Имало едно време една Юнакиня…
…Но преди него време, преди името Юна да се запее в Конфед’ия, имало една конфед’ска девойка. Тя намерила Юна, разказват конфед’ските мъдреци, щом загубила наведнъж двама обични люде.
И са прави, само че бъркат как се случило…
Имало едно време една конфед’ска девойка на име Джоан. Джоан била като другите дъщери на Конфед’ия: хем чувствителна, хем практична в девичите си дела, наглед по-крехка от конфед’ските момци, а вътрешно – по-корава. Само гласът й я откроявал. Чудно хубав глас бил; а станал хубав, понеже Джоан обичала да си пее. Пеела при пробуждане, пеела, плакнейки коси или месейки, пеела си и когато разгръщала свитъци в конфед’ските библиотеки, едва чуто, да не я пъдят вардяните. И пеейки, чувствала как расте. Не навън: тя останала дребничка външно; растяла отвътре.
Имало и един конфед’ски Юнак. Той вече бил особен Юнак – на служба понякога, понякога неоткриваем по никоя от двайсет и седемте земи на Конфед’ия; див, непокорен, каквито отдавна не ги правят. И очите му такива, особени. Умни очи – което се срещало; но и нежни – а това си е рядкост. И пръстите му: на двете пламтящи ръце, които умеели да прогарят стени, пръстите били като жарещи вейки. С едно докосване изпарявали сълза.
Джоан и Юнакът се срещнали – намерили се. Не им трябвало много: две нейни песни, две сълзи, изпарени от него.
(Вие какво – като пеела, да не би да не плачела? Вие какво – да не би само от мъка да плачем?)
И почнали да се учат да живеят един с друга. Заедно правели всичко: калявали телата си с древните бойни умения на тейтите и надийците, въздигали гласовете си в нови хармонии, обличали поривите на чувството си в одежди, които сам човек не може да носи. Той бил див, непокорен; само край нея очите му гледали нежно и се смирявал. Джоан пък, край него, месела песните си в сладкиши. И от тия сладкиши пръстите му ставали още по-огнени, още по-жарещи… като снежна милувка по скулите.
Имало и трети – Рогатош. С Джоан се познавали от мъничета – бил й най-старият, най-довереният приятел. Много мъдър човек бил – почти колкото бил висок. Как побирал толкова мъдрост, никой не знаел; както и как толкова дълъг човек не се чупи, докато крачи. Някои разказват, че обичал Джоан като повече от приятел. Някои се смеят – какво е то да обичаш като повече от приятел? Някой разказват, че завидял на радостта им. Някои се смеят – що за приятел би бил? Тъй или инак, Джоан споделяла с него, както споделяме със стар, най-доверен приятел. И го слушала, слушала мъдрите му, спокойни слова; и сравнявала с другия, мерела Роги и своя Юнак, дори без да ще.
Един ден Юнакът си дошъл у дома, а в очите му, в пръстите нямало огън. Счупен изглеждал, или утихнал. Същия тоя ден Джоан не пеела. В нейните пък очи се мъгляла умисленост. Тук мъдреците се двоумят, триумят, стоумят… Кое е това, дето кара човек, роден с песен, да спре да пее, даже за ден? Кое угася плама на горенето, дето ни движи?
Той се прибрал счупен, тя го посрещнала тиха. Прегърнали се, притиснали се, държали се.
– Има ли смисъл? – прошепнал й, след миг или вечност. – Това, дето правя, има ли смисъл от него?
Тя само издишала.
– Пак ме пращаха да… налагам доброто. Реда на Конфед’ия да налагам… И аз пак… по моя си начин. За трети път тоя месец заповед нарушавам. За трети път пускам човек, дето не бива да пускам. После се карам. С ония със заповедите. Има ли смисъл да бъда… слуга? Има ли смисъл да… кова от идеали дела? Има ли смисъл да гоня човеци, за… доброто, за реда на Конфед’ия?
Джоан вдишала и след миг (или вечност) прошепнала:
– А защо… не се сети по-рано? Какво, мислиш, ми е на мен… когато те няма?
Той се стегнал в ръцете й.
– Какво, мислиш, ми е, когато се питам – ще убиеш ли тоя път? Теб ще убият ли? Кого ще убиеш? Докога тъй?
И тъй, без да знае, пробола Юнака си.
