Отражения, проблясвания, примигвания…


Летим – един до друг над конфедското небе. Юна помнеше, че последните отражения, които видя, бяха тези на Зи’Аней, Пеян и Дей… И ето ги сега – пред нея – усмихват се, заедно са. Няма как да са поотделно – в нейния свят е невъзможно.


Юна се наръгва от обич – постоянно.




Това, което обичаме най-много, да ни прави най-(не)уязвими.




Юна продължава да лети – над морета, планини, чудни гори, изпъстрени с магически създания.


Протяга се… вдига се на пръстчета… Както преди, когато бе малка. Какво се е променило оттогава? Личицето? Сърчицето? Тези кафяви очи, които следят всичко с жив интерес и обич и искат да обозрат цялото небесно?


Не, не… друго е. Всеки път е различно. Всеки път е ново. Нали помниш?


Всеки път, всяко докосване, отваряне на очите, сълза, смях, извъртане на глава е ново за нея…


Сега къде е? Ела с мен и се потопи в приказката…




Това ли е истинския живот, или е само фантазия? Съновидение, сънувано от своя мечтател?




Пролет е. Пеят птички. Топло е. И отново разцъфва нечия душа. Юна се роди точно в една такава пролетна нощ и буря раздираше конфедското небе. Чак в далечна Дъщия отекваха гръмотевиците… небето се бе разтворило.


А звездите разказваха приказки за юнаци и злодеи:




Връхче, отглас, топлина… когато си край камината и си се сгушил – на кравайче като животинче, притиснало се на топло.


Ако само можех да те стигна, ако можех да те накарам да се усмихнеш, това наистина би било постижение.


Към слънцето, към дъжда

~*~*~

Отмести камъка с ласка – така, както можеше да прави всичко – да погали, да помилва, да даде… Под него какво да види – отломка от паднала звезда, свети, пламти и топли… От конфедското небе част. В гората още личаха стъпките на еднорога на принцеса Зи’Аней, който бе минал оттук само преди няколко дни. И тя бе тук някъде.


Спря се за миг, преди да продължи към следващото село… Разказвали й бяха за старата каменна къща на сър Калас… Зад нея прозвучаха стъпки – обърна се – зад нея стоеше чернокос младеж със закачлив поглед, от който се сипеха звезди.


– Здравей, Юна! Отдавна чаках да те срещна. Името ми е Ян… и съм змей горянин. Търся принцеса Зи’Аней, както навярно и ти… Струва ми се, че можем да си помогнем един на друг.


Юна отметна дългата си коса и се зави в мантията на нощта.


– Добре. Накъде да поемем? Хората от селото разправят за старата къща на сър Калас… Искам да отида там. Всъщност бях тръгнала точно натам, преди да се появиш.


– Какво е това, което проблясва така нежно в ръката ти? – попита Ян.


– Паднала звезда. Намерих я под един камък…


– Конфедска е. От небето, частичка от големия Космос. Да вървим. Искам да те предупредя само, че близо до къщата на сър Калас живее чудовище… Разказват, че нощем създавало главоболия на моряците, но иначе било добро… А и всеки от нас крие по малко от това чудовище в себе си…


И така…


Вървяха те през разцъфнали поля, планини, долини, където пееха птички и свиваха гнездата си… А един розов храст някъде плачеше… или се смееше?

~*~*~

Вълшебството се постига тогава, когато има искри, топлина, обич и доброта. Взаимопомощ.


Тогава е магия.


Мълчание, сливане, избухване на звзди в теб и мен. И ни има… като отглас от космическото, като повик отгоре видян, споделен и стоплящ. Какво е усещането да си слят, да си вплел пръстчета над центъра на енергията, да си заровил пръсти в коси от сребърни, бляскави звезди?


Всички ние сме изтъкани от звезди.


Паяшковидна мрежа… звезди… безброй… Момиченце с тъмна коса и очи лети към Юна. И тя е щастлива, защото знае, че един ден ще го има така, както конфедското небе й се присъни и се отвори –цялото.И бе като огромен гоблен.


Така и тя се бе отворила за цялото.




Покажи се, посрещни страховтете си, махни маската…


И каквото ще бъде, ще го бъде.

