Спящият убиец

[Кал]

Това е първа книга от планувания цикъл интерактивни романи "Асасините на Персия" на Ейдриън Уейн (Александър Султанов) и Робърт Блонд (Богдан Русев).

Прехвърлям рецензията си от КИ.нет:

ВНИМАНИЕ! Зона на (безобидни) спойлери!

Сюжетът:
Свеж, динамичен, с не един обрат зад ъгъла. Всъщност обратите са му отличителна черта.

Особено много се зарадвах на появата на Омар Хайам. Друго си е да си имаш литературна звезда в пантеона...

(Но тогава и литературните качества на историята трябва да се мерят с крут аршин: щом излиза от устата на такъв майстор, следва да е толкова майсторска. Това го казвам като disclaimer за критиките по стила надолу. )

Героите:
Двамата главни са сладури. Хем ти се иска да ги пазиш (особено девойката, особено в началото)... хем усещаш, че всъщност ти трябва да се пазиш от тях. Има нещо скрито и опасно, и трагично зад нейната крехкост и неговото веселячество.

Ерик, викингът от Севера... кърти риби, пичът. Искаме го още! Любо Нейков да го взима за "Комиците"! (Или още по-добре - за следващия сериал а ла "Столичани в повече". )

Хайам с двете си "живи скъпоценности" също весели. Баси винолокът. И Басина - неподправеното котенце. Алекс... откъде ти идват пък такива?

Другите са по-епизодични и - като изключим Баш Злодея във финалната патаклама - няма да ги помня дълго. (Баш Злодея няма как да го забравя - има си хас, след 50 епизода циклене в патакламата.) О, имаше там и едни забавни кандидат-изнасилвачи...

Сетингът:
От "Синът на пустинята" насам не се бях носил по арабски пясъци и сокаци - а определено имам нужда.

Най-любимата ми, setting-wise, сцена е появата на момичето без памет насред пустинята, по залез слънце. Има нещо първично, може би дори архетипно, там, което не мога да уловя в думи. Просто ме втриса отвътре.

От самия Исфахан се надявам да видим повече и по-детайлно обрисувани места в следващите части.
[offtopic]Исфахан впрочем е родният град на първата ми любов. Йей... и това натоварва с очаквания, да му се не види.[/offtopic]

Темите:
(A.k.a. Големите Въпроси По Смисъла):

Харесват ми намигванията към прищевките на съдбата - които няма как да знаем дали всъщност не са прищевки на някой конкретен човек. Има хляб за мислене там, и нещо ми нашепва, че тепърва ще му мислим още...

Любовта, зараждащата се, си е тема-победител от зората на света. Плюсът на "Асасините" е деликатността, с която се заражда тя. О - и якият контраст "героят-женкар - героят-кавалер".

А сцената, в която Ракса къса ризата на Самир, за да превърже раните му... ееееех. Прекрасност.

Играта:
Аз съм си маниак на тема visual novels и новите компютърни РПГ/куестове, в които яко се набляга на историята, даже за сметка на интерактивността - така че нямах никакви проблеми да чета поредици от по десет епизода без избор. "Интерактивен роман" е удачно име, определено. (Макар да - както вече стана ясно - е измислено още преди нас.)

Харесва ми: Разнообразието от бойни техники, съпровождащи умения и мечове. Дава множество възможни подходи в битките.
[offtopic](А специално мечовете ми припомниха топлото чувство, докато трупах арсенала си в Epic Battle Fantasy 3... )[/offtopic]

Харесва ми: За да "трупаш" опит, трябва да четеш внимателно - да съпреживяваш всеки от героите, да се поставяш на тяхно място, дойде ли време за избор. "Асасините" се оказва книга, която развива наблюдателността.
[offtopic]Нещо, адски нужно за читателите в Бг, пък и не само. Ех, да знаехте как ви мразим, невнимателни читатели... *смея се*[/offtopic]

Проблем: В правилата не става ясно как се процедира при избор на Контраудар като отбранителна техника - важи ли тогава правилото "Ако Отбраната е по-голяма от Атаката, разликата се прибавя като бонус точки към силата на следващата Атака на отбраняващия се"? Аз приех, че не.

