Представяме ви отличени текстове от Копнежа за ученическо творчество 2012.

~ ~ ~

Мартин Иванов
15 г.
ЕГ „Иван Вазов“, Пловдив

Гангстерска сутрин

 Когато се събудих, все още беше тъмно. От години не бях ставал толкова рано. Пейзажът беше познат… замъглена от евтина трева стая, наситена с миризма на кучки.

Протегнах лявата си ръка към прогнилия шкаф. Напипах 3–4 куршума, стария пистолет и някакви дребни стотинки. Спомени от снощи нямах. Опитах се да стана, но някаква изпепеляваща болка в дясното коляно ме спря. Погледнах… то беше неумело превързано и покрито с изсъхнала кръв. После отново понечих да стана… и този път успях. Едвам се крепях, а и в главата ми беше мъгла вероятно от снощи, придружена от махмурлук. Отидох до прозореца и се огледах. Както към картината в апартамента ми, така и към тази навън не бяха добавяни нови щрихи. Сляпата жена отново биваше мамена от оня дърт пръч… продавача. Децата пак се тъпчеха с полуфабрикати, а батковците им пушеха в отдавна увехналата градинка.

Разкъсващ глад ме удари в стомаха, точно както съседът – жена си. В хладилника ми сякаш беше рисувал Бояджиев. Толкова незабележим и спокоен зимен пейзаж, плътно наситен с мъгла. Тогава се сетих за стотинките на шкафа, ама в тая криза и за един хляб нямаше да стигнат.

Днес имаше избори… ама в това „тото“ всички лъжат, разликата е кой повече ще открадне. После се сетих да звънна на Кека, всъщност казваше се Екатерина. Това беше момичето на моето сърце. Техните нещо не ме харесваха, аз – някакъв гангстер, а тя – умна и красива, с бъдеще, общо взето. Но всяка искра между нас ме топлеше, сякаш беше от онези пожари в Гърция. Звъннах, обаче се оказа, че нямам пари в телефона… отново. Отидох пак до прозореца и изкрещях:

– Кекооо!

След малко се чу гласът на майка ѝ:

– Отивай си!

Разбрах, че нещо е станало. Сложих протритите дънки и скъсания суичър, за всеки случай взех и пистолета. Когато почуках у тях, някой отиде до вратата, погледна през шпионката и отстъпи назад. Влязох с ритник право напред, вратата се строши, а аз продължих към хола. Там намерих любимата ми, но тя вече беше хванала автобуса за Оня свят. Мигом се прострелях, за да я догоня. По-късно се качих. Почти прегърнах Кека, когато дойде кондукторката:

– Картата, моля!

Дадох я.

– Фалшива е, шофьор, отвори вратата!

След няколко дни се събудих в болницата. Като по чудо бях оживял. Явно не бях заслужил Екатерина. Иначе Бог щеше да ми даде истинска карта.

~ ~ ~

Виктория Идакиева
17 г.
НСОУ „София“, София

Моят свят
(фрагменти)

Усмихни се. Ще ти даде капка живот. Усмихни се. Ще ти помогне да забравиш проблемите си. Усмихни се. Това ще те накара да се почувстваш по-различен. Хората вървят по улиците намусени и тъжни, защото нямат за какво да се усмихват или по-скоро не искат да намерят нещо хубаво в живота си. Предпочитат да се оплакват колко им е зле. Човек трябва да вижда малките неща в живота, които го правят щастлив. Безплатното щастие. Небето, цветята, природата. Всички те ни карат да се усмихваме. Затова, когато вървите някъде или пък се чувствате тъжни, погледнете нагоре към небето и се усмихнете. Усмихнете се и не спирайте да се усмихвате.

* * *

Някои хора виждат света черен или бял, други сив. Въпросът е: каква е истинската реалност? За мен лично светът е мистерия, която се опитваме да разбулим. Животът ни е пътят, който избираме да следваме. А дали нещата са черни или бели зависи само от нашия начин на мислене и това доколко сме способни да се доверяваме на другите.

* * *

Едно… две… три. Секунда след секунда. Минута след минута. Ден след ден. Времето се ниже бързо, сякаш иска да ни погуби колкото се може по-бързо. Мигваме и вече е минала цяла седмица, цял месец. Всеки ден си губим времето, което ни остава, с някакви глупости и се оплакваме колко ни е тежко, но не разбираме, че може и по-зле. Винаги може повече, независимо за какво се отнася. Ако има желание, всичко е възможно. Дори да превърнем най-лошата случка в нещо добро.