~*~*~

Залезът се разби и със счупените си парченца раздра небосвода. Отвориха се хиляди червеникави ранички, от които заструи отражението на последните слънчеви лъчи. От Север, а може и да е било от Юг…задуха вятър. Всъщност хората казаваха, че е задухало от горе… сякаш въздушен порой. Вятър, по-странен от всеки друг вятър… Разказват, че имал опашка, други, че бил драконски вятър… но всички бяха сигурни – бе вятър. И когато пороят свърши, а последните алени шарки по белите облаци почти се скриха, конфедианци изпаднаха в едно странно чувство на опянение. Почувстваха се леки… като вятъра може би… почувстваха се силни и поривисти… но най-много се почувстваха топли. Тогава тези от тях, които не бяха затворили прозорците и не бяха се скрили, разказаха как в драконовия вятър се прокрадвали нечии силуети. Вятърът се шмугвал в малките улички, подпъхвал се сред дървените страни на къщите, влизал в стаите и тук-там хората мяркали нечия червена мантия или огненооранжева коса, препускащи на едно с вятъра. Последно видели вятъра как се изнизва от града и се отправя към хълмовете, а там на фона на изгрялата луна стоели три фигури, взиращи се в светещите костенурски черупки на мегасела.

~*~*~

– Казе…? – погледна ме, без да довърши въпроса си, сивокосият полудемон.


– Не мога да ти дам точен отговор… Но тук има нещо от нас… – отвърнах му с лека тъга.


– Фантасиа ще остане за малко и без нас… Надявам се Лъв да я пази – прошепна зад гърба ни Кеншин и тихо пристъпи до нас.


– Кон’Федия, ако не се лъжа! – почти прошепна стройният мъж с червената мантия.


– Да… Кон’Федия. – Погледът ми се зарея към далечното пристанище и потъна в безкрайността на морето.


– Мисля, че разбирам – прошепна огненокосият самурай и седна коленичейки.


– Всички го разбираме, Кеншин. Никога не може да си представиш болката на някого, колкото и да си я въобразяваш… без някога да си я почувствал – тази същата. В тази страна има предател, който някога познавах. В тази страна има… убиец… който някога си помисли, че ме е убил…а! – усетих тънката струна на раздразнение да прозвънява пискливо. – АЗ НИКОГА НЕ УМИРАМ… аз се… прераждам.


– Казе… Защо сме тук? – Този път полудемонът зададе въпроса си, усетих, че чувства някакво нетипично за него напрежение… може би защото беше в свят, който не познава… за съжаление и аз.


– Може би… – Замислих се и погледнах в пепелта в краката ми. – … ще трябва да убием нещо, някой… може би ще трябва да го приберем… обратно…


– Това не е Фантасиа, Казе…


– Знам, Данте, знам.


– Тук не може да променяш реалността, тук само тя може да те промени. Не можеш да издигаш планини, нито да изливаш морета, не може да създаваш живот… нито да го унищожаваш… не можеш дори и да се защитаваш… можеш само да бягаш…


– Данте… забравяш… аз съм вятърът и ни демон, ни еднорог може да ме настигне. Тук не се чувствам по-малко безсмъртен, отколкото във Фантасиа… не се страхувай и ти.


– Да свършваме тогава по-бързо. Тук някаква прокоба тегне… толкова е тъжно. – Данте неволно докосна демонпистола. Винаги беше зареден и готов за изтребление, независимо какво щеше да се изтребва.


– Тук… времето не ни е подвластно, Демоне – рече Кеншин. – Трябва да изчакаме нощта. А утре ще мислим кой и къде ще търсим. Казе…


Бавно се запътихме към пристанището. А над нас с цялата си свирепост блестеше луната.

~*~*~

Разкаваха приказки, легенди, митове… за разни… лордове, принцеси, змейове горяни и диви самодиви… и всяка една от тях беше оцветена с произволните цветове на разказвача… толкова много слушахме в таверната… и всяка по-различна от предишната, и всяка по-нелогична… объркваща. Същестуваха ли такива злодеи и герои… рози. Защо пък рози, защо на гробове… защо въобще някой си мислеше, че някой е убил друг, без този друг да се е признал за убит… защо някой си отглеждаше страшно чудовище, което всъщност не беше страшно, а само… странно и тази странност плашеше… защо толкова трудно беше да се намерят разни Зи принцеси или пък защо някакви горяни разчитаха на някакви Юни да се справят с някакъв си баланс между някакво си добро и зло… когато липсваше именно тази една-единствена дефиниция на това едно-единствено множество от недобре разбрана чувствителност. Ако ги имаше, наистина, тези герои… без злодеи, така и не ги намерих злодеите… то те трябваше да са много объркани страдащи личности… или много борещи се за някакви неща, за които няма смисъл да се бориш, защото те съществуват и с теб, и без теб… Няма смисъл да се бориш за вода, когато вода винаги ще има… няма смисъл да се бориш за един народ, който очаква теб… ти да дойдеш и да му помогнеш… защо да се бориш за народ, който не иска да се бори за себе си. Защо трябва да се обвиняваш, че не се бориш за него. Защо трябва да наричаш това дълг… нещо, което не е твое. На никой, никога не може да принадлежи един народ. Той е роб на себе си… защо трябва да се бориш… ЗАЩО ТРЯБВА ДА СТРАДАШ ЗА НЕЩО, КОЕТО НЕ СТРАДА ДОРИ ЗА САМОТО СЕБЕ СИ… ако страдаше, щеше да се бори…