Структурата и стилът:
Тук, поради професионални изкривявания , критиките ми ще са най-сериозни.

Като цяло, "Асасините" е написана добре. На места блести. На други спъва.

Примери за мои спъвания (СПОЙЛЪРИ):

-- (Излишни) повторения:

Тя се опита да го заобиколи, но мъжът препречи пътя й. Другарят му беше застанал малко по-назад и встрани, така че за момичето не оставаше нищо друго, освен да се опита да отстъпи

И видя най-огромния чернокож, който беше виждала през живота си.

... тя просто вървеше след Самир и не се вглеждаше в пъстрото разнообразие около себе си, а просто го оставяше да се върти пред очите й

-- Лошо сгазване на принципа "Показвай, не казвай":

Имаше зашеметяваща усмивка и бисерен смях и за разлика от тъмнокожата си приятелка, която можеше да използва благосклонността си като инструмент, при момичето те идваха направо от сърцето.

Това как тъмнокожата приятелка ползва благосклонността си е редно да го видим ЧАК КОГАТО тя се засмее/усмихне - а не разказвачът-всезнайко да ни го натрапва предварително.

-- Липсващ логически преход:

Тайнственият непознат бе избрал именно него и бе останал напълно неподвижен, докато попиваше всяка дума от майсторския разказ за девойката в бяло и червено, самоубийствения й скок от върха на най-високото минаре в Исфахан и лудешкия й танц със смъртта.

Този "майсторски разказ" остава да виси в празното - той не се закача за нищо в остатъка от книгата, нито преди, нито после. (Или толкова ми се е спяло, че съм изпуснал някоя връзка.)

-- Тежко, тежко:

Точно когато търговецът внезапно забеляза, че жената, която омагьосва с приказките си за Далечния изток, изглежда също е оттам, вниманието на момичето беше привлечено от нещо друго, при това толкова силно, че тя нетърпеливо бутна едрия мъж встрани с такава лекота, все едно отместваше сламена кукла, и дори не забеляза как той зяпна от учудване.

Плаче си за разбиване в няколко по-кратки изречения.

В мига, в който най-сетне започна да осъзнава това откритие с пълната му сила и всички възможни последствия от него и ужасът се надигна в нея като черен прилив, тя видя младия мъж и за миг забрави стряскащата пустота в душата си.

Overwritten; само "като черен прилив" е запомнящ се образ, докато "това откритие", "пълната му сила", "всички възможни последствия", "стряскаща пустота" са абстракции или клишета, които добавят разсейваща баластра, нежели ефект.

Беше облечен в най-фините платове, скроени и ушити по негов вкус от най-скъпоплатените шивачи в столицата на света, носеше великолепни златни пръстени и обеци, украсени с любимите му рубини, пиеше огромни количества от най-редките и отлежали вина, които понякога струваха теглото си в сребро, и се чувстваше у дома си в тайната одая на кервансарая на Абдулла, подходяща и за царски особи.

"подходяща и за царски особи" например спокойно може да се махне.

Тук-там са се промъкнали и коректорски грешки. Недоглеждането е мое, съжалявам.

Препоръка: Следващите книги да минават през редактор маниак. Аз имам една наум - остава да видим дали ще се запали достатъчно по жанра...

Лично желание: Повече конкретика. Вместо описания-обобщения като "забавни анекдоти за малките площадчета, където му се беше случило нещо особено интересно, остроумни забележки за историята на най-впечатляващите сгради и най-тъмните бордеи, дори стихове за Исфахан, които бяха написали най-великите поети на своето време" ми се иска да чуя един анекдот, едно остроумие, някой стих...

