Писателска работилница (15.05.); малкото четене

Приятели 🙂

Следващата младежка писателска мини-работилница ще е в събота, 15 май, от 18 до 20 часа на ул. „Ангиста“ 8 (София). Припомнете си условията – и изпращайте текстове до четвъртък. Този път срещата вероятно ще е „тематична“ – само за проза, само за поезия или само за драматургия – в зависимост какво получим по-напред/повече. Другите типове текст няма да потулим никъде, спокойно 🙂 – просто ще ги оставим за следваща работилница.

Ако искате само да слушате – добре сте ни дошли, дори местата да се запълнят. (За да обърнем подобаващо внимание на всеки, „местата се запълват“, когато се запишат двама до трима желаещи.)

До среща!
К)

~ ~ ~

1. – Преди време сънувах един и същи сън и знаех, че трябва да търся нещо. Но какво?
– Има неща, които всеки трябва да открие съвсем сам.
– Съгласна съм, това звучи мъдро – кимна жената. – Само те моля да ми кажеш какво е то!
– Не! Ако знаеш какво търсиш, ти ще го намериш и ще изгубиш смисъла на живота си. А може да стане и по-лошо – ако ти го разкрия, може да решиш, че нещото изобщо не си струва да бъде търсено. И в двата случая ще бъдеш разочарована!
– Нека се опитам да отгатна. Любовта ли е? Не ми обяснявай, само ми кажи – да или не!
Ефирните крила на пеперудите затрептяха и шарките им заискриха със седефен блясък, разтърсени от искрен смях.
– Тя не само иска отговор, но отгоре на всичко иска отговорът да е едносричен!
– Моля ви! Ако не зная какво търся, как ще разбера, когато го намеря?
– Ще разбереш! Освен това по пътя си може да намериш много други неща, които не си търсела, но са не по-малко ценни. Всеки път, когато попадаш на нещо прекрасно и неочаквано, ще бъдеш щастлива.
– Звучи вдъхновяващо, но аз трябва да прекарам така живота си и това изобщо не е забавно – възрази Б. – Нима не можете да ми кажете нищо повече?
– Следвай интуицията си – отвърна пеперудата и хвръкна от ръката й. – Тя ще те води по правилния път дори когато не знаеш накъде си се запътила.
– Но нали смисълът на живота е да стигнеш някъде и да останеш там!
– Ти вече беше на мястото, където човек остава – омагьосаната кула. Изборът е твой – да се върнеш там… Или да продължиш.