– И къде е тая принцеса, бе! – изрева раздразнен Данте след поредната приказна митична и най вероятно неистинска легенда за Зи.


– Що ти е? – запита го подпийналият моряк, надушвайки, че оттук може да извлече още една история, която да доизмисли и да разказва гордо навред. Да си моряк на суша явно в тези времена значеше да си нещо като подвижен таблоид (жълта преса).


– Като не знаеш къде е, недей ме пита що ми е! – Усетих, че полудемонът беше готов да се забърка в масова битка, хич не му се нравеше интелектуалното ниво на моряка.


– Данте, задръж демоните си. – Сивоокият стана от масата на моряка и се присъедини към нас с Кеншин.


– Тоя пак е задрямал. Баси поспаливия ленивец – измърмори нервно Данте, кимвайки към самурая, който бе прегърнал коленете си, а лицето му бе потънало в пожара на косите му.


– За какво всъщност ти е принцесата? – попитах го, без да обръщам внимание, че повтарям въпроса на моряка.


– Казе… очевидно е, че принцесата воин леко те е убила. Тя е затрила някаква алтернативна нейна… всъщност може би ваша реалност… и все още създава такива… Не чу ли, дето разказват как бълнувала за някой си Ан’геЛ и някакви деца, и някаква светлина… нали не си мислил, че когато си създавал алтернативните вселени, само ти си ги създавал… Също така предполагам, че си осъзнавал и факта, че независимо че си унищожил своите алтернативни светове, чужди ще съществуват…


– Ъъъъ? – възкликнах малко недоумяващ, полудемонът имаше гадния навик да се изразява оплетено.


– Това, което Данте се опитва да каже, е че независимо от това, че ти унищожи цяло селище със свои алтернативи, съществуват чужди, в които ти фигурираш, т.е. това продължават да са алтернативни светове и за теб, но ти не можеш да ги унищожиш – прошепна самураят, повдигайки леко глава, и косата му се отмести от кръстосания белег на лявата му буза.


– Затова ли ми трябва принцесата?


– ДА – отвърна Данте, още по-изнервен от факта, че не го разбрах, когато той ми го обясни.


– Тогава да намерим принцесата… така ще намерим и това алтер аз. – Станах рязко и се запътих към вратата.


– Спри… не излизай. – изкрещя отнякъде нечий глас. – Не отваряй врата.


В следващия миг срещу мен се хвърли окаян моряк. Чорлавата му коса сигурно приютяваше безброй морски и неморски гадини, очите му не можеха да гледат в една и съща посока, а разкривените му челюсти ми напомняха двуредовите зъби на акулите.


– Не излиза, не врата отваря. – Морякът започна да пелтечи неразбираемо и паникьосано.


– Що? – запита Данте, кръстосвайки ръце и изпъчвайки се.


– Жаба… Космата жаба с око… Жаба… В око… не гледа…


– Бахти жабата… нямам време да я чакам… – Данте блъсна вратата и мракът го погълна.


Кеншин последва червената мантия, а аз за миг спрях и се вгледах в очите на моряка.


– Толкова ли е страшно да погледнеш в себе си?

~*~*~

Кон’федия не е толкова голяма. Точно за един кон е, и дължината от петнадесет хиляди федии не е чак толкова много. За три седмици можеш да стигнеш от единия й край до другия. Но на нас кон не ни трябваше. Аз бях вятърът и вятърът беше мен. Носех със себе си Кеншин, самурая на честта, на правдата и на обета за неубийство, и Данте, полудемон-получовек, ловец на една от двете си половини… носех ги като листенца, летяха с мен като едно, мислеха с мен като едно… бяха мен. Бяха всичко, което аз отричах, всичко, от което се криех и бягах, бяха нищото, от което не можех да се спася, бяха аз… аз, когото не познавах….

