За книгите и хората

[SAlexandrov]

"Последният еднорог".

Аз съм като еднорогата... Търся своя народ...

[dany_vassileva]

Две неща, блуждаейки. Знам, че не са от Човешката, но смятам, че първото си заслужава да влезе в ЧБ, ако не беше преиздадено вече от Бард, ако не се лъжа. А второто, за Карл Май, е по-скоро за цялостното му творчество, концепциите му и посоката на писане, така да се каже идеите, които е проповядвал са твърде човешки, твърде хубави, но за съжаление не са толкова осезаеми във всеки от романите му, аз ги усетих след примерно 4-5ия том, който прочетох и се удивих. Та:

"Вино от глухарчета" Рей Бредбъри
Първо бях започнала да пиша, после един колега ми го препоръча. Докато го четях виждах себе си и своя стил на писане, или поне такъв, какъвто ми се искаше да бъде, в него. Никъде другаде не видях толкова красота и доброта на изказа. Тази книга ми доказва, че не са нужни интриги, кървища, анатомични сцени, показващи нагледно разликите между двата пола, за да стане една книга интересна. Наистина интересна във всеки свой детайл. Така исках аз да пиша - преди да я прочета и още повече след като я прочетох - литература, в която общо взето не се случва нищо кой знае колко глобално, но събитията са там, невидими за бързащия минувач, но толкова красиви и чудни (защото идването на пролетта си е чудо, науката мъчно ще го повтори), че след задълбочен прочит няма как човек да не се огледа наоколо си и наистина да осъзнае красотата на всичко. Наистина на ВСИЧКО.
Горещо препоръчвам туй вино на всички ви. Яката ще се опиете и без, повярвайте ми, никакъв махмурлук на сутринта.

Другото, което исках да споделя е за романите на Карл Май.
Сигурно момчетата сред вас са се запознали с него в юношеските си години чрез Винету и Олд Шетърхенд. Сигурно с порастването ви това познанство си е останало там, в миналото.
Но не и за мен. Малко противоположно на Вино от глухарчета, тук го няма спокойствието, малко липсва красотата на мъничкото, действие на всяка страница, непрестанно, бели злодей, откровени до наивност индианци, горди, честни, силни и брадясали мъжаги, алкохол, злато, пресни скалпове, отмъщения и гняв. И една хуманна, смея да кажа християнска (спомнете си края на Винету) нишка, която съвсем деликатно се прокрадва тук и там. Ако имах силите, възможността и знанията, то бих направила една Майска библиотека и бих преиздала всички писани някога романи и разкази на Карл Май, защото въпреки, че епохата, в която е писал и тогавашните тенденции са далеч от днешното време, хуманността, любовта към ближния, дори към врага, честността, твърдата дума и непоклатимостта са неща, които, макар и забравени днес, не бива да бъдат погребани.

[Кал]

...
Другото, което исках да споделя е за романите на Карл Май.
Сигурно момчетата сред вас са се запознали с него в юношеските си години чрез Винету и Олд Шетърхенд. Сигурно с порастването ви това познанство си е останало там, в миналото.

...А мигар нещо, що е още живо, може да изостави част от себе си?

Аз съм поел силна доза Карл Май - към 40 романа, почти всичко, което излезе на български - и заедно с тях, няма как (...а вие разбирайте "така ми повеляваше онова усещане вътре"), качества, които търсих и продължавам да търся през годините досега. Състрадание, прошка - колкото се може повече, защита за слабите... Като се замисля сега, само безкрайните кактусови поля - по 2-3 страници всяко - не успях да преглътна...

А ако сега съм спрял да чета Карл Май, то е, защото съм търсил и откривал по-интензивни, по-концентрирани книги, в които има от същото - "Ендимион" на Дан Симънс, "Реквием за Хомо сапиенс" на Зиндел... Но Карл Май беше онзи, който за първи път го облече в думи пред мен. Такъв отпечатък остава до живот, Дани...

П.П. Като отворим общественото крило на Човешката библиотека, ще даря всичките си томове Карл Май за него. Напомнете ми, щом наближи.

[AllyVRK]

За Карл Май - амин!
Кой е стигнал до където са Хората, без да е попадал на млади години по един или друг начин на това, за което е писал Карл?!
Мен лично "Горски призрак" ми е една от любимите по човечност, заедно с "Коледа".