* * *

Любовта е най-силното чувство, което изпитва човешкото същество. За човека, когото обичаме, сме готови на всичко. Да излъжем или пък дори да пожертваме живота си, ако знаем, че след като си отидем, този човек ще бъде в безопасност. Понякога дори ни се налага да го напуснем, за да може той да е щастлив или поне да не го нараняваме за в бъдеще. Любовта е светло чувство. Когато човек е наистина влюбен, той се чувства свободен. С ближния си прекарва всеки миг, а тези моменти никога няма да бъдат забравени и от двамата. Любовта може да бъде едновременно самото щастие и нещастие.

* * *

Жълто, преливащо в оранжево, на места – почти червено. Червено, стигащо до розово, което се смесва със синьото и поражда новия лилав нюанс. Разноцветни плаващи фигури. Картина, описваща небето мечта. Седиш на затопления пясък и слушаш плясъка на вълните. На моменти се чуват чайките. Гуа-гуа-гуа! Погледът ти се е загубил във вълшебното безкрайно море. По някое време съзираш тънката лилава линия, бележеща границата между водата и небето, и когато я загледаш за по-дълго време, се пренасяш в друг свят. Свят на любов. Изпълнен с щастие и сбъдващи се мечти. Свят на копнежи и сънища, а не на кошмари. Свят на усмивки и мир. След като успяваш обширно да обходиш този свят, се връщаш към действителността. Минали са часове и ти си тръгваш с мисълта, че на другия ден ще си пак на същото място. Ехх, лято!

* * *

Всеки един от нас има поне един човек, на когото се възхищава. За жалост повечето не успяваме да се запознаем с нашия идол или т.нар. модел на подражание. Той или тя ни е постоянно в главата. На моменти, когато се опитваме да го измъкнем от там, колкото и силно да си удряме главата в стена, този човек си остава в мислите ни. Понякога ни помага да се измъкнем от трудни ситуации или просто ни вдъхва надежда, вяра и увереност. Друг път пък ни разсейва до такава степен, че забравяме къде сме и какво правим. Но както и да го погледнем, всеки един от нас се нуждае от един идол в живота си, за да може в моменти на тъга да си помисли за него и да си каже: „Трябва да се усмихвам за него/нея. Трябва да успея, за да му/ѝ покажа, че и аз съм достоен.“

* * *

Кап! Кап! Дзън-дзън! Тихото шумолене на дъжда създаваше нежна мелодия. Мелодия, която всеки би слушал с удоволствие. Погледнах през прозореца и видях малките и големи капки да се стичат по прозореца ми. Състезаваха се коя ще стигне първа най-отдолу. Открехнах прозореца. Звукът стана по-силен. Към оркестъра се включиха капките, падащи по листата на лозята и стария орех. Лъхна ме свеж въздух. Заедно с него вдишах приятния влажен мирис на дъжд. Постоях така. Накрая дъждът спря. Казах си, какво невероятно чудо е дъждът. Може да те освежи, зарадва, натъжи, замисли или пък успокои, а толкова много хора не го харесват. И защо? Защото ги мокрел и им развалял грима и прическите. Или пък щели да настинат. Що за глупост? Когато едно нещо може да ти влияе по толкова начини. Когато едно явление е толкова божествено, романтично и красиво. Каквото и да правиш, каквото и да твърдиш, ти дълбоко в себе си го обожаваш.

* * *

Тук усмивка. Там муцунка. А ето там някоя сълза. Вървиш по улицата и разбираш колко различни чувства съществуват. Един е щастлив. Друг се смее. Трети плаче. И какво? Ти седиш и наблюдаваш. Най-забавно е да пътуваш напред-назад с градския адски транспорт и да усещаш и наблюдаваш хората. По този начин откриваш един нов свят. Разбираш проблемите на едни. Тайно се подхилкваш на шегите и закачките на други. А на трети… иска ти се да ги прегърнеш и да им кажеш, че всичко ще бъде наред. Е, винаги съществуват и онези нахалници и простаци, на който с удоволствие би забил един шамар. Какво да се прави? Това е част от приключението на един градски пътник, а то никога не приключва.

* * *

Трудно е, когато не знаеш кой си. Прекалено трудно. Един изисква едно. Друг очаква друго. Никой не те оставя на мира да решиш какво искаш ти. А ти слагаш поредната маска, за да не обидиш някого. И така, от многото преструвки губиш истинската си личност. Впоследствие научаваш, че всъщност е трябвало да бъдеш себе си и да откажеш или да споделиш чувствата си. Но няма смисъл от нерви, казваш си и започваш разбулването на мистерията. Улика след улика. Намираш себе си малко по малко. Стъпка по стъпка и пъзелът бавно се сглобява. Картинката става все по-ясна, а най-накрая откриваш личността, скрита зад всички тези маски.