~*~*~

Малка пукнатинка, там, откъдето вятърът се беше спуснал. Съвсем малка, но достатъчна. Първо едно пурпурно око предпазливо надзърна. След туй един нокът се подаде, раздра пукнатината и нещо голямо, тежко, многоцветно и крилато се изсипа от зейналата дупка от небосвода. То тупна глухо на земята. Всъщност не го заболя много, нито се нарани, защото беше огромно и не падна от чак толкова високо… но фактът, че беше по-огромно в този свят, отколкото в онзи предишния, го изплаши и то се сви като костенурка. Осъзна, че е толкова огромно, че дори и цяла тополова гора нямаше да може да го скрие. Изплаши се и съвсем неволно пусна няколко огнени кълбенца.


– Хей… Внимавай, не се пали толкова много.

~*~*~

Всъщност не разбирах защо я търсех. Дали за да й кажа, че е в грешната битка за грешното нещо, дали за да й обясня защо не трябва да се бие за нещо, което не се бие за себе си… или защото просто исках да изчистя веднъж завинаги досието си пред себе си, като човек без действащи алтер Азове, включително и такива, създадени от други хора…. всъщност много време беше минало, мисъл една се прокрадваше. Най-вероятно тя отдавна ме е унищожила като алтер. Даже можех да се обзаложа, но… трябваше да съм сигурен… Трябваше да имам само един свят, и тази една-единствена мисломисия беше целият ми свят… ако имаше дори един отделен алтер, дори и чужд, той веднага се превръщаше в мой… така съществувайки с два или повече алтера, не можех да живея, не можех да искам да имам две взаимно недупостими неща. Съществуването дори на само един алтер означаваше „бягство“, възможност, вероятност… ако светът се срине, аз да избягам в този алтер, това означаваше аз да допусна волно и напълно съзнателно демони във Фантасиа… само защото щях да отслабя силата на контрола си, само защото щях да знам, че винаги ще мога да избера другия алтер….


Не трябва да съществува нито един алтер, нито един друг изход, нито едно бягство освен реалма, в който бях, в който се борех…Осъзнавах слабостта си… осъзнах я чак сега. Живеех с толкова много … възможни възможности… случайни случайности…. надежди безнадеждни…


– Затова ли дойде тук? – чух мисълта на Кеншин, докато препусках сред долините, търсещ Пещерата.


– Не. Дойдох заради хаоса, заради страха… заради… себе си… да открия това, което откривам.


В следващия миг нечие пипало плени пелерината на Данте, нечия лапа затисна Кеншин към земята и нечий рог вятъра спря.


Изчадие ли?

~*~*~

– Откъде се взе пък ти? – попита мек женски глас.


Огромното същество не отговори веднага, само поразмърда крилете си и рязко ги разпери, сякаш тъмни облаци покриха целия хълм, на който лежеше.


– Ами отгоре – отговори то и посочи с нокът затварящата се пукнатина между световете.


– Странно, колко много приличаш на ламя – любопитно го разглеждаше девойката.


– Не съм…ла-мя. Аз съм Дракон – гордо произнесе съществото и се поизправи на краката си.


– Аз съм Юна – отвърна момичето и топло се усмихна.


– Наричам се Лъв. – Драконът така широко се усмихна, че проблеснаха пламъчета покрай току-що наболите му мустачки.


– А какво търсиш ти, дра-кон, в нашия свят? – запита Юна и предпазливо се доближи до животното, за да го погали.


– Търся тримата си бащи, те всъщност са един, ама се мислят за трима и дотолкова се мислят… – драконът започна толкова бързо да говори, че Юна едва смогваше да схване за какво става въпрос – …трима, че те наистина са трима, обаче се движат винаги заедно, защото само ако един от тях изчезне…. – тук то се спря, защото се сети, че това е тайна, която не трябва да казва, иначе не ще може никога повече да нарича Фантасиа свой дом. – … и те имат проблеми с някакви други светове и от време на време слизат из тия някакви други светове… наричат го външен одит на другия свят… и се наричат одиторите или ревизьорите и… вършат разни работи из разни светове… по принцип аз не се бъркам в такива работи… не стъпвам по чужди светове въобще, обаче… на мен природата ми е една такава странна и… този път нещо ме задърпа много силно и… – големите му пурпурни очи не спираха да се разширяват, а думите не спираха да заливат горката Юна, която реши да се намести добре под сянката на големия дракон и да се опита да не заспи, докато той й разказва. – А когато се родих… в едно яйце на дъгата… аз всъщност се излюпих…


