Тъкмо бех заорал нос в пикнята на Кръд и дирех в лилавата й глъб онуй, дето са го дирили и баща ми, и дедо ми преди него, и неговата мама, да ни е жива и държелива доня Хуана, йоще сто зими поне, всемирната Истина дирех, начи – и оня хлътна през вратника.
Начи. Копторът на Кръд не е точно местото, дето бих мъкнал кътниците конфед’ски да полеем Поредното Мъдро Пустановленье. Ни тих пристан, дет да се олигавиш с некое вакло девойче. Фух, бърливата Пиня… как ми загорча отведнъж. Ама и рядко пропуща в търбуха си такиви финални продукти на пивосмилателния процес. Даже моят шнорхел, дето се е нашмъркал на кво ли не, се сгърчи и зе отпуск, кат го халоса новодошлото ухание. Мускусен вол, ти викам.
Или мускусна жаба. Вонлива, космата и крива дървесница. Е тъй го извапцах, с влакнатия чул, дето беше навлекъл. Да беше чиляк с два пъти боя му – примерно оня, от който го беше тарашил, – сигур по’ на наметка щеше да мяза. Само н’нам как му го беше тарашил. Гордият прежен собственик планина мъж ще е бил. Да влезне при Кръд, е требело вратника и още половин стена да изломи. А тоя – ситен, целият смушен под чула, само жабешките му оки се блещят. Опулени, викам ти, сякаш всемирната Истина е на ръка разстояние.
Тия сини до бяло очи май ги бях виждал някъде…
Едва хлътнал в таверната и – хоп! – изниза се кат бойно приветствие от шкембака ти, га си кльопал от новите "трайни" мезета, само днеска, само тука, специален импорт от Братания! Плъзна се в задната стаичка, с легена и мивката, и другите белези на аристокрацията. Мене кофти тръпка ме мъчи. Окончателно развеждам носа си с бълвоча на Кръд. Чак се привдигам полекинка, по-добре да киризя.
Имаше некъв такъв в оная мизерия с Рога… Кво го напраи човека… пусти жени опустели. Еееех, Пиня.
Косматата жаба си свлича кожата и отдоле се пръква… принц. Ама самичък се пръква, ти викам. Такава девойка, дето да го целуне тоя… епа нема. Въпреки че… с тия коси слама и тия жилки, дет му играйкат по плешките, да го умият и изтимарят – еле и я би го млеснал.
Ахъм. Пиньооо, кво ма напраи, Пиньо…
Ма той… верно ли бе? Мие се! И се тимари!
Аристокрация неква, викам ти… дал пък от там не го знаех?
Лелееей – и ножче извади! И как я застърга таз четина – все едно ще коли света…
Кво си ме зяпнал сега? Я викни Кръд за още пикня… Мани я тая всемирна Истина, сега ще се давя.
Ще давя оня момент, в който обърна към мене очи и ножчето му едва трепна. Едва, ала доста красноречиво и недвусмислено…
Как тъй "недвусмислено" ли? Я бегай оттука. Закриваш ми изхода.
Щ’и дам аз едно недвусмислено. В Конфед’ия се завръщат зли облаци, той тръгнал да ми нищи семантиката…
~*~*~
То изплувало до стените на старата къщичка. Някои говорят, че следите му идели от пустинята. Други – от планините на север. А трети се подсмиват, че следи въобще нямало.
Долепило вендузи до зидовете. Замръзнало. После се плъзнало през порите между камъните и застанало зад гърба на сър Калъс, върху отломките на часовника.
Рицарят бавно оставил мастилницата, завъртял се на стола си и застинал на педя от неговото око.
(Според друга легенда скочил с боен крясък и гол меч, и топката от дръжката на меча му литнала, да халоса безчестния враг първа. Тъй или иначе, краят бил същият.)
– За мене ли? – рекъл.
А сянката зад гърба му клюмнала. (Или кимнала.)
То приближило огромното си око още по-близо към неговите.
И сър Калъс видял, и започнал да се разнищва.