2. – Докато следвахме археология, учихме за приноса на Тракия към света. Още от най-дълбока древност. Проблемът е, че ние знаем за него, но светът – не.
– Имате предвид компютъра, киселото мляко и богомилството?
– Виждате ли?
– Просто се шегувах! Знам, че сте дали и Христо Стоичков. …
Б поклати глава, сякаш да се отърси от неканени мисли.
– Стотици учени изучават най-старите белези на цивилизацията, намерени не другаде, а на Балканите. Но не я признават, защото заплашват да объркат наложения ред и световната концепция за великите източни култури и за варварските неуки племена на Стара Европа. Но знаете ли, че диваците от каменната ера на Тракия са пишели със сложна система от над две хиляди знака две хилядолетия преди Египет?
– Това за цивилизацията го разбирам, но какво общо има Господ?
– Не пиша срещу Господ… А срещу кражбата. Историята, на която е базиран Новият Завет, е преписана от най-старата история. Тази, на която е учел и родопският мъдрец Орфей. Но и той не я е сътворил. Проблемът е, че в Библията не пише, че разказаното в нея се е случило няколко хилядолетия преди Христа. И оттогава историята се е разказвала за много други божи синове… Знаете ли какво прочетох в един речник? … Библията била наложена като паметник на историята на човечеството, Тя е една от най-старите книги, в която е запазена мъдростта на древните от Месопотамия, Египет и Гърция. Чрез новия завет и християнството навлизаме в гръко-римския свят, като по този начин ставаме част от основата на съвременната европейска цивилизация. Виждате ли? Няма нито дума за постиженията на по-старата с поне пет хилядолетия древна тракийска цивилизация. И нито дума за учителя Орфей, разказал историята на Библията векове преди нея.
– Твърдението ви не е ли пресилено?
– Виждате ли? Звучи ви нелепо. Разбирам. Българите днес сме толкова безславен народ и тъй безразлични към наследството си, че постигнатото дори на нас звучи безумно.
– Но доколкото ми е известно, от митичния герой Орфей не са останали преки сведения…
– Разбира се, защото е бил жестоко убит и всички следи към него са били изтрити.
– Но кой го е убил?
– Оракулите на Дионис – отвърна тя категорично. – Орфей изповядвал различна от масовата религия. Противопоставял се е е на кървавите жертвоприношения, месоядството, на безсмислените оргии, на пиянството, учил е на знание, любов, писмо, на вяра в единствения Бог, безсмъртието и стремежа към съвършенство. А влиянието му било толкова всесилно, че заплашвало властта на оракулите, които управлявали масите с ритуали и пророчества. Разкъсали го така, като умира в разказите им Дионис, за да покажат силата на Бога над еретика. И за да унищожат мита за него, казали, че жените го убили. Изгорили книгите му, за които и до днес има сведения. Елините пък, които искали силата на Орфей, преписали, чули-недочули, разни истории от масовата религия. Но Орфеевите тайни се пазели само за просветени в мистериите. После пък християнските апостоли преписали преписаното. И така.
В несигурно се почеса по носа, поколеба се и рече:
– Християните не се разкъсват, както в тракийските поверия.
– А защо според вас тленните останки на светиите се разнасят от почитателите им из цял свят, накълцани на парченца. И защо християните поемат хляб и вино, за да погълнат разкъсаната плът на Божия син, както Титаните погълнали Дионис?
– Внимавайте с тези теми… Млада сте, но един ден ще осъзнаете… Вярата се пази. Не се изследва в лаборатории. Не химията й е важна, а способността да ни избави. От нас. От живота. Да ни преведе без болка до неизбежното… Ето това научих за един живот подреждане на кръстове, икони, стенописи и олтари.
– Аз пък винаги съм искала да зная истината.

3. – Работил съм за правителствата на четирите федерации. Печеля достатъчно и живея така, както мнозина от вас мечтаят… Мислите ли, че съм щастлив?
– И още как! – провикна се рижо, луничаво момиче. Мнозина се изхилиха, но реакциите секнаха бързо.
– Отговорът е не! Не може да си щастлив сред нещастници, нито богат сред бедняци… Не можеш да останеш човек сред зомбита. Отлично разбирате за какво ви говоря! Децата загубиха способността си да играят и се научиха да оцеляват ден за ден, кой докъдето издържи. Бавно, но сигурно един известен на всички ни координатор започва да управлява човечеството, използвайки го за свои планове. Който му се изпречи на пътя умира внезапно, при неизяснени обстоятелства! (…) Д иска диктатура и ще я получи! Много скоро след това свободните общества като трошачите или по-малките, които се сформират по другите станции, ще изчезнат. Тези от вас, които са чели историята на Земята, сигурно са забелязали, че забраните не носят нищо добро. Едно дете, лишавано от право на избор, изкуствено предпазвано от всяка опасност, без необходимите обяснения, не познава истинския живот. То се превръща в личност, удобна за манипулиране. Кривне ли веднъж от правия път, няма връщане назад, защото не познава средно положение на нещата… Колко от трошачите пият или са пробвали дрога още на девет-десет години?! Много! Но колко от вас са алкохолици, наркомани или потенциални жители на станцията на олигофрените? Много малко! Толкова малко, че май не се сещам за нито един случай… Деветдесет процента от изпратените на онази станция са бивши академици! Ето какво иска да направи от вас Северният координатор… А вие нямате избор. Или оставате без бъдеще, или някой ви програмира такова.
– Не можем да се борим с Д! – гневно извика някой.
– Ще ни избие всичките – обади се Б, който изглеждаше ужасно недоволен от чутото дотук.
– Ще пострадат и най-малките – подкрепи го красива китайка.
– Те вече страдат! – Г обходи с поглед цялото мнозинство под себе си и се усмихна тъжно. – Нямате мечти, нито надежди… Нямате бъдеще! В какво може да очаква да се превърне един необразован беден трошач, израснал в кабина за резервни части?! Земните деца са пораствали играейки… Играейки са опознавали света около себе си. Преоткривали са го по свой начин, за да намерят пътя и мястото си във Вселената… Д е пораснал на Земята. Той владее играта до съвършенство и подчинява Новия свят на своите правила. Ако не заемем своето място от другата страна на игралната дъска и не се изправим легално срещу него, нашата игра е обречена на неуспех, още преди да я започнем…
– Как ще излезеш легално срещу политик? – отново извика някой. – Повечето нямаме кредити да си пуснем дори визофоните!
– Не се тревожете за кредитите и комуникацията… Срещу политик от такъв ранг се излиза с легална политическа структура, естествено – усмихнато му отговори Г. – Ръководството на Южните станции е на ваша страна! Имате необходимия електорат, за да влезете в управлението… Вместо да оплаквате още мъртви приятели или да обвинявате живите за неща, които не е в тяхна власт да спрат, излезте на сцената и играйте!