– СТОЙ… НЕ МЪРДАЙ… в името на… – изникна мъж, който Юна знаеше под името Ян Горян, змей Горянин. – Мор’д… Окови тази твар, тя ще замести Зандрия… Мисля, че тримата му бащи ще се радват да го освободят срещу скромната услуга, която ни трябва….

~*~*~

Няма по-страшно от самия страх, събрал целия хаос. А целият хаос стоеше пред мен, гледащ ме с едно-единствено око. Безизразно, безчувствено, безсмислено… Ако можеше да говори, дали щеше да проговори? Не, но мислеше. А мислите му достигаха само до мен.


– Кеншин! – Тишина. – Дантеее! – Само ехо от моя вик.


Няма по-страшно от самия страх да изгубиш целия хаос. Собственият ми порядък се бе превърнал в целия хаос. Аз изгубих себе си, или… разсъдъка си.


Секунда… две…


Това… изчадие… съществуваше в мен!


Не! То съществуваше във всички ни. То имаше… имаше парченца живот от всеки един от героите, от злодеите. Рога еднорогови, пипала октоподови, грива лъвова, копита кобилени. Познавам ви! Всичките! Само аз къде съм? Аз май съм вятърът от всякъде за никъде…


– Кажи ми… – прошепнах тихо.


Ооооо! И то ми каза. Каза ми всичко… а аз трябваше да платя само с един поглед в неговото едно еднооко.


Защо си мислеше, че трябва да загубя разсъдъка си? Защо си мислех, че то трябва да загуби разсъдъка си? Нима си мислехме, че крием нещо най-ужасяващо и най-непоносимо… Нищо че то беше пъплещ вулкан от чужди вини, болки и тъги, нищо че адът бях аз от същите смески… И все пак когато аз се отскубнах от него, а то излезе от мен, се погледнахме като човеци. В него – една сълза, толкова голяма, колкото и моята една.


– Не е нужно. И двамата сме човеци. И двамата носим собствени и чужди адове. Всеки ги носи в себе си и няма защо да се плашим един друг с тях. Вина никой не иска да носи, но всеки се вини. Болка никой не ще да сети, но всеки го боли… В тъга никой не иска да се дави, но всеки вечно ще тъжи…


– Ако бяхме Богове… с прошка от този ад всеки ще се спаси…


– … Само прости…


Нещо от земята сякаш… или нещо от небето погълна го, и остана само вятър. Вятър, който бях не аз… алтер аз… Издигна се над мен, намигна и го последвах.

~*~*~

Колко време, дни или нощи, Юна с думи бори Ян и Мор’д… но баланс трябваше да има и армия трябваше да се събира. Лъв дракон в плен остана, а Юна сър Калас тръгна да търси.


В туй време нечий червен плащ и нечия огнена коса с вятъра в Лъв се удариха и спряха.


– Лъв!– изрече изненадан Данте. – Какво търсиш тук?


– Лъв! Ти трябваше Фантасиа да пазиш! – укори го Кеншин.


– Данте, Кеншин! – зарадва се драконът и се заоглежда за змей Горянин. – Плениха ме с черна материя и не мога… къде е Казе? – Лъв осъзна, вятър нямаше, и мен ме нямаше там. – Какво се е случило! Фантасиа ще се напълни с демони. Данте, Кеншин!!! – крилатото създание толкова силно изкрещя, че гласът му се разля из цялата равнина, сега всеки миг щяха да дотърчат змейовете. – Някой трябва да отиде веднага във Фантасиа!


– Аз! – Данте извади демонгъна си и се завзира в небосвода.


Малка драскотинка издаваше мястото, откъдето се бе промушил ЛъвПолудемонът вдигна демонпистола и без да се прицелва, изстреля няколко ята куршуми. Приклекна и мощно се оттласна от земята, литна във въздуха и със скоростта на мълния се отправи към разкъсващата се пукнатина.


– Кеншин… – последните мисли на сивоокия полудемон пронизаха съзнанието на самурая – … пази Лъв, спаси Казе… и си довлечете веднага задниците във Фантасиа.