Харесах особено много:

Защото в танца на момичето имаше от всичко това: в един миг тя се въртеше като пеперуда по вятъра и около нея дори се завърташе някоя истинска нощна пеперуда, привлечена от сиянието й, а в следващия вече се извиваше като жарка, изкусителна змия, а голото й тяло обещаваше неземни, опасни наслади. Поривите на мелодията я развяваха като ефирна завеса, дърпаха я като струна и я караха да се извива като глината в ръцете на опитен майстор-грънчар.

Особено последните три метафори-сравнения.
(Все пак - като е майстор, ясно е, че е опитен... бих го съкратил до "опитен грънчар". Пуста моя обремененост. )

А също и:

- ... пълната версия на историята неизбежно ще включва и онзи паметен ден, в който ми се наложи да ступам многоуважаемия ни приятел посред бял ден, в центъра на столицата, пред очите на многобройни свидетели от най-добро обществено положение, които и до днес могат да го потвърдят.
Самир се усмихна:
– Не си го спомням точно така.
– Прав си – коригира се бързо Ерик. – Не беше посред бял ден, а в най-тъмна доба. И не беше в центъра на столицата, а в дебрите на един от най-съмнителните й квартали. И свидетелите на тази неприятна случка, или по-точно свидетелките, не бяха от най-добро обществено положение, а си бяха чиста проба...

(Уейн! Блонд! Хуморът! )

Екстри:
"Асасините" ми харесаха и заради:

-- ненатрапчивите си възпитателни качества: (СПОЙЛЪР)

Пример: Като избереш героят да се пули в полуголата героиня при първата им среща, вместо кавалерски да й подаде плаща, получаваш следното:

Момичето потръпна от срам под изпитателния поглед на непознатия мъж и се втурна, за да грабне наметалото си от ръцете му и да се омотае старателно с него. (-3 Н.Т.) Може ли така?

*... и хем се смея, хем сериозно ви приказвам*

-- тънкия психологически усет на автора: (спойлър)

Никога не е добра идея да се бърка човек в тези работи [като покупката на дреха]. Никой мъж не разбира по-добре от жените, а и така да беше, нямаше да го признаят. (-1 Н.Т.)

Обобщение:
Да се четат.

И ще се препоръчват, особено на младите ми любознайни дружки.

[Lachdanan]

И от ляво, и от дясно ми шептят: Не пий Хаям,
Сокът лозов е отрова, виното е враг голям!
Виното е враг. Тогава на лозата пий кръвта!
На врагът кръвта да пием учи нашият ислям.

В рубаите си майсторът на шатри винаги ни напомня, че има още една гледна точка. Че всичко е тленно и многократно повтаря Еклесиаста: Vanitas, vanitatum et omnia vanitas. Не е нужно, да сме халосни пророци, достатъчно е от праха ни да изваят кана за вино. В "Спящият убиец" можем да вземем чаша с карминения гроздов сок, да прегърнем любимата и да послушаме историята на разказвача. Внимателно, това е историята нарисувана от Хаям, опитайте се да го следвате и дори да сбъркате, не се ядосвайте, помнете думите на разбитата винена кана:
Бях аз като тебе
и ти ще станеш глина, като мен

Книгата накрая е в ръцете ми. Уейн я донесе до Варна. Любимата ми я изпрати обратно в София. От там мой приятел и колега излетя с нея до Прага, после до Осло, сетне до Ставангер и след едночасово морско пътешествие, Асасините пристигнаха благополучно сред идиличната норвежка островна група Квитсьой. Мислех, да огранича коментарите си по книгата до: Прочетете я, хубава е. Но Уейн иска от харесалите книгата доводи, ееех... така да бъде.

Картинката на корицата е с издържана пирамидална композиция, фонът е по-тъмен от нужното, но иди се разправяй с печатари, ако си нямаш работа. Шрифтовете на корицата определено са твърде много. Три, при това единият е в хеви и нормален вид, което си е практически четири. Като добавим, че един е серифен, един сансерифен и един е декоративен, както и ембос ефекта и текстурата, става прекалено и скапва малко ефекта на стилен продукт. Тук бързам да си призная, пет години предпечат и реклама изкривяват възприятията, като едното нищо повечето читатели може да не са обърнали внимание и да не им е проблем.

