В подготовка за „Пентаграм“: Малкото четене

Приятели (:

„Пентаграм“ е предстоящ сборник на Атанас П. Славов, който включва романа „Психопрограмираният“, разказите от „Мигновечност“ и… изненади. 😀 Подготвяме сборника за поредица „Човешката библиотека“, като съвместно издание с Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“. („Тера Фантазия“ също ще ви изненада скоро с поредица. 🙂 )

По-долу ви предлагаме избран откъс от „Психопрограмираният“. А междувременно може да ни помогнете, като ни пишете (на poslednorog -в- gmail . com) дали искате:

– хартиени бройки от сборника и колко – така ще преценим хартиения тираж;

– да ви включим в По-желалите – читателите, които вярват, че „Пентаграм“ заслужава да излезе. За целта ни трябват двете ви имена.

За да ви е по-лесно да решите, наглеждайте сайта ни – ще пускаме още откъси от сборника. 🙂

Размислящо четене!

~

От север идваше буря. Авангардът от смолисти облаци развърна своя фронт над хоризонта. Когато срещнаха погледа на Баюн, облаците отстъпиха в центъра, но хвърлиха в атака фланговите си колони. Лявата погълна слънцето и бетонът на летището потъмня.
Бурята идеше откъм Кондаф, където живееха враговете на Нангар, затова Баюн я презираше.
– Идва буря, летец-тактик – глухо каза Трелан Карус. Баюн му отвърна с форсаж на турбините, гласът на инженера изчезна. Сгънат от силата на вятъра, иззад жълто-синята барака притича Хлахх, махна небрежно с разрешителното флагче и побягна обратно. Самолетът на Баюн замислено се плъзна по бетона, без да забелязва пораслата между плочите трева. Вятърът се нахвърли върху него – амортизаторите злорадо скръцнаха. Първите капки дъжд се самоубиха върху стъклата на кабината. Баюн натисна до отказ акселераторния педал и изстреля самолета срещу облаците. Вятърът го тласна надолу – беше избързал, не му достигна скорост. Можеше отново да стъпи на пистата, но това би означавало отстъпление.
Тактиците не отстъпват!

(…)

Зад завоя се показа бялата като обедно небе сграда на Фелдстратегиума. Всъщност животът беше прекрасен. Летец-тактик, който въпреки провинциалния си произход само за пет месеца се издига до аналитик-стратег в секретния отдел на Фелдстратегиума – това, господа, е една невероятна кариера, която… е, да, разбира се, Предписанието.
Пред главния вход го спря – за негова изненада – Халбун Криш.
Баюн си спомни – някой му беше споменал – Халбун също се е добрал до столицата и е преминал на цивилна работа, но това беше отдавна. Верен на своите традиции, бившият началник на Баюн бе все така дебел и дружелюбно пиян.
– Баюн-чи, слава на съдбата! Велика съдбо, ти – стратег! Това заслужава да се полее! Не, не възразявай, аз те каня. Познаваш ли семейство Теракол?
– Чувал съм ги.
– Тази вечер – какво ще кажеш?
– Какво тази вечер? У тях ли?
– Разбира се, че къде другаде? А, ти не знаеш – аз сега съм командир на въздушната гара, разпореждам се с всички полети, а доста калуриси имат собствени самолети. Богати хора! И сега през вечер ме канят, пък аз им пускам по някой частен полет в повече… Или не пускам, то зависи от много работи. Та значи довечера.
– Нищо против. Кога точно?
– В седем, може по-рано, може по-късно, както искаш. За един калурис точността е нещо извън приличието, нали знаеш…
Халбун прощално фрасна юмрук по гръдния си кош, обърна се и с усилие натъпка корема си в тясната служебна кола. Баюн развеселен го изпрати с поглед и се упъти към главния вход. Вътрешната планировка на Фелдстратегиума носеше определен белег на архитектурна патология. За да стигне до нужния отдел, пилотът трябваше да прекоси цялата канцелария – нямаше друг път. И той премина – отново във властта на Предписанието, което го застави равнодушно да погледне към младата машинописка Игис Хоуфа. Девическите пръсти незабавно почнаха да грешат. Игис преглътна и се вгледа в ръкописа. После с трепереща ръка хвана гумата и започна да коригира пострадалия от чувствата текст.
Баюн усети болезнено всичко това с гърба си и ако не беше… но Предписанието вече командваше краката му да го изведат от канцеларията, ръцете му – да затворят учтиво вратата, очите – да погледнат през прозрачната врата към секретарката Йохат.

