Приятели (:

Следващата книга в поредица „Човешката библиотека“ ще бъде сборникът „Приказки за Юнаци и злодеи: втори“. Той е директно продължение на „Приказки за Юнаци и злодеи: първи“ и предистория на „Приказки за Юнаци и злодеи: Промяна“.

 До 3 март подготвяме електронното му издание. (Хартиено засега не предвиждаме.) Дотогава вие може да ни помогнете, като ни пишете (на poslednorog маймунка gmail точка com) дали искате да ви включим в По-желалите – читателите, които вярват, че сборникът заслужава да излезе. За целта ни трябват двете ви имена.

По-долу ви предлагаме откъс от приказката „слушаща“. Помните ли онези седемдесет и седмина?

А да търсите смисъла?

~

Приказки за Юнаци и злодеи:
слушаща

 

„Нищичко не сте разбрали. Нищо.
(Юна)

Имало едно време едно клане в Каел…

 

Ти си … никой. Името ти … ще изтлее.

Вдишвам и издишвам още седем пъти. После се завъртам на пети, загърбвам свития сив силует сред седемте квадратни метра мрак, качвам се по седем стъпала.
Решетките щракват зад гърба ми.
Мълчаливо връщам ключа на смълчания вардиян. Мълчаливо се поглеждаме. Кимвам му, отдавам чест и потърсвам жълтия светлик на изхода.
Пей… къде си, Пей? Мен… ми е студено…

 

… причинява смъртта на седемдесет от обитателите на Каел 
собственоръчно. Останалите седем почиват от раните си 
на път за целебницата във Феена.
Никоя от жертвите не идва в съзнание, заради което 
точният развой на събитията и самоличността на
извършителя остават неустановени още седем зими. 
Първоначално деянието се приписва на широко известния 
злосторник от новоприсъединената Дъщия, наричан Дей,

– А обирите? Отвличанията? Клането в Каел?
– И до Каел ли съм стигнал? Стига, девета. Стига… Мислех те по-умна…
Тръсвам глава, продължавам нататък.

но впоследствие, след завръщането на Юнак

…иня

извънреден ранг Юна от специалната ѝ мисия до Дъщия, 
обвиненията към него са оттеглени. Малко по-късно 
отговорността поема …
… заявява като свои основни мотиви необходимостта да 
„пробуди Конфед'ия от безгрижния сън“, да предупреди 
всички конфед'ати за заплахата, грозяща домовете, 
вярата и препитанието им. „Ще отворя очите ви“, пише 
той, „така че дълго да не можете да ги затворите отново. 
Точно както очите на всеки от онези мъченици.“
(Когато спасителните отряди пристигат в Каел, те намират 
седемдесетте жертви с разтворени клепачи, замръзнали от 
характерния за това време на годината…
… проучванията на разследвачите от корпус Особени 
произшествия показват, че актът е подготвен и извършен 
напълно самостоятелно.
… по-рано участва в крайнистки групи като Дългата 
невидима ръка на Благоденствието и Пазари, свобода, 
богатство. Според собствените му признания, той не е 
разчитал на подкрепата им, но впоследствие нашите дейци 
се вписват в тях още по-активно и докладват, че…

Очите ми се плъзват до дъното на страницата, после спират горе на отсрещната.

Съществуването на такива сформирования винаги е криело 
рискове за спокойствието и мира в държавите ни, а подир 
обединението им и за цяла Конфед'ия. Актът в Каел е една 
логична ескалация на техните изрично заявени цели и 
последица от твърде либералното отношение на властите 
към тях. Препоръчваме по-строга регулация на възможността 
на конфед'ските поданици да участват в подобни 
сформирования, както и да имат достъп до лично въоръжение 
и боеприпаси. Мерките, които предвиждаме, са подробно 
описани и обосновани в Доклад …

Прелиствам още няколко страници.

Случилото се в Каел несъмнено е трагедия в непознати 
досега мащаби. Но то представлява и възможност. В нашата 
Система за охрана и отбрана съществуват несъмнени 
пробойни, както ярко демонстрира случилото се. Сега ни е 
дадена възможност да ги отстраним и да създадем солидни 
редопазещи звена, чието засилено взаимодействие ще 
гарантира сигурността на…

Има ли въобще някакъв смисъл тук?
Отгръщам на последна страница.