– Пази се, Данте, и остави някой демон и за нас – изпрати го с поглед огненокосият мъж.


В следващия миг разкъсаният небосвод се сля отново, а две високи Горянски фигури застанаха пред самурая.

~*~*~

– Знаеш ли, че във Фантасиа няма пещери! – казах на застаналия до мен мъж.


– Не… защо нямаш пещери в твоя свят? – запита ме, без да се обръща към мен, явно и той изпитваше това странно нежелание да се погледнем.


– Защото в тях се крие нещо, каквото и да е, то се крие. Не обичам свят със скривалища. С места, където може да извършиш нещо и никой да не те види…


– Не е страшно… да имаш тайни, да криеш… да се страхуваш от това, че криеш. Рано или завинаги някой ще разбере. – Гласът му беше мек и изпълнен с тъга.


– Това обезсмисля пещерите, тайните и скривалищата – отвърнах и се загледах в мрачния вход на пещерата.


– Защо дойде? – запита ме той.


– За да те намеря… – не е лесно да го изречеш.


– …и?


– … да те унищожа. – Вина, съвсем невинна, но все така остра.


– Не се притеснявай. Тя ще го стори вместо теб.


– Аз… аз я предадох. Както предадох и теб. Затова… трябва аз да те погубя, а не тя. Тя ще живее с толкова много вина след това…


– Тя не изпитва вина към неща, които не изпитват вина! – лека усмивка се разля по лицето му.


– Всъщност няма значение. Трябва да те погубя преди тя – теб.


– Не е ли забавно? Аз нямам друг избор, освен да умра. Мислите си, че аз нямам собствен живот, защото съм някаква алтернатива, програмирана неволно от вашите подсъзнания… мислите си, че аз нямам собствени чувства, различни от вашите… не! Разбирате, че имам чувства, но това са ваши чувства… вие просто ми ги приписвате на мен като нещо… неваше. – Гласът му изведнъж стана ледено равномерен, едновременно суров и пропит с тъга.


– Ти си… свят, който не трябваше да създавам… не познавах собствените си слабости… не познавах самия себе си и те създадох. Унищожих много, за да те има. Сега съжалявам. Но не мога да позволя някой друг да страда заради това, че те е унищожил.


В ръката ми изникна малко ледено острие, което светкавично се стрелна и се заби в гърба на алтера ми.

~*~*~

– Браво Дра-Кон. Виждам, че си довел вече един от тримата! – възкликна радостно Ян и плесна с ръце.


– Той никой не е довел. Аз сам дойдох. И не очаквай никой друг да се появи. – Кеншин стъпи няколко крачки пред Лъв и постави ръка на катаната си.


– Мисля, че напълно разбираш безсмислеността на каквато и да е съпротива. – Ян вдигна ръка до главата си с показалец, сочещ нагоре, сякаш се готвеше всеки момент да даде заповед.


Самураят бързо отскочи настрани. Макар и невидимо, бе усетил стрелналото се ласо от черна материя.


– Бърз си… Но не вечно! – изсмя се змеят и се обърна към брат си. – Мор’д, плени го.


Едрата фигура отново изстреля сноп черна материя към огненокосия и в мига, в който той отскочи, прати в същата посока още няколко. Кеншин беше предусетил това и катаната му блесна срещу новата атака.


– Откажете се от злите си намерения – заплаши неподвижният дракон.


– А, грешиш, подобие на ламя. Ние нямаме никакви зли намерения. Точно обратното, опитваме се да спасим една страна – контрира го Ян


– Пленничеството не е добър начин за спасение – отвърна му Кеншин, на когото непрекъснато се налагаше да отскача и да се изплъзва от невидимите нишки.


– Така е, но това е единственият начин да накараш някой да види света през нашия поглед. Братко, довърши го.


Едрият горян за миг замръзна. Кеншин се подпря на катаната си, за да си почине. Изведнъж рязко вдигна глава и понечи да отскочи. Беше късно. Всичките паднали черни ласа като октоподови пипала се вдигнаха и омотаха самурая.


– Кеншиииииин!!!

