Разказват, че чудовищното зло се родило далеч от конфед’ските погледи, под жарко, изпепеляващо слънце. И такова било, че всички конфед’ски юнаци и злодеи нямало да стигнат, за да го победят.
В мига на раждането му жаркото слънце помръкнало, а после хилядите му тънки ръце се протегнали и стиснали дърветата из Конфед’ия за стволовете, и забушували пожари, които конфед’ските юнаци и юнакини тушили три месеца без почивка – нищо че било зима. Мнозина от тях оставили пепелта си сред пепелта на горите; и поне още толкова полудели от писъците на костенурките.
А в оная опалена пустиня, която родила злото, паднал сняг, и натрупал. Нищо че било вечно лято. Отпървом кактусите поели нечаканата манна небесна, тая живителна влага. После се смръзнали и взели да съхнат.
Земите отвъд Отвъдното кралство се размразили. Омекнала почвата, почнала да пропада – ту тук, ту там, а най-много под нозете на най-дръзките отвъдянски ловци и пазители на синора. Глътнала даже два кервана от якове, натоварени с прескъпа стока. Или поне така пишело в търговските книги на керванджиите.
Огромни ледени канари придошли от Северния край на света и разкъсали връзката между Братания и останалите конфед’ски земи. Задръстили Разделящото море от бряг до бряг, а отгоре им крачели странни безкрили птици, които гледали все на север, крякали нещо си и се хвърляли сред вълните, и се понасяли като снаряди, изстреляни под вода – все на север и все на север.
(Находчивите братанци бързо ги нарекли „пийвини“ – нали телата им приличали на бутилки и на сушата се клатушкали като братанец във вихъра на братска почерпка.)
Било време, в което почти никой вече не обръщал внимание на изчадията от плът и кръв, дори тия с неустановен брой очи и опашки.
~*~*~
До хребета остават още два хвърлея. После е пропастта.
Джоан…
Снегът вали както и в ниското. Тук-там сред преспите се издуват по-едри бабуни. Никоя не помръдва.
Рогатош.
На самия превал вее най-силно. Снегът шиба. Клепачите замръзват.
Примигване.
Роге…
По-силните пориви разнасят фъртуната. Тогава долу, на десетки хвърлеи под ръба, се открива поле. Полето е гладко докъдето прониква погледът през фъртуната.
Примигване.
Рогатош. Вече го няма.
Примигване.
Фъртуната се сгъстява.
Примигване.
Фъртуната се разрежда.
Примигване.
Небето над Кон’федия е сиво както никое друго небе.
Примигване.
Пак се сгъстява.
Примигване.
Притихва.
Долу нещо се движи.
Примигване.
Нещото е бяло, но тук-таме с жълтеникав оттенък. Бавно доближава основата на скалата. После бързо се дръпва. Стои на едно място. Тръгва по крива линия, прави кръг. Снегът го закрива.
Примигване.
Голяма белезникава птица, или оживяло плашило, или нещо различно.
Примигване.
Закрачва бавно. Тресе се на всяка крачка, съвсем леко. Сегиз-тогиз спира, завърта се, тръгва в друга посока. Сега по-бързо. Сега едва-едва. Сега се устремява напред. Замръзва. Полека отстъпва. Застива.
Сега е една бяла точка, опръскана в жълтеникаво тук-таме, сред бялото на снега.
Фъртуната се засилва и го скрива.
Краката ми още миг-два се люлеят над бездната.
Примигване.
Набирам се на ръце, изправям се, обръщам се и тръгвам надолу.
Ритам през преспите и се смея.
~*~*~
Разказват, че след като напуснало пещерата, изчадието три месеца обикаляло в кръг. Пребродило всичките двайсет и седем земи на Конфед’ия, няколко пъти, дирейки нещо.
Някои мъдреци казват, че търсело мястото, де се топят снеговете. И до ден днешен конфед’яни много-много не им хващат вяра. В Зимата на хилядата пожара никой, който имал време да мъдрува, вместо да туши огъня, не опазил доброто си име.
След три месеца нещо се променило. Изчадието, разказват въпросните мъдреци, намерило мястото. Така:
В центъра на една безкрайна ледена шир земята клокочела, гърчела се и плюела. Огън, пара и късове лед свистели яростно към небето и се мъчели да съборят от него Заревото на Твореца.
Изчадието спряло на крачка от отвърстието, вдигнало око към небето и зажужало.
Маранята отгоре му се свила в крива усмивка.
НЕ МЕ СПРЯХА НАЙ-ЮНАЧНИТЕ ЮНАЦИ И НАЙ-МЪДРИТЕ МЪДРЕЦИ НА ТОЯ СВЯТ – изтътнала тя. – ОТ ДЕН НА ДЕН, С ВСЕКИ МОБИЛ, ИЗГОНИЛ НЯКОЙ КОН ОТ КОНЮШНЯТА МУ, С ВСЕКИ НОВ ХАН ПО МОРЕТАТА ВИ, С ВСЯКА ОТХОДНА ЯМА, КОЯТО ЛЕЕ ВАШИТЕ ИЗВЕРЖЕНИЯ В РЕКИ, ПЕЩЕРИ, А СЕТНЕ И В НАЙ-НАЙ-ГОЛЯМАТА ВОДА, СТАВАМ ВСЕ ПО-МОГЪЩО, ПО-НЕСЛОМИМО, НЕУЛОВИМО.
Изчадието зажужало по-ниско.
Маранята изпръхтяла и там, където се пръснали слюнките й, бликнала пара.
ЗАЩО ТИ Е ИМЕ? КОЕ ИМЕ Е ИСТИНСКОТО? НИМА СОБСТВЕНИТЕ ВИ МЪДРЕЦИ НЕ КАЗАХА НЯКОГА „ПО ДЕЛАТА ИМ ЩЕ ГИ ПОЗНАЕТЕ“?
Изчадието мълчало.
Е, ВСЕКИ ИМА ПРАВО НА ПРЕДСМЪРТНО ЖЕЛАНИЕ. МОЖЕШ ДА МЕ НАРИЧАШ… МАСОВОТО ЗАВИРАНЕ.
Изчадието тръснало гриви / тупнало с копита, захъхрило (засмяло се, казват някои мъдреци… нещастници тъпи) и се разпаднало на парчета: копито, лапа с четири белезникави нокътя, пипало, прозирно перлен плавник, око сякаш окото на океански паяк, шаващи коренища и рог светлина.
Скоро снегът ги затрупал.
А някъде из Кон’федия, в земите на илфирините, на Земята, отвъд Алфа Кентавър, в основата на Фантасиа, на Границата, на самия Предел на Силите, някой застивал за миг, усмихвал се сепнато, продължавал.
Валял сняг. И всичко било…