (пробил беше отдавна обувката). Хързулнах гръб по хоросана, а в глезена ми онова разрови по-здраво, та чак престърга в пищяла. Дъхът ми по пътя навън заблъска в небцето – ннгхрррр. Слюнка опръска долната ми устна. Проръмжах.
(Леля ми повтаряше, че на седмата нощ за мъртвия няма надежда. Не се знаело на седмата нощ да е идвал авара. "А да е идвал някога?" с черната от кох усмивка се зъбеше Нканисо, полубрат ми.)
Другото е текст за песен, който днес надращих за евентуално авторско парче на групата. Не съм го бъзикал, освен по време на написването, така че като изключим донагласянията в движение, се води първа чернова. Малко Дио/Менъуорски ми звучи на места (не го казвам като комплимент), но се опитах да го структурирам като песен, а и уж музиката ще допълва внушението... Та:
The day is ending, sunlight leaning down
like an eternal falling forest
I lay down to sleep.
My eyes are weary of worldly stir,
of heavy-skinned, grey-eyed
full-throated screamers,
maddened horses.
And I seek solace in the nightwood of the mind,
under leaves that don't stop falling like pale meteors
among the gleams and flickers and faint thunders in the dark
and shivering immortal birds' song.
Above a horn of moon sheds light
that's cold and spare.
I sleep forever.
Chorus:
O, come away!
Where eyes are never blind with sorrow
Where feet are never lame with running
Where hearts don't race each other till they burst
Where unlathered by profanity
We bow our heads and let our love, unspoken,
fly.
The sun awakens me,
Lights up the pane with golden needles.
Blinds up, the clock announces yet another start.
A maddened horse,
I stumble, lame, unseeing,
heavy-hearted, mouth in lather,
fire in my throat and mind, I scream.
And in the fire's devastation I seek solace,
within the never-ending flaming frenzy,
among the flash and burst and roar of light in gallop,
and flailing wails of things that perish.
A light
pours light pours pain
no end, no end, no end, I die.
Chorus:
O, stay away!
My eyes are blind with grief
My feet are leading me to nowhere
My heart is beating, beating, beating, bursting,
I am unholy in this world
I am alone and shaking in this flesh, why can't I
fly?
Мерси предварително за отзивите