Е. Юна, когато станала Юна, била всеизвестна със слушането си. Умеела камък да чуе, че го боли за притиснато охлювче, да знае как да го донамести, та охлювчето да се спаси. Ала Джоан била млада – още се учела.
Тя усетила стяга в стомаха му, видяла как очите му се затръшват, разбрала, че нещо, дето не бива да става, е станало. Ала била млада – още боляла заради себе си повече от за друг. И последният мъничък глас, който напявал у нея, сега млъкнал. А с другия казала:
– Как решаваш кого да пожалиш, кого да затриеш? Мигар мислиш, че не те виждам как се сгърчваш насън, че не чувствам как дланта ти стиска дланта ми, аха да я смаже? Може ли тия злини да не те изменят, да не те отдръпват от мен… да не ни разделят? Защо – взряла се в него немигащо, – защо това си избра да правиш, любов моя?
Той също ще да е бил глупав, също ще да е бил млад – защото тогава на свой ред я ръгнал. Стиснал зъби и процедил:
– А ти защо не ме пита по-рано? И защо ми го казваш сега, така?
И се почнало.
– Чак днес набрах смелост да споделя… С Роги споделях.
– С… Рогатош…
– Пита ме дали си толкова потаен и с мен. И не ставаш ли по-жесток с времето – гледала го, а устната й потръпвала. – И какво ще се случи, ако някой ден твоите произволи омръзнат на Мъдрите и те пратят на заточение – или по-лошо…
– А не можеше ли… мене да пита?
– …с мен какво ще се случи.
– С тебе… – изохкал. – Рогатош е питал какво ще се случи с тебе…
– Да, любов моя – насреща го гледали кремъци, – за Роги съм важна. Знаеш го много добре.
Той мълчал, после продумал през стиснати клепки:
– А защо избра мене за спътник, Джуне?
Сега ахнала тя, а прегръдката им се скъсала неусетено.
– И щом аз съм ти спътник, кому вярваш повече?
– Престани!
– Не ми стига да ме съди в Съвета, къде разбрал, къде – не, а сега и от тебе… чрез тебе…
– Стига! Роги ме знае от по-рано! И ме мисли повече, отколкото ти! А ти… ти винаги си желал да ни разделиш!
В очите му нямало нищо нежно, за първи път от години, когато зейнали срещу нея.
– Да разделя, значи… Джоан, защо изобщо си с мен? И защо – пак те питам, наистина – защо сега, защо не ми каза по-рано?
Тя замижала срещу толкова много болка и ударила в мрака.
– Ти сляп ли си, та сам не видя? Глупав ли си? Роги разбира и от половин вдигната вежда…
И улучила, както улучва кама след финалния финт на Коремната роза – улучила. Разбрала по тишината. В тишината клепките й подскочили, а когато видяла Юнака си, поискала цяла да скочи към него. Бил се свлякъл на пода, безшумно. С две ръце стискал главата си, досами лявото си ухо, а очите му…
Джоан не успяла да направи и крачка.
Разказват, че той, който я учел на убиващите изкуства, в оня ден я научил на погледа, който убива. Юна с неназовимия поглед, Юна с погледа, с който сразявала, щом не й стигал гласът.
Изправил се бавно, привел глава, сляпо търсейки твърда опора наоколо. Спрял се за миг, полюлял се, после посегнал, с главата си, не с ръце, и се хласнал в стената. А когато вадите алено прокапали през брадичката му, отметнал коси и я посякъл. През зениците му изригнал огън и я хвърлил сред мрак… пронизал я в сплита, попарил сърцето й, прогорил очите й, тя се люшнала и се срутила – дори не усетила как главата й среща ръб.
Когато дошла на себе си, него го нямало. Оставил й бил само левия си ръкав, от любимата бяла дантелена риза, за превръзка през слепоочието. Оставил й бил и болката, която се връщала в ненадейни моменти на сриваща ярост, и й припомняла.
За него говорят, че поел към Отвъдното кралство.
За нея се знае, че изчезнала и се върнала след година, друга. Гласът й звънче сега блъскал като камбанария пред Свършека. Сълзите й се били вледенили в кристали, режещи и разсичащи. Но най-страшни били очите й. Помни се, до Свършека ще се помни, че били страшни тия очи, макар никой да не знае как точно – в тях никой не смеел да гледа.
След година се върнала друга, казват, и се родила легендата за Рогатош Безкръвни.
Но това вече е друга приказка.