4. Това, че имах много пари, зелена карта, дом, че най-близките ми хора бяха с мен, започна да не ми е достатъчно. Смених си колата с нов джип, натъпках къщите с най-модерна бяла и черна техника, купих си новите въдици, ризи и дрехи и какво от това. С хубавото и новото човек бързо свиква и престава да му се радва. То е нещо като здравето – когато го имаш, не го цениш и не го пазиш. Като се поболееш, тогава си даваш сметка какво си имал и какво си загубил. На мен поне тази работа ми е от ясна, по-ясна.
Сега обаче всичко беше окей, макар да усещах, че нещо започна да ми досажда. Мислех си какъв цар щях да бъда в България с всичките тези пари, които имах. Там, за разлика от тук, купонът тече, има земя да сееш или да строиш, пък ако щеш, и красиви достъпни мадами, а и ресторанти, където можеш да се отпуснеш и да завъртиш кючек върху масата. Ами тези нови хотели по морето, Банско и Пампорово с всички екстри и ядене и пиене – чевермета и капами… Научих, че имало всякакви стоки и храни. Имаш ли пари, си цар, а аз имах пари! Тук трябва да си много, ама много богат или парите ти да са от рента, борсови далавери, да текат, но не и да ги изкарваш. За да изкарваш пари, трябва да проливаш много пот, и един ден не можеш да отсъстваш от „работната площадка“. А иначе можеш да се живееш и да се кефиш на плажа на някой екзотичен остров или където ти скимне по света. Стана така, че като постигнах американската мечта, започна да си мечтая за българска мечта. Тя включваше и да се оженя истински, и да си взема едно или две деца, на които да се радвам, за които да се грижа и на които да оставя това, което имам и което щях да имам.

