Малкото четене: Копнеж за ученическо творчество

Представяме ви отличени текстове от Копнежа за ученическо творчество 2012.

~ ~ ~

Соня Маринова
18 г.
СОУ „Свети Климент Охридски“, Троян

Въпрос

„Къде съм?“
Измъчвал ли те е този въпрос?
Въпрос, на който отначало
                                 не можеш да си отговориш.

„Кои са тези хора? Какво правят?“
Странно, нали?
Сякаш за първи път ги виждаш.
И с първия ти въпрос е така.
Сякаш за пръв път попадаш тук.
Чудиш се тези хора кои са, какви са.
За пръв път ли се чувстваш така?
Сякаш се събуждаш?
Сякаш те осенява някаква идея?
Идея, не… просто реалността е малко…
                                                                 грубичка.

Натресе ти се изведнъж, нали?
Не я очакваше. Нали?!
Странно, да, но ти се струва нереално,
                                 а всъщност е самата
                                                                 истина!

Не! Сериозно ти говоря!
Чак сега ли се събуди?!
Чак сега ли изостави своя рай.
                                 Рай на мечтите!

Свят, непознат на нас…
Само така си мислиш ти!
Наистина ли мислиш, че само
                                 ти мечтаеш?!
Че само ти проклинаш този свят
                                 и бягаш в твоя?
А замислял ли си се, че може би
                                 е той красив?
Че някой може би желае го, както
… както ти желаеш твоя… твоя
                                 нереален свят?
Защо искаш да умреш?
За тебе черен е светът. Така ли?
О, не искам да слушам вече!

Ти си поредното клише!
           Поредният слабак!
Нима така, без нищо, ще си тръгнеш?
Дори и без едно последно сбогом?
Аааааа, казваш, ще напишеш ти писмо
                                                                 прощално.

Щом решил си да си тръгнеш ти…
                                 тръгвай! Кой те спира?!
Но знай – ние всички те обичахме.
                           Ти не беше сам, но ти така реши.
Теб обичахме те всички, но ти реши,
                                     реши да си отидеш!

Но защо?
Светът бил ти черен!?!
О, нима! Това причина ли е даже?
Въображение имаше,
                                       о, да
                                                                 неоспоримо даже, но…
но защо?… Защо, кажи ми?
Защо това твое въображение, нечовешко даже,
не можеше да ти позволи да видиш светлината…

… светлината на света!

~ ~ ~

Борислава Христова
17 г.
Търговска гимназия „Княз Симеон Търновски“, Стара Загора

Свободни ли сме днес?
Есе

Член 1 на Всеобщата декларация за правата на човека гласи, че „всички хора се раждат свободни и равни по достойнство и права“. Този факт е неоспорим. Но какво е свободата? Един въпрос, състоящ се само от няколко думи, а същевременно толкова труден. Всеки я разбира по различен начин.

За мен свободата е свързана с възможността да правя избор. Свободна съм да избирам по кой път да тръгна – добрия или лошия, как да живея, кои да са ми приятели, с какво да се занимавам, дори как да се обличам, каква музика да слушам и т.н. Напълно съм съгласна с мисълта на Волтер, че „да правим това, което ни доставя удоволствие, означава да бъдем свободни“.

Разбира се, ще има и такива, които ще оспорят мнението ми. Например тези, които считат, че да си свободен означава да си независим от другите, да не се подчиняваш на определени правила, да не си подвластен на чужди забрани. Все пак ние живеем в общество, а не на самотен остров. Няма как – зависими сме от обкръжаваща ни среда. Но по-важна е именно тя – вътрешната свобода, тази на духа, мислите, желанията и мечтите.

Преди да кажете „днес аз не се чувствам свободен“, отправете поглед назад във времето. Помислете какъв е бил животът на хората преди Освобождението. Нашите прадеди са живели в робски окови и дълги години са чакали унизителния си „ред за свобода“. Благодарение на тях и аз, и вие, въобще България съществува днес. Все още ли ще кажете, че не се чувствате свободни? В този ред на мисли ми изниква въпросът „защо“. Защо сме неблагодарни и не оценяваме това, което са ни завещали?

Ето че идва редът на жестоката истина. Живеем в държава, където свободата е сравнена със салама. Все повече предпочитаме второто обаче. Не е ли жалко? Или по-скоро жалките сме ние…

Може би се досещате за какво говоря – за проведените миналата година избори. Все повече са тези, които продават гласа си за килограм салам, парче кебапче или десет лева. Все повече са тези , които не искат да разберат, че „купуването и продаването на гласове е престъпление“. Продавайки гласа си, ти продаваш и собствената си свобода. Днес имаме възможността да упражняваме правото си на глас. А защо не се възползваме от него? До кога ще приспиваме собствената си съвест и ще чакаме „спасителя“ да ни избави от робството, на което се обричаме самите ние? Но все пак и да продадеш гласа си е избор, макар и лош.

 

Сигурна съм, „честни българи“, че имате оправдание за тези свои действия. Да позная ли? Може би нещо от рода на „такава ни е държавата“ (е, не я ли правим ние държавата?), „всички са еднакви“ или пък „нуждата на пари по време на криза“. Аз не ви съдя. Забраненият плод е най-сладък. Адам и Ева не са успели и едва ли някой друг ще успее да му устои. Все пак всички сме хора и правим грешки, но най-важното е да се учим от тях. Заобиколени сме от изкушения – като започнем от най-малката на вид съблазън (като шоколада например) и стигнем до истински важните неща – да изберем между честността, парите, истината, лъжата. Подмамват ни хиляди въпроси за това кое е правилно – да премълчим или да кажем, това което мислим, да обичаме или мразим, да простим или отмъстим. Много пътища, много възможности, но и много грешки… А ето къде е ключът. Нужна ни е устойчивост, за да се задържим на повърхността на океана от изкушения.

