kalein wrote:Geo_graf wrote:sevt9 wrote: Песимистично племе ли сме? В кой български роман съзряхте оптимизъм,неприкрит,спонтанен ,истински,безусловен?
Яко мислене му хвърлих (дъщеря ми активно ми помогна, а тя е филолог, макар и незавършил). Почти с ужас установих, че извън детските книги, историческите такива, малкото родна фантастика ... ами май няма истински оптимистично произведение, сътворено от български автор ...
Това за фантастиката е интересно явление не само в Бг, а и по света. Аз отказвам да чета мейнстрийм (извънжанрова литература) от какъвто и да е произход, ако не усетя, че авторът се интересува от пътищата към еволюцията ни - а не само от занаятчийски подражания на "скапаната действителност" или подлагащ всичко на съмнение постмодернизъм. Ако вземете големите автори където и да е, с всичкия мрак, отчаяние и безверие, които са увековечили - ега ти "големите" автори дето са. Някой път даже си мисля, че повечето такива изобщо не са се мъчили да гледат с широко отворени очи (умове, сърца) света наоколо си - ами са писали, учейки се от вече написаното. Литератори по наследство. Има и други (като Пол Остър с неговата нюйоркска трилогия), за които знам, че наистина са преживели сътресенията, които описват - тогава си задавам въпроса "Добре де, а защо е нужно да ги споделяте със света? Собствените си - ако решим да ги погледнем малко по-грубо - психотравми?" И защо ние, читателите, продължаваме да търсим и издигаме на пиедестали такива полюции? Какво говори това за нас?
(Нарочно съм по-остър - каня ви към опровержения и диалог.)
От българските автори страхотно обичам да зареждам с Величка Настрадинова и Атанас П. Славов. И да са познавали някога песимизъм, тия двама пишещи нито веднъж не са си позволили да го заковат на хартията и да ни го наврат пред очите. Всяко тяхно прочетено нещо е като длан, която ме хваща здраво и ме задърпва нагоре, нагоре... към местата, които ни чакат.
И детските книги, разбира се, както подсказа и Josefine.
mirage wrote:Как почва първата книга на големият Достоевски, тогава все още 23-годишен: "Ах, тези разказвачи! Не могат ли да напишат нещо хубаво, приятно. Не! Те трябва да изкарат цялата мърсотия! Аз бих им забранил да пишат! Какъв е смисълът от това? Ти четеш какво пишат и не спираш да се маеш. Бих им забранил да пишат, наистина бих!" /цитатът впрочем е неточно цитиран от моя страна, а е на някой си княз Одоевски/
Мисля си, че в идеята на всяка една книга стои именно оптимизмът. Помислете само, какво друго би накарало даден човек да седне и да прекара част от живота си като някой отшелник, за да напише и остави нещо на околните? Трагичното и възвишеното са взаимно свързани. А и нали, когато човек изпита дадена мъка, по-добре успява да оцени и зипита нещата около себе си. Как беше: "Който трупа познание, той трупа печал". За да напше книга човек, трябва да е натрупал доста познание... Една истински добра книга не може да е само усмивки, рози и т.н. Има наистина много хубави комедийни книги. Но в тях ръководещото е сатирата, не точното описание на света около нас. А нали литературата за това е литература- да се огледаме самите ние във нея, да се припознаем в някого, да искаме да сме като другиго, да си кажеме: ето, виж ти... точно така става в живота, а би било по-добре ако е еди как си...
Терминът "наследствени литератори" между впрочем ми хареса.
Фантастика много не съм чел, но някои произведения не са лоши, доколкото успяват да бъдат добра метафора на съвремието и миналото ни. Обаче ако вземем ранните разкази на Айзък Азимов например, направо може да се сложат в някой учебник по антилитература
Хм, а Йордан Радичков? Според мен има не малък брой оптимистични и забавни произведения; вярно, предимно разкази. От друга страна ако се обърнем към историческата ни съдба, и към настоящето ни- изворите на оптимизъм не са най-дълбоките. Но пък от друга страна изворите май нямат дълбочина като се замисля.
kalein wrote:mirage wrote:...
Фантастика много не съм чел, но някои произведения не са лоши, доколкото успяват да бъдат добра метафора на съвремието и миналото ни. Обаче ако вземем ранните разкази на Айзък Азимов например, направо може да се сложат в някой учебник по антилитература
Опитай разказите в Изгревът на следващото. Величка Настрадинова и Теодор Стърджън са доказани магьосници (на словото ). Торосов не е образец на високохудожествена фантастика - но дори и при него идеята какви бихме могли да бъдем ни дърпа нататък.
По тоя път нататък, нагоре и отвъд... *жалко, че няма свирукащо си личице *
(следва криволичене с лек привкус на хейт )
kalein wrote:mirage wrote:Брей, да му се не види! От българска литература и песимизъм към фантастика и Айзък /Исак/ Азимов. Логичен преход!
Струва ми се, че от цялото му творчество трябва да се спомене само "Фондацията" донякъде, и то така: "Фондацията", а да, а кой й беше автор?" "Не знам, някъв съветски евреин емигрант"
Фантастиката някак си не може да ми допадне съвсем. Понеже някой спомена мляко, мога да сравня фантастиката със сухо мляко.
Ти к'во, за песимизъм ли предпочиташ да си говорим?
Като сме почнали със сравненията - ако фантастиката е мляко, мейнстриймът на мене ми иде като вода. Гола вода, доста често.
Имената на авторите у него (мейнстрийма) ги знаем всичките (поради недомислието "обща култура"), ама книгите им ни успяват да сграбчат сърцата ни, ни да погъделичкат ума. За ефекта с дланта въобще да не споменавам.