(…)

Баюн избра второто. Но каза съвсем не това, което предполагаше.
– Винаги съм искал да се запозная с вас, господин Гмас. Съжалявам, ако за целта съм повредил някой от хората ви.
Комран не отвърна. Изправи се зад бюрото и сега стоеше безмълвен. Пронизителните бистри очи бавно опипваха Баюн. Устата му – по-точно хоризонталната бръчка, която би трябвало да се нарече уста, не помръдваше и с нищо не издаваше бъдещата реплика. Цялото му поведение беше толкова многозначително, че всеки друг пред него би се почувствал смутен или най-малкото затруднен. Но за Предписанието то не беше валидно. То не считаше ситуацията за сложна. И Баюн направи това, което то му продиктува – усмихна се спокойно, леко отегчено, с една дума: „аз не бързам, вие както искате“, небрежно взе стоящия до стената стол и го възседна, като подпря лакти в облегалката. Лицето му прие учтиво и заинтересувано изражение.
Комран очевидно привърши огледа. В зениците му се появи одобрение. Заговори с мек провинциален диалект.
– Изглеждаш ми сръчно момче, Баюн-чи. Жалко, че ще трябва да те препратя по-нататък.
– Интересно къде, господин Комран? Мисля, че не е лошо да споделите нещо по този въпрос.
– В Кондаф, момчето ми. Като те гледам как добре се ориентираш в живота, започвам да съжалявам, че искат точно теб. Но какво да се прави – твоята бърза кариера те е направила излишно прочут.
– Да, започвам да разбирам, че славата тежи! Впрочем откога Огнището служи на Концентъра? Или трябва да ви викаме Бранители на Кондаф? – учтиво усмихнатият Баюн приличаше на ученик, който пита мъдрия си учител защо е нужно да да изучава тая странна наука – математиката.
– Не ме разочаровай, момче. Хората на огнището служат предимно на икономиката, мира и националната нравственост. Ще ти обясня. Първо: по какъв начин на мира? Много просто – прехвърлянето на някои наши офицерчета отвъд уравновесява притока на информация в двете посоки, защото нангарското разузнаване е много по-добро. А както знаеш, равновесието в силите е най-добрият залог за мира. От друга страна, къде отиват парите, с които ни заплащат услугите от Кондаф? В националната икономика, разбира се – нали харчим у нас. – Лицето на Гмас разцъфна в жизнерадостна усмивка. – В края на краищата ние нищо друго не сме освен една търговска организация. Ежедневно развиваме макар и необичайна, но все пак чисто търговска размяна на стоки. Ние предлагаме олово – наистина доста бързо поднесено, и срещу него получаваме пари. И забележи, момчето ми, това е единственият случай на търговия, при който клиентът плаща, без да настоява за връчване на стоката. И по този начин ние правим какво? Нравствен подбор на населението. Тези, които не приемат нашия безкористен начин на размяна, умират. Оцеляват и процъфтяват добродетелните граждани, осъзнали дълбоко изгодната нравственост. В това се състои педагогическа роля на нашата организация.
Без да престава да се усмихва, Комран извади от чекмеджето солиден пистолет и го пъхна в джоба си.
– Прощавай, момчето ми, че вадя този инструмент за връчване на оловни монети – това е само за да разбереш колко е сериозен нашият разговор. Приеми го като аргумент и моля те – не го оспорвай!
„Е, да – помисли Баюн. – Ако тази сутрин си бях взел моя аргумент, едва ли сега щях да съм във вашата компания.“