Може би не съм права, може би не сте съгласни с мен. Но само ще ви кажа, че не трябва да бягате, а да се борите за свободата. Да не посрамваме повече народа си. Една мисъл гласи: „Този, който умее да извоюва свободата си, е достоен за нея.“ Нека докажем, че наистина сме такива.

~ ~ ~

Елица Илиева
16 г.
СПГЕ „Джон Атанасов“, София

Сбогом, тяло

Светлината бавно и лениво гали лицето ми. Виждам всички прашинки в стаята и си мисля колко красиво е това. Блещукат и летят бавно във въздуха, загубени някъде в пространството. Не знаят откъде идват. Или накъде отиват. Те просто са там. Всяка секунда бива забравена заради текущата. И така се продължава до безкрай.

Чувствам се толкова… празна. И е хубаво, да, толкова хубаво, че не мога да повярвам, че празнотата в мен е толкова силна, че ме изпълва цялата и ме прави щастлива. Винаги съм била нещастна от кухината, която лежи вляво, вместо сърце. И винаги съм се опитвала да я запълня. Може би е било грешно да се опитвам да правя това. Вероятно е трябвало да я оставя да порасне дотолкова, че да е способна да замести спрялото ми сърце и да започна да живея. Но вече е късно.

Сякаш всичко от мен си е отишло и съм само празен въздух, в който се пилее прахта. Не чувствам вече нищо. Нито омраза, нито любов. Или пък някаква яд и завист. Всичко си е отишло тихомълком, сякаш без да ми каже. Имам странното чувство, че чакайки толкова дълго този момент, той най-накрая е дошъл и е намерил място в мен, без да забележа присъствието му. И сега, когато лъчите милват голото ми тяло и чувствам някакъв много далечен студ, сякаш идващ от друго измерение, разбирам, че съм щастлива.

Най-сетне те намерих, щастие.

Не очаквах, че ще е просто. Знаех, че ще почакам, докато те срещна, но най-накрая пътищата ни се пресякоха. Дори за миг да си тук, е хубаво да знам, че съм усетила пълната радост.

Все още съжалявам. Все още съжалявам, че не успях да направя това, което трябваше. Или поне това, което си мислех, че е правилно. Защо съжалявам, когато знам, че не си заслужава, че това са някакви глупави, незначителни неща? Защо? Вероятно е, защото съм човек. Ние, хората, умеем така добре да рушим себе си. Знаем, че е глупаво, но не можем да се спрем. Сякаш всички спомени нахлуват като бензин в мозъка ти и после някой пали клечката и …

(бум.) (край.)

Мозъкът ти пламва и не можеш да го спреш по никакъв начин. Огънят плъзва като змия по лицето ти, пропива очите ти с черни сълзи, обгаря косата ти, стига до костите ти и се опита да ги изгори. Но не може. Защото е слаб. И тогава се осъзнаваш. Но си платила с още един бял кичур в косата си.

Ах, колко скъпо плащаме за грешките си, как страдаме за нещата, които сме изпуснали, и как оплакваме загубата на някого. И за всичко си плащаме. Плащаме си на невероятно скъпата цена, която ни иска Дяволът. Даваме живота си. Живеем го в болка заради отминали, незначителни загуби. Правим сметки за загубите, неосъзнавайки как във всяка секунда губим себе си.

Но вече е късно. Късно е да съжалявам, че съм изпуснала за пореден път щастието. И този път успях да го усетя. То се плъзна като ситен пясък в дланите ми, от едната ръка в другата и от другата в първата. И така, докато остана само една малка прашинка. Прашинка, която взех със себе си, скрих я в кухото си сърце, за да мога, когато усетя съжалението и болката, да се опитам да я усетя и тя да порасне. Може би ще си остане само прашинка, може би ще изчезне в тънките ми вени, в които тече подобие на кръв, а може би ще се превърне в красива перла някой ден…

Може би…

Ала сега просто искам да заспя и да оставя лъчите да ме галят леко и тихо. Така, както никой досега не ме е докосвал, целувал, усещал. Да се слея с малкия прах, да отлетя на далечно място, където няма да ми е необходимо да нося ненужното си тяло. Просто да се слея с Вселената и да стана една прашинка. Прашинка, която не знае за минало или бъдеще, за радост или тъга, за любов или омраза. Просто прашинка.

И затова те оставям. Давам ти последната си целувка, последния си дъх, последния си сън поверявам на теб, поверявам ти голото си тяло и отлитам. Отлитам там, където няма птици, на чиито крила да завиждам, няма езера, в които да се оглеждам и да не се харесвам… Отлитам там, където няма граници, там, където всичко е едно.

Целуни ме, усети ме с тялото си за последен път, защото усещам как изчезвам. И няма да се връщам.

Чуваш ли шума на вятъра? Той ме помилва.

Усещаш ли лъчите на слънцето? Те ме целунаха.

Виждаш ли диамантите във въздуха? Те ме отнасят.

Обичам те. Сбогом.

Един коментар за “Малкото четене: Копнеж за ученическо творчество

  1. Ехаля! Да живее, да живее просветата, да живее поривът! А я го вижте този “Въпрос” как ме бие право по слабите места, ах, той.

    Прочетеното днес, съвсем инцидентно, ми дава много надежда. Кестените на Валери Петров наистина бият като град земята.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Към началото