Корица 7/10

Дългите страници с правила веднага ме запалиха да ги използвам, за да си направя PvP мод, който да разиграваме с децата на борд игра. Противниците в схватките дойдоха слабички за кръвожаден тип, като мен. Ако се даде възможност да се управляват от човек (както гадинките в КМ напр.) биха могли да бъдат по-сериозно предизвикателство. Това естествено предполага съвестен читател. Имаше моменти, с които не бях съгласен, но не съм експерт в боравенето с хладни оръжия и може и да бъркам (за малко да използвам берсерк срещу майстора на оръжията, изхождайки от презумпцията, че това е най-малко очакваното от него и ще го извади от равновесие, да не говорим че съм си енрейджнат по начало ). В останалите случаи обаче улучвах правилната (поне според Хаям) тактика и завърших приключението жив с 31 точки. Доволен съм от боя, но... МАЛКО БЕШЕ!!! Тъкмо се бях накървавил и гадинките свършиха, винаги така става!

Бойна система 8/10

На моменти повествованието изпада в словоблудство. Хаям изглежда се упива не само от вино, но и от фразата си. Друг път се препъвам в някое изречение, проточило се, като върбов корен. Направо си плаче да му се ударят една-две точки! Историята, макар и да не блести с нечувана уникалност е приятно предадена. На някои интересни моменти, Хаям спира по шехерезадински. Похватът е хубав и подържа огъня.
Дочувах, че имало необосновани протести, за някакви салами. За вас не знам, но на мен миризмата на печатарско мастило, носеща се от разгръщаните често страници ми действа наркотично. С други думи, ако животът ти поднася лимон, или си направи лимонада, или го накълцай на резенчета и си го пусни в рома. Можеш да отпиваш, докато слушаш историята на Хаям.
Всеки читател, в зависимост, колко е ерудиран и запознат с дадена тема може да намира гафове и да ги размахва. Един ги размахва, като знаме, друг - като чифт мръсни гащи. Бе, всеки да вее знамето, което му приляга. Всичко се свежда до това, дали читателят е готов да приеме авторовата некомпетентност в даден момент и да продължи да чете или да реши, че фактологическата грешка му е скапала историята безвъзвратно. Хора разни, разни оргазми.
По едно време се дъвка, може ли някой да заслепи с очите и зъбите си. Може. Ако зъбите му са метални, например. Все пак съчувствам на хората без въображение, за тях всичко трябва да се нарязва на ситно, да се сдъвква и така да им се поднася.

Историята е увлекателна, макар и малко по момчешки наивна. Явно съм по-циничен от Самир, но Amantes amentis, простено му е на момъка. Действията му са си младежки и той е млад, не виждам противоречия в самировите решения. Харесва ми и смяната на гледната точка, внася разнообразие.

Една малка препоръка (въпреки Висоцки и принципът му "Я не давал товарищам советы"), да не се прекалява с любими думи, като русизъма "удачно".

История, тема, идея, сюжет и бабинатавитрънкина 7/10

Играе се приятно. Това е типичен роъл плей, в който трябва да се вживееш в ролята. Ако не можеш, много ясно, че ще те пухат по главата. Не бива да се подхожда с очакване, че ти си героя. Героят е Самир, ти просто слушаш историята и акомпанираш на Хаям. Историята вече се е случила, не можете да я промените. Автор и читател са, като двама танцьори, като танцът се води от автора. Ако читателят няма достатъчно доверие или се дърпа от упоритост, ерудиция или просто защото не умее да танцува - много ясно, ще има настъпани пръсти.

Брях... олях се, ужким нямаше да словоблудствам, а "Каква я мислихме, каква излезе"!

Абе купете книгата, ако не ви хареса я подарете на някого, може да го зарадвате. Аз благодаря на Уейн за историята и търпеливо чакам следващата.

[Радо]

Ето моята рецензия (което се удави в оригиналната си тема).