* * *

Копнеж. Мечта. Вяра. Всички те са най-съкровеното, което притежаваме. Никой не може да ни ги отнеме, колкото и да се опитва. Може да не успеем да ги постигнем, но се надяваме до края. Надеждата умира последна. Дори да знаем, че нещо няма да стане, докато то наистина не стане, ние вярваме във възможността то да се получи. А понякога дори и след това, ние не осмисляме, че не е станало. Затова, когато мечтаем, достигаме небесата. Копнежите, които имаме, ни карат да вървим напред и когато паднем, да станем. За тях и с тях живеем. Всеки ден вярваме и се надяваме, че те все някога ще се сбъднат.

* * *

Любовта е като увеселително влакче. Возим се с един човек. Понякога ни се налага да сменим партньора, защото не сме на едно мнение за атракцията. А ако останем заедно за по-дълго, минаваме през низини, равнини и височини. Падаме надолу, а после отново се качваме нагоре. Крещим. Държим се за ръце. И пак крещим. Но този път вече сме се сгушили един в друг. На моменти резки завои или падения ни стресират, но точно това кара влака да продължава да се движи и дори засилва. Умерената тайнственост привлича любопитството на хората, а изненадите засилват интереса и чувствата.

* * *

Хората твърдят, че не ги интересува чуждото мнение, но всъщност не е така. Всеки от нас се стреми да бъде перфектен в очите на другите. Всеки иска да му кажат колко е красив, мил, умен и т.н. А защо тогава твърдим обратното? Защо не признаем, че ни пука и това е? Просто ни е страх. Страх ни е да не ни нарекат слаби, безсилни и ненужни. Най-жалкото е, че наистина, ако някой си покаже чувствата, мнозина ще му се изсмеят в лицето. А всъщност те ще са слабите, не този, който е изрекъл факта. Той ще е силният, защото се е осмелил да направи нещо, което малцина биха сторили.

~ ~ ~

Милена Милтенова
17 г.
НГДЕК „Константин-Кирил Философ“ , София

Разни умозрения. Въведение

Мирисът на октомврийски капки дъжд се спускаше от онова познато навъсено безоблачно небе, чиято сивота не би напомнила на нищо друго, освен на есен. Същият този мирис се разстилаше и по старите градски покриви, поръсвайки затворените мокри прозорци и напуканата мазилка. И все пак съумяваше да открие някъде процеп, за да се промуши вътре и да разсее сгъстения стаен въздух със своя сезонен парфюм. А ръждясалите релси по гарата, тротоарите, дърветата със своите окапали сгърчени листа, та дори и най-забутаните криви улички, всички те знаеха как ухае есента.

***

Този живопис, описан именно така, непременно съдържа в себе си много туш, много мастило. Несъмнено притежава и меланхолията на напрашените, забравени киноленти. А може би и загадъчността на старите черно-бели филми, които винаги карат зрителят да се зачуди и да предполага какви всъщност са цветовете на пейзажа, кожата, косите, дрехата, устните. Но това, че те са запечатани в черно и бяло, не означава, че сърцевината им е суха или празна. Напротив. Може би нюансите са предпоставка за един по-широк светоглед, за една различна представа, където художникът си ти, твоята фантазия. И според мен именно там се крие чарът на тия филми – детското любопитство и подбуденото въображение.

Но как звучи възможността някога, някъде да е съществувал живот, орисан на черно и бяло? Очи, привидно виждащи само в два цвята; сърце, туптящо в едно непознато измерение; кръвоносни съдове, в които липсват алени нюанси. Нелепо. Налудничаво. Нали? Човек би го сметнал за недъг, за непрекършена бариера. Би се ухилил скептично, би се усъмнил. Просто защото така са устроени неговите мироглед и същност, които избягват и отричат това, което се отклонява от нормата. Но той не осъзнава, че именно неговото съзнание е аномалия. Защото се страхува да се отдаде на непознатото, да пречупи и помете всичко онова, което сметне за граница. Но има всякакви животи.

Сърце, уж издълбано в двуцветна палитра, татуирано и фотографирано в сенки и полутонове, но може би и в нещо друго. Оцапано с дъждовния вкус на същия онзи есенен свят, който мастилено се разтича навън. Малко оронено. Някога. Някъде. В друго измерение.