[esvetka]

Здравейте,
Идвам от Форума на ГЧ и се надявам тук да намеря стари и нови приятели.
Фантастика четях много в детско-юношеска възраст и отново се връщам към нея.
Още не съм видяла сборника. Покрай ГЧ отново препрочетох Пътеводителя, а сега чета Ах, тази Алиса.
Предполагам, че тук няма забрана и за други предпочитания извън фантастика и фентъзи???

[Кал]

Я какви неща правят нашите другари в Goodreads...

Аз чинно си попълних първата стъпка – и си открих първата книга за четене: In the Night Garden на Catherine M. Valente.

А да видим!

(Разказвал ли съм ви за Goodreads?)

[Тарикат ХХ ранг]

Омировата "Одисея" е алфата и омегата на писането за мен. Да, знам, че няма автор и пр. Но текстът съществува, съществува и отличният превод на Батаклиев. За около три хиляди години съвместните усилия на певци, писари, редактори и преводачи са създали поне един велик текст - без нищо излишно и без нищо, което да може или да трябва да се добави. Сутрин, отивайки на работа, си казвам: "Щом се събуди Зора розопръста, родена от зрака...". Вечер, сядайки на масата, се сещам за: "Мигом посегнаха те към готовите мамещи гозби...". Започвам да смятам, че да наизустя дори само една песен от "Одисея"-та и да я повтарям пред себе си, струва много повече от това да се опитвам да прибавям още думи към вече изписаните милиарди кресливи страници на писатели и писателчета. Може би преди да пише, човек трябва да е установил кои вече написани неща вълнуват сърцето и ума му. А и може би и не всеки трябва да пише. Някой трябва да чете и с едва ли не литургично упоение да повтаря тъкмо онова от прочетеното, което го радва най-силно.

[Кал]

Сборище на трубадури: БГ-фентъзи – част 1: Добрите… (Колонката на Ана Хелс)

Много подробен анализ на българското фентъзи. Има там даже разни наши издания, ура!

Я да цитирам направо, че знае ли се кога лошият Интернет ще си отнесе чедата обратно...

Николай Теллалов — „Да пробудиш драконче“, „Царска заръка“, „Пълноземие“, „Слънце недосегаемо“ — Не вярвах, че ще прочета българска фантастика след задължителния в учебната програма преди години Любен Дилов-баща, Когото не, че бях разочарована или че ми беше изключително скучен, но не бих искала да го прочета отново. Въпрос на вкус най-вероятно.И един слънчев ден попаднах на първата ми Таласъмия и първия досег с Теллалов. Явно съм била впечатлена, защото обърнах света и сайтовете за поръчка на книги, за да се домогна до всичко, което е издал.Не вярвах, че толкова различни една от друга книги биха могли да ми харесат. Всичките. Заедно.Толкова много, понякога твърде много, идеи, явно родени и развити по различно време, но с резултат, който впечатлява. Отново повтарям, такива книги, в този стил, не чета. Но неговите прочетох. Неведнъж.И чакам следващите. Човешката библиотека се зае с толкова амбициозен проект като издаването на все по-натежаващия фолклорно-фентъзи-фантастичен епос на Теллалов, и им стискам много силни палци да успеят до края на поредицата. За съжаление харесването ми към Телалов приключва тук, другите негови книги ми идват твърде много научни, детайлни, хардкор сай-фай неща, които просто не минават през читателското ми стомахче и туй-то.

Фламбурари и Мина и магиите — Изключително добри книги, пример за размерите на безумната детска фантазия и страховитите посоки, които може да хване всеки момент. Детски са, да, с герои деца, за читатели деца, с може би малко твърде детски вълнения и приключения, но ги препоръчвам само за малко по-умните хлапета. Нормалните средностатистически дебилчета няма да ? обърнат много внимание — няма жив елф, орките нещо са се загубили, обратите са лесно предвидими и няма ярко обрисувани батални сцени. Но въпросът не опира до историята, а до маниера на нейното разказване, който Фламбурари владее приказно добре. Лекотата ? на писане е нещо ужасно рядко срещано; нещо, което аз лично не мога, затова се изяждам от така наречената благородна завист всеки път, когато прочета изречение, смайващо с лекотата на „уловените във въздуха думи“. Поредицата е планирана като трилогия, но третата така и се загуби в годините, недоиздадена, а може би и недописана.Все още я чакам все така ревностно обаче.