Прочетох я. Смятам да да подходя в анализа си по - коренно различен начин от предходните.
Чудя се откъде да започна.

Мизансцен - бюро,на бюрото компютър - до компютъра отворен прозорец от който полъхва вятър. Удобен фотьойл с масичка до него, на масичката голяма чаша кафе. Ако пушех щеше да има и препълнен пепелник с фасове и дима да се носи покрай кървясалите ми очи. Отпивам си от кафето дълга последна глътка , оставям Асасините на масата и сядам на компютъра където стои отворен форума. Време е за ревю а се чудя какво да кажа.

ОК стига лирични отклонения.

Най-просто казано тази книга е едно начало, самостоятелна история с обособен финал няма. Начало на история чиито край не се вижда. Текст на който е уместно да се сложи надписа -"to be continued". Точно от тази гледна точка следва да се разглеждат Асасините- въведение представящо героите, сетинга и наливащо основите на поредицата. И знаете ли какво - това е добре, защото точно това им липсваше на старите книги - обем, мащаб им липсваше като цяло. Със всяка книжка сама за себе си няма как да развиеш нито персонажи нито кой знае каква история без да скицираш и опростяваш. Кървав меч нямаше да е Кървав меч ако не беше пет книги. Примери - колкото искате. Като при това не смятам за поредица две-три ултра тънки книжки които всяка от които се минава за по 15 минути по време на сутршното посещение в кенефа. Говорим за поредица от дебели, сравнително обемни книги.

Сюжета е сравнително стандартен но това не е толкова важно защото главните герои са няколко и събитията покрай тях с преплитането им са интересното в книгата. Имаше няколко обрата които бяха интересни ако и нищо невиждано. За това усещане спомага и ретроспекцията по средата на книгата. Друг в въпроса какво ще стане - засега само ни ги представят без в действителност да има някакво развитие по характерите им и отношенията им. Имаме си надъхания пич с независим дух и тъмно минало, имаме си северния варварин който пуска лафове , имаме си фаталната жена криеща повече отколко се вижда на пръв поглед. И разбира се разказвача който успешно паузира посред решаващите моменти . Имаме си и няколко минорни персонажа които минават и заминават и за малкото си "екранно" време не са много развити но успяват да провокират задоволство у читателя при неминуемуто си прецакване.

От гледна точка на самото писане - историята е почнала като сценарий за комикс и това е дало отражение. Повечето описания на действия са подробни и картинни. Явно е търсена кинематографичност. Сега че авторите не са Джордж Мартин и Асасините не са Песен за Огън и лед е ясно но за стандарта на България са повече от добре. Със риск да обидя някой ще кажа че Асасините ми харесват повече от Мечове в леда например като начин на писане а мога да се сетя и за доста по -долнопробни издадени и награждавани фентъзи книги.

Сетинга ми навя предимно мисли за играта Assasin's Creed 1. За разлика от книгите игри от старата школа които бяха съобразявани предимно с невръстна аудитория тук се засягат сексуални теми. Честно казано не съм търсил грешки за да мога да се захвана за тях - дори не знам кога и къде се е намирал Исфаханския султанат (и дали изобщо е съществувал) а представата как стоя с книгата в една ръка а другата проверяваща в гугъл всяко нещо ми се стори абсурдна. Сигурен съм че 99% от читателите изобщо няма да тръгнат да се замислят дали всички по специални думи са верни и от коя страна е острото на ятагана.