Видял себе си, мъничко човече в окото без дъно, да казва:
– …да не очакваше, че война без убийства се води, Зи…
После видял как някакъв мъж с бръчки и белези умислено вдигал лъжица с чорба фасул към устата си, с всичките два пръста, що имал.
В ума на Калъс пробягала мисъл: "Бладен и неговите бандити…" Но не успяла да се измъкне от нищото, което напредвало подир нея.
Видял се да казва:
– …не се става герой с милосърдие към несправедливостите…
После пет нежни пръста изпълнили кръгозора му (окото на онова), крепко стиснали камъка и измъкнали охлювчето отдолу.
(Именно в оня миг ръката с меча – ако повярваме на версията за меч – се разплела и свършила.)
Видял се – преди да се разпредат и очите му – да говори:
– …ще има да ми разказваш ти за страха от смъртта…
И, в последния зрящ момент, видял в очите на нещото очите на Юнакиня Юна – очите от сънищата му, посред нощ и бял ден. А в очите на Юна видял какво сторила Юна на мъдреца Рогатош (на своя Роги), когато Рогатош вече не бил нейният Роги, а Юна не била вече Джоан. И видял, в очите на Юна, какво й струвало стореното. И тогава, най-сетне, пожелал да крещи. Само че нямал уста.
После, последни, се разпрели очите му. И в студената стая останали само плащът и сянката.
То премигнало, завъртяло се, поело надругаде. Сянката го последвала.
Говорят, че това бил единственият път, когато подире му имало сянка.
~*~*~
Оставя хлиповете да стихнат – едва доловими бразди по ефирните й криле. Очите й се взират в огледалото – огромни, блестящи, очи на дете, очи на сърне.
Там… нещо там мръдна.
Ръката захлупва плътните устни и изопва крехката шия, преди от тях да излезе и стон. От зейналите очи гледа дете, гледа кошута, гледа алените жилчици покрай небесните ириси насреща си, гледа потръпващите ноздри, потръпващите златни къдрици. Гледа и не може да разбере – защо е всичкото това алено, защо потрепват така. Защо всичко наоколо притъмнява.
И тъкмо преди да стане съвсем тъмно, тя познава мириса по коприната в дланта връз устата си и най-сетне разпознава някакво чувство, пропукващо леда върху сините езера, които я гледат отсреща:
Изненада. И… съжаление?
Когато пак идва на себе си, в спалнята няма никой друг.
Пръстите й механично се вдигат към устните и закачат нещо по пътя си. Златен косъм. Жилка злато до нейното горско кафяво.
И очите й се замъгляват отново, ала тоя път остава права, а светулковите криле едва трепкат.
~*~*~
То пребродило, преплувало и прелетяло нужното разстояние, без да кривне, без да забави ход ни веднъж. Спряло се едва досами пещерата, да погали с близалце разцъфналия храст отляво на входа. Знахарите и шаманите на Конфед’ия още не можели да му изберат име. В неговата мисловност присъствало като "климаче" – вестителя на неизвестена промяна.
Щом влязло вътре, се завъртяло към входа и сянката се озовала на крачка от застиналото тяло на пода. Някои разказват, че се гърчила и напирала към отвора и светлината навън три дни и три нощи. Други – че тихо направила крачката, и се върнала.
Каквато и да била истината, щом то пак се обърнало, на педя от огромните му очи гледали очите на мъж. Някога го познавали като лорд Анг’еЛ, а сега не го знаел никой и нямал ни име, ни титла.
Гледали се, ония два чифта очи
(Но истината не трябва да бъде трудна, и трябва да бъде изречена.)
в споделено мълчание.
Неговите очи се смеели: топли очи, изразителни, истински. Смеели се срещу безизразните, мъртви очи на предалия се без време. Смеели се ведно с острието, струята алено, вледеняващото се кадифе. И се усмихвали срещу болката в очите, пронизващите, пронизани нейни очи, вътре в окото насреща си. И никой не можел да каже как се усмихват.
Накрая изчадието се дръпнало настрана и пуснало мъжа да излезе навън, сред светлото.
После се заело да лочи уханието на кръв, да пръска шишарки и шипки.