Светлини сред сенките — Играта, Монетата, Балансът, Шахтата, Въже от светлина — Това са истинските детски книги — писани от деца, на онези откровено детски теми, които ни вълнуват само до определена възраст, с техните си детски измислени, съвсем мъничко непохватни сюжети и стилистика. Невероятно ясна демонстрация на това как група талантливи деца със страхотен малко попораснал лидер от забравено от бога градче, което може да се гордее само с тонове рози и най-забележителния ми бивш, могат да сътворят почти литературни чудеса. Винаги съм била болен фен на българското фентъзи, но на български деца, пишещи фентъзи, съм даже нещо повече. Изключително лесно се наблюдава само чрез думите как тези деца израстват, как с тях се променят стилът, идеите, търсенията, как се появяват подслоеве на действието, как се усложняват героите и връзките им, как се правят нарочни и случайни паралели с класики в жанра, но по толкова сладък начин, че прощаваш преписването на някое и друго изречение, неравността на темпото или малко пресилените като епично значение истории. Въпреки всичко с всяка книжка стават все по-добри и внимателни, така че скоро очаквам от тях истински шедьоври.

Валанс Димориел — Мечтирия — „Шефчето“ на Светлинките със самостоятелните си неща остави по-скоро смесени чувства в мен с необяснимото впечатление за по-скоро чернови на истински книги, за план за писане или забързано изложено действие с мярка за побиране в стотина странички, на бизнес проект, чакащ одобрение или финансиране. Иначе Мечтирия е гениално изграден до степен на безкрайност приказен свят, с оживели сънища и страхове, доволно абсурден и все пак опростен като за по-малки читатели и всичко е поднесено в много добър и грижлив, по женски завършен и зрял стил, който прави четенето наистина удоволствие. Ще очаквам с огромно нетърпение следващите книги от историята и ще се надявам да са поне малко по-подредени от тези двечките.

Сега с трепет чакаме и „Лошите“...

(А аз ще взема да си потърся „Съкровището на поп Мартин“.)

[Кал]

Коя книга ви е повлияла най-силно и защо?

Моите (ама как съм я пропуснал тая тема?) са:
- във впечатлителните ранни години: "Приказка без край" (фантазията! "Прави това, което искаш"!), историите за Олд Шетърхенд (благородството!)
- във впечатлителните по-късни години (след 18): "Хиперион-Ендимион" (фантазията! следващата стъпка на Човека!), цикълът за Ъплифта на Дейвид Брин (съжителството на различните! екологичното мислене!) "Реквием за Хомо сапиенс (тук съм разказал защо и как), "Последният еднорог" (Човешката библиотека!), "Повече от човешки"/The Dreaming Jewels/To Marry a Medusa/разказите на Стърджън (всеобхватната, разнолика Обич! сливането на отделните в едно!)

За тия се сещам на първо четене.

[faraway]

Любимата ми книга, всъщност не е една, а четири, а именно четирилогията Хиперион на Дан Симънс, единствените други книги, които са ми правили известно впечатление подобно на това, са тези от поредицата Ringworld на Лари Нивън, както и всичко от Sector General на Джеймс Уайт.

[sluncho]