~*~*~

Бяхме прелетяли през десетки долини и реки, бяхме се мушнали в клоните на безброй гори и без да осъзнавам, алтерът ми ме беше отвел не само до пещерата, но и през времето. Сега пред тази пещера той умираше в ръцете ми, кръвта му капеше по прашната пътека и бързо попиваше в земята. Обърквах се, защото държах себе си… само косата беше по-различна, но бях аз. Не ми беше за пръв път… да убивам себе си… цял живот само себе си убивах… не го приемах за грях, но вина винаги изпитвах.


– Надявам се да си щастлив… там, откъдето идваш – прошепна ми умиращият аз.


– Да, щастлив съм… много време мина, откакто те създадохме… всички сме щастливи сега – отвърнах му спокойно с леко насълзени очи. – И аз бях щастлив… макар и да живях кратко. Бях. Може би трябва да ви благодаря… Може би трябва само да ни простиш…


– Може… – последните му искри загасваха. – Ще ви простя… или ще ви…


Издъхна съвсем невинен, но неизречената дума продължаваше да кънти във времето… „или ще ви отмъстя“.


Той не знаеше, нямаше начин да узнае, че вече беше отмъстен. Вмъкнах тялото в пещерата. Щях да изчакам принцесата, да й обясня всичко и да се върна в моята Фантасиа… със сигурност другите вече ме чакаха.


Тя влезе. Страшна… и красива. Може би нещо в мен трябваше да трепне, може би, но бях сам. Сам нямаше начин да има нещо в мен, което да може да трепва. Тя не ме видя по-различен от това, което беше свикнала да ме вижда. Не видя и този, който лежеше мъртъв. Разбира се!!! Сега схванах. За пръв път убивах чужд алтер… те са безсмъртни, аз можех да ги убия, но… тогава заемах местата им. Тогава това означаваше… че…


Острието опря о гърлото ми.






~*~*~




Бяха Юна и сър Калас. Викът им още кътеше сред стените на величествената зала.


– Ян! Полудя ли?!

~*~*~

Нямаше смисъл да обяснявам нищо. Нямаше смисъл да казвам каквото и да било. Нямаше смисъл и да се боря. Единственият изход беше този, който се беше случил, и не можех да го предотвратя. Алтерът ми имаше друго пред вид за отмъщението. Той го знаеше… той ме познаваше. Той беше аз и знаеше какво ще направя. Нека… Смърт за мен не можеше да има. Аз не можех да умра. От пепел пак щях да изляза, от прах щях да се родя. Нека… дори и сега, когато съм изцяло и съвършено Аз… нека ме убие. Може би няма да се вини. Аз няма да я виня.


– Избираш смъртта, приятелче, така ли?


Погледна ме право в очите. После в земята. Май не й се вярваше, че ми стиска. Хм, винаги ме разбират грешно. Май твърде много се усмихвам, когато съм сериозен.


– Хайде, кажи ми го. Кажи, че искаш да умреш, от какво те е страх? – продължи тя и ръгна ножа толкова близо до гърлото ми, че струйка кръв оцвети острието.


– Искам да умра – пророних плоско. Без никакво чувство. Както през целия разпит тази вечер. Може би с известна доза уплах, че ще ме накара да кажа още нещо, което не е истина.


– Видя ли? Не е толкова трудно.


– Трудно е. По-трудно е, отколкото да кажеш: искам да живея. Но истината не трябва да бъде трудна, и трябва да бъде изречена. Искам да умра. – Усмихнах се… да живея значеше да я обичам, а аз исках да умра, защото не я обичах… тя го разбра, разбра колко трудно е да кажа „не те обичам“.


– Да, нека истината пребъде! Знай само, че… да, тия думи сме ги чували твърде много. – Знаеше, че мразя неизречените думи… особено когато не знаех какво иска да каже, но за мен нямаше значение.


Нямаше нужда даже да натиска твърде силно. Едно бързо плъзгане на ножа, и подът се оцвети в червено. Масата, столът, пергаментите върху съседното бюро. Тихо изхриптях. Вдигнах ръце нагоре, исках да се освободя от нея, не исках да умирам в прегръдката й, и тя не го искаше. Тя ме пусна. Щях да умра свободен. Свлякох се в краката й, нямах сила да изпълзя по-далеч от нея. За последен път я погледнах с безизразни очи. Искаше ми се да я поздравя за избора й… но умирах…


Стана ми топло, много топло, даже горещо… усещах се потънал в нещо. В кръв. Моята! И все пак беше топло. Над мен имаше купчина камъни, а до мен достигаха корените на цвете. Хванах се за тях и се сетих за изчадието, което бях видял… сетих се за неговите живи корени и се усмихнах. Просмуках се в цветето и се родих в розов цвят. Крехък все още… трябваше да изчакам, все още не можех да приема облика си… и тогава дотърча една кобила… пардон, беше еднорог. Остави тялото на принцесата в краката ми… ирония смъртна.