Както резултатите от последните ни проучвания, така и 
общодушевните анализи, които провеждаме сред 
обществеността на Конфед'ия убедително доказват, че 
властта е длъжна да застъпи по-осезаемо ролята си на 
закрилник на обикновения поданик. Сега повече от всякога, 
ние сме готови да съдействаме за осъществяването на тази 
роля и за предотвратяването на подобни трагедии в бъдеще.
Подробните ни препоръки са събрани в приложение …

 

– Ехе! – Плъзвам се през снега и я притисвам към себе си. – Честити празници, Слънце!
Че празниците не са честити, усещам и по вдървената стойка на тялото ѝ, и по начина, по който очите ѝ хем ми се усмихват, хем бягат встрани.
Сключила съм ръце зад гърба ѝ, да я завъртя във въздуха, да полетим както го заслужаваме всички – но вместо това отпускам хвата си и плъзвам длани надолу, по лактите и китките, за да стисна пръстите ѝ.
– Хайде! – кимвам встрани. – Да повървим.
За миг вдигам глава и оглеждам надвисналото небе: сивото, тъй красиво конфед’ско небе. После избирам онази алея, над която голите клони образуват плътен бял похлупак, и я подръпвам натам.
Докато вървим под непрозирния и уютен покров на снега, оглеждам лицето ѝ пак. Тя се усмихва насреща ми, с устни и даже с очи, но в очите ѝ мръзне оная корица лед, която казва „Сега няма да плача. Силна съм; ще ми мине“. Крехка корица – а толкова студено става край нея…
Спирам порива да потръпна и стисвам пръстите ѝ по-здраво.
– Весели преживелици вкъщи?
– Семейство… – отронва тя. В първия миг не я чувам; сглобявам си думата по облачето пара от устните ѝ. – Какъв му е… смисълът?
– Смисълът на семейството? – Сега се усмихвам два пъти по-широко и ми се струва, че една друга ръка стиска свободната ми, крепко, безмълвно, толкова години вече.
– Какъв е смисълът да им казваме… близки хора – очите ѝ ме поглеждат и под корицата лумват сини пламъци, – когато те не могат… не искат… даже не се опитват да ни разбират?
Отварям уста, пак се вглеждам в очите ѝ, затварям я и само ѝ кимвам леко.
– Аз… не се чувствам празнувала, Жо. Чувствам се… празна. Изцедена.
– Знам, Слънце – кимвам ѝ. – Виждам го.
– Опитах се да съм с тях. Нали са… празници. Нали… по празници човек е с близките си.
Изведнъж гласът и очите ѝ трепват, тя цялата се обръща към мен.
– А Пей?… Добре ли е той? Вие двамата…?
Стисвам рамото ѝ, дарявам я с най-сияйната си усмивка. Не е нужно да се насилвам. Достатъчно е да си го спомня – моя мил мъничък, растящия той, Пеян на света-който-иде.
Тя, заразена, ми се усмихва на свой ред. После пак мръква.
– Жо… защо не ми върви както на тебе?
Не ѝ отговарям. Какво да ѝ отговоря? Отговор ли ѝ трябва?
– Първо бях при едните ми… – паузичка за едно свиване на устни – близки. Не ми беше добре… тялото ми се опитва да ме предава. Знаеш.
Знам, Слънце – кимам ѝ.
– А когато не ми е добре, не мога да се преструвам. Как да се правя, че ми е хубаво с тях, като изобщо не ми е?
Дъхът ни се стеле нагоре, под пелената от сняг, скрила небето от нас и нас от света.
– Държах се с тях като… истински гъз.
Вместо да се разсмея – точно сега не бих се разсмивала, – само повдигам едната си вежда.
– Ох… изобщо не ми се разказва. Има ли смисъл?
Мълчим и дъхтим пара в студа.
А при другите? – вдигам по някое време другата вежда.
– На другия ден бях при другите. При тях съм започнала да се задушавам, Жо. Колкото повече време минава, толкова по-мъничко ме познават. И премълчавам, и даже… ги лъжа. – Очите ѝ трепват към моите, после пак побягват далече. – И ме боли, при тях наистина ме боли… Защото преди бяхме толкова близки. Споделях им всичко. А сега всичко, което им кажа, се превръща в някакво друго, обръща се срещу мен. Почват да ми се карат, че си… пилея живота. Че не си оползотворявам потенциала. Аз почвам да им крещя… наум.
Когато вдига очи, ледената корица се е пропукала.
– Защо поне веднъж не се опитате да ме разберете? Защо поне един път не ме изслушате? Празници са, за Бога! Време, в което трябва да бъдем най-прощаващи, най… разтворени. Най-отворени за новите… чудеса. Какво стана с нас? Нали бяхме вашите… чудеса?
Де са сега, ония деца-чудеса? Кога близките се превърнаха в непознати, които ни разделят, раз-далечават?
Примигвам. Явно не съм прикрила тия въпроси достатъчно, понеже очите ѝ са се вкопчили в моите – и болим… и болим… Пламъкът е стопил всички преструвки за лед и сега топлата, парещата вода се стича в две ручейчета по бузите ѝ. Протягам пръсти, попивам едното.
– Виж! – вдигам пръста с капчицата нагоре. – Пак заваля.