За самата игра - не знам колко от вас са обърнали внимание но разказа не се води от позицията на "книга в която героя си ти" а от позицията "книга в която героя е Самир". Това всъщност е доста важно нещо защото играча/читател роулплейва Самир, и се предполага да мислиш от позицията на Самир. Съответно при всеки избор следва да се замислиш какво би направил Самир , а не какво би направил играча с неговия си акъл. Не напразно разказа се води от разказвач - за нещо което се е случило, не нещо което в момента го случваш - а не което се е случило. Малко като играта Prince of Persia Sands of Time където при провал главния герой раздразнено казва - не , не стана така. Там също прочее се води разказ. И точно защото разказа вече се е случил гръбнака на книгата е линеен. Няма ги така любимите от старата школа два- три пътя които нямат нищо общо но съкращават времето за четене тройно. Вместо това има леки разклонения с различен текст или избор които задържат интереса и разграничават едно четене от друго. И тъй като си купих книгата да я чета а не да седна с лист и химикалка да чертая схеми не ми направи никакво негативно впечатление за ограничено, едва и не осакатено участие на читателя. Точно обратното - имаше много чести тройни избор които водеха до различен текст преди да ме върнат в сюжета.
За сравнение едни от най-добрите книги от старата школа - трилогията за реката и двулогията за реконкистата на Колин са по-абсолютно същия принцип - строго линейна история от която няма кривване. И смея да твърдя че тези книги на Колин са далеч по обичани и хвалени от лабиринто-подобните му в които обикаляш като малоумен през едни и същи места или ледените пирати която има хиляда разклонения които нямат никакъв смисъл (прочее стар похват беше в старите книги игри да се пълни текст чрез няколко епизода които са дословно копирани с едно изречение разлика). Та като отворих дума за реката - неведнъж съм споделял колко спичащ е похвата да има бърза серийка от избори от които всеки втори да води до директна смърт, или да има някъкъв късмет който да ти пресича играта по средата. Особено като говорим за книги изградени върху сюжет а не върху зарове и правила. Няма по дразнещо нещо да си стигнал най-интересния момент в дадена история и да ти скършат крилата принуждавайки те да почваш отначало. В такива случаи 90% от хората чийтват и продължават което обезмисля смъртта и грешката или се изнервят и захвърлят книгата. В Асасините не може да се прецакаш така от раз - вместо това има точки (похват който помня от Тъмната страна на Майкъл б.т.в.), като ако все пак успееш да натрупаш поредица от грешки - чак тогава си понасяш последствията.

Иначе си признавам без бой че нито смятах точки, нито въртях зарове нито пък записвах разни оръжия и умения - едно че нямат никакъв смисъл извън боя като разрешаване на разни ситуации, и две че само като погледнах правилата и ми стана ясно че няма да си правя труда да попълвам тетрадки. Просто - от моята гледна точка , това не типа книга в който ще седна след половин час четене да ставам да вадя тетрадки и да попълвам точки и да си прекъсвам темпото на историята. На следващо четене ще видя как е с битка но първото четене не го прекъсвах.

В заключение - не съжалявам че дадох пари, книжката е Guilty Pleasure за фенове, има къде, къде по- долнопробни неща за четене като книги по видеоигри или треторазрядни вампирски книги които въпреки това са популярни. Силно се надявам да е достатъчно успешна за да излязат и следващите.
Твърдо препоръчвам на хората които се радват на книги игри от сорта на Сонора, Варварския Бог, Реката, Тъмната страна, Конникът на апокалипсиса и т.н.
Хората които смятат гореизброените книги за провал и под книга игра разбира 5-6 листа дневник, и нон стоп въртене на зарове ще останат разочаровани. (макар че този тип читатели вярвам че е мигрирал към компютърните игри).

[Кал]

Тук една девойка подсказва нещо на Уейн:

Това, което не ми хареса в книгата е, че беше доста linear по отношение на вървенето на историята. Повече ми приличаше на излязла от JRPG жанр, отколкото на старите книги игри.

Аз пък подсказвам: JRPG = Japanese Role-playing Games = visual novels.

Ма съм пророк, а?

Сега остава Алекс да почне да ме чува, като приказвам.

[Кал]

Публикувах отзива си и в Goodreads.

[Darth_Sparhawk]

Аз много харесах книгата. Обожавам приключения с асасини, тъй като ми напомнят на Лигата на сенките от "Батман в началото". Сашо ми каза, че е обратното, че лигата е вдъхновена от легендата за асасините. Не знам дали е така, но съм доволен от това, което се е получило. Героят е готин, битките са интересни и финалният бос е наистина труден