5. Какъв е смисълът да трупаш богатство и власт, ако някой те управлява? – питаше се Ж. – Какъв е смисълът да се катериш нагоре по стръмната стълбица на социалния успех, ако знаеш, че никога няма да достигнеш върха й?
„Смисълът е за ония горе – изсумтя мислено Ж. – Колкото повече се боричкаме, колим и бесим, толкова по-силни стават ония горе. А колкото по-богати ставаме ние, толкова по-богати и те стават. Защото ни доят, смучат и цоцат без дори да го усетим.“
Ето например тази финансова криза. Всички хора, които притежава нещо, бяха изгубили от нея. И бедняците, и богаташите. И най-големият цървул, дето има да изплаща кредит още трийсет години, и най-големият милиардер… Особено пък най-големият милиардер – той е изгубил милиони.
А къде са отишли всичките тези милиони? Изпарили са се? Дрън-дрън. Може да го бяха изключили от гимназията, обаче Ж бе запомнил нещо от скучните часове, които по принцип не посещаваше (…). И то беше, че в природата енергия не се губи, само сменя формата и вида си. (Или нещо такова.)
С парите беше същото. Че какво бяха мангизите, ако не енергия и ресурси? Енергия, която влагаш я в покупка на нова кола, я в покупка на нова къща, я в покупка на нова фирма, я в покупка на нова мацка…
„Да, парите не се губят – облиза изсъхналите си устни Ж, – само сменят валутата и притежателя си.“
Тоест някой бе прибрал всичките тези мангизи, които сега хората (от последния цървул до първия милиардер) бяха изгубили.
Някой.
Някои.
Ония.
Ж сви юмруци. Как можеха да доят и цоцат него, митичния бос на ЩИТ-1, некоронован владетел на България? Него, дето Партията се скъсваше да го ухажва, понеже обаче бе изскочил изпод крилото й, достигайки висини, за които Б, В и оня рапон Г можеха само да мечтаят?
Не, както беше заявил на Д в изблик на арогантна самонадеяност, начин да бъдат прецакани ония имаше. Какво като са започнали двеста години преди него? Той Е бе започнал преди него, ама къде беше сега?
В гроба, понеже Г го беше поръчал. (…)
Ж разтри челото си. Пак се беше отплеснал. Уж за ония щеше да мисли, пък накъде заби… Голям праз какво се е случило с някакво си там снайперистче… Накачулили го малко повече трудности и хоп! – дай да избягаме от тоя живот. То ако всички правеха тъй, как щеше да натрупа богатствата си? Нали именно страхът от смъртта беше най-големият му помощник? Че ако хората не се бояха от смъртта, щяха ли да прехвърлят парцелите, апартаментите и магазините си, когато взривяваше колите му, осакатяваше децата им и заливаше жените с киселина? Не – щяха да му кажат да си ебе майката и да се опълчат смело насреща му, без да им пука за последствията. Естествено, Ж щеше да ги смачка. Те едва ли разполагаха с армия от обучени главорези като него. Но пък как така дори един не посмя да извади патлак насреща му? Толкова ли се бояха за живота си?
Да, страхът от смъртта наистина беше голяма работа.
Изведнъж му просветна. Ами да, как можеше да е толкова прост! И най-сложният въпрос си има отговор, и колкото по-сложен е въпросът, толкова по-явен е отговорът му. Бил е пред очите му през цялото време – нещо повече, през целия си живот бе използвал именно този страх от смъртта, за да постигне онова, към което се беше стремил! Точно този страх от смъртта го бе върнал в страховития колос, пред когото трепереха Б, В и Г.
Ония също се бояха от смъртта.
Те не бяха вечни.
Значи трябваше да стане онова, което ония не бяха.
Вечен.
Или поне безсмъртен.
Или поне да живееше маааалко по-дълго от обикновените хора.
Но колко точно? Сто и петдесет години? Двеста? Триста? Четиристотин?
Триста години му се струваше добре.
Ако разполагаше с триста години, не само щеше да догони ония, но и щеше да ги задмине като „БМВ X“ жигула.
Как обаче можеше да удължи живота си? Да сформира екип от учени?
А, мерси. Нали варненските му шпиони му докладваха какво се случва с екипа от химици, сформиран от Г за някакъв амбициозен проект (кой го знае каква нова дрога ги караше да му измислят)? След като се самоубиваха с такова бясно темпо, Г едва ли беше доволен от резултатите.
Значи учените отпадат. Да иде при магьосниците?
А, мерси. Те едни магьосници – до един мошеници и шарлатани. Астролози-лумпени и кабалисти-гамени. Така ще го омагьосат, че най-много някоя съмнителна отвара да му пробутат, която да съкрати и бездруго краткия му живот.
Имаше ли изобщо нещо вечно на тоя свят?
Ж се загледа в ширналото се покрай магистралата поле. Сякаш беше безкрайно. Небето над него бе лазурносиньо, без нито едно облаче. И то изглеждаше безкрайно… И то обаче май не беше вечно…
И тогава го връхлетя, Прозрението. Божественото прозрение.
Боговете! Боговете бяха вечни. Или поне всички религии твърдяха така (всяка за своя бог).
Имаше ли обаче богове?
Ж се замисли за всички онези хора, които беше убил, ограбил и изхвърлил на улицата. За всички онези деца, които щяха да прекарат живота си в мизерия, понеже бе опропастил родителите им. За всички онези пари, които бе заграбил – пари, които трябваше да послужат за изхранване на семейства, за отглеждане на деца, за образование…
Не. Не можеше да има богове, освен ако не бяха егоистични воайори или садистични психопати.
Което автоматично ги лишаваше от божествения им ореол.
– Туй, което първобитният човек е взел за богове, са били най-обикновени пришълци от Космоса – измърмори полугласно Ж. – Най-обикновени извънземни натрапници, цъфнали тука незнайно защо, и понеже са били…
А се плесна по челото с такава сила, че масивният му златен пръстен остави отпечатъка си над лявото му око.
„Богове няма, ама извънземни има – заключи той. – Тук две мнения няма. Дори най-задръстените учени са убедени в това. Значи трябва само да ги намеря. Да намеря някой извънземен и целият свят ще стане мой!“