Разни умозрения. Продължение

Има много отрови на тоя свят. Разнолики, неприсъщи, наркотични. И няма умереност, има само глад. Рано или късно човек не може да засити и потисне своя глад, той търси любимата дрога, за да я изсипе в себе си, да злоупотреби с нея, докато не стигне до пропастта. Има много наркотици, всякакви и небуквални. Те водят до едно физическо и емоционално стържене отвътре. Една от многото голи истини в нашето битие и небитие е, че човекът чисто и просто е един наркоман. Той винаги има своята сладка отрова, доставяща му илюзорно блаженство, по-късно трансформиращо се в болка.

Седя, облегнат на любимия изтърбушен фотьойл, с изподрания прозрачен пепелник в ръка. Навън дъждът е спрял. Но от малката тераска все пак достига уханието на мокра есенна мълчавина, от време на време събуждана от плясъка на някоя локва, разполовена от минаващ автомобил. На стъклената масичка пред мен се мъдри дядовата позлатена табакера, но в сребърни бои, поне за мен. Чак наскоро осъзнах колко е изящна свитата цигара, дори в своите простота и тютюнев пълнеж. Поглеждам към пепелника, пълен с угарки. Сетне посягам към никотиновата отрова и се отдавам на порока, палейки с последните кибритени клечки.

А из черно-белия хоризонт от ноздрите ми се разнася дим, бляскав и налудничав в своята сивота. Той погалва нежно полупразната купа с бадеми. Слива се с миризмата и на старите книги, разпилени по стъклената повърхност, обгръща празната керамична ваза и после, сякаш с недоверчива уплаха, се провесва над хаотичната купчина от измачкани фотографии.

Втренчено наблюдавам пушека и внезапно усещам опарване. Забравената цигара се руши в пръстите ми, дръпвам набързо, сетне я смачквам и оставям в пепелника при погребаните фасове. Издишам. А погледът ми е устремен, теглен към онези снимки, които все не намирам сили да скрия, да захвърля. В огромния кашон, досами едва крепящия се шкаф централно пред мен, са сгушени неизмеримо количество листове, касетки и всякакви често използвани неща в миналото. Най-отгоре се подава огромният античен руски фотоапарат, купен на един летен търг в Пловдив. Не е реално колко много е видял и колко много е търпял във времето, но старият инат не искаше да предаде Богу дух, а на всичкото отгоре снимаше невъзмутимо добре предвид смешните пари, които дадох за него. Но и до ден днешен мога да възобновя усещането в мига, в който го зърнах. Не се молеше, но ме дърпаше, настояваше, теглеше. Просто знаех, че трябва да го взема. Аз го намерих, той ме намери. Съдба? Човек никога не може да бъде разкрит и познаван от някого на 100 процента, дори и да иска. 99,9 може, но никога 100. Ала тоя предмет, носещ безмълвие и мъничко тъга, е свидетел на най-значимите ми мигове, повече от което и да е човешко същество. Дори само идеята да го захвърля намирам за предателство. „Използваше ме. Сега вече не ти трябвам. И дотук ли?“

Гледайки го, отново фокусирам натрупаните снимки, които безумно добре се сливат и подхождат на обстановката наоколо, но въпреки това някак изпъкват. За всекиго има някакъв предмет, нещичко, което най-добре да отразява или описва отчасти неговата душевна стихия, неговите угаснали или все още бушуващи жажди. А тия снимки, макар и те наситени в черно-бели оттенъци, те говорят за моите житейски и не дотам житейски отрови. Много и най-различна емоционална дрога. Удоволствие. И много злоупотреба с определени сортове. А до какво води злоупотребата? До нищо. Съжалявам ли? Не.

Приближавам се до купчината и сядам на скърцащия паркет. Посягам към нея, ръката ми се плъзга, усещам стръмните повърхности, изподрани, неравни. Потръпвам.

Не, фотографиите не биха могли да изразят напълно това, което виждат очите. Те не могат да пресъздадат изцяло това, което е снимано, поне не и за непознатия. Но за този, който е бил там, те карат спомените да възкръсват. Те асоциират, напомнят. Никога напълно. Но възстановяват частици от цялото, екзалтират или натъжават. Те са запечатана емоция. И в моя случай – история, която ще опитам да сглобя, може би малко несполучливо или накъсано, водейки се по снимките, които седят пред мен. Те си нямат имена, дати. Не съм ги надписвал. Може би защото с това, което ги изпълва, казват достатъчно. Но ще бъдат вдъхновението. Дарени със заглавия на хартия. Фото-разказ?

И пак вали.