Отгласи: 09.03.2008

…Някак си в главата ми изплува как именно си купих ‘Последният еднорог’ и колко винаги съм щастлива, че се случи така, че да го купя.
Бях първа смяна и се връщах от училище; и бях скапана.Мисля, че бях имала хореография или нещо от сорта.Не помня какво точно четях преди това, но го бях прочела, затова исках да си купя нова книга.И естествено фактът, че съм скапана, застана срещу идеята да се мъкна чак до синия, за да си взема книга.Може би трябва да разясня защо трябваше да отида именно до синия.Там имаше един човек, от когото редовно си купувах книги – главно на Пратчет, защото по онова време се бях хванала сериозно да го чета.Просто от него си купих първата книга, която съм купувала изобщо след като дойдохме във Варна, а аз лесно превръщам тези неща в навици.
Та в крайна сметка хвърлих ези-тура дали да се жертвам да отида до синия.Луда съм по ези-тура – тата. И се падна ‘Да’.
Отидох и казах на човека, че искам някакво фентъзи – този път да не е на Пратчет.И той ми препоръча ‘Последният еднорог’, каза ми, че е страхотно написано фентъзи и че художниците са му познати. Тук трябва да кажа, че съм много предубедена.Не само за книги, а изобщо.Не знам защо, просто винаги съм с огромни и безпочвени съмнения дали дадена книга наистина ще ми хареса.Зачудих се дали да я взема, но когато я обърнах, видях цената отзад – 7,77 ; а аз съм луда и по числото 7.Толкова…съдбовно ми е изглеждало винаги.И вълшебно.И моята дата на раждане^^.Нямаше нещо, което да ме убеди повече да взема книгата.И я взех.
Щом се прибрах, започна редовната церемония по прочитане на някоя книга, която се очертава да бъде хубава – намиране на удобна позиция в близост до ключ на лампа, в случай, че се стъмни, докато чета (а аз не трябва да ставам и да се отделям от книгата, естествено), домъкване на провизии (кроасани, чипс, сандвичи, нещо за пиене) до мястото на четене, подсигуряване на спокойствие (тоест брат ми да е поне на две стаи разстояние от мен), два големи пакета с хартиени кърпички и дълго разглеждане на корицата, предговора и всичко останало по книгата, което не е същинското й съдържание.
Вече казах, че няма нещо, което да момжеше да ме убеди да взема книгата повече, отколкото го направи тази ‘вълшебната’ цена. Но всъщност ако бях прочела предговора още там, то той щеше да ме убеди повече.Определено ме…приготви някак за самата книга.
И така, аз я отворих и я прочетох, ако не се лъжа, за 4 или 5 часа.Помня, че накрая ревях като съдрана.Естествено аз рева в края на абсолютно всяка хубава книга, без значение дали е била тъжна или не.Същата работа е и с филмите, за съжаление на хубави филми случвам по-рядко.Може би защото по-рядко гледам.Но пак се отвличам от темата;
И книгата беше вълшебна.След това вечерта просто стоях и препрочитах края отново и отново и винаги беше толкова вълшебен.Имаше нещо в тази книга; не само в края,а в цялата книга, което просто те кара да я почувстваш.Самите думи не минават по нормалния начин през ума ти, а, както бях прочела в една съвсем друга книга, ‘вливат се направо в кръвта ти’. Последният еднорог просто е една от онези книги, които са всъщност нещо много повече от книги.Има нещо толкова, толкова…красиво, изящно…приказно в тях.Да, мисля, че приказно е най подходящият епитет.Може би защото я свързвам именно с ‘Приказка без край’, не знам.Или защото съм луда по приказките като символика и изобщо.Приказно.
И ето че за пореден път седнах с идеята наистина да напиша нешо за книгата, защото нали ‘След толкова време чувството от прочитането се е уталожило и вече ще мога да пиша за нея’; но ето, че отново не мога.Не наистина.Не че някога ме е бивало да описвам книгите, които наистина съм почувствала, още по-малко когато става дума за Бийгъл.Бийгъл е моята голяма слабост, най-вече с Тамзин, която единствена може да ме докара до такава умопомрачителна нервна криза; и все пак би трябваше да мога да напиша нещо.Обаче какво да кажа? Не знам за вас, като я прочетете, може да измислите някакъв дълъг анализ, който наистина да казва каква всъщност е книгата.Само че аз – аз не мога. Мога да ви кажа само това едно-единствено изречение, което успях да реша, че подхожда на Последният еднорог:

Книгата е приказна.

(Хезиода)

По принцип не смея да цитирам тук споделеното от друг, без да съм поискал разрешение, само отбелязвам под “Приятели“… ала днес е Сирни Заговезни, ден за прошки (ех, благодаря, Маноле), и ми беше изнурителен, до и свръх възможностите, ден, и се улових така да зяпам, докато четях отзива на Хезиода и си я представях как се запасява с чипс и се спасява надалеч от братчето (а нали и аз съм бил така… :D) – и въобще не исках принципи или да мисля какво смея и какво не смея… исках просто преживяването. Препрочитането. И припомнянето. Да си спомня откъде започвам – откъде започва този дом – откъде започваме, Приятели.

Хезиода… ако нещо съм объркал, моля, хем усмихнато, хем искрено, за прошка. Докато е време. 🙂 Ти пък си добре дошла при нас – за това е време винаги.

аз – почти същият, който написа оня предговор 🙂