6. – Само че тогава не знаех какво е това, а и не можех да се помръдна: защото Бог – Бог идеше отдолу! Такъв страх ме беше сковал… Слушах и се опивах от разкаяние, задето тъй лекомислено се подхвърлих на изпитание с празни клетви, а непонятните думи, особено там, където вихърът се киска „над жребий сиротен“, ме изпълваха с мистична мъка и страх! Защото кой, мислех си, кой беше „жребий“ – това неизвестно за мен същество, плачещо в „безлунна тъма“? Кой друг, ако не аз, аз! Години след това си го представях като конче, жребче, а Бог, все по-голям и по-различим, пееше тъжно и крачеше в мъглата като по бяла, димяща река. Вдигаше пара с уста и търкаше ръцете си, за да ги стопли в студената вечер, а когато ни забеляза, млъкна смутен и спря. Затворих очи, измъкнах от джоба на престилката си онова, дето ми тежеше като камък, и очаквайки наказанието си, какво всяка вечер, протегнах ръка…
А когато ги отворих, когато дойдох на себе си и видях как бавно къса лист по лист и вятърът ги отнася, Бог въздъхна и ми рече: „Не плачи, най-важното в живота е радостта!“. Обърса лицето ми с носната си кърпа, запали цигара замислен и ме поведе. Дланта му беше груба, но топла. И когато прозорците осветиха лицето му – въздъхна мъжът, – чак тогава го познах…
– И как изглеждаше? Страшен ли беше?
– Бог ли? Носеше сив каскет, стар модел шлифер, а брадата му бодеше – отърка лицето си в нейното той – също като тази! И после дълго, години наред вярвах. Докато ме водеше за ръка, а по-късно – за риба; докато ме учеше да яздя велосипед, да плувам, да не оставам никому длъжен; докато с годините Бог не се смили и не го набиха едни рибари на езерата край града, докато не го надминах по ръст, докато вкъщи беше топло, радостно и чисто… Докато не останах сам! Ето как беше – истина, истина ти казвам!
– А рибарите? – притисна се към него тя. – Защо са го били? Защото е човек ли?
– Да, те бяха само едни рибопоклонници! – усмихна се той. – А и Бог нямаше много последователи… освен мама и мен.
– О, ако знаеш колко ми е хубаво с теб! – прегърна го тя. – Защо си толкова различен нощем? Защо не винаги има?… Какво да му отговоря, ако утре пак ме попита: „Мамо, защо няма Бог?“.
– Кажи му, че като порасне, сам ще разбере. Иначе на Бог какво му трябва? Шапка, стар шлифер, разбира се; чифт топли ръкавици и още какво?… Ръжен! – Намръщи се той. – Ръжен! Та като слиза долу, в парното, за да поддържа пъкъла – да гони дяволите с вяра, надежда и с любов!
– Нека да се помолим за душите си сега! – притегли я към себе си той. И двамата лежаха още дълго после, още дълго в тъмното, без да палят лампата и без да спят.