Роди се някъде под мен мрак. Страшен. Но победи го един-единствен еднорог. И Принцесата отвори очи. Сети се за една песен, „като роза на гроба на любовта“, и в лъч на ярост ме откъсна… нищо, нараних я и аз… постави ме в кутийка… с всичко на нея най-ценно… и изчезнахме в пещерата… мразя пещерите.


От роза в сянка се родих…


И огромно зло се роди някъде под краката на Зандрия. И изчадие едно се яви и всичко и всички… вик… „ВИНААААААААА“…


Прицесата чудовище в агония последна се скри завинаги в мрака на пещерата… затова мразя пещерите… вечно са мрачни.


„Вина“… „Вина“… „Вина“… „Вина“… „Вина“…„Вина“… „Вина“… „Вина“… „Вина“…„Вина“…


Защо трябва да сме виновни, когато обичаме… защо сме виновни, когато не обичаме… защо живеем заради себе си, лъжейки другите, че живеем заради тях… Изричаме думи, които никога не искаме да сме изричали, и пак….


„Виновен“… „Виновен“…„Виновен“…„Виновен“…„Виновен“…„Виновен“… „Виновен“…


Спри. Не! Не съм. Не сме. „ОБИЧАХ ТЕЕЕ“… дали може чудовище да чуе, когато сянка крещи? „НЕ ТЕ ОБИЧААМ“… дали може чудовище да чуе, когато сянка крещи?


„Виновна“… „Виновна“…„Виновна“…„Виновна“…„Виновна“…„Виновна“… „Виновна“…


Защо се обвинява… Спри! НЕ! Защо ти да си виновна, нали аз бях виновен… Защо не се изправиш и не видиш…


„ЧУДОВИЩЕЕЕЕЕЕ,“ изкрещя тя


Сянката може да чуе чудовището.


– ВИЖ СЕ!!! – не… не съм сянка.


– ИЗПРАВИ СЕ!!! – не… не съм Анг’еЛ.


– ПОГЛЕДНИ СЕ!!! – не… не съм Ал, нито Казе, нито Данте или Кеншин…


– Коя си ти, принцесо Зе’Аней? – аз съм аз.


– АЗ – глас дълбок и страдалчески се откъсна от чудовището,


– Вина. Погледни вината в какво те превърна. Открадна изчадието. Нарече се чудовище… Открадна вината… чужда вина…


– Лъжа!


– Лъжа ли?… ЛЪЖА ЛИИИИ? – изкрещях към нещото. Грабнах олгедалото от стената и го хвърлих пред коленичилото същество. То се счупи на десетки късчета. – Виж се… в теб да има нещо твое!.. НЕЩО, КОЕТО ДА ПРИНАДЛЕЖИ САМО НА ТЕБ!!!!


Мълчание и Мрак.


– БЕЗФОРМА БЕЗИМЕННА! – гняв… гняв, искащ да пробуди… някой някъде, някой, когото все още обичам. – Затова си това чудовище… защото поемаш вини, чужди вини. Защото, когато го срещнах за пръв път, видях себе си в него… Разбрах го. Това е животът на Вината. Това е животът на хиляди други животи… на хиляди други вини. Ти превърна животa си в чужди вини… избяга… не прости. Изправи се… ИЗПРАВИ СЕ!!! Няма значение какви сме и кои сме… важното е да сме чисти и истински! Ти истинска ли си? Това ли си ти?


Тишина и тъмнина.


– Никой никога не си убила. Аз все още съществувам. Разбрах твоята болка… споделих я, изживях я… не е страшно! Страшно е, когато се обвиняваш, когато продължаваш да страдаш за това, което е свършено. Не може да върнеш дните назад, но можеш да продължиш живота напред. Остави това изчадие да върви собствен път… това не е твоят път… Нито аз бях твоят път.

~*~*~

Накрая изчадието се дръпнало настрана и пуснало мъжа да излезе навън, сред светлото.



Когато тя напуснала пещерата, вътре останалo само копито, лапа с четири белезникави нокътя, пипало, прозирно перлен плавник, око сякаш окото на океански паяк, шаващи коренища и рог светлина.