Малкото четене: Текстове от Копнежа за растящо творчество

Здравейте, скъпи четящи приятели! (:

Започва нашата поредица от текстове, отличени в Копнежа за растящо творчество. Представяме ви тук първите три: „Коледно дръвче“ от Даниел Тунев, „Лапа във снега“ от Снежана Стоянова, „Последният магьосник на света“ от Кирил Иванов.

Приятно четене! 😛

~~~

 

Даниел Тунев

22 г.

СУ „Св. Климент Охридски“

Сливен

Коледно дръвче

Зимата бе тежка, но красива
и аз оставях сняг по раменете си.
Гнездата, дето птиците си свиваха,
сега са дали дом на студовете.

А преспите готови са да хрупат
в посрещане на чужди делегати.
Животът, скрит по моите хралупи,
ще стане пак страничен наблюдател.

И ордите на разума пристигат –
потриващи ръцете си в очакване
да сложат край на силната ми фигура,
която вече четвърт век заяква.

Но даже век да имах да се уча
на начини за своето спасение
аз знаех, че и с мене ще се случи,
тъй както и със много преди мене…

Как трепетно приключват в мойте пръсти
не ще усетя вече птичи полети.

С висулки – не,
с гирлянди ще съм лъскав…

Аз бях убит във името на Коледа.

~~~

 Снежана Стоянова

12 г.

ОУ „Христо Ботев“, Добрич

Лапа във снега

Лапа във снега.
Котката играла.
Поздравява утринта
зимата ни бяла.
Шейната бяга май че
по белите бразди.
Следи от малко зайче
след зимните игри.
И въздухът студен е
там, горе, на върха.
Вихрушка тихо стене,
шумяща над леда.
Разказ за студа.
Шумяща над леда
вихрушка тихо стене.
Там, горе, на върха
и въздухът студен е.
След зимните игри –
следи от малко зайче.
По белите бразди
шейната бяга май че.
Зимата ни бяла
поздравява вечерта.
Котката заспала.
Лапа във снега.

 

~~~

Кирил Иванов

11 г.

ОУ „Аверкий Попстоянов“, гр. Рила

Последният магьосник на света

Последният магьосник, останал жив на земята, се бе укрил сред една гора, в дебрите на някога дивна планина, сега опустошена и измъчена. Единствено това древно колкото него кътче бе останало непокътнато, защитено от магическите му кръгове.
Краят на магьосника идваше. Войниците прииждаха, цели армии от човеци с тежки брони и високотехнологични оръжия напредваха към малкото езерце, където се бе усамотил. Щяха да го разстрелят, подобно на братята му, а след това щяха да захранят Рушителя на реалности с маната му.
Защо хората търсеха само разрушение? Бе обучен на мир с природата, на баланс, на кротост, а те – на агресия, унищожение и безсмислен гняв. Хилядолетията развитие и работа със студени метални гиганти ги бяха направили по-ледени от машините. Постепенно, чрез напредъка си, бяха пробили тайните им врати и ги бяха изловили един по един, за да захранят Рушителя на реалности – най-новата им играчка, която щеше да ги отведе в други вселени, за да продължат да грабят все така ненаситно. Вселени, далеч по-красиви от собствената му, където цареше красота, сила и първична мощ. Съвършенство, което Човешката империя щеше най-безжалостно да потъпче.
Последният магьосник се надигна и погледна лицето си, отразяващо се в малкото езерце на поляната, която му служеше за дом. Старо, покрито с бръчки, придобити от неспокойствие и летящи години. Мършаво тяло, облечено единствено с износено сиво расо и пробити ботуши. Изсъхнали коси и брада, спускащи се буйни и рошави по дрехите му. Ръцете му трепереха, подпрени на жезъла му – дълъг клон, служещ по-скоро за бастун. Тихо се наведе, ставите му изпукаха едва чуто.
Протегна ръка и показалецът му докосна водата, разстилайки малки вълнички по ефирната ѝ и кристално чиста повърхност. Вярно, времето му бе дошло, старостта каза тежката си дума. Искаше да умре като истински жрец, тихо и спокойно, и да бъде погребан като предците си – сред зеленина, в корените на прастаро дърво. А хората, неговите така добри братовчеди в миналото, щяха да го екзекутират. Неговата енергия бе малко в момента, но бе достатъчна за тях. След смъртта му, дори това мъничко място щеше да стане на прах, защото той го поддържаше чрез силите си.
Имаше само една надежда – малък жълъд, засят до самото езерце от собствените му ръце преди няколко дни. Единствения наследник на Всевечния дъб на магьосниците, ако той покълнеше, щеше да даде нов живот на измъчената земя. От плодовете на новия Всевечен дъб щяха да се родят растения и животни, мощни и първични, които щяха да се разпространяват тук, и които хората нямаше да могат да спрат.
Последният магьосник щеше да се жертва. Но нямаше да умре от оръжията на Човешката империя, а просто да заспи вечен сън по своя воля. Магическата му енергия щеше да потече в жълъда, а плътта му щеше да нахрани младата фиданка. Тялото му щеше да е храна, а маната му – защита за новата природа. Постепенно и човеците щяха да се пречистят – те не бяха зли, но в този период от съществуването си бяха загубили верния път. Надяваше да помогнат на природата, така, както бяха правили в миналото.
Магът полегна на земята. Постави жезъла си на гърдите, и го стисна внимателно. Усети как наследникът на Всевечния жълъд се пуква и пуска кълн в почвата. По лицето му се изписа усмивка, а пламъкът в очите му угасна.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Към началото