7. – … Що не те обичат бе, Б? – изведнъж се замисля Г.
– Ми аз обичам ли ги?
Този отговор го изненадва и разстройва.
Продължавам:
– Защо да ги обичам? Защото са човешки същества и ми са ближни, както би се изразил Свещеникът? Те са равнодушни към мен, аз да им се умилквам ли? Крият си злобата и завистта. Да ги превземам с любов и добро, пак според съветите на Свещеника? Нямам време. Нямам сили. Най-после, не съм длъжен да съм симпатичен на всички. То самият Левски не е бил приятен на някои хора…
– Това са идейни разногласия – мъдро вметва Г.
– Отделно. Става дума за лични антипатии. Наталия Каравелова, или както я наричали Ната Каравелица, не е могла да търпи Левски. И той нея. Веднъж, когато тя се била разлютила и се карала на мъжа си, Левски уж на шега казал на Каравелов: „Защо ми не позволиш да те отърва от тая сръбкиня, аз имам стрихнин за нея.“ Това, че не са се понасяли, не попречило на Ната Каравелица да пренесе през Дунава пушката на Левски и даже да пострада от това.
Г е наострил уши, нека пък да научи:
– Когато Левски тръгнал за България, няколко жени, начело с баба Тонка, му пренесли багажа – пушката, сабята, устава, кочаните с квитанциите… Жените изпокрили под дрехите си опасния товар, но нямало как да се скрие пушката, затова повикали от Букурещ Наталия Каравелова, че била слаба и висока. Тя преметнала на рамо пушката, овързана с върви, облякла пардесюто и всички тръгнали към Русе с каик, за да са сами. Да, ама в каика Каравелица не може да седне и баба Тонка трябва да обяснява на каичкията, че коконата обичала да гледа Дунава, поради това стърчала права. Пък като слезли на брега, насреща им иде полицейският пристав, вижда тая сюрия жени и пита баба Тонка: „Какъв е тоя калабалък с тебе?“ Баба Тонка си я знае работата, както винаги, и му отговаря, че щяла да годява дъщерята за момък от Гюргево, та води свати. И кани тоя Али ефенди да го черпи. И той отива. Черпят го. Тръгват си. След него се изнизват и жените от Гюргево, само Наталия Каравелова, защото връвта от пушката й разранила рамото, та я лекували, докато й оздравее раната. Както виждаш, симпатиите са едно нещо, а идеите и работата – съвсем друго. Я си представи Ната Каравелица да се претръшка: „Не го обичам тоя Левски, няма да му нося пушката!“ И затова, Куно, мисля, че не е задължително да сме си симпатични, но е необходимо да си гледаме работата и да не пречим, защото, като помислим, всеки честен човек първом за отечеството работи, байо, после – за себе си и за децата си.
– Много нависоко изби – отбелязва Г и ми подава цигара.

8. Позволяваха го и библиотеките, докато в холовете на българина имаше такива. Сега на мястото на книгите се мъдрят системи за домашно кино, ха-ха-ха, които като октоподи са впримчили обитателите на тези покрити с панели отвън светове-аквариуми, където разликата между действителността и телевизионната реалност става все по-тънка, по-„слим“, няколко микрона стъкло и зад тях – зловещата плазма на подмяната, и изсмукват малкото способност за истински живот – на миризми, мечти и ценности, – останала у нищите хорица. Не ги съжалявам, ненавиждам ги. Ненавиждам ги, защото довеждат деца, души на този свят и не знаят какво да правят с тях, освен да ги обрекат на проклятие. Ненавиждам ги, защото погледът им не стига на повече от два метра (толкова трябвало да бъде разстоянието от екрана, казват), а камо ли да се обърне навътре, към сърцевината. Ненавиждам ги, защото с израждането на същността им се научих да мразя – преди не познавах това чувство. Като глупак обичах всички. А днес даже се радвам, когато държавата мошеник България ги опъва без вазелин и скимтят по анкети и проучвания като сукалчета, преди да захапят лимонче и да полегнат във фурна. Защото за всичко се плаща – не само за действията, а и за бездействията, от които е изтъкано това общество, новото, прогресивното, свободното, глобализиращото се, нормализиращото се, потящото се в стремежа към пари, пари, пари, единствено правилното, останало след смъртта на другото единствено правилно и на още няколко единствено правилни преди това, вулгарното, фалшивото, празнещото се на платени порноканали през нощта, но готово да линчува всеки нудист на Иракли сутринта, общество, равно за циганина и скинаря, но най-равно – за полицая, общество с тактика, но без стратегия, общество без цел, общество без общност, общество без любов.
И всичко това благодарение на фалшивите думи, на изродилия се тотализиращ език, който не казва, а раз-казва, обяснява, и който породи своите черни магьосници на квалификациите, способни да нарекат и по този начин – да превърнат, и най-жалкото телевизионно воайорство, пардон – „риалити“, щото Действителността напоследък се е поизгубила, в „социален експеримент“.
Печете се, прасета! Или както бе (к)викнал един ваш идол: „Всички прасета – на мезета!“

9. Преди часовете, точно в седем, имаше физзарядка, хибридната дума, свързваща „физическото“ със „зареждането“. Така се зареждахме физически в продължение на половин час, независимо дали дъжд или сняг, дали е жега или минус петнайсет. Хиляда и двеста ученици, от първи до дванайсети клас, се строяваха в огромния асфалтиран двор, в подножието на пет стъпала, които водеха към широка площадка. Горе учителите по физическо показваха упражненията, крещейки в мегафон: „Раз, два, дишай, издишай, протегни ръце, изправи гърба, клекни, раз два, наведи се наляво, вдигни ръка, раз, два.“ Присъствието на заместник-директора, а понякога и на самия директор подчертаваше първостепенната важност на физзарядката. Долу началните учителки и преподавателите вървяха неуморно между колоните, караха се и раздаваха по някоя плесница: „Постарай се малко, наведи се истински, няма да се счупиш, пипни земята с пръсти без да свиваш колена. Не така отпуснато, стегни се!“
Фигурата на учителя в социалистическия строй винаги ме е интригувала. Като малка бях убедена, че всички без изключение са верни членове на Партията, съдейки по огромното им усърдие да следят физзарядката, бригадите, манифестациите, всичките тези паравоенни или просто абсурдни дейности, измислени от режима. Едва не се спънах, когато в тълпата на един от демократичните митинги през 1990-а забелязах една от учителките ми. Развяваше малкото синьо знаме, станало символ на свободата. Именно другарката Къпинова обаче изпълняваше функцията на свръхпроводник между мен и властта в първите ученически години.
Питам се как преподавателите, поне тези като Б, които не споделяха идеите на режима, са се примирявали ежедневно, в продължение на години, с унизителната функция на преносители на идеология, когато същинската роля на един учител е да дава знания, да възпита чувствителност, които да позволяват на децата да разграничат доброто и злото? Как са живели, разкъсани между изконното достойнство на тяхната професия и използването им като пасивни инструменти за идеологическото пристрастяване на младежта? Носеха ли в себе си чувство за вина, как се справяха с него? Пиеха ли, пушеха ли до задушаване, трудно ли заспиваха?
Чаках десет години след първите митинги, преди да заговоря един ден другарката, станала вече госпожа Б, шейсетгодишна уморена жена, за да й задам въпросите. Не помнеше. Беше запомнила само дребни случки от учителската си практика общата си омраза към комунизма. Но не помнеше абсолютно нищо за ролята, която беше играла в него, за страха, който я бе накарал да я приеме и дори да я вземе присърце. Мисля, че дори не разбра въпросите.
Обзе ме дълбока тъга. В зората на третото хилядолетие мълчанието ставаше все по-непроницаемо.

