Първа е песента.
Разперва криле зад завоя – едно дълго, изящно; другото по-късо, измамно немощно – и се издига в мъгливото конфед’ско небе, танцувайки с капките дъжд.
Ръцете му потъват още навътре в полите на робата. Търсят успокоение.
Песента носи усмивки – като лястовиче цвърчене в земите на Дъщия, като рев на надийски тъпир, като камбанките, които пророхкват пръстта на Отвъдното кралство напролет. Всяка нейна извивка се смее…
Мракът в качулката му някак омеква. После блъвва навън, два пъти по-студен.
Песента е хвърчило. Ветровете я грабват и я задърпват напред, към завоя; към него. Скоро се мярват и двете нейни криле: тя – дългокосата, изящна и в бяга си; той – чужденецът, безгласно пригласящият.
Когато го виждат, ги чака, изправил снага, свел глава. Песента им прибира криле и ги приласкава отдолу, с тая ласкавост, с която се взират през капките. Студените сиви гори, ръмящото сиво небе, самотният сив силует…
(Усмихват се, чува го в дружното им приветствие.)
– Двамата Меди Атор – вместо приветствие, той.
– Ти!
Гласът й го кара да вдигне глава; и,да се взре в двата кладенеца насреща си, без мяра дълбоки; да се взре в жарта, пламнала върху изненадата.
– Ти…
Тя върви към него, с все по-разперващи се ръце, с все по-разтварящи се очи – и за миг дланите му омекват, пръстите му потръпват… после стисват по-силно.
Тя върви. На десет крачки от него. Осем… шест… пет…
Другият, зад гърба й, леко встрани, се усмихва с доверие, като дете очи в очи с вълкодав.
Камите изскачат от робата,и се люшват отпред. Иглен връх на надиплена в бяло десница към потръпналия й спътник; а в левицата с липсващ ръкав – сребърна роза за Джун.
– Не се приближавай.
А тя не трепва и прави крачка.
– … дошъл съм, за да се свърши.
Изящният връх сочи слънчевия й сплит.
– От това няма нужда…
– Не се приближавай.
Тя отново пристъпва напред.
– Нима ще ме нараниш?
– Ще се нараниш, Юна.
И отново; и чувството, бликащо от кладенците насреща му, най-сетне го стига и го облива, и го посича, като поглед през алени вадички, и го понася…
Той затваря очи, но кинжалът остава. Чувства, че и тя е отпуснала клепки; чувства как прави поредната крачка. Сега острието опира о топло – о плът…
– Моля те… мигар е нужно… сега? – Безкрайно нежен, гласът й.
– Не се приближавай… Недей… Моля те… – Почти секнал, неговият.
Стягането на корема й пробягва по дръжката. Сетне тя отхвърля молбата му.
– Мразя те… – теква от него, като струя кръв по сребро – толкова дълго те мразя…
Простенват като едно.
Очите му са отворени, повече, повече, повече! – и я виждат, през прозореца на сълзите й, виждат я, в извивката на негаснещата усмивка, виждат я.
(Другият – сив силует в сивия дъжд, като всичко на крайчеца на света – е навел глава и блести неподвижно: сив е, но вадичките по скулите му блестят.)
– Ти си си… Ти си си – шепне му, и се свличат като едно, свличат се през вика му:
– Глупаче!… Приятеле!…
Пръстите му вече прегръщат мъничкия, мъртвешки прорез под пъпа й. Лявата му ръка хваща нейната, застиваща длан, отстъпваща пред Студа; очите я викат, изригват потоци от лава, помитат Вселената с пожара на първородния огън.
– Пеяне… на помощ…
…И когато най-после вдига глава, без да вдигат ръце от лежащото между тях тяло, вижда в очите на другия онова доверие – на детето, което почесва по гушата вълкодав и поставя ръчичка в пастта му, и чудовището не може да сключи челюсти, никога вече…
И когато тялото ми си спомня да плаче, част от мен се надига и литва: сред сивото, тъй безумно красиво конфед’ско небе. Капките затанцуват със нея, дърпат я ветрове, гушват я облаци. И след миг вече я няма.
Няма я… няма я…