Имам много любими книги, но като че ли тук трябва да вметна, че измежду любимите, трябва да се откроят, тези които са оставили дълбок отпечатък в мен. Книги, които не само са ми любими, но са ме белязали като човек, начина ми на мислене и са ми помогнали да осъзная доста неща за себе си.
Една от тях е "На изток от рая" от Джон Стайнбек. Всеки път като я препрочитам откривам нови идеи, по нов начин поглеждам на написаното и съответно ме кара да се замислям и осъзнавам, че съм се променила. Неизменни остават само, изключителният смисъл, който е вложил в тази книга, както и безкрайното удоволствие от неповторимия стил на Стайнбек, умението му да се забавлява, играейки си с думите, техният двойнствен смисъл, полутоновете между доброто и злото. Улавяла съм се, че се смея на глас на даден негов коментар, когато описва свой герой, като например "Лайза Хамилтън била ирландка от съвършено друго тесто. Имала малка закръглена глава, съдържаща малки и закръглени убеждения. Носът й напомнял копче, брадичката й била непреклонна и леко изтеглена назад, очертана от властна челюст, която би могла да прогони всички ангели господни.....Имала великолепно развито чувство за грях. Безделието било грях, а също и картоиграчеството, тъй като за нея то било равносилно на безделие. Подозирала всяко веселие, било танц или песен, та дори и смях. Според нея хора, които се веселят, били готови жертви на дявола." Е как да не се разсмееш и да не се забавляваш!
Друга любима книга ми е "Алхимикът" на Паулу Коелю, както и "Дневникът на един маг", също негова.Тези две книги са ме научили, че винаги, ама ВИНАГИ си заслужава да се бориш, за това в което вярваш с цялата си същност.
Не мога да пропусна и "Властелинът на пръстените", която събира в себе си творчество, фантазия, богатство на образите и заобикалящия ги свят - плод на богатия вътрешен свят на автора, години упорит труд и вяра, в това, което правиш с душа.

[Кал]

Матео (aonobg) - а на теб защо точно тези са ти любими?

Силвия (sluncho) - особено много благодаря за цитата. Ей такива неща ми помагат да избера какво да чета по-нататък...

[AllyVRK]

Не че тия неща не се менят постоянно, но нещата които са надвили изпитанието на времето в личната ми библиотека са:
Карл Май - нема нужда от обяснения.
Хрониките на Амбър на Зелазни - увлекателно и магично четиво, приятна атмосфера, екшън, борба за оцеляване.. сигурна съм че има и още.
Ричард Бах - "Мост през Вечността" - добър учител по взаимоотношения, но особено "Едно" - басни за едни по-добри светове.
Стефани Майер - The Host - пак уроци по човечност, или - ако можеше всички да виждаме най-доброто у другите и да живеем с различията си.
Разбира се, Толкин заради образността и създаването на светове.
Чух ли някой да повдигне "Разговори с Бога"? - и тя ми е на важната лавица...

и може би тук не е мястото, но откровено казано някои ТВ сериали са изиграли много по-голяма роля в оформянето ми като Човек (с всичките му там +негативни нюанси), отколкото която и да е книга, която съм прочела.

[Кал]

На Ричард Бах продължавам най-много да обичам „Илюзии“. (С подозрението, че не я е писал баш сам. )

Spoiler

За сериалите и филмите започнахме да си говорим тук.

[faraway]

Любимата ми книга, всъщност не е една, а четири, а именно четирилогията Хиперион на Дан Симънс, единствените други книги, които са ми правили известно впечатление подобно на това, са тези от поредицата Ringworld на Лари Нивън, както и всичко от Sector General на Джеймс Уайт.

.

С леко закъснение ще дообясня.

Четирилогията Хиперион - грабваща история, чел съм само оригиналите на английски, не знам дали има дори преводи, не съм се и мъчил. Това е една поредица, която ме обогати по толкова много начини. Историята преплита невероятен брой философски, религиозни, еволюционни и чисто човешки теми, и определено със всеки нов прочит откривам повече и повече неща за автора, за идеите му и за самия себе си.

Ringworld на Лари Нивън - по-разбита концепция от нормалните научни фантастики, доста интересни идеи и като цяло не можех да предскажа как ще се развие сюжета, една истински интересна поредица, определено.

Sector General на Джеймс Уайт - Отново, вкарва нови гледни точки в научната фантастика, развива изцяло една нова перспектива, която убягва на доста автори, дори познавам 1-2 момчета, които се отправиха към изучаване на медицина след прочитане на няколко книги от поредицата.

Матео

[Кал]

Още мъничко концентрат за мене:

When I read, I look for books that have the power to change: ourselves and our world. And, if possible, change us for the better. :D

I've added two books that have shaped me as I grew, and still do: The Last Unicorn and The Broken God .

I would also add Michael Ende's Neverending Story, but I haven't tried the English translation, only the original and the Bulgarian translation. If any of you wishes to recommend it to the rest of us, please do. :)