10. По отношение на потреблението: изведнъж, както нямаше нищо освен съветски стоки, годни единствено за масово унищожение, се появиха толкова много неща за ядене, пиене, обличане, каране, чупене, чукане, живеене във, парадиране със, говорене за, застраховане, рекламиране, крадене, ипотекиране, посещаване, запориране, обожаване, ремонтиране, отдаване под наем, клониране, почистване, тунинговане и въобще – Притежаване, че напълно естествено всички хора в Източна Европа започнаха по цял ден да си задават вариации на един и същи въпрос – как става номерът с притежаването на толкова много прекрасни неща. И веднага си отговаряха сами – ами как, с пари става, как иначе да става.
Това, дето вкисваше млечните продукти и темперните бои с плача си, както и това, че родителите му държаха да му дадат добро възпитание, добро образование и някаква що-годе устойчива система от относително нематериални ценности, не попречи на Б да се повлияе в разумна, но напълно достатъчна степен от томливата лъскавина на Капитализма. И така още в зората на пазарните промени нашият Б, наравно с останалите си съвременници, започна да иска да Притежава Прекрасни Неща. Същевременно повечето неща, които искаше да притежава, ги нямаше нито той, нито ги имаше семейството му. А не е необходимо човек да бъде Буда, за да се досети, че когато непрекъснато искаш нещо, което няма, непрекъснато страдаш. И Б, чиито очи в четните дни се събуждаха сиви, а в нечетните – сини, ежедневно страдаше, че не притежава достатъчно.
Разлиствайки споменатия дневник, който героят ни е водил в своето тийнейджърство, забелязахме, че в навечерието на своя петнадесети рожден ден, повлиян без съмнение от всеобщия съзидателен дух, така характерен за онази епоха на първоначален грохот, Б беше изписал две страници с големи печатни букви, които гласяха монотонно и категорично: „АЗЩЕУСПЕЯАЗЩЕУСПЕЯАЗЩЕУСПЕЯАЗЩЕУСПЕЯ“ и така нататък, две цели страници, съвсем сериозно. Безграничната относителност на понятието „успех“, както и практическото несъществуване на успеха като такъв по принцип бяха идеи, до които съзнанието на героя ни щеше да доплува през морета и морета от разочарование едва след като навърши тридесет. В буйната Младост на Бумтенето, когато Нова Европа се изправяше от принудителния сън на плановото стопанство с поглед, вперен в несметните възможности на капиталистическата система на живот, понятия от сорта на „успех“, „трябва да успея“, „няма начин да остана неуспял, не бих си го простил“ се слагаха някак напълно естествено в ефира на средното съзнание. О, нека не забравяме и култовата концепция (също взета от дневника на героя) „Няма нищо по-страшно в човешкия живот от това да не реализираш възможностите си.“ Има, Альоша. Всъщност има много по-страшни неща. Да живееш без достатъчно любов например е много по-страшно нещо в човешкия живот.

11. Търсил съм тъкмо Нея, Б, бях почти осъзнал и приел какво представлявам… и нямах шанс, възможност да се осъществя сам, да се осъществим с Нея в човешката реалност. И ме глождеше лют яд, че умирам като от глад пред самата софра, на самия финал, изсъхвам от жажда на метри от кладенеца на оазиса. Аз можех да стана нейният път към Вкъщи, а тя – моят. И всичко това се изгубваше. Безвъзвратно. Без право на надежда, като присъда без право на помилване. Бях като слепец в царството на кьорчовци и за минута бях прогледнал, бяхме прогледнали заедно… и трябваше да си избодем очите, за да не оскърбим всички край нас, някои от които се намираха твърде близко…
…Мъчех се да намеря смисъл, да разгадая урока, да поставя верния въпрос… и не намирах ни цел, ни посока, а вместо това пропадах в Нищото. Страшна е философията на змейовете, братко, ужасяваща е, когато се преведе на езика на заблудата. А по онова време не знаех други езици и не разбирах, че всичко е толкова просто: няма Смисъл с главно „С“, защото всеки един е Смисълът, част от него, негов зидар и творец. Страхувах се от това, че съм нищожен във Всемира. Голям глупак. Чак сега почвам да се радвам, че съм дребен – това